— Демоне? - Ерик надзърна от вратата. — В каква форма си? — попита.

— В твърде жалка форма — отговори Ринсуинд.

— Донесъл съм ти малко храна. Ядеш, нали?

Ринсуинд я опита. Беше купичка зърнена храна с ядки и сушени плодове. Не че съставките не му понасяха. Просто някъде в процеса на приготовлението на тази смес нещо очевидно така бе повредило невинните съставки, както и милион земни притегляния не могат да повредят неутронна звезда. Ако умреш от такава храна, няма да има нужда да те погребват — ще трябва само да те пуснат там, където пръстта е мека.

Успя да преглътне хапката. Не беше трудно. Номерът е да й попречиш да слезе надолу.

— Прекрасно — задави се той. Папагалът великолепно изимитира човек, на когото му се гади.

— Реших да те пусна да си ходиш — каза Ерик. Твърде безсмислено е да те задържам, нали?

— Напълно безсмислено е.

— Не притежаваш никакви сили?

— Съжалявам. Пълен провал съм.

— Като се замисля, нямаш и особено демоничен вид — каза Ерик.

— Никога го нямат. Не можеш да им вярваш, на кажжгидетата — изхихика папагалът. Отново загуби равновесие. — Поли иска бисквитка — продължи с глава надолу.

Ринсуинд се завъртя около оста си:

— Стой си настрана, човчо!

Изведнъж зад тях се чу такъв шум, сякаш Вселената си прочистваше гърлото. Следите от тебешир по магическия кръг страхотно просветнаха за миг, превърнаха се в огнени дири по протритите дъски, нещо изпадна от празния въздух и тежко тупна на пода.

Беше голям, обкован с желязо сандък. Падна на извития си капак. След миг яростно се затресе, а после протегна стотина розови крачета и със значително усилие успя да се преобърне.

Най-накрая взе да се тътри наоколо, докато се спря и се вгледа в двамата. Действие, още по-смутително поради факта, че се бе вторачил без да разполага с очи за тази цел.

Ерик се раздвижи пръв. Сграбчи магическата сабя, домашно производство, която необуздано изплющя.

— Ти наистина си демон! — заяви. — Едва не ти повярвах, като каза, че не си.

— Ууи-и! — рече папагалът.

— Това е само Багажът ми — отчаяно каза Ринсуинд. - Той е един... ами, ходи навсякъде с мене, в него няма нищо демонично... поне нищо особено... — довърши неубедително.

— Повелявам ти да ми се подчиниш!!!

— О, не започвай пак.

Момчето надзърна в отворената книга.

— Командите си по-раншни подновявам — твърдо отсече той. — Най-красивата жена живяла нявга, господство над царствата световни и вечен живот. Захващай се.

Ринсуинд замръзна.

— Хайде, давай — каза Ерик. — Би трябвало да изчезнеш в облак дим.

— Слушай, да не си мислиш, че мога просто да щракна с пръсти...

Ринсуинд щракна с пръсти.

Появи се облак дим.

Тезуманската империя, разположена в джунглестите равнини на Централен Клaч, е известна със своите градини-пазари, с изключително майсторската изработка на изделия от обсидиан, пера и нефрит, както и с масовите жертвоприношения на хора в чест на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа, бога на масовите жертвоприношения на хора. Казват, че винаги можеш да разбереш кога си имаш работа с Куезоверкоатъл. Обикновено става в присъствието на много хора, на върха на голяма стъпаловидна пирамида и особа с елегантно пернато украшение на главата издялква изтънчен нож от обсидиан, резервиран единствено за твоя лична употреба.

На континента тезумaнците се славят, че са най-пагубно мрачните, раздразнителни и песимистично настроени хора, които въобще би могъл да срещнеш. Причините за това скоро ще станат ясни. Верни са и данните за науката за измерване на Времето. Още отдавна тезуманците бяха схванали, че всичко неотменно се влошава и понеже страдат от ужасяващ буквализъм в мисленето, са разработили сложна система, с която да водят отчетност колко по-лош е всеки следващ ден.

Противно на общоприетото схващане, тезуманците наистина са открили колелото. Просто имат радикално различни от нашите идеи как да се използва то.

Например, отбора на Анкх Морпок трябваше да пътува с керван от колесници, задвижвани от тичащи отпред носачи, докато впрегатния добитък бе вързан отзад. Отбора на Анкх гостува на местния отбор Авнел в една заключителна "приятелска" среща от подготовката преди началото на новия сезон. "Приятелска" е твърде силно казано, понеже тезуманците наистина дори нямат дума за "приятел" в речника си. "Спаринг" е твърде слаба дума, от друга страна, защото тезуманците са пренесли своя буквализъм и мракобесие дори и в спорта.

Още от първата минута на мача стана ясно, че единствената заслужаваща внимание цел на Анкх ще бъде да се измъкнат от това място без драстични поражения и контузии. Резултата скоро изгуби смисъл, а момците на Смърт се стремяха единствено да оцелеят сред безспирните балтии на домакините. Излишно е да споменаваме, че съдията бе първата жертва на това стълкновение, така че нямаше кой да отсвири няколкото положения за дузпи в полза на гостите. Все пак да отбележим, че крайния резултат бе 5-2 за Авнел, но от друга страна за щастие жертви в лагера на Анкх нямаше.

Скоро щеше да има. Но това не ни засяга особено, след като успяхме да се измъкнем от тази прокълната джунгла невредими...

Ринсуинд шокирано се втрещи в пръстите си, както човек би гледал пушка, с десетилетия висяла на стената и внезапно гръмнала и продупчила котката.

— Едва ли някога са правили това — промълви той.

Погледна надолу.

— А-а-а — затвори очи.

Тъмнината зад клепачите му представляваше по-добър свят в сравнение с този долу.

Ако тропне с крак, би се самоубедил, че усеща пода, би разбрал, че наистина стои в стаята и че неотложните сигнали, подавани му от останалите сетива, които му показваха, че се носи във въздуха на около хиляда мили над Диска, са просто един лош сън и ей сега ще се събуди. Бързичко отхвърли тази мисъл. Ако е заспал, по-добре да си остане заспал. Може да се лети насън. Ако се събуди, ще има дълго да пада.

Навярно съм умрял и наистина съм демон, помисли си.

Интересна мисъл.

Отново отвори очи.

— Уоу! — каза Ерик с блеснали очи. — Мога ли да имам всичкото това?

Момчето си стоеше в същата поза, както и в стаята. Багажът — също. Папагалът — с раздразнение отбеляза Ринсуинд — също. Стърчеше си, сякаш на пръчката, във въздуха и умозрително разглеждаше космическата панорама долу.

Вероятно Дискът бе създаден да бъде гледан откъм космоса, но Ринсуинд бе дяволски сигурен, не е бил създаден да се живее на него. Все пак трябваше да признае, че е внушителен.

Слънцето щеше да изгрява на отдалечения край и изписа огнена черта, която заблещука по продължение на половината от територията. Дълга и бавна зора точно започваше да се простира над тъмния масивен пейзаж.

По-долу, Великата А"Туин, световната костенурка, ярко осветена в безплодния вакуум на пространството, се бъхтеше под тежестта на Сътворението. Отиваше в незнайна посока. Върху неговата — или нейната, този въпрос никога не бе истински изяснен — черупка, четирите гигантски слона се напъваха да удържат самия Диск върху плещите си.

Може би е имало и по-добри начини за създаване на свят. Можеш да започнеш с топка стопено желязо и после да го покриваш последователно със слоеве скали подобно на старомоден, едновремешен плювалник. И ще получиш много добре изработена планета, само дето няма да е толкова хубава. Освен това всички ще изпадат от долните части...

— Чудно — каза папагалът. — Поли иска континентче.

— Толкова е голям — промълви Ерик.

— Да — безучастно каза Ринсуинд.

Почувствува, че от него се очаква нещо повече.

— Не го разпокъсвай — добави.

Обзе го натрапчиво чувство на съмнение. Ако приемем, в името на спора, че е демон, а и толкова много събития му се бяха случили наскоро, готов е да допусне, че може да е умрял без да забележи в бъркотията*. Но дори и при това положение не можеше да разбере как така светът стана негов, за да го раздава. Убеден беше, че той си има собственици, които са на същото мнение.

[* Бяха му казвали, че да умреш е като да влезеш в друга стая. Разликата се състои в това, че когато извикаш: — Къде са ми чистите чорапи? — никой не ти отговаря.]

Освен това, беше сигурен, че всеки демон би следвало да получи нещо в писмена форма:

— Трябва да се подпишеш, че си го получил — каза. — С кръв.

— Чия? — запита Ерик.

— Твоята — отговори Ринсуинд. — Или птича кръв, в краен случай. — Отправи сияен многозначителен поглед към папагала, който изръмжа в отговор.

— Не мога ли първо да го опитам?

— Какво?

— Ами ако не работи? Не се подписвам за него, докато не го видя в действие.

Ринсуинд се вторачи в момчето. После погледна надолу към широката панорама на кралствата в света. "Чудя се дали на неговата възраст съм бил същият? — замисли се. Чудя се, как ли изобщо съм оцелял?"

— Това е светът — каза търпеливо. — Разбира се, че работи дяволски добре. Искам да кажа, само погледни го. Урагани, континентално движение, цикъл на валежите — всичко си има. Всичко си тиктака като дяволски часовник. Свят като този ще издържи за цял живот. Ако се използва внимателно.

Ерик критично огледа света. Имаше вид на човек, който знае, че най-хубавите подаръци в живота му май се нуждаят от психическия еквивалент на две батерии тип U2, а магазините няма да бъдат отворени преди края на празниците.

— Трябва да получа лепта — каза неоспоримо той.

— Ти какво?

— Кралете в света — продължи Ерик, — трябва да плащат лепта.

— Добре си се изучил, нали така? — Ринсуинд звучеше саркастично. — Само лепта? Няма ли да поискаш луната, докато сме тук горе? Специалното предложение тази седмица: с всеки завладян свят — по един безплатен сателит!

— Има ли някакви полезни минерали?

— Какво?!

Ерик издаде звук на многострадална търпеливост:

— Минералиии — каза. — Руди. Схващаш ли?

Лицето на Ринсуинд придоби наситен цвят:

— Момче на твоята възраст не би трябвало да мисли за...

— Имам предвид метал и подобни неща. Притрябвала ми е, ако е само скала.

Ринсуинд погледна надолу. Малката луничка на Диска точно се изкатерваше над далечния Ръб и хвърляше бледа светлина върху мозаечно разположените суша и морета.

— О, не зная. Изглежда доста хубава — дръзна да отбележи. — Виж, сега е тъмно. Може би всички ще си платят лептата на сутринта?

— Една част искам сега.

— Така си и мислех...

Ринсуинд внимателно огледа пръстите си, Като че ли никога не е умеел да ги щрака.

Направи още един опит.

Когато отново отвори очи, беше в кал до глезените.

Измежду дарбите на Ринсуинд, забележително е умението му да се спасява чрез бягство; умение, което с течение на годините бе превърнал в истинска наука. Няма значение дали бягаш от или към, важното е, че бягаш. Бягството само по себе си има смисъл. Тичам, следователно, съществувам; по-точно казано — тичам, следователно, с малко късмет още ще бъда.

Но освен това беше надарен и в областта на езиците и приложната география. Можеше да изкрещи "помощ!" на четиринайсет езика и да пищи за милост на други дванайсет. Беше преминал през много от страните на Диска, през някои от тях — с голяма скорост, и в продължение на дългите, прекрасни, скучни часове, когато работеше в Библиотеката на Невидимия Университет, убиваше времето си в изучаване на екзотичните и далечни места, които никога не бе навестявал. Спомни си, че на времето си бе отдъхвал с облекчение, че никога няма да му се наложи да ги посещава.

А сега, ето го точно на такова едно място.

Заобиколен от джунгла. И то не хубава, любопитна, открита джунгла, през която биха могли да се мятат герои, загърнати в леопардови кожи, а сериозна, истинска джунгла, която се извисяваше като плътна стена от зеленина, трънлива и бодлива. Джунгла, където всеки представител на растителното царство действително си беше налегнал корубата и се бе заловил с непосилната задача да надрасне всичките си съперници. Почвата едва ли изобщо беше почва — по-скоро мъртви растения на път да се превърнат в тор. Вода се стичаше от листо на листо; буболечки жужаха във влажния, натежал от спори въздух и тегнеше ужасна бездиханна тишина, причинена от изтощение на фотосинтезните двигатели. Всеки по тиролски крещящ герой, който би се осмелил да се метне през този парцел, би могъл със същия успех да изпробва късмета си и срещу цвеклорезачка.

— Как го правиш? — попита Ерик.

— Сигурно си има чалъм — отговори Ринсуинд.

Ерик подложи чудесата на Природата на бегъл и пренебрежителен поглед.

— Това не прилича на кралство — оплака се. — Каза, че ще отидем в Кралство. Това ли наричаш кралство?

— Това навярно е тропическата гора на континента Клач — каза Ринсуинд. — Тя е претъпкана с изгубени кралства.

— Имаш предвид тайнствените древни раси от амазонски принцеси, които подлагат всичките затворници от мъжки пол на странни и изтощителни плътски ритуали ли? — запита Ерик и очилата му взеха да се замъгляват.

— Ха-ха — със смразяващо безразличие отрони Ринсуинд. — Що за въображение има детето.

— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът.

— Чел съм за тях — отговори Ерик, като заничаше из зеленината. — Разбира се, притежавам и тези кралства. — Вглъби се в някакво свое собствено видение. — Брей! — изтърси лакомо.

— На твое място бих се съсредоточил върху лептата — каза Ринсуинд и пое по нещо, което можеше да бъде и пътека.

Ярките цветове на едно дърво наблизо се обърнаха и го изгледаха как се отдалечава...

В джунглата на централен Клач действително има изгубени кралства на тайнствени амазонски принцеси, които пленяват изследователи от мъжки пол, за да ги подложат на специфично мъжки задължения. Последните са действително буйни и изтощителни и жертвите без късмет не издържат дълго*.

[* Става така, защото задължения като да поставяш щепсели, да ковеш рафтове, да проверяваш странни шумове по таваните и да косиш полянки постепенно могат да износят и най-здравия организъм. ]

Има и скрити плата, където влечугести чудовища от отминала епоха лудуват и си играят, има и слонски гробища, изгубени с йероглифи, които могат от пръв поглед да смразят и най-храброто сърце. Всяка уважаваща себе си карта на района едва ли би разполагала с място за дърветата.

Няколкото успели да се завърнат изследователи бяха предали известен брой полезни съвети за онези, които биха ги последвали, като например: 1) при възможност, избягвайте всяка лиана, висяща с главата надолу, с кръгли светещи очички и с цепнато в единия край езиче; 2) не вдигайте никакви лиани на оранжево-черни ивици, които привидно си лежат насред пътеката и си потрепват, защото на другия им край обикновено има тигър; и 3) не отивайте там.

Ако съм демон, мъгляво разсъждаваше Ринсуинд, защо тогава всичко наоколо ме жили и се опитва да ме спъне? Искам да кажа, че, естествено, може да ми навреди единствено дървената кама, намушкана в сърцето? Или чесън ли беше?

Постепенно джунглата свърши и се разкри обширна равна област, която се простираше чак до далечна, синееща верига вулкани. Под тях земята се устремяваше към ивица езера и мочурища, тук-таме прорязани от огромни стъпаловидни пирамиди — всяка от тях увенчана с тънка струйка пушек, виещ се в зазоряващото небе. Пътечката от джунглата се превръщаше в тесен, павиран път.

— Къде сме, демоне? — запита Ерик.

— Прилича на едно от Тезуманските кралства — отвърна Ринсуинд. — Май го управлява от Великият Музума.

— Амазонска принцеса е, нали?

— Учудващо, но — не. Ще бъдеш удивен, когато узнаеш колко много кралства не са управлявани от амазонски принцеси, Ерик.

— Във всеки случай, изглежда примитивно. Малко като в Каменния Век.

— Тезуманските жреци разполагат с много сложен календар и авангардна орология — цитира Ринсуннд.

— А-а — каза Ерик. — Добре.

— Не — търпеливо продължи Ринсуинд. — Това означава наука за измерване на Времето,

— О-хо.

— Ще ти харесат. Великолепни математици са, очевидно е.

— Хъм — каза Ерик, като премигваше надуто. - Не би ми хрумнало, че в такава изостанала цивилизация имат какво толкова да пресмятат.

Ринсуинд съзря колесниците, които стремглаво се носеха към тях.

— Струва ми се, че обикновено пресмятат жертви — каза той.