Беше пладне в кралството Тезума.

От вътрешността на главната пирамида се чуваше как демонтираха някаква огромна статуя.

Събитията се бяха развили не съвсем според очакванията, откак тезуманците бяха пленили некадърния магьосник Ринсуинд и спътника му Двуцветко (първия истински турист на Диска) и неговия говорящ папагал. Първоначално плана беше пришълците да се обсипят с всякакви дарове, а Двуцветко, който явно изглеждаше досущ като издяланите в древния камък на тезуманските пирамиди бог Крузоверкоатъл, следваше да бъде почитан като тезумански бог.

А съдбата на един бог, попаднал в ръцете на мрачните и вечно недоволни от битието си тезуманци, е неясна. Най-вероятно щеше да свърши с кръв, и то не човешка. Божествената кръв има склонност да омилостивява недоволните хора... особено, ако те прекарват битието си сред зловонни блата, осеяни с коварни ями и комари колкото канарчета. Все на някого трябва да си изкараш натрупания гняв...

Само че внезапно се появи Багажа. И след серия от главоломно стекли се събития, включващи стотина бясно тупуркащи крачета, облак от цветна папагалска перушина и няколко навехнати колене, сега от пришълците нямаше и помен...

Жреците седяха умислени. От време на време някой се изправяше и произнасяше кратка реч.

Очевидно, излагаха се становища. Например, до каква степен икономиката на кралството зависи от една гъвкава промишленост за обсидианови ножове, по какъв начин поробените съседни кралства стигнаха дотам, че да разчитат на ударите, нанасяни от едно твърдо правителство, между другото говориха и за разбиването, посичането и изкормването на твърди правителства, както и относно ужасяващата съдба, очакваща всички онези, що си нямат богове. Безбожниците могат да стигнат до всякакви крайности - биха могли да се опълчат срещу добрите стари традиции за пестеливост и несаможертвопринасяне, традиции, изградили кралството такова, каквото е днес; биха могли да се запитат защо, ако нямат бог, са им всичките тези жреци, всичко, ама, всичко може да им хрумне.

Добре изрази становището си Мазума, върховният жрец. Той каза (дословно):

- [Смачкана-фигура-със-счупен-нос-лапа-на-ягуар-три-пера-стилизиран-бодлив-мравояд].

След известно време подложиха въпроса на гласуване. Преди да падне нощта, най-кадърните каменоделци на кралството вече работеха върху нова статуя. Щеше да им отнеме известно време да я завършат. Но общо взето, беше продълговата, с множество крачета...

В същото време пък, отбора на Анкх претърпя най-големия си провал от години насам. И то на самия старт на сезона. Не е тайна, че ежегодното участие в турнира за Националната Купа никога не е бил приоритет за отряда на Смърт. Или може да се каже, те винаги са успявали да отпаднат рано и безславно. Но никога още в първия кръг! Ето, че и това се случи. В мач, доминиран от Анкх, нашите нацелиха точно три греди и изпуснаха още дузина чисти положения, за да загубят с 2-3 от непретенциозния отбор на Осмиците. И какво ни остава сега? Отново да се "концентрираме" в шампионата. И в задаващото се ново издание на Псевдо Шампионската Лига...

Хубавото е, че същинския официален сезон стартира с изключително лека и доста впечатляваща победа над стария познайник Хищниците. 7-1 бе даже твърде скромно изражение на превъзходството на домакините. А полицай Песимал даже набута цял хеттрик! И се превърна в голмайстора на отбора. Добро начало на сезона, да видим как ще се развие нататъка.

Досега - влажните, задушаващи джунгли на Клач, а сега...

- Помислих, че ще се върнем в стаята ми - оплака се Ерик.

- И аз си го помислих!! - изкрещя Ринсуинд, за да надвика грохота.

-Щракни отново с пръсти, демоне.

- За нищо на света! Има предостатъчно по-лоши места от това!

- Ама тука е горещо и тъмно.

Ринсуинд трябваше да признае факта. Освен това се тресеше и беше шумно. Когато очите му свикнаха с тъмнината, можа да различи тук-там няколко точици светлина, чието неясно излъчване подсказваше, че са във вътрешността на нещо като лодка. Отвсякъде определено се напипваха дърводелски изделия и миришеше на стърготини и лепило. Ако това беше лодка, то тя претърпяваше ужасно болезнено спускане на вода по улей, смазан със скали.

Внезапно раздрусване го отхвърли срещу някаква преграда.

- Трябва да отбележа - оплака се Ерик, - че ако това е мястото, където живее най-голямата красавица на света, нямам особено високо мнение за нейния избор на "будоар". Човек би си помислил, че е могла да сложи няколко възглавнички или нещо подобно наоколо.

- "Будоар"!? - попита Ринсуинд.

- Би трябвало да си има "будоар" - самодоволно отбеляза Ерик. - Чел съм книжки. Изляга се на него.

- Кажи ми... - бавно каза Ринсуинд, - усещал ли си някога необходимост да си вземеш студена вана и да потичаш по игрището?

- Никога!

- Заслужава си да опиташ.

Чу се далечно дрънчене, сякаш се затваряха две големи порти. На Ринсуинд му се стори, че чува гласове, заглъхващи в далечината и кискане. Не беше особено приятно кискане, по-скоро беше подигравателно хихикане и не вещаеше нищо добро за някого. Ринсуинд имаше твърде добра представа за кого.

Беше спрял да се чуди как се е озовал тук, където и да беше това "тук". Поне нищо особено ужасяващо не му се случваше в момента. Вероятно беше само въпрос на време.

Поопипа наоколо и пръстите му попаднаха на нещо, което след огледа в светлината на най-близката дупка от чеп, се оказа въжена стълба. По-нататъшното опипване на корпуса, или каквото и да беше това, го доведе до контакт с малък, кръгъл люк. Залостен от вътрешната страна.

Изпълзя обратно до Ерик.

- Има врата - прошепна му.

- Накъде води?

- Стои си, където е, според мене - каза Ринсуинд.

- Открий къде извежда, демоне!

- Може да се окаже неудачна идея... - предпазливо каза Ринсуинд.

- Действай!

Ринсуинд мрачно отпълзя към люка и сграбчи резето.

Люкът се отвори със скърцане.

Там долу - доста там долу - се виждаше влажен чакъл, по който бризът влачеше няколко парцалчета утринна мъгла. С малка въздишка Ринсуинд разви стълбата.

Две минути по-късно стояха в здрача на онова, което имаше вид на просторен площад. През мъглата прозираха няколко сгради.

- Къде сме? - попита Ерик.

- Откъде да знам.

- Не знаеш ли?

- И представа си нямам - отвърна Ринсуинд. Ерик хвърли кръвнишки поглед към обвитата в мъгла архитектурата.

- Никакъв шанс да открием най-красивата жена на света в дупка като тая - отбеляза.

На Ринсуинд му хрумна да провери от какво бяха слезли току-що. Погледна нагоре.

Над тях - много над тях - подкрепян от четири масивни крака, които стояха на огромна платформа на колела, несъмнено стърчеше огромен дървен кон. По-точно, задникът на огромен дървен кон...

Строителят би могъл да постави люка за излизане на по-достойно място, но поради причини, свързани със собственото му чувство за хумор, очевидно бе отказал да го направи.

- Ъ-ъ... - каза Ринсуинд.

Някой се изкашля.

Ринсуинд погледна надолу.

Разнасящите се мъгли сега разкриха широк кръг въоръжени мъже, много от които се хилеха, а всички носеха бездушни, но ай-вече остри дълги копия, масово производство.

- А-ха! - каза Ринсуинд.

Отново погледна нагоре към люка. Сега наистина му стана ясно.

- Единственото нещо, което не разбирам - каза началникът на стражата - е: защо сте двама? Очаквахме около стотина.

Изтегна се назад на столчето, с големия си шлем с пера в скута и мила усмивка на лицето.

- Честно казано, ефебианци! - каза. - Май ни взимате нещо на подбив! Сигурно ни имате за вчерашни! Цяла нощ само се кове и реже с триони, после се явява проклет грамадански дървен кон пред портите. Затова пък си мисля - чудно, дяволски грамадански кон с отдушници. Аз забелязвам такъв вид малки подробности, ясно? Отдушници. Зат"ва събирам момчетата, нъл тъй, притичваме навън рано-рано и го довличаме тук зад портите, както си е според очакванията. После се спотаяваме, така, около него и чакаме да видим к"во ще изкиха. Тъй да се каже. Тъй - завря небръснатата си физиономия близо до Ринсуинд - имате избор, ясно? Място горе или място долу - както искате. Само трябва да си отворя устата. Ако играете на диск с мене и аз ще играя с вас*.

[* По това време играчите с топка са били още непознати на Диска.]

- Какво място? - попита Ринсуинд, като се пазеше от миризмата на чесън.

- На бойните триреми - ободрително поясни началникът. - Три места, ясно, едно върху друго? Триреми. С години те оковават към греблата, ясно, и всичко зависи от това дали си на горното място, на чист въздух или долу, където - ухили се той - не си. Ваша си работа, момчета. Помогнете ни и единственото ви притеснение ще са чайките. Тъй. Защо сте само двама.

Отново се изтегна назад.

- Извинете - каза Ерик - това да не е случайно Тсорт?

- Я не се опитвай да ме занасяш, момко! Има и такова нещо като квинквиреми, ясно? Въобще няма да ви се харесат.

- Не, сър - каза Ерик. - Ако обичате, сър, аз съм само едно малко момче, подведено от лоши хора...

- О, благодаря ти - горчиво отрони Ринсуинд. - Просто съвсем случайно си рисуваше множество окултни кръгове, нали така и...

- С"ржант! С"ржант! - В помещението на стражите нахлу войник. Сержантът вдигна поглед.

- Има още един от тия, с"ржант! Този път е точно пред портите!

Сержантът триумфално се ухили на Ринсуинд.

- А-а, това било, така ли? - каза. - Вие сте само авангардът и сте дошли да отворите вратите или нещо такова. Добре. Само отиваме да наредим приятелите ви и веднага се връщаме. - Посочи към пленниците. - Стойте тук. Ако мръднат, направи им нещо ужасно.

Ринсуинд и Ерик останаха насаме със стражата.

- Знаеш какво си направил, нали? - започна Ерик. - Просто си ни върнал чак до Тсортейските войни. Преди хиляди години. Учихме го в училище, дървеният кон и т.н. Как красивата Еленор била открадната от царството на Ефебианците, или май била отвлечена от самите Ефебианци, после за... обсадата на града, за да си я върнат и т.н. - Замълча. - Хей, това значи, че ще я срещна! - Замълча отново. - Уоу! - каза.

Ринсуинд огледа стаята. Нямаше вид на древна, но и не би могла да бъде древна, защото още не беше станала такава. Във времето всичко е сега, щом си тук, или е тогава. Опита се да си спомни малкото, което знаеше от класическата история, но то представляваше само бъркотия от битки, еднооки гиганти и женски ликове, заради които хиляди кораби се отправят на път.

- Не разбираш ли? - изсъска Ерик, а очилата му пламнаха. - Сигурно са вкарали вътре коня, преди войниците да се скрият в него! А ние знаем какво ще стане! Можем да направим цяло състояние.

- Как по-точно?

- Амии... - поколеба се момчето. - Можем да залагаме на коне, или нещо такова.

- Страхотна идея - каза Ринсуинд.

- Да, и...

- Това, което само трябва да направим е да избягаме, да проверим дали имат конни надбягвания и после здравата да се напънем да си спомним имената на конете, печелили надбягванията в Тсорт преди хиляди години, нали така?

Отново забиха начумерен поглед в пода. Така става, когато пътешестваш из времето. Никога не си подготвен. Единствената му надежда е, реши Ринсуинд, да открие Извора на младостта, който изгнаника Понсе да Куирм им бе споменал, докато заедно бяха племенници в пирамидите на тезуманците, и да се постарае да поживее още няколко хиляди годинки, за да бъде в състояние да пречука собствения си дядо - единственият аспект от пътешествието във времето, който изобщо някога смътно му се е нравил. Все му се струваше, че неговите прадеди си го просеха.

Имаше нещо странно, обаче. Спомняше си за прочутия дървен кон, използван, за да се влезе с хитрост в укрепения град. Но не си спомняше да се споменава нещо за тях двамата. Следващата мисъл, която му хрумна, имаше някакъв фаталистичен привкус.

- Извинете - обърна се към стража. - Този, ъ-ъ, вторият дървен обект пред портите... може пък да не е кон, а?

- Е, ама, разбира се, че знаеш какво е, нали? - отвърна стражът. - Нали сте шпиони.

- Обзалагам се, че е по-продълговат и някак си по-малък? - упорстваше Ринсуинд с лице, изразяващо невинно любопитство.

- Обзалагаш се, а. Не сте ли доста лишени от въображение, негодяи такива?

- Ясно - Ринсуинд скръсти ръце на скута си.

- Пробвайте само да офейкате - каза стражът. - Хайде, само пробвайте. Пробвайте и ще видите какво ще стане.

- Вероятно колегите ти ще го вкарат в града - продължи Ринсуинд.

- Може би?... - допусна стражът.

Ерик се разкиска.

Стражът взе да осъзнава, че се чуват много викове от далечината. Някой се опита да надуе рог, но след няколко ноти звуците преминаха в бълбукане, а после настъпи тишина.

- Май там нещо се потупват, ако може да се съди по шума - каза Ринсуинд. - Хората там си създават име, извършват героични подвизи на храброст, забелязват ги висшите офицери, такива ми ти работи. А ти се мотаеш тук с нас.

- Трябва да стоя на поста си! - излая стражът.

- Похвално отношение - каза Ринсуинд. - Няма значение, че всички останали са там навън и храбро се бият, за да защитят града и женското население от врага. Стой си тук и ни охранявай. Това е то храброст. Сигурно ще ти издигнат статуя на градския площад, ако изобщо остане такъв. "Той изпълни дълга си", ще пише на нея.

Изглежда войникът се замисли над думите му, а междувременно откъм главните порти се чу ужасно скърцане от разцепващо се дърво.

- Слушай - отчаяно каза той, - какво ще кажеш, ако само за миг се подам навън?

- О, не се тревожи за нас! - окуражи го Ринсуинд. - Ето, дори не сме въоръжени.

Войникът тревожно се усмихна на Ринсуинд и се забърза по посока на шума. Ерик погледна Ринсуинд с нещо като възхищение.

- Наистина го направи страхотно! - отбеляза.

- Далеч ще стигне това момче - каза Ринсуинд. Сериозен военен съветник, ако изобщо съм виждал такъв. Хайде. Давай да бягаме оттук.

- Накъде ли?

Ринсуинд въздъхна. Все се опитваше да изясни основната си философска идея, а хората все не я проумяваха.

- Не се тревожи относно частта "накъде" - отговори. - Моят опит показва, че тя се нарежда от само себе си. Важното е бягането "от".