Кралят на Ада, Астфгл се облегна назад. Питаше се какво ли наистина му се е случило на Лавеол.

Боговете и демоните, бидейки същества извън времето, не се движат из него като мехурчета въздух в горски поток. За тях всичко се случва по едно и също време. Това би трябвало да значи, че знаят всичко, което ще се случи, защото, в известен смисъл, то вече се е случило. Причината, поради която не го знаят е, че действителността представлява голямо място, където се случват множество интересни неща, а да ги следиш всичките е като да гледаш много голям видеокасетофон без копче за стоп-кадър или без брояч. Обикновено е по-лесно просто да почакаш и да видиш.

Някой ден ще трябва да отиде и да види.

Точно на това място и в този момент, дотолкова доколкото тези думи могат да се употребяват за територия извън пространството и времето, нещата не вървяха добре. Ерик изглеждаше донякъде по-симпатичен, което бе неприемливо. Освен това, очевидно бе променил хода на историята, въпреки че това е невъзможно, тъй като единственото, което можеш да причиниш на хода на историята е да му съдействаш.

Нужно бе нещо решително. Нещо действително душегубително.

Кралят на демоните се хвана, че си засуква мустачките.

Иначе конспирацията си вървеше по мед и масло. Поне засега. Става въпрос за нагласената програма на Анкх, разбира се. Всичко бе така устроено в новия шампионат (вече са изминали три кръга от него, така че може би сезона е твърде дъртичък, или поне показва наченки на изкуфяване, както ще се убедим), че на Анкх да се падне сравнително лесна програма в началото, за да могат момците на Смърт да "влязат в час" преди тежките мачове. Но те, типично в свой стил, провалиха усилията на задкулисните си попечители и отпаднаха от турнира на Купата (нищо учудващо дотук).

Последва серия от безсмислени приятелски спаринги срещу невзрачни противници, в очакване на също толкова безсмисления приятелски турнир на Псевдо Шампионската Лига (който впрочем започва след седмица). Нашите взеха лесна победа с 5-0 срещу генуезкия отбор С.А. Интер (според оскъдните предварителни сведения - състоящ се от някакви полу-аматьорчета, предимно с градски занаяти като например производството на гумени налъми за простолюдието).

Скоро след това, Анкх завъртя втори пореден хикс в шампионата, този път срещу новака Габровница. Мнозина от зрителите бяха на мнение, че Смърт е нещо разсеян напоследък и не взима най-подходящите тактически решения на терена. Например, той смени основния си плеймейкър, точно когато играта му вървеше и Анкх водеше, а оставаха някакви си пет минути до края. Това разколеба отбора, а гостите това и чакаха. Скочиха като мухи на говно и бързо изравниха. Точката си е точка, но Смърт може би наистина орезили мача.

Тези му странни постъпки могат донякъде да се обяснят с факта, придобил вече статут на обществена тайна, че му се готви скорошен заместник - а именно, най-некадърния магьосник в света на Диска - Ринсуинд. Но последният все още се е запилял някъде между пространствено-времевите измерения и няма как да бъде назначен на отговорния пост, преди да бъде открит. А както разбрахме и по-горе, явно не само магьосниците от Невидимия Университет го издирват...

А самият Ринсуинд си имаше къде-къде по-сериозни проблеми, точно в този момент.

Неволята да си щракаш с пръсти се крие в това, че никога не знаеш докъде ще те отведат...

Всичко около Ринсуинд беше черно. Не просто отсъствие на цвят. Беше такава тъмнина, каквато категорично отрича всякаква възможност, че някога изобщо е могъл да съществува цвят.

Краката му не се докосваха до нищо и като че ли се носеше.

Липсваше и още нещо. Но не можеше точно да го напипа.

- Тук ли си, Ерик? - осмели се той.

Ясен глас изрече някъде наоколо:

- Да. Тук ли си, демоне?

- Д-аа.

- Къде сме? Падаме ли?

- Не мисля - каза Ринсуинд, съдейки по своя опит. - Липсва свистенето на вятъра. Когато падаш, усещаш свистене на вятъра. Освен това целият ти досегашен живот преминава като на филм пред очите ти, а още не съм видял нищо познато.

- Ринсуинд...

- Да?

- Като отворя уста, не излиза никакъв звук.

- О, не ставай глуп... - Ринсуинд се поколеба. Той също не произвеждаше никакви звуци. Разбираше какво говори, само че то не достигаше външния свят. Но чуваше Ерик. Може би думите просто се предаваха на ушите му и стигаха направо до мозъка.

- Ами, може би е някакъв вид магия, или нещо такова - каза. - Няма въздух. Затова няма и звук. Въздушните частички се почукват всички заедно като топчета за игра. Ето така се получава звук, да знаеш.

- Тъй ли? Бога ми.

- Значи, заобиколени сме от абсолютно нищо - каза Ринсуинд. - Цялостно нищо - Поколеба се. - Има си думичка за това - продължи. - То е, което получаваш, когато нищо не е останало и всичко е изконсумирано.

- Да. Май му казват "Сметката" - каза Ерик.

Ринсуинд го подложи на известен размисъл. Звучеше горе-долу точно.

- О"кей - каза. - Сметката. Ето къде сме. Носим се в абсолютната Сметка. Целокупната, цялостна, твърда като скала Сметка.

Астфгл в момента беснееше. Притежаваше заклинания, Които бяха в състояние да открият всекиго, навсякъде и всякога, а тях навсякъде ги нямаше. До един момент ги наблюдаваше на пясъчната ивица, а после... нищо! Следователно оставаха само две други места.

За щастие той първо си избра погрешното място.

- Поне можеше да има някоя и друга звезда - отбеляза Ерик.

- В цялата тая работа има нещо много странно - каза Ринсуинд. - Имам предвид, студено ли ти е?

- Не.

- Е, а топло ли ти е?

- Не. Наистина нищо особено не усещам.

- Нито горещо, нито студено, нито светло, нито жега, нито въздух - каза Ринсуинд. - Просто Сметка. Откога ли сме тук?

- Не зная. Сякаш с векове, но...

- А-ха. Не съм сигурен и дали има някакво Време. Във всеки случай няма така нареченото същинско време. Има само оня вид време, което хората измислят, когато работят.

- Я! Не очаквах тук да видя някой друг... - изрече глас до ухото на Ринсуинд.

Беше едва доловимо превзет глас, глас, създаден за подаване на жалби, но поне в него нямаше и следа от заплаха. Ринсуинд се остави да се носи наоколо.

Дребничък мъж с лице на плъх седеше с кръстосани крака и го наблюдаваше със смътно подозрение. Имаше молив зад едното ухо.

- А-а. Здрасти - каза Ринсуинд. - А къде по-точно е това Тук?

- Никъде... С голям смисъл в тази дума.

- Съвсем никъде ли?

- Още не.

- Добре, де - намеси се Ерик. - Кога ще стане Някъде?

- Трудничко е да се каже - отвърна дребничкият човек. - Като ви гледам вас двамата, взето едно на друго и предвид темповете на обмяната на веществата, бих казал, че това място тук следва да стане някъде след, ами, плюс-минус по нещичко, след около петстотин секунди. - Взе да развива пакета в скута си. - Искате ли по един сандвич докато чакаме?

- Какво? Искам ли... - В този момент стомахът на Ринсуинд, с ясното съзнание, че ако на ума му се позволи да поеме управлението, ще го грози опасността да загуби инициативата, се намеси и го подтикна да каже - Какъв е?

- Откъде да знам. Какъв го искаш?

- Моля?

- Не ми се прави на интересен. Само ми кажи какъв го искаш.

- О? - Ринсуинд се вторачи в него, - Ами, ако имаш яйце с кресон...

- Да бъде яйце и кресон, нещо такова - произнесе дребничкият човек. Бръкна в пакета и протегна някакъв бял триъгълник към Ринсуинд.

- Бога ми - каза Ринсуинд. - Що за съвпадение!

- Би трябвало да започва всеки миг вече - каза дребничкият, - Ето - не че вече има определени същински посоки, разбира се, нищо такова, но... - ей там.

- Единственото, което виждам е тъмнина - обади се Ерик.

- Не, не я виждаш - триумфиращо заяви дребният човечец. - Виждаш само това, което е било, преди да бъде инсталирана тъмнината, нещо такова. - Хвърли на още-не-тъмнината злобен поглед. - Хайде де - каза. - Защо да чакаме, защо да чакаме?

- Чакаме какво? - запита Ринсуинд.

- Всичко.

- Всичко какво? - попита Ринсуинд.

- Всичко. Не всичко какво. Всичко, нещо такова.

Астфгл заничаше през вихрещите се газови облаци. Поне беше попаднал където трябва. Целият смисъл на края на Вселената е в това, че не можете случайно да го подминете.

Последните няколко блещукащи въглена загаснаха. Времето и пространството безмълвно се сблъскаха и рухнаха.

Астфгл се изкашля. Можеш да се почувстваш доста самотен, когато си на двадесет милиона светлинни години от къщи.

- Има ли някой? - запита.

- ДА.

Гласът се чу точно край ухото му. Дори и кралете на демоните могат да потръпват.

- Освен тебе, искам да кажа - уточни той. - Виждал ли си някой?

- ДА.

- Кого?

- ВСИЧКИ.

Астфгл въздъхна.

- Искам да кажа, да си виждал някой наскоро?

- БЕШЕ ДОСТА СПОКОЙНО - каза Смърт.

- По дяволите.

- НЯКОЙ ДРУГ ЛИ ОЧАКВАШЕ?

- Стори ми се, че може да е някой си, наречен Ринсуинд, но... - започна Астфгл.

Дупките за очите на Смърт пламнаха.

- МАГЬОСНИКЪТ ЛИ? - попита.

- Не, той е дем... - Астфгл се спря. В продължение на няколко секунди, ако все пак съществуваше времето, той се носеше в състояние на ужасно подозрение.

- Човек!? - изръмжа.

- ТОВА Е ИЗВЕСТНО РАЗТЯГАНЕ НА ПОНЯТИЕТО, НО В ОБЩИЯ СМИСЪЛ СИ ПРАВ.

- Проклет да бъда! - каза Астфгл.

- МИСЛЯ,ЧЕ ВЕЧЕ СИ.

Кралят на демоните протегна трепереща ръка. Разпалващият се бяс, който го владееше, надви неговия усет за маниери на поведение - червените му копринени ръкавици се спраскаха, когато разпери пръстите си с извити криви нокти.

А после, тъй като никога не е хубаво да се сдърпаш с някой, който държи Косата, Астфгл каза:

- Извинявай за безпокойството - и изчезна. Само след като реши, че е извън обсега на крайно острия слух на Смърт, изпищя на воля яростта си.

Нищото разви нескончаемата си дължина по протежение на подложените на силни течения пространства в края на Времето.

Смърт чакаше. След известно време костеливите Му пръсти забарабаниха по дръжката на косата.

Тъмнината се припокри около Него. Вече нямаше дори и безкрайност.

Опита Се да Си подсвирне със зъби няколко откъса от непопулярни песни, но звуците просто се всмукаха в нищото.

Завинаги-то завърши. Всичкият пясък беше изтекъл. Великото надбягване между ентропията и енергията бе пробягано, а фаворитът стана победител в края на краищата.

Може би следва да наостри отново Косата?

Не.

Наистина няма особено много смисъл.

Огромни мътеници от абсолютно нищо се проточиха в онова, което би се наричало Далечината, ако имаше пространствено-времева справочна рамка, за да придава все още някакъв разумен смисъл на думи като "далечина".

Като че ли нямаше какво толкова да се прави.

"НАВЯРНО Е ВРЕМЕ, ДА КАЖА СТИГА ЗА ДНЕС", помисли Си Той.

Смърт Се обърна, за да Си върви, но точно в този миг, чу най-слаб от всички слаби шумове. Отнасяше се към звука, както един фотон би се отнасял към светлината — беше толкова тих и крехък, че щеше да остане напълно недочут сред шумовете на Вселената, пусната в действие.

Беше мъничко парченце материя, пръкнало се за съществувание, с пукот на изхвърлена тапа от бутилка.

Смърт закрачи към мястото и внимателно Се вгледа.

Това беше кламер*.

Е, това определено беше Началото.

Чу се още някакво пукване, в резултат на което малко бяло копченце за риза се пръкна и нежно се завъртя около оста си сред Вакуума.

Смърт малко Се поотпусна. Естествено, ще бъде нужно известно време. Ще последва антракт, преди всичко това да се усложни дотам, че да произведе облаци от газ, галактики, планети и континенти, да не говорим за мъничките тирбушонести нещица, гърчещи се в тинести вирове и питащи се дали Еволюцията си заслужава целия труд да си развиваш перки, крака и прочие там работи. Но бе дадено началото на една непрестанна насока на развитие.

Всичко, което се искаше от Него е да бъде търпелив, а Той добре владееше това умение. Много скоро ще се появят живи същества, които ще се развиват като луди, ще тичат и ще се смеят окъпани в светлината на новото слънце. Ще се уморяват. Ще остаряват.

Смърт се облегна. Той можеше да чака.

Когато и да им потрябва, винаги е насреща.

_________________________
* Много хора си мислят, че би трябвало да е молекула водород, но това противоречи на наблюдаваните факти. Всеки, който е намирал неизвестна досега тел за разбиване на яйца, заклещила се в нищо неподозиращо кухненско чекмедже, е наясно, че суровата материя непрестанно се излива във Вселената под доста развити форми и се пръква за съществувание обикновено във вид на пепелници, вази и преградки за ръкавици. Така подбира формата, че да разпръсква всякакво подозрение и обичайните й прояви са кламери, карфички от разопаковани ризи, ключета за радиатори за парно, топчета за игра, парченца креда, тайнствени части от съоръжения за кълцане на треволяци и стари албуми на Кейт Буш. Защо материята прави това, не е ясно, но очевидно е, че материята си има Планове.

Също така е явно, че творците предпочитат метода на Големия Трясък за строеж на Вселени, а друг път използват по-нежния метод на Продължителното Сътворяване. Това следва от научни изследвания на космотерапевти, които доказват, че насилието на Големия Трясък може да причини сериозни психологически проблеми на Вселената в по-зряла възраст.

Кой точно измежду двата възможни способи за Сътворение е избрал конкретно този Създател, ще разберем следващия път, така че имайте малко търпение...