Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. Тишината би била ужасна гюрултия в сравнение с внезапната тиха имплозия на безшумие, която удари магьосниците с цялата сила на експлодиращо глухарково пухче. ...

Ankh - Tamboerskloof   5 - 0 1 - 0  H Dyrшy 26" 2 - 0  A Šнr 39" 3 - 0  V Цlзьm 40" 4 - 0  T Atanasov 72" 5 - 0  H Dyrшy 77"

Ankh - Emil   2 - 2 1 - 0  F Sarrats 11" 1 - 1  N Pettersson 21" 2 - 1  A Šнr 62" 2 - 2  H Quintanilha 76"

Както често се случва в подобни ситуации, въздухът беше мазен от характерното усещане за магия и парлив от дима на свещи, направени от черен восък, чийто точен произход един мъдър човек не би се интересувал да узнае.

Имаше нещо много странно в тази стая, дълбоко в мазите на Невидимия Университет, най-реномирания колеж по магия на Диска. Първо на първо, като че ли съществуваха твърде много измерения, не съвсем видими, трепкащи извън, но досами зрителното поле.

Стените бяха покрити с окултни символи, а по-голямата част от пода се заемаше от Осмократния Печат на Статуквото, за който в магическите кръгове единодушно се приемаше, че има цялата възспираща сила на добре насочено парче тухла. Единствената мебел беше аналой от тъмно дърво, изрязан във формата на птица - е, честно казано, във формата на пернато същество, което е най-добре да не се разглежда много подробно - а върху аналоя, привързана към него с тежка верига, цялата в катинари, лежеше Книгата.

Беше голяма, но не особено внушителна книга. Другите книги в библиотеките на Университета имаха корици, инкрустирани с редки скъпоценни камъни и очарователно дърво, или пък подвързани с драконова кожа. Тази беше само от една доста дрипава кожа. Приличаше на онези книги, които в библиотечните каталози се описват като "леко оръфани", макар че би било по-честно да се признае, че изглеждаше като да е била одрана, изкормена, а може би и сдъвкана. Металните закопчалки я държаха затворена. Те не бяха украсени, а само много тежки - като веригата, която не толкова прикрепяше книгата към аналоя, колкото я задържаше там.

Като да бяха изработени от някой, който е имал предвид съвсем определена цел и който през по-голямата част от живота си е правил тренировъчни хамути за слонове.

Въздухът се сгъсти и завихри. Страниците на книгата започнаха да се гънат съвсем ужасно и някак предумишлено, а измежду им се разля синя светлина. Тишината на стаята се струпа навътре като юмрук, който бавно се свива.

Половин дузина магьосници по нощни ризи се редуваха да надничат през малката решетка на вратата. Нито един магьосник не може да спи, когато се случи такова нещо - натрупването на сурова магия се надигаше из Вселената като прилив.

- Такааа. - каза някакъв глас. - Какво става тук? И защо аз не съм повикан?

Галдър Вихронрав, Върховен Велик Заклинател на Ордена на Сребърната Звезда, Имперски Повелител на Свещения Жезъл, Ипсисимус на Осмо ниво и 304-ти Канцлер на Невидимия Университет (а също така и брат на Баба Вихронрав, най-великата вещица на Диска), не беше просто една внушителна гледка, даже в червената си нощна риза с ръчно избродирани мистически руни, даже с дългата си шапка с пискюл на главата, даже и със смешното си свещниче в ръка. Почти беше успял да изглежда добре даже и с пухкавите си пантофки с помпони.

Шест уплашени лица се обърнаха към него.

- Ъ, ъъъ, Вие бяхте повикан, повелителю - каза един от подмагьосниците. - Затова сте тук - добави услужливо.

- Искам да кажа, защо не съм бил повикан преди? - озъби се Галдър, проправяйки си път към решетката.

- Ъ, ъъъ, преди кого, повелителю? - каза подмагьосникът.

Галдър го изгледа свирепо и хвърли бърз поглед през решетката.

Въздухът в стаята сега блестеше от малки искри, получаващи се при изгарянето на прашинките в потока от сурова магия. Печатът на Статуквото започваше да се покрива с мехури и да се подгъва по краищата.

Въпросната книга се наричаше Октаво и съвсем очевидно е, че не беше обикновена книга.

Има, разбира се, много прочути магически книги. Някои може да споменат "Некротеликомникон", със страници от древна гущерова кожа; други биха посочили "Да излезеш Около Единадесет и Нещо", написана от мистериозна и мързелива Ламическа секта; някои биха могли да си спомнят, че "Магическият трактат по блъскане на коли" уж съдържа единствената оригинална шега във Вселената. Но те всички са брошурки в сравнение с Октаво, която предполага се, Създателят на Вселената забравил - с характерната си разсеяност - малко след като завършил най-великата си творба.

Осемте магии, затворени в страниците й, водеха таен и сложен самостоятелен живот и всепризнато беше, че...

Както се взираше в разбунената стая, Галдър сбърчи чело. Разбира се, там бяха останали само седем магии. Някакъв млад идиот, студент по магьосничество един ден крадешком беше надникнал в книгата и една от магиите избягала и се настанила в мозъка му. Никой не беше успял да разбере напълно как стана това. Как му беше името? Уинсуонд? Ъ, ъъъ...

Октаринови и пурпурни искри проблясваха по кориците на книгата. Тънкото вълмо дим се заизвива над аналоя и тежките метални заключалки, които държаха книгата затворена, видимо започнаха да се обтягат.

- Защо магиите са толкова неспокойни? - попита един от по-младите магьосници.

Галдър вдигна рамене. Не можеше да го покаже, разбира се, но започваше наистина да се безпокои. Като опитен магьосник от Осмо ниво, той виждаше полувъображаемите форми, които се появяваха за момент във вибриращия въздух, като мамеха и подканваха. Почти така, както комари се появяват преди гръмотевична буря, действително тежки натрупвания на магия винаги привличат създания от хаотичните Занданни Измерения - зловещи Създания, целите в слюнка и с разместени органи, вечно търсещи пролука, през която биха могли да се промъкнат в света на хората.

Това трябваше да се спре.

- Ще ми трябва доброволец - каза твърдо. Настъпи внезапна тишина. Единственият шум идеше иззад вратата. Беше зловещия тих звук на метал, който се къса при опън.

- Много добре тогава - каза. - В такъв случай ще ми трябват сребърни пинсети, около два литра котешка кръв, малък камшик и стол...

Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. Тишината би била ужасна гюрултия в сравнение с внезапната тиха имплозия на безшумие, която удари магьосниците с цялата сила на експлодиращо глухарково пухче.

Дебел стълб искряща светлина изскочи от книгата, удари тавана със струя пламък и изчезна.

Галдър втренчено се взираше в дупката, без да обръща внимание на своята тлееща тук-там брада. Посочи драматично.

- Към горните мазета! - извика и заскача нагоре по каменните стълби. С шляпащи чехли и издуващи се нощници, останалите магьосници го последваха, като падаха един връз друг в стремежа на всеки да бъде последен. Въпреки това всички пристигнаха навреме, за да видят как огненото кълбо с окултна мощ изчезва в тавана на горната стая.

- Ъ! - каза най-младият магьосник и посочи пода.

Стаята беше част от библиотеката, докато магията не я беше пронизала, насилствено преструктурирайки вероятностни частици на всичко по пътя си. И така, разумно беше да се предположи, че малките пурпурни тритончета са били части от пода, а ананасовия крем може някога да е бил книги. А няколко от магьосниците по-късно се заклеха, че малкият печален орангутан, седнал сред всичко това, много приличал на главния Библиотекар. Галдър се втренчи нагоре. (Оттогава единственото, от което Библиотекаря се интересува, са редовните доставки с банани, а езиковия му речник се състои от неимоверно голямо разнообразие на думата "Ууук!")

- Към кухнята! - прорева Галдър, като газеше из крема към следващото стълбище.

Никой никога не узна в какво бе превърната голямата чугунена готварска печка, тъй като тя бе съборила една от стените и бе успяла да избяга, преди групичката рошави магьосници с безумни очи да нахълтат в стаята. Готвачът специалист по зеленчуци беше намерен обезумял много по-късно, скрит в казана за супи и ломотеше неяснотии като: "Кокалчетата! Ужасните кокалчета!" Последните тънки струйки магия, вече някак позабавени, изчезваха в тавана.

- Към Голямата Зала!

Стълбите тук бяха много по-широки и по-добре осветени. Задъхани и с аромат на ананас, по-яките магьосници бяха вече горе, когато огненото кълбо достигна средата на огромната проветрива стая, която представляваше главната зала на Университета. То висеше неподвижно; само от време на време нещо по повърхността му се издуваше и фъщеше.

Магьосниците пушат, както всички знаят. Това може би обяснява хора от ковчежни кашлици и зъбопилни хриптения, които избухваха зад Галдър, докато последният се опитваше да оцени положението и се чудеше дали не го е прекалено страх, за да си потърси скривалище. Той сграбчи един изплашен студент.

- Намери ми гледатели, далекогледатели, гадатели и вътрегледатели! - излая. - Искам това да се проучи.

Нещо се оформяше вътре в огненото кълбо. Галдър засенчи очи и се взря в нещото, оформящо се пред него. Не можеше да има съмнение. Това беше Вселената.

Той беше съвсем сигурен в това, тъй като в кабинета си имаше неин модел, който по всеобщо признание бе далеч по-внушителен от действителността. Възможностите, предлагани от дребните перли и сребърния филигран, напълно биха объркали някой Създател на светове. Но мъничката Вселена в огненото кълбо беше обезпокоително... ами-и, истинска. Единственото, което й липсваше, беше цвят. Цялата беше от прозирна бяла мъгла.

Ето я световната костенурка, Великият А"Туин, четирите слона и самият Диск. От този ъгъл Галдър не виждаше добре повърхността, но с хладна увереност знаеше, че ще бъде абсолютно точно моделирана. Макар че едва-едва вече различаваше миниатюрното копие на планината Кори Селести, на чийто абсолютен връх живееха свадливите и някак буржоазни богове на света в палат от мрамор, алабастър и тристайни апартаменти с мокет, който те бяха нарекли Дънманифестин.

Всички граждани на Диска с някакви претенции за култура постоянно се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец за врата.

Малката вселена-ембрион се задвижи бавно, накланяйки се... Галдър се опита да изкрещи, но гласът му отказа да излезе. Бавно, но с неудържима сила на експлозия, формата се разширяваше.

Той наблюдаваше с ужас, после с удивление, как тя премина през него леко като мисъл. Протегна ръка и загледа как бледите призрачни скални пластове се стичат през пръстите му в дейно мълчание.

Великият А"Туин беше вече потънал мирно под нивото на пода, по-голям от къща.

Магьосниците зад Галдър бяха потънали до кръста в морета. Кораб, по-малък от напръстник, за момент привлече погледа на Галдър, но движението бързо го отнесе през стените и отвъд тях.

- Към покрива! - успя да каже, сочейки треперещ пръст към небето.

Тези от магьосниците, на които беше останало достатъчно сиво вещество, за да съобразят и достатъчно въздух, за да тичат, го последваха, препускайки сред континенти, които плавно се стелеха през солидната каменна стена.

Беше тиха нощ, обагрена от наближаващата зора. Сърповидна луна тъкмо залязваше. Анкх-Морпорк, най-големият град в земите около Кръглото море, спеше.

Това твърдение в действителност не е вярно. От една страна, онези части на града, чиито жители се занимаваха например, с търговия със зеленчуци, подковаване на коне, гравиране на изящни малки орнаменти от нефрит, обмен на пари и правене на маси, общо взето спяха. С изключение на страдащите от безсъние. Или на ония, които бяха станали, както се случва, да отидат до тоалетната. От друга страна, много от не така хрисимите жители бяха напълно будни и, например, се катереха през прозорци, които не бяха техни, прерязваха гърла, нападаха се и се обираха един друг, слушаха шумна музика в задимени мазета и общо взето си прекарваха много по-гот. Но повечето животни спяха, с изключение на плъховете. Също и прилепите, разбира се. Що се отнася до насекомите...

Въпросът е, че описателната литература много рядко е съвсем точна и по време на царуването на Олаф Куимбли II като Патриций на Анкх бяха прокарани някои закони с решимостта да се прекратят неща от тоя сорт и да се въведе правдивост в репортажите. Така, ако в една легенда се казва за прочут герой, че "всички хора славели неговата юначност", всеки мислещ за живота си бард би добавил незабавно "с изключение на някои хора от родното му село, които го мислели за лъжец, и доста много други хора, които изобщо не били го и чували". Поетичното сравнение стриктно се ограничаваше в твърдения като: "могъщият му жребец беше бързоходен като вятъра в един сравнително тих ден, да речем сила на вятъра Трета Степен", а всякакви мъгляви приказки за възлюблена с лице, което спуска на вода хиляда кораба би трябвало да бъдат подкрепяни от доказателства, че обектът на желанието наистина прилича на бутилка шампанско.

Куимбли най-накрая бил убит от един раздразнен поет по време на един експеримент, проведен в Палата, за да се докаже оспорваната точност на поговорката "Перото е по-силно от сабята", която после в негова памет била поправена да включва фразата "само ако сабята е много малка, а перото много остро".

И така. Приблизително шестдесет и седем, може би шестдесет и осем процента от града спяха. Не че останалите граждани, промъкващи се тук-там в процеса на общо взето незаконните си занимания, забелязваха как бледият прилив приижда по улиците. Само магьосниците, свикнали да виждат невидимото, го наблюдаваха как се пени през далечните поля.

Дискът, понеже е плосък, няма истински хоризонт. Разни авантюристично настроени моряци със странни идеи, породени от твърде дългото взиране в яйца или портокали, които тръгваха за антиподите, скоро научаваха, че причината далечните кораби понякога да изглеждат като че ли изчезват оттатък края на света беше тази, че те наистина изчезваха оттатък края на света. И изтичаха в безкрая на Космоса, ведно със световния Океан.

Но все пак и за взора на Галдър съществуваше предел в този мъгляв и прашен въздух. Той погледна нагоре. Високо над Университета се издигаше мрачната древна Кула на Изкуството, призната за най-старата сграда върху Диска с прочутата си вита стълба от осем хиляди осемстотин осемдесет и осем стъпала. От нейния назъбен покрив, свърталище на гарвани и водоливници с обезпокоително бдителни каменни муцуни, един магьосник би могъл да обхване с поглед всичко до самия край на Диска. След като му свършат десетте и нещо минути ужасно кашляне, разбира се.

- Поврага - изломоти. - Каква в края на краищата ми е ползата, че съм магьосник? Авиенто, тесалос! Ще летя! Към мен, духове на въздуха и тъмнината!

Простря възлеста ръка и посочи към отломка от рушащ се парапет. Изпод никотиненожълтите му нокти излезе октаринов огън и избухна в порутения камък далече над него.

Той се срути. По силата на прецизно калкулираната размяна на скорости Галдър се издигна с развяваща се около кокалестите му крака риза. Все по-високо и по-високо се възнасяше, фучейки през бледата светлина като, като - е, добре, като възрастен, но силен магьосник, който се изстрелва нагоре от експертно прицелен пръст върху везните на Вселената. Приземи се в куп стари гнезда, възстанови равновесие и се взря надолу към главозамайващата картина на зазоряването върху Диска.

По това време от Дългата година Кръглото море беше почти откъм залез слънце спрямо Кори Селести и когато дневната светлина се разля по земите около Анкх-Морпорк, сянката на планината се вряза сред пейзажа като стрелката на Божия слънчев часовник, но откъм нощната страна, надпреварвайки се с бавната светлина към края на света, продължаваше да се надига струйка бяла мъгла. Чу пукот от сухи съчки зад себе си. Обърна се и видя Импер Траймън, втори по ранг в Ордена, единственият освен него, който беше издържал на изпитанието.

За момента Галдър не му обърна внимание, само си напомни да се държи здраво за каменния перваз и да усили личните си заклинания за защита. Повишението в ранг идваше бавно в тази професия, която по традиция дарява дълъг живот и се смяташе, че младите магьосници често търсят да напреднат в йерархията, възползвайки се от изстиналото място на някой труп, като първо се отърват от заемащия го. Освен това, имаше нещо обезпокоително в младия Траймън. Не пушеше, пиеше само преварена вода, а и Галдър с ужас подозираше, че е умен. Не се усмихваше достатъчно често, обичаше цифрите и онзи вид организационни схеми, които показват много квадратчета със стрелки, сочещи към други квадратчета. С една дума, беше от ония, дето можеха да използват думата "персонал", и то на място.

Цялата видима част от Диска вече бе покрита с блестяща бяла кожа, която й беше точно по мярка. Галдър погледна към собствените си ръце и видя, че са покрити с бледа мрежа от лъскави нишки, които следваха всяко негово движение.

Разпозна този тип магия. Беше я използвал преди. Но неговата беше в по-малък мащаб - в много по-малък.

- Това е магия за Промяна - каза Траймън. - Целият свят се променя в момента.

Някои хора, помисли си мрачно Галдър, щяха да имат благоприличието да сложат възклицателен знак на края на твърдение от този род!

Чу се звук, възможно най-слабият от чистите тонове, висок и остър, като пукване на мише сърце.

- Какво беше това? - попита Галдър.

Траймън вирна глава.

- До диез, мисля - отвърна.

Галдър не каза нищо. Лъскавата белота беше изчезнала и първите звуци на пробуждащия се град почнаха да се процеждат нагоре към двамата магьосници. Всичко изглеждаше съвсем същото, както преди. Нима целият този труд беше само и само нещата да си останат същите?

Той потупа разсеяно джобовете на ризата си и най-накрая намери това, което търсеше, зад ухото си. Пъхна влажния фас в устата си, извика мистичен огън измежду пръстите си и силно си дръпна от жалката папироса, докато пред очите му заиграха сини пламъчета. Изкашля се един-два пъти. Беше се замислил наистина дълбоко. Опитваше се да си спомни дали някой от боговете не му дължи някаква услуга...


По-късно същия ден живота в града си течеше както обикновено, сякаш нищо не се е случило. И в известен смисъл това си беше така - хората си бяха същите, улиците си бяха същите... Градската Стража сновеше из площадите, кап. Керът порицаваше неколцината джебчии, които беше сгащил по време на акция на централния пазар; Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото пак си дереше гърлото зад Медния Мост, като предлагаше на минувачите дъртите си наденички с твърдостта на камък и вкус на стари галоши (и двойно майонеза). А феновете на местния футболен отбор Анкх-Морпорк мудно се изтегляха от клубния стадион до Невидимия Университет.

Отряда на Смърт бе завършил наравно 2:2 в последния мач от сезона, което им отреди петото място в крайното класиране. Те се опитаха да натиснат лидера и нов шампион "Емил" с всички налични сили... и по едно време даже изглеждаше, че могат да ги бият. Но не им било писано.

Всъщност, петото място разбира се праща Анкх на бараж за оставане в групата, където ще срещнат едно малко отборче от по-долната дивизия, навито да се пробва срещу големите батковци. Заложните къщи сочат Анкх за явен фаворит, а коефициента за победа на домакините следващата събота е 1,15 срещу 15,00. Не си струва да залагате на този мач просто...

Виж, от друга страна, приятелската среща с най-добрия съюзник Тамбурсклоуф (вече десета помежду им) завърши с унищожителен триумф за Анкх, 5-0. Феновете се изкефиха закратко. А измъчения хикс срещу "Емил" си има и добрите страни: още един интересен сблъсък, с който да си запълнят времето идния уикенд. И вероятна изразителна победа, надяваме се.

Освен ако Дамата на Късмета

	Отбор		М	П	Р	З	ОГ	ПГ	±	Т
1.		Emil		14	11	2	1	63	12	51	35
2.		Gargamelite		14	11	0	3	66	20	46	33
3.		NAFEX		14	8	2	4	45	15	30	26
4.		Zimbru-Botanika		14	7	4	3	30	13	17	25
5.		Ankh_Morpork		14	7	3	4	53	28	25	24
6.		Hishnicite		14	3	2	9	38	42	-4	11
7.		3e/eH /oKoMoTuB		14	1	1	12	11	77	-66	4
8.		AzUrAL		14	1	0	13	3	102	-99	3