След безславното отпадане още в първия кръг на Националната Купа, на Анкх не им остана нищо, освен да се концентрират в шампионата и да се напъват за победа във всеки съботен мач, а във вторник да играят безсмислени (и прекалено лесни) спарингчета срещу никому неизвестни противници. В очакване на началото на деветото издание на Псевдо Шампионската Лига...

Един такъв спаринг бе срещу отбора на Зинпарс, спечелен лесно с 5-2 от момците на Смърт. Даже и половината от усилията си не хвърлиха в тази среща, което бе меко казано разочароващо за привържениците им, които явно са максималисти и са очаквали двуцифрен резултат.

Което е по-интересното, в наистина важния мач в събота, Анкх за пореден път не позволи на именития Зимбру (както вече знаем, изцяло съставен от ангели и тук-таме няколко херувима за цвят) да вземе нещо повече от мизерна домакинска точица. Спечеления хикс далеч от дома гарантира на Анкх временното второ място, две седмици преди решителния сблъсък с лидера Гаргамелите.

Същевременно, проекто- бъдещия треньор на отбора все още бе хванат в капана на времето и обикаляше близки и далечни земи и епохи, в отчаян опит да се върне обратно откъдето е дошъл. За негово улеснение, Ринсуинд разполагаше с необяснимата сила на пръстите си - по някаква неведома сила, с всяко тяхно щракване, той и досадния му спътник на име Ерик (дребничък пъпчасал младеж, тръгнал по трънливия път на демонологията) винаги попадаха от едно място на друго, кое от кое по-странно и опасно. И това е добрата новина. Лошата е, че... ами, никога не знаеш къде ще те отведе едно щракване на пръстите.

Да не говорим наистина колко досаден е тоя Ерик. А говорящия му папагал... е, това вече е съвсем друга история.

През целия ден се носеше тътена от битката. По-късно тя бе документирана от историците, които се впуснаха да пишат надълго и нашироко за отвлечени красавици, за съставяне на флотилии, за строеж на дървени животни, за двубои между герои, а изобщо пропуснаха да отразят ролята, изиграна от Ринсуинд, Ерик и Багажа. Ефебианците забелязали, обаче, че тсортейските войници тичали доста ентусиазирано към тях... не толкова разгорещени да влизат в битка, колкото разпалени да бягат от нещо друго. (Какво ли?)

Историците пропуснаха да отбележат и още един интересен факт относно древното военно дело, а именно че по онова време то е било твърде примитивно и военните действия са се водели само между войниците и не са ставали достояние на широката общественост. Общо взето, всеки е знаел, че ще спечели едната или другата страна, че на няколко генерала без късмет ще им хвръкнат главите, че на победителите ще бъдат изплатени огромни суми, че всички ще се приберат у дома за жътвата и че проклетницата ще трябва да си реши на коя страна е, нахалницата му с нахалница.

Тъй че тсортейсксият живот си течеше общо взето както обикновено, а гражданите заобикаляха тук-таме воюващите групички или се пробваха да им продадат кебапчета (явно във всеки по-голям град на Диска има по един ССПГ Диблър, но това е една друга тема, разглеждана надълго и широко по-рано). Някои от по-предприемчиво настроените взеха да разглобяват дървения кон и да го продават за сувенири.

Ринсуинд не се и опитваше да ги разбира. Седеше си в някакво улично кафене и наблюдаваше развитието на разпалена битка между тезгяхите на пазара, така че измежду виковете "Пресни маслини, моля!" се чуваха и писъците на ранените и крясъци от рода на "Варди се, моля, сега ще стане меле!"

Най-трудни за разбиране бяха сцените, когато войниците се извиняваха на клиентите, които случайно бяха блъснали. Още по-трудно беше да убеди собственика на кафенето да приема монета с лика на някой, чийто пра-пра-пра-дядо още не се беше родил. За щастие Ринсуинд успя да го убеди, че бъдещето всъщност е просто една друга държава.

- И една лимонада за момчето - добави той.

- Родителите ми позволяват да пия вино - възпротиви се Ерик. - По една чаша.

- О, обзалагам се, че е така - съгласи се Ринсуинд. Собственикът усърдно избърса масата, като замаза разлетите утайки и остатъци от ароматно вино.

- За битката сте, нали? - каза той.

- В известен смисъл - предпазливо отвърна Ринсуинд.

- Не бих се скитал твърде много наоколо - продължи собственикът. - Казват, че някакъв цивилен пуснал ефебианците да влязат - не че имам нещо срещу ефебианците, те са си екстра хора - прибързано добави, докато групичка воюващи мина на бегом край тях. - Казват, че не бил оттук. Непочтено е да използваш цивилни. Издирват го, за да даде после обяснение. - С ръката си замахна така, сякаш кълцаше нещо.

Ринсуинд проследи ръката му с втрещен, хипнотизиран поглед.

Ерик отвори уста. После Ерик изпищя и се сграбчи за пищялите.

- Има ли описание за тях? - попита Ринсуинд.

- Май че не.

- Е, желая им късмет - заяви значително по-бодро Ринсуинд.

- Какво му стана на момчето?

- Получи спазъм.

След като мъжът се върна зад тезгяха си, Ерик изсъска:

- Не е задължително да ме риташ!

- Абсолютно прав си. Това беше мое напълно доброволно деяние.

Някаква тежка ръка се стовари на рамото на Ринсуинд. Той се огледа и вдигна поглед към лицето на ефебиански стотник. Войник, застанал до него, каза:

- Това е той, с"ржант. Обзалагам се на годишната си порция сол.

- Кой ли би помислил? - изрече сержантът. Злостно се нахили на Ринсуинд. - Тръгваме, друже. Шефът иска да си побъбрите.

Някои споменават Александър, а други Херкулес, Хектор и Лизандър, и прочие подобни велики имена. Всъщност, с течение на историята на мултивселената, хората са изричали добри слова относно всеки сабленосец с клепнали уши - поне за онези, живущи наблизо, въз основа на факта, че така е много по-безопасно. Забавно е как винаги се уважава командирът, който излиза с ей такива тактически съображения: "Искам 50 000 от вас, приятелчета, да се втурнете към врага". Докато за по-разсъдливите командири, които казват: "Защо пък да не построим един дяволски огромен дървен кон и да се вмъкнем през задната врата, докато всички са се струпали около коня и ни чакат да излезем от него?", се счита, че заемат само едно стъпало по-горе от простосмъртните и определено не са от хората, на които бихте дали пари назаем.

Това е така, защото повечето командири от първия вид са смелчаци, докато страхливците са много по-добри стратези.

Завлякоха Ринсуинд пред ефебианските водачи, които бяха организирали своя команден пункт на главния площад, за да са в състояние да наблюдават щурмуването на централната цитадела, издигаща се над града от шеметен хълм. Стояха си надалеч, обаче, защото защитниците хвърляха камъни.

Обсъждаха тактиката, когато пристигна Ринсуинд. Постигнатият консенсус гласеше: ако голямо число хора се изпратят да щурмуват планината, то може би от падащите камъни ще оцелеят достатъчно, за да превземат цитаделата. Това, всъщност, е основата на военното мислене.

Няколко от по-внушително облечените главатари вдигнаха за малко глава, когато Ринсуинд и Ерик се приближиха, а погледът им сякаш казваше, че да гледаш личинки би било по-интересно. После се извърнаха. Единствен зарадва се да ги види този...

...който въобще не приличаше на войник. Имаше си доспехи, които бяха потъмнели, имаше си шлем, чиито пера изглеждаха като че ли са били използвани вместо бояджийска четка, беше мършав и притежаваше целия войнствен вид на една невестулка. В лицето му обаче имаше нещо смътно познато. Ринсуинд си помисли, че изглежда доста красиво.

"Зарадва се да ги види" е само сравнително описание. Беше единственият, който отрази съществуването им.

Изтегнал се беше на един стол и хранеше Багажа със сандвичи.

- О, здравейте - каза мрачно. - Това сте вие.

Забележително е колко много информация може да бъде събрана в няколко думи. За да постигне същия ефект, би могъл да каже: Дълга бе нощта, трябва да организирам всичко тука - от строежа на дървен кон до реда за пералнята. Тези идиоти вършат работа колкото един гумен чук. Във всеки случай никога не съм искал да съм тука, а на всичкото отгоре - ето ви и вас. Здравейте.

Посочи Багажа, който очаквателно отвори капак.

- Твое ли е? - запита.

- В известен смисъл - Ринсуинд беше нащрек. - Не мога да си позволя да плащам за делата му, да знаеш.

- Забавно малко предметче, нали? - каза войникът. - Намерихме го, подкарало петдесетина тсортейци към един ъгъл. Как мислиш, защо го правеше?

Ринсуинд мислеше бързо:

- Притежава забележителна способност да разбира кога хората замислят да ми навредят - каза. Кръвнишки изгледа Багажа, така както кръвнишки бихте гледали лукавото, злонравно и общо взето осъдително домашно животно, което, след като години наред е хапало гостите, се е търколило по покрития си със струпеи гръб и се прави на любвеобилно животинче, за да впечатли съдията-изпълнител.

- Е? - каза мъжът без особена изненада. - Магия, а?

- Да.

- Нещо в дървото?

- Да.

- В такъв случай, добре че не построихме скапания кон от него.

- Да.

- Влезе в него с магия, а?

- Да.

- Така си и знаех. - Хвърли още един сандвич на Багажа. - Откъде сте?

Ринсуинд реши да си бъде чист:

- От бъдещето - каза. Но не получи очаквания ефект. Мъжът само кимна с глава.

- А-ха - каза, а после каза. - Победихме ли?

- Да.

- О! Предполагам, че не можеш да си спомниш резултатите от някое конно надбягване? - попита, без особена надежда.

- Не.

- Уф, така си и знаех. Е, кажи сега. Защо ни отвори вратата?

На Ринсуинд му хрумна, че ако каже, че го е направил понеже винаги е бил непоколебим почитател на ефебианската политическа позиция, няма да извърши, колкото и да е чудно, правилната постъпка. Реши отново да пробва с истината. Беше нов подход и си заслужаваше да се изпробва.

- Търсех изход - заяви.

- За да избягаш.

- Да.

- Добър човек. Единствената разумна постъпка при тези обстоятелства. - Забеляза Ерик, който втрещено гледаше към другите капитани, струпани около масата си и потънали в спор.

- Хей, момче - обърна се към него. - Искаш ли да станеш войник, когато пораснеш?

- Не, сър.

Човекът се ободри.

- Това е То - каза.

- Искам да стана евнух, сър - добави Ерик.

Главата на Ринсуинд така се извъртя, сякаш някой я дръпна.

- Защо? - попита и после изрече очевидния отговор едновременно с Ерик. - Защото си стои в харема през целия ден - бавно казаха в хор.

Капитанът се изкашля.

- Не си учителят на това момче, нали? - попита.

- Не.

- Мислиш ли, че някой му е обяснявал как става?…

- Не.

- Може би ще е добра идея да накарам някой от стотниците да му продума? Ще се шашнеш, като чуеш какви езикови дарби притежават тези момчета.

- Ще му направят добро, нали? - запита Ринсуинд. Войникът вдигна шлема си, въздъхна, кимна на сержанта и заглади гънките на плаща си. Плащът беше мърляв.

- Струва ми се, че от мене се очаква да те нахокам или нещо подобно - каза.

- За какво?

- Очевидно за това, че развали войната.

- Развалих войната?

Войникът въздъхна.

- Хайде. Да идем да се поразтъпчем. Сержант, ти и няколко момчета, моля ви.

Един камък изсвистя, хвърлен от крепостта високо там горе, и се разби.

- Могат да се държат проклети седмици наред, там горе, - мрачно отбеляза войникът докато се отдалечаваха, а Багажът търпеливо трамбоваше зад тях.

- Аз съм Лавеол. Ти кой си?

- Моят демон - отвърна Ерик.

Лавеол повдигна вежда - изражение, най-близко до изненадата.

- Така ли? Предполагам, това включва всичко. Добър ли е в промъкването на разни места, а?

- По-скоро е от измъкващите се типове - каза Ерик.

- Правилно - каза Лавеол.

Спря до някаква сграда и повървя нагоре-надолу покрай нея известно време, с ръце в джобовете, като почукваше по плочника с върха на сандала си.

- Точно тук, струва ми се, сержант - след малко каза.

- Тъй вярно, сър.

- Виж ги ония! - каза Лавеол, докато сержантът и момчетата му заизваждаха камъните. - Тайфата край масата. Смелчаци, уверявам ви, ама само ги виж. Прекалено заети са да позират за статуи на победата и да се натягат на историците, за да запишат точно имената им. Проклети години, откак сме обсадили това място. Давайте го по-милитаристично, казваха ни. Знаеш ли, те наистина се забавляват. Когато всичко е изприказвано и приключено - кой го е грижа? Хайде да свършваме и да си ходим, така казвам аз.

- Намерихме го, сър - каза сержантът.

- Добре - Лавеол не се огледа. - О"кей - Разтри ръцете си. - Хайде да свършваме и ще си легнем рано тази вечер. Бихте ли си направили труда да ме придружите? Домашното ви животно може да ни потрябва.

- Какво ще правим? - подозрително запита Ринсуинд.

- Само ще се срещнем с едни хора.

- Опасно ли е?

Камък проби с трясък покрива на някаква сграда наблизо.

- Не, всъщност, не е - отговори Лавеол. - Имам предвид, в сравнение с това да останем тук, отвън. А ако ония опитат да щурмуват това място, знаеш ли, по чисто военен начин...

Дупката водеше към тунел. Тунелът, след известен брой извивки, доведе до стълби. Лавеол нехайно тръгна по него, от време на време стриваше парченца нападала мазилка, като че ли им имаше зъб.

- Ъ-ъ - обади се Ринсуинд - накъде води тунелът?

- А-а, това е само един таен проход към центъра на цитаделата.

- Ами, и аз си помислих, че е нещо такова - каза Ринсуинд. - Инстинктивно ги усещам аз тези неща. И предполагам, че всички висши тсортейци ще са там, нали?

- Надявам се - каза Лавеол, пъхтейки нагоре по стълбите.

- С купища стражи?

- Десетки стражи, предполагам.

- Отлично подготвени, при това?

Лавеол кимна.

- Най-добрите.

- А ние отиваме там - запита Ринсуинд, решен да изпита целия ужас от предстоящото, така както човек опипва разлагащ се зъб.

- Точно така.

- Ние шестимата.

- И кутийката ти, естествено.

- А, да - каза Ринсуинд и направи гримаса в тъмницата.

Сержантът го потупа лекичко по рамото и се наведе напред.

- Не се тревожете за капитана, сър - каза. - Той притежава най-добрия военен мозък на континента.

- Откъде знаеш? Някой виждал ли го е? - запита Ринсуинд.

- Вижте, сър, каква е работата. Предпочита да я свършва без никой да пострада, сър, особено той самият. Ето защо измисля работи като коня, сър. Или подкупва разни хора, или нещо подобно. Снощи се облякохме цивилно, отидохме и се напихме в някаква кръчма с един от чистачите на двореца, разбираш ли, и научихме за тунела.

- Да, но това са тайни проходи! - възпротиви се Ринсуинд. - От другата страна ще има стража и какво ли не още!

- Не, сър. Използват го, да прибират нещата за чистене. От тъмнината пред тях долетя силен тропот. Лавеол се бе спънал в подочистачка.

- Сержант?

- Сър?

- Моля само да отворите вратата.

Ерик подръпваше плаща на Ринсуинд.

- Какво има? - Ринсуинд го запита сприхаво.

- Знаеш кой е Лавеол, нали? - прошепна Ерик.

- Амии...

- Той е Лавеол!!

- Да бягаме ли?

- Абе ти не познаваш ли Класиците?

- Не става дума за някое от ония конни надбягвания, които се очаква да помним, нали?

Ерик опули очи.

- На Лавеол се дължи падането на Тсорт, защото бил много хитър - каза. - А после му трябвали десет години, за да стигне вкъщи. Преживял всякакви приключения със съблазнителки, и сирени, и чувствени вещици, иии...

- А-а, разбирам защо си го изучавал. Десет години, а? Къде е живял?

- На около стотина мили оттук - добросъвестно отговори Ерик.

- Непрекъснато се е губил, така ли?

- А когато се върнал вкъщи, намерил прелъстителите на жена си и какво ли не още, а скъпото му старо куче го разпознало и умряло.

- О, божичко.

- Причината за смъртта му бил фактът, че носило в устата си неговите пантофи в продължение на 15 години.

- Колко жалко.

- И знаеш ли какво, демоне? Всичко това още не е станало. Можем да му спестим това главоболие.

Ринсуинд се замисли над това.

- Бихме могли, като начало, да му намерим по-добър навигатор.

Чу се изскърцване. Войниците бяха отворили вратата.

- Всички - строй се! или каквато там е проклетата тъпа команда - каза Лавеол. - Магическата кутийка отпред, моля. Без убийства, освен ако наистина не са наложителни. Опитайте се да не рушите нищо. Така. Напред.

Вратата водеше към коридор с колони от двете страни. Чуваше се далечен шум от разговор.

Войсковата част запълзя натам, докато стигна до тежка завеса. Лавеол пое дълбоко въздух, бутна я настрани, пристъпи и се впусна в предварително подготвена реч.

- А сега, искам да съм съвсем ясен - каза той. - Не искам да създавам каквито и да било неприятности, нито пък да викате стражата и прочие. Нито пък въобще да викате. Просто ще вземем младата дама и ще се разотидем по домовете - място, където всеки човек, надарен макар и с мъничко разум, би трябвало да си стои. В противен случай ще трябва всички да извадим саби, а мразя подобни действия.

Публиката, изслушала това заявление, не изглеждаше впечатлена. Тъй като се състоеше от едно малко дете, седнало на гърне.

Лавеол превключи мозъчната си скорост и спокойно продължи:

- От друга страна, ако не ми кажеш къде са всички, ще накарам този сержант наистина здравичката да те напляска.

Детето измъкна палчето от устата си:

- Мама гледка Каси - каза то, - Ти господин Бийкъл ли си?

- Мисля, че не съм - отговори Лавеол.

- Господин Бийкъл е глупак, - Детето сви палчето си и с вид на човек, предприел изтощителна научноизследователска работа, и добави. - Господин Бийкъл е Пльо.

- Сержант?

- Сър?

- Охранявай детето.

- Слуш"м, сър! Ефрейтор!

- С’ржант?

- Погрижи се за малчугана.

- Слуш"м, с"ржант. Редник Аркейос!

- Да, ефри - каза войникът с далновидно мрачен глас.

- Погрижи се за хлапака.

Редник Аркейос се огледа. Бяха останали Ринсуинд и Ерик, а въпреки че във всяко отношение цивилният е с най-нисък възможен чин и се нарежда някъде след магарето на полка, израженията на лицата им говореха, че не са склонни да изпълняват каквито и да са заповеди.

Лавеол бавно прекоси стаята и взе да подслушва зад друга завеса.

- Можем да му разкажем най-различни неща за неговото бъдеще - изсъска Ерик. - Случили... тоест... ще му се случат най-различни неща. Корабокрушения и магии, а целият му екипаж се превръща в животни и тем подобни.

- Да. Можем да кажем: "Тръгни си пеша" - предложи Ринсуинд.

Завесата бе рязко дръпната настрани.

Зад нея имаше жена - закръгленичка, добре изглеждаща по леко повяхнал начин, с черна рокля и наченки на мустачки. Няколко деца от различен калибър се опитваха да се скрият зад нея. Ринсуинд изброи поне седем.

- Коя е тая? - попита Ерик.

- Хъм, хъммм - отговори Ринсуинд. - Склонен съм да мисля, че е Еленор от Тсорт.

- Я не ставай глупав! - прошушна Ерик. - Та тя прилича на майка ми. Еленор е била много по-млада и е била цялата... - Гласът му изневери. Направи няколко движения с ръката си и очерта формите на жена, която едва ли би могла да пази равновесие.

Ринсуинд се постара да не среща погледа на сержанта.

- Даа - каза и лекичко почервеня. - Ами, виж. Ъ-ъ. Съвсем прав си, но ами, обсадата е била продължителна, нали? И се е случвало туй-онуй.

- Не разбирам какво общо има това с другото - твърдо заяви Ерик. - Класиците никога не споменават нещо за деца, казват, че през цялото време тя все бленувала из кулите на Тсорт и тъгувала по изгубената любов.

- Е, да, предполагам наистина е тъгувала по мъничко - каза Ринсуинд. - Само че, видиш ли, само ти можеш така силно да бленуваш, а на нея сигурно й е било мразовитичко из тези кули...

- Можеш да си пукнеш от такова бленуване - утвърдително кимна сержантът.

Лавеол умислено наблюдаваше жената. После се поклони.

- Предполагам, знаете защо съм тук, госпожо - каза.

- Ако докоснеш някое от децата, ще пищя - категорично заяви Еленор.

Лавеол за сетен път доказа, че заедно с партизанските си качества проявява и забележително нежелание да пропилява предварително подготвена реч, щом веднъж си я беше подредил в главата.

- Прекрасна девойко - започна. - Сблъскахме се с много неволи, за да те спасим и отведем обратно при твоя... - поколеба се, - ... твоите любими, ъ-ъ. Всичко обърках, нали?

- Не можех нищо да направя - промълви Еленор. - Обсадата сякаш продължи толкова дълго, а крал Мавзолей беше много мил, а при все това аз пък никога не харесвах особено живота си в Ефеб.

- Къде са всички сега? Имам предвид Тсортейците. Освен тебе.

- Всички са горе на бойниците и хвърлят камъни, ако искаш да знаеш.

Лавеол вдигна ръце нагоре в отчаяние.

- Не можа ли, видиш ли, да ни пуснеш бележка или нещо такова? Или да ни поканиш на някое кръщене.

- Всички вие така се забавлявахте! - каза тя.

Лавеол се обърна и мрачно сви рамене.

- Добре - каза. - Чудесно. Няма проблеми. Искал съм да напусна дома си и да клеча десет години в някакво блато с тайфа мекоглави кретени. Не че имах някаква важна работа у дома, имах само да управлявам малко кралство, такива ми ти работи. О"кей де. Добре тогава. Можем да си тръгваме. Убеден съм, че и понятие си нямам как ще кажа на останалите - горчиво отбеляза, - така се забавляваха. Сигурно ще си направят дяволски голям банкет и ще има да се смеят и ще се напият - съвсем в техен стил е!

Погледна към Ринсуинд и Ерик.

- Бихте могли, също така, да ми кажете какво става после - каза. - Сигурен съм, че знаете.

- Хм - каза Ринсуинд.

- Градът изгаря до основи - каза Ерик. - Особено безвръхните реещи се във висините кули. Не успях да ги видя - добави намусено.

- На кой се пада да го подпали? На тях или на - — попита Лавеол.

- Струва ми се, на вас - отвърна Ерик. Лавеол въздъхна.

- Падат си по такива работи - каза и се обърна към Еленор. - Нашата участ е, тоест, моята участ е да изгорим града до основи. Звучи като много героично дело. Тия неща много им харесват. Може би е добре да дойдеш с нас. Вземи и децата. Що не направи един пикник на открито за цялото семейство, а?

Ерик придърпа ухото на Ринсуинд към устата си.

- Това е майтап, нали? - каза. - Тя всъщност не е хубавата Еленор, нали, и вие само ме будалкате, а?

- Винаги става така при жените с гореща кръв - отговори Ринсуинд. - Определено се състаряват след тридесет и петте.

- Виновни са тестените изделия - намеси се сержантът.

- Но четох там, където пише, че е била най-красивата…

- Уф, де. - каза сержантът. - Ако ще тръгнеше да обикаляш, четейки...

- Причината е - каза Ринсуинд бързо, - в онова, което наричат драматична необходимост. Никой не би се интересувал от война, водена заради някаква приятна дама, умерено привлекателна в подходяща светлина. Нали така? Всичко зависи от осветлението.

- Осветлението е много важно. - потвърди сержантът.

Ерик щеше да избухне в сълзи всеки момент.

- Но там пишеше, че заради нейния лик хиляди кораби потеглили на път...

- Това се нарича метафора - каза Ринсуинд.

- Демек, лъжа - поясни сержантът любезно.

- Във всеки случай, не би трябвало да вярваш на всичко, което четеш от Класиците - добави Ринсуинд. - Никога не проверяват фактите си. Интересуват се само от продажбата на легендите си.

Междувременно Лавеол разпалено спореше с Еленор.

- Добре де, добре - каза. - Стой си тук като искаш. Защо пък да ме е грижа? Хайде, дружинка. Тръгваме си. Какво правиш, редник Аркейос?

- Правя се на кон, сър - обясни войникът. - Ииии!

- Той е господин Пльо - каза детето, нахлузило шлема на редник Аркейос.

- Ами, като престанеш да се правиш на кон, намери ни газова лампа. В тоя тунел си пребих колената.

...

Над Тсорт бушуваха пламъци. Целият небесен пъп беше почервенял.

Ринсуинд и Ерик наблюдаваха от една скала долу до пясъчната ивица.

- Във всеки случай кулите не са безвърхи реещи се във висината - отрони Ерик след известно време. - Виждам върховете им.

- Струва ми се, че са имали предвид нерушими кули - осмели се да рискува Ринсуинд, но върху развалините на града рухна още една, нагорещена до червено кула. - А това също е погрешно.

Погледаха още известно време безмълвно и после Ерик каза:

- Ама че смешно беше. Как само се спъна в Багажа, изпусна лампата, и после всичко останало.

- Да - Ринсуинд беше лаконичен.

- Всичко това те кара да мислиш, че ходът на историята все ще си намери вратичка, за да си прокара своето.

- Да.

- Добре че Багажът ти успя да спаси всички ни.

- Да.

- Колко смешно беше, когато всичките онези хлапета го яхнаха.

- Да.

- Всички изглеждаха твърде доволни накрая.

Във всеки случай противниковите армии бяха доволни. Никой не си даваше труд да пита цивилните, чиито възгледи за военното дело никога не са били особено надеждни. Военните, поне военните с определен чин дълго си потупваха гърбовете, много вицове си разказаха, дружески си разменяха щитовете и постигнаха всеобщ консенсус, че с пожарищата, обсадите, армадите, дървените коне и всичко останало се бе получила страхотно хубава война. Песните отекваха над тъмното като вино море.

- А ги чуйте к"во приказват — изникна Лавеол измежду изтеглените на брега ефебиански кораби. - Ще последва "Филодефския бал", изпълнен от петнайсетина хорови групи - едновременно, помнете ми думата. Тези тук са купища идиоти, а мозъците им се намират в бандажите.

Седна на скалата.

- Копелета - с чувство изрече той.

- Мислиш ли, че Еленор ще успее да обясни всичко това на приятеля си? - запита Ерик.

- Предполагам - отвърна Лавеол. - Обикновено успяват.

- Омъжила се е. И има много деца - продължи Ерик.

Лавеол сви рамене.

- Момент на дива страст - заключи. Зорко изгледа Ринсуинд.

- Хей, демоне - каза му. - Бих искал да поговоря с тебе насаме, ако може,

Поведе Ринсуинд към корабите, като стъпваше тежко по влажния пясък, сякаш нещо много му тежеше на душата.

- Довечера с отлива си тръгвам за вкъщи - каза. - Няма смисъл да се мотая тук повече, щом войната свърши и всичко такова…

- Добра идея.

- Ако съществува нещо, което да мразя, то това са морски пътешествия - продължи Лавеол. Ритна най-близкия кораб. - Разни идиоти само крачат наоколо и крещят, разбираш ли? Дръпни това, смъкни онова, спри трето. А освен това страдам и от морска болест.

- При мене е страшна - съчувствено отбеляза Ринсуинд.

Лавеол отново ритна кораба, очевидно в двубой с някакъв голям емоционален проблем.

- Работа е там - започна окаяно. - Не знаеш ли съвсем случайно дали благополучно ще си стигна у дома, а?

- Какво?

- Само на няколко стотици мили оттука е, не би трябвало да трае прекалено дълго, нали? - Лавеол излъчваше мъчително безпокойство като морски фар.

- А-а - Ринсуинд погледна човека в лицето. Десет годинки, помисли си. И всякакви странни случки с крилати кажжгоде-та и морски чудовища, От друга страна, какво ли пък би му помогнало, ако научи всичко това?

- Успешно си стигаш у дома - отвърна. - Прочуваш се с това връщане, всъщност. Съществуват цели легенди за това как се връщаш у дома.

- Пфу - Лавеол се облегна на един корпус, свали шлема си и избърса чело. - Камък падна от душата ми, да знаеш. Опасявах се, че боговете могат да ми имат зъб.

Ринсуинд нищо не отговори.

- Поразядосват се, ако си вървиш и измисляш дървени коне, тунели и други подобни - продължи Лавеол. - Традиционалисти са, да знаеш. Предпочитат хората просто да се секирят един друг. Струваше ми се, разбираш ли, че ако покажа на хората как да постигнат онова което искат по-лесно, ще престанат да бъдат така кретенски тъпи.

От крайбрежната ивица по-нататък долетяха мъжки гласове, захванали песен:

- ...весталки, слязоха от Хелиоделифилоделфибоскромен, а когато балът завърши, появиха се...

- Не става никога - каза Ринсуинд.

- Но си струва да се опита. Нали?

- О, да.

Лавеол го потупа по гърба.

- Горе главата. Всичко ще стане по-хубаво.

Тръгнаха по тъмния пристан, на който стоеше на котва корабът на Лавеол. Ринсуинд проследи с поглед как той доплува до него и как после се изкатери на палубата. След малко прикрепиха греблата, или ги открепиха или каквото там му казват, когато ги провират през дупките отстрани, а корабът бавно се понесе навън в залива.

С плясъка на морските вълни долетяха гласове:

- Насочи острия край натам, сержант.

- Йест, острият край натам, сър!

- И не реви. Не съм ли ти казвал да не ревеш? Защо трябва всички да ревете така? А сега слизам долу да си полегна.

Ринсуинд пое с тромава стъпка обратно по пясъчната ивица.

- Бедата е там - каза той, - че нищо никога не става по-хубаво; всичко просто си остава същото, само че още по-същото. Но той ще си има достатъчно тревоги.

Зад него Ерик издуха носа си.

- Това беше най-тъжното нещо, което някога съм слушал - промълви.

От пясъчната ивица по-нататък ефебианската и тсортейската армия с пълен глас си стояха около празничните другарски лагерни огньове:

- ...селската харпия беше там...

- Хайде - каза Ринсуинд. - Давай да си ходим.

- Знаеш ли какво забавно нещо има в името му? - попита Ерик, докато крачеха по пясъка.

- Не. Какво имаш предвид?

- Лавеол означава "Плакнещ ветровете".

Ринсуинд го погледна отгоре.

- Той да ми е праотец? - запита. [Rince wind = беля ветровете].

- Кой знае? - отвърна Ерик.

- О! Бога ми. - Ринсуинд се размисли. - Ами, да бях му казал да избягва да се жени. Или да не отива в Анкх-Морпорк.

- Вероятно той още не е построен...

После Ринсуинд се опита да щракне с пръсти.

Този път стана.