Kaktoi - Ankh_Morpork 0 - 9
Ankh_Morpork - Gargamelite 4 - 1
|
 |
Неприятно е да знаеш, че си бог в един свят, който съществува само защото всяка поредица от невероятности трябва да има все пак някакъв край; особено, когато човек може да надникне в различните измерения на светове, чиито Създатели са имали повече нагласа за механична работа, отколкото въображение.
|
Светът на Диска предлага далеч по-внушителни гледки от тези, които могат да се открият във Вселени, създадени от Творци с по-бедно въображение и с повече склонност към механичната работа.
Въпреки че слънцето на Диска е само една миниатюрна кръжаща луна, а протуберансите му са не по-големи от стикове за крикет, този дребен недостатък трябва да се отбележи задължително на фона на огромната гледка на Гигантската А"Tуин - Костенурката, върху Чиято древна и белязана от метеори черупка лежи основата на Диска. Понякога, в бавното Си пътуване между бреговете на Безкрайността, Тя раздвижва голямата си като континент глава, за да захапе някоя минаваща комета.
Но най-внушителната от всички гледки може би - било то и само поради факта, че когато повечето мозъци се изправят пред несъмнената галактическа свръхголемина на А"Tуин, те отказват да повярват - е безкрайният Водопад на Ръба, откъдето врящите морета на Диска неспирно се изливат в пространството. Или може би това е осемцветната Дъга на Ръба, която опасва света и кръжи в наситения с мъгли въздух над Бездната. Осмият цвят е октарината, която се получава след разпръсването на силна слънчева светлина по интензивно магическо поле.
Или може би все пак най-величествената гледка е Центърът. Там една висока десет мили кула от зелен лед се извисява над облаците и крепи на върха си царството на Дънманифестин - жилището на боговете на Диска. Самите богове на Диска, въпреки красотата и разкоша на света под тях, рядко са доволни. Неприятно е да знаеш, че си бог в един свят, който съществува само защото всяка поредица от невероятности трябва да има все пак някакъв край; особено, когато човек може да надникне в различните измерения на светове, чиито Създатели са имали повече нагласа за механична работа, отколкото въображение. Нищо чудно тогава, че боговете на Диска прекарват повече време в препирни и караници, отколкото в усилия за опознаване на Вселената.
Конкретно на този ден Слепият Айо - по силата на постоянната си бдителност Шеф на Боговете - седеше, подпрял брадичка с ръце, и гледаше игралния плот на масата от червен мрамор пред себе си. Слепият Айо бе получил името си благодарение на това, че там, където трябваше да бъдат очните му ябълки, нямаше нищо, а само две празни места гола кожа. Очите му, от които той притежаваше внушително голямо количество, водеха свой собствен, полунезависим живот. Между другото, няколко кръжаха сега над масата.
Игралната дъска представляваше грижливо изработена карта на Диска, допълнително разграфена на квадратчета. Няколко красиво моделирани игрални фигури сега заемаха някои от квадратите. Страничният наблюдател би разпознал, например, в две от тях подобията на Бравд и на Невестулката. Имаше и цял куп разни други герои и победители, от които Дискът притежаваше даже в излишък.
В играта участваха Айо, Офлър - Богът Крокодил, Зефир - богът на леките ветрове, Съдбата и Дамата.
Сега, след като второстепенните участници бяха отстранени от играта, около масата цареше атмосфера на съсредоточено напрежение. Късметът беше един от първите "изгорели", след като вкара героя си в пълна къща с въоръжени гноми (резултат от добро хвърляне на Офлър), а скоро след това и Нощта изгуби чиповете си, докато се молеше за среща с Провидението. Няколко по-дребни божества се бяха примъкнали и "кибичеха" над главите на играещите.
Отстрани вече бяха сключили облози, че Дамата ще е следващият напуснал играта. Последната й по-значима победа сега беше само щипка поташ в още димящите руини на Анкх-Морпорк, а и не й беше останало почти нищо, което би могла да предложи за по-нагоре.
Слепият Айо взе кутията за зарове - един череп, чиито многобройни отвори бяха запушени с рубини, и без да откъсва няколко от очите си от Дамата, хвърли три петици.
Тя се усмихна. Такива бяха очите й - ярко зелени, без ирис или зеници, и блестяха отвътре.
Стаята чакаше мълчаливо, докато тя порови из кутията със залозите си и най-сетне извади от най-отдолу две неща, които решително тръшна върху масата. Всички останали Богове-играчи, като един, протегнаха шии напред, за да ги видят.
- Исменник макьосник и неккъф цинофник - каза Офлър, Богът Крокодил, затруднен както винаги от бивниците си. - Ами, да-а, наистина!
Той бутна с една ръка купчина бели като кости жетони в центъра на масата.
Дамата леко кимна с глава. Вдигна кутията и я закова неподвижно в ръце, но въпреки това, всички Богове ясно чуваха трите зара, които се търкаляха вътре. И после ги метна на масата.
Шестица. Тройка. Петица.
Нещо ставаше обаче с петицата.
Повлиян от случайния сблъсък на няколко милиарда молекули, зарът се изметна в една точка, завъртя се леко и се обърна на седмица.
Слепият Айо вдигна зара и преброи стените.
- Хайде де - отегчено каза той. - Играй честно.
Тя се надяваше да удари Осмица и внезапно да разбие конкуренцията, но все още не бе го постигнала. Само още няколко хвърляния...
Десетина хиляди мили по-нататъка, в посока към Ръба, отбора на Анкх-Морпорк си играеше на котка и мишка с бедния новобрански тим на Кактой, в една среща от предварителните групи на Псевдо Шампионската Лига, която бе напълно лишена от смисъл. Анкх вече си бе осигурил място в следващата фаза на елиминациите, така че Смърт бе пуснал някои от леваците в отбора, да се "обиграят" (или поне да получат впечатлението, че не се пренебрегвани). Минутата бе едва пета, когато някъде в далечината и навярно горе в небето между мрачните облаци се чу странен тътен, или може би дрънчене, подобно на търкалящи се зарове. Няколко листенца едва потрепнаха.
В последвалите осемдесет минути публиката стана свидетел на някои странни изяви на футболния терен. Например, спец. полицай Песимал надъни двойка във вратата на противника, първия гол след изумителен рейд през цялата централна защита на Кактой, а втория от още по-налудничаво положение. Игор пък вкара гол след удар с глава от около 25 метра (нещо нечувано, особено за него). Естествено, след удара трябваше да си търси изпадналото око по земята, защото не го беше закърпил достатъчно здраво. Редник Прешъс пък мина открай до край по цялото крило, без никой да го пресрещне, преди да вкара първия от двата си гола - сякаш противника бе заспал точно в този момент...
Някои от по-наблюдателните зрители отбелязаха, че всичко това е "много странно" и че Дамата на Късмета май си играе някакви игрички с нашите. Което не е на добре - защото когато Дамата дава много, в един момент тя ще си го вземе. А в мач като този нейната благосклонност си е направо излишна. Кактой и без това сами щяха да се бият - за какво ни е сега това 9-0?
Пътят от Анкх-Морпорк до Куирм представлява стръмна, бяла и криволичеща отсечка от трийсет левги, осеяна с дълбоки дупки и полузарити скали. Той се вие около планини и се гмурка в хладни зелени долини с цитрусови дървета, пресича обвити в лиани клисури по скърцащи въжени мостове и е по-скоро живописен, отколкото полезен.
Живописен. Това беше нова дума за Ринсуинд Магьосника, (Бакалавър по Магия [некадърен] от Невидимия Университет). Тя беше една от думите, които научи, откакто напусна овъглените останки на Анкх-Морпорк. Странен беше друга нова дума. "Живописен" означаваше, реши той след внимателно проучване на гледката, която вдъхновяваше Двуцветко да използва думата, че релефът е ужасно неравен. Когато трябваше да се опишат случайните села, през които минаваха, "странен" означаваше "обхванат от треска" и "порутен".
Двуцветко беше турист - първият, видян някога на Диска. А пък турист, според Ринсуинд, означаваше "идиот".
Докато се придвижваха спокойно през пропития с аромат на мащерка и жужене на пчели въздух, Ринсуинд размишляваше върху приключенията от последните няколко дни. При все че дребничкият чужденец очевидно беше луд, също така беше и щедър, и сравнително по-малко опасен от повечето хора, с които магьосникът си беше имал работа в града. Може да се каже, че го харесваше. Да не го харесваш би било като да ритнеш кученце.
Междувременно Двуцветко проявяваше голям интерес към теорията и практиката на магията.
- Всичко това ми изглежда, ъ-ъ-ъ, съвсем безполезно - каза той. - Винаги съм си мислел, че магьосникът просто казва вълшебните думи и това е всичко. Без цялото това досадно запаметяване.
Ринсуинд унило се съгласи. Опита се да обясни, че всъщност някога магията е била дива и необуздана, но е била укротена в мъглите на времето от Старите, които освен другото са я накарали да се подчини и на Закона за Съхранение на Действителността. Това изискваше необходимото усилие за постигане на някаква цел да е неизменно едно и също, независимо от използваните средства. От гледна точка на практиката това означава, че да кажем, да се създаде илюзията за чаша с вино е сравнително лесно, тъй като това изисква само неуловимо придвижване на светлинни форми. От друга страна, да се вдигне истинска чаша с вино на няколко стъпки от земята единствено с помощта на умствената енергия, изисква няколко часа системна подготовка, ако магьосникът не иска елементарният принцип на действие на лоста да му изсмуче мозъка през ушите.
Той добави, че част от древната магия все още може да се намери в суров вид и да бъде идентифицирана - от посветените по Осмичната форма, която създава в кристалната структура на време-пространството. Съществуват например металът октирон и газът октоген. И двата излъчват опасни количества сурова магия.
- Всичко това е толкова потискащо - заключи той.
- Потискащо ли?
Ринсуинд се извърна на седлото и погледна Багажа на Двуцветко, който все тъй припкаше на малките си крачета и от време на време щракваше с капак да захапе някоя пеперуда. Той въздъхна.
- Ринсуинд смята, че би трябвало да може да впрегне светкавицата - каза дяволчето, което наблюдаваше сменящия се пейзаж от миниатюрната вратичка на фотоапарата, окачен на врата на Двуцветко. Цяла сутрин то беше рисувало "живописни" гледки и "странни" места за своя господар и сега му се полагаше почивка за една цигара.
- Като казах впрягане, нямах пред вид впрягане - сопна се Ринсуинд. - Имах пред вид, исках да кажа, че... Не знам, не се сещам за точните думи. Само си мисля, че светът би трябвало да е някак си по-организиран.
- Това са само фантазии - каза Двуцветко.
- Знам, и в това е проблемът - въздъхна Ринсуинд отново.
Всичко си вървеше много добре около чистата логика и начина, по който Вселената се управляваше от логиката и хармонията на числата, но беше очевиден простият факт, че Дискът явно прекосява пространството на гърба на гигантска костенурка, а боговете имаха навика да наобикалят къщите на атеистите и да им трошат прозорците.
Чу се слаб шум, едва различим от жуженето на пчелите в розмарина покрай пътя. Имаше любопитен костелив оттенък - нещо като търкалящи се черепи или като хвърлени зарове. Ринсуинд се заозърта. Наблизо нямаше никой. Неизвестно защо това го обезпокои.
После се появи слаб ветрец, който се усили и след няколко мига изчезна в пространството. Светът остана непроменен с изключение на няколко интересни подробности.
Сега например, на пътя се беше появил петметров планински трол. Той беше извънредно ядосан. Това се дължеше отчасти на факта, че троловете по принцип винаги са ядосани. Гневът му обаче се усилваше и от това, че внезапното му и моментално телепортиране от леговището му в планините Ремъроркнатри хиляди мили оттук и на някакви хиляда ярда по-близо до Ръба, бе повишило вътрешната му температура до опасно ниво в съответствие със законите за запазване на енергията. Той се озъби и застана нащрек.
- Какво странно създание! - отбеляза Двуцветко. - Опасно ли е?
- Само за хора!! - изкрещя Ринсуинд. Той извади сабята си и с плавен удар... изобщо не успя да удари трола. Острието потъна в крайпътния пирен.
Последва възможно най-слаб шум, нещо като скърцане на стари зъби.
Сабята удари скрит в пирена объл камък - скрит така добре, както би отбелязал наблюдателят, че само миг по-рано сякаш въобще не е бил там. Той отскочи като пъстърва и в полурикошет се заби дълбоко отзад в сивия врат на трола.
Съществото изгрухтя и с едно-единствено замахване отвори рана в хълбока на коня на Двуцветко, който изцвили и се втурна към крайпътните дървета. Тролът се завъртя и замахна към Ринсуинд.
После мудната му нервна система доведе до съзнанието му съобщението, че е мъртъв. За миг той изглеждаше изненадан, а след това рухна и се разпадна на чакъл (тъй като тролите представляват силициева форма на живот, телата им се превръщат в камък в мига, в който настъпи смъртта).
- Ааааах - изкрещя наум Ринсуинд, увиснал отчаяно на коня, който се изправи от ужас на задните си крака, клатушка се така известно време по пътя, а след това с цвилене се обърна и потъна в галоп из горите.
Тропотът на конски копита отмря. Във въздуха остана жуженето на пчелите и рядкото притрепване на крилцата на пеперуда. Носеше се и друг един шум, странен за яркото пладне.
Наподобяваше търкалящи се зарове.
Необичайното за слънчевия ден тътнене някъде високо в небето продължи и в събота даже зачести. Отбора на Анкх Морпорк вече играеше редовната си официална среща от лигата, вече на родния стадион в Невидимия Университет в град Анкх-Морпорк.. Градът-близнак, който се състоеше от гордия Анкх и опасния Морпорк, и на който всички останали градове от времето и пространството са само жалки подобия, бе преживял много битки и нападения в дългата си трескаво бурна история, но винаги се бе съвземал, за да процъфти отново. Така че огънят и последвалото го наводнение, което доунищожи всичко отсам реката, останало неизгоряло, и освен това прибави един изключително зловонен лъх към проблемите на оцелелите, не сложиха края на града. Това бе по-скоро една яростна точка, нажежена запетая или пък двоеточие-саламандър в безкрайната му история.
Драматичните събития от предходните няколко дена не повлияха на настроението на феновете - те си бяха все така жадни за кръв (както в преносния, така и в буквалния смисъл). И кръв имаше. Две счупени глави през първото полувреме, по една от всеки отбор. Но междувременно странните отигравания на момците на Смърт продължиха и даже зачестиха. Полицай Песимал отново бе над всички с две великолепни попадения, този път едното дошло след невероятно разбъркване в наказателното поле на противника и серия от рикошети в стил билярд, последният от които бе в задника на въпросния полицай. Другия гол падна само пет минути по-късно, когато трима защитника на претендента за титлата Гаргамелите направо заспаха, а нападателя се озова сам срещу вратаря, който вместо да го пресрещне, тръгна да покрива далечния си ъгъл (където нямаше никаква работа).
Нелогично протекоха и останалите шейсет минути - Гаргамелите отчаяно нападаха, а Анкх за собствено изумление бележеше голове, кой от кой по-смешен. 4-1 бе крайния резултат и така Анкх на практика скършиха на две напъните на Гаргамелите в преследването на титлата и взеха сладко отмъщение за предната загуба. И се придвижиха в непосредствена близост до медалите. Оставащите няколко кръга се очертават да са доста интересни.
А междувременно, небесните зарове продължаваха да се търкалят...
Следващ кръг на Лига V.169:
NAFEX - Ankh_Morpork
11.04.2009 13.25
