Е, не им тръгна на възпитаниците на Смърт тази седмица. Две загуби, при това втората в доста решаващ мач. Гаргамелите явно са се устремили към титлата този сезон и по всичко изглежда, че няма нещо, което да може да ги спре. Дори и напъните на Анкх за нещо повече от почетна загуба. Действително, момците на Смърт решиха да хвърлят всички сили в тази среща, пък каквото стане. Е, не се получи. Когато получиш четири гола във вратата си, рядко успяваш да се измъкнеш сух.

По-рано същата седмица пък, Анкх падна за втори път в историята си от съюзника Пиви Юнайтед. Не че имаше някаква интрига, но пък за едната чест си струва да се пробваш да натиснеш малко - а Анкх не го стори. Явно са били твърде улисани в приготовленията за решителня мач в Лигата, който така или иначе загубиха. И така, Пиви успя донякъде да изтрие неприятните спомени от цяла епоха, през която бяха постоянно пребивани като маче у дирек от Анкх (девет предишни победи за последния от девет срещи).

Същевременно, на едно друго място (и определено в съвсем друго време), се случваха къде-къде по-грандиозни неща.

Накратко, възникна Вселената.

Всеки космолог, привърженик на теорията за периодично възникващата Вселена ще ви каже, че цялата интересна работа е станала през първите две-три минути, когато Нищото се струпало, за да образува Пространство и Време, и се появили множество действително дребнички черни дупки и тъй нататък. Казват, че след това само се е превърнала в нещо, ами, нещо веществено. В общи черти била готова, с изключение на микровълновата радиация.

Погледната отблизо обаче, притежавала някаква безвкусна привлекателност.

Дребният човечец, който свободно се рееше из пространството около Ринсуинд и Двуцветко, сбръчка нос.

- Прекалено показно е - каза. - Целият този шум не ви е нужен. Същата работа щеше да свърши едно Голямо Съскане, или малко музика.

- Тъй ли? - запита Ринсуинд.

- Ъхъ, а изглеждаше и бая несигурно около границата на двете пикосекунди. Определено е с малко кофти пълнеж. Ама така е тия дни. Никакъв майсторлък. Като бях малък, нужни бяха дни, за да направиш Вселена. Направо гордост да те изпълни. Сега само я нахвърлят на бърза ръка, после - хоп обратно на камиона и да я няма! А, знаеш ли какво още?

- Не? - хилаво се обади Ринсуинд.

- Чупят си от нея извън обекта. Хващат си някой наоколо, дето иска да си поразшири Вселената и после научаваш, че са я подпряли с кръпки от небосклон и са я чейнджнали някъде срещу някакво разширение.

Ринсуинд се втрещи в нещо.

- Кой си ти всъщност?

Човекът извади молива иззад ухото си и замислено се загледа в пространството около Ринсуинд.

- Аз правя неща - каза.

- Какви по-точно?

- Ти какви искаш?

- Ти си Творецът!

Дребният човечец придоби много притеснен вид:

- Не -ът. Не -ът. Само един от. Не сключвам договори за големите работи, за звездите, за газовите гиганти, за пулсарите и тъй нататък. Специализиран съм в това, на което може би му казвате "доставка по заявка" - Погледна ги с дръзка гордост. - Сам си правя всичките дървета, тъй да знаете - довери ми се. - С майсторлък. Години са нужни да се научиш как се прави дръвче. Дори и иглолистните си правя.

- О... - каза Ринсуинд.

- Няма защо да търся някой да ми ги довършва. Никакво допълнително договаряне, това е мотото ми. Мръсниците все те карат да висиш наоколо, докато ти инсталират звезди или каквото и да е - Човечецът въздъхна. - Знаете ли, хората си мислят, че сигурно е много лесно да се твори. Мислят си, че е нужно само да се носиш над водите и от време на време да помахваш с ръце. Въобще не е така.

- Не е ли?

Дребният човечец отново си почеса носа.

- Бързо ти се изчерпват идеите за снежинки, например.

- О-о.

- Почваш да си въобразяваш, че е лесна работа да пробуташ няколко еднакви снежинки.

- Така ли?

- Мислиш си: "Съществуват милиарди, трилиони, квадрилиони снежинки - никой няма да забележи". Но ето къде професионализмът си казва думата, така да се каже.

- Така ли?

- Някои хора - и тук точно творецът хвърли хаплив поглед към безформената материя, която все още течеше покрай тях, - си мислят, че е достатъчно само да въведеш някои основни физически формули, а после да вземеш парите и да си бягаш. След милиард години навсякъде по небето се появяват течове и черни дупки, големи колкото главата ти, а когато вземеш да се жалваш, на гишето се явява само някакво момиче, което казва, че не знае къде е шефът. Мисля, че хората обичат да усещат индивидуалния подход, какво ще кажете, а?

- Ъ-ъ. - отговори Ринсуинд. - Значи... когато някой го тресне гръм ...ъ-ъ... причината не е само в оная работа с разреждането на електричеството и високия волтаж и така нататък... ъ-ъ... наистина ли това искаш да кажеш?

- А, това не е моя работа. Аз не управлявам. Достатъчно работа си имам и само да създавам. Не очаквай от мене и да управлявам. Имам още куп други Вселени, да знаеш - добави с нотка обвинение в гласа. - Имам си списък със задължения, дълъг като ръката ти.

Протегна ръка и някъде изпод себе си измъкна голяма книга с кожена подвързия, върху която очевидно си седеше. Отвори я с проскърцване.

Ринсуинд усети, че някой подръпва плаща му.

- Гледай - каза Брик. - Нали това не е... Той, а?

- Той казва, че е - отвърна Ринсуинд.

- Какво правим тук?

- Не зная.

Творецът ги изгледа кръвнишки.

- Я по-тихо там, моля - обади се.

- Ама слушай - изсъска Ерик, - ако наистина е Твореца на света, този сандвич тука е религиозна реликва!

- Бога ми - немощно изрече Ринсуинд. Векове откак не бе ял. Питаше се какво ли е наказанието за изяждане на почитан обект. Сигурно е жестоко.

- Сложи го някъде в някой храм и милиони хора ще се стичат да го гледат.

Ринсуинд предпазливо повдигна горната филийка хляб.

- Няма майонеза - обяви. - Това има ли значение?

Творецът прочисти гърлото си и зачете на глас.

Кралят на Ада, Астфгл се носеше като на сърф надолу по хребета на ентропията - една ядосана червена искра всред вихрите на интерпространството. Сега беше така ядосан, че и последните останки от самоконтрола му се топяха: наперената му качулчица със стилните рогчета се бе превърнала в пурпурен парцал, който се вееше от върха на един от огромните завити овнешки рога, обрамчващи черепа му.

Червената коприна на гърба му се разпра с твърде чувствен звук и крилете му се разпериха.

Общоприето е да се представят като кожени, но никоя кожа не би могла да оцелее повече от няколко секунди в подобна околна среда. Освен това не може достатъчно добре да се сгъва.

Тези именно криле са направени от магнетизъм и оформено пространство. Разперват се, докато станат на ефирно покритие върху нажежения до бяло небесен свод и се движат така бавно и неумолимо, както възникват цивилизациите.

Все още имаха вид на криле на прилеп, но това беше само в името на традицията.

Някъде около 29-тото хилядолетие беше задминат незабелязано от нещо мъничко и продълговатичко и очевидно още по-ядосано от самия него. Имаше стотина чифта крачета.

. Все още беше в наличност в библиотеката на Невидимия Университет, понастоящем - в запоена желязна кутия на дъното на специално изкопана шахта, където можеха да се контролират магическите й излъчвания.

Много пъти Ринсуинд се бе питал как е започнало всичко. Беше си представял някаква експлозия, насочена в обратна посока, в следствие на която ревящи междузвездни газове са се групирали, за да формират А"Туин, световната костенурка; или поне си бе представял гръмотевичен тътен или нещо подобно.

Вместо това се чу леко дрънкане на струна и там където нямаше Диск, там се появи Диск, като че ли през цялото време се е криел някъде.

Освен това осъзна, че усещането, че падаш, с което се бе научил да живее, е усещане, с което вероятно и ще умре. След като под него се появи Светът, със себе си донесе и специалното предложение на настоящата вечност:

- Земното притегляне, на ваше разположение с богат избор на гравитационни сили, в зависимост от най-близкото масивно планетно тяло. - жизнерадостно изчурулика Творецът.

Ринсуинд каза, както често се случва в подобни случаи:

- А-а-а-а!!!

Творецът, все още седнал във въздуха, се оказа до него, докато той самият се носеше право надолу.

- Хубавички облаци, не мислиш ли? Добра работа свърших с облаците - отбеляза.

- А-а-а-а - повтори Ринсуинд.

- Има ли нещо?

- А-а-а-а.

- Ето, това сте вие хората - каза Творецът. - Все хвърчите нанякъде - Наведе се по-близо до него. - Не е моя работа, но често съм се питал какво ли минава през главите ви.

- След минутка това ще са краката ми!! - изпищя Ринсуинд.

Ерик, който падаше успоредно с него, го дръпна за глезена.

- Не се говори така с Твореца на Вселената! - изкрещя. - Просто му кажи да направи нещо, за да омекоти земята, нещо такова!

- А-а, де да знам дали мога да го направя - каза Творецът. - Има причинни ограничения. Инспекторът ще ме нагази като цял тон от, тон от, тон от тежест - добави. Сигурно бих могъл да ви чукна в някое наистина шуплесто блато. Или пък в плаващи пясъци - много се търсят в момента. Мога да ви спретна завършен образец плаващи пясъци с тресавище и мочурище в добавка, няма проблеми.

- ! - каза Ринсуинд.

- Трябва да говорим по-високо, съжалявам. Един момент само.

Чу се още едно хармонично дрънване.

Когато Ринсуинд отвори очи, вече стоеше на пясъчен бряг. Ерик - също. Творецът се рееше наоколо.

Не чуваше свистене на вятър. По себе си нямаше и драскотина.

- Просто вклиних там нещо между скоростите и позициите - обясни Творецът, като видя изражението му. - Тъй, а сега - какво беше започнал да казваш?

- По-скоро исках да спра полета към смъртта си - каза Ринсуинд.

- А-а. Хубаво. Драго ми е, че в такъв случай това е уредено. - Творецът объркано се огледа. - Не сте ли ми виждали книгата някъде наоколо? Стори ми се, че я държах, когато тръгвах - Въздъхна. - Следващия път ще си затиря главата нанякъде. Веднъж направих цял един свят и напълно забравих мръсниците. Нито едно от гадните копелета не сложих. В момента нямах нито един от мръсниците под ръка. Казах си, ще намина отново, когато се появят на склад, ама после съвсем забравих. Представяш ли си само. Никой не забеляза, разбира се, защото те очевидно сами са се завъдили, а никой не е знаел, че от самото начало е трябвало да има мръсници, но този факт причини дълбоки, разбираш ли, психологически проблеми. Някъде дълбоко в себе си всички знаеха, че нещо липсва, такива ми ти работи.

Творецът се стегна.

- Във всеки случай, не мога да се мотая тук цял ден. Както отбелязах, имам си много задачи.

- Много!? - попита Ерик. - Мислех си, че е само една.

- А, не. Цели купища Вселени са - каза творецът и взе да избледнява. - Тази ваша квантова механика, видите ли. Не се прави веднъж и завинаги. Настояват да се разклонява. Викат му "Избери верния отговор от посочените". Прилича на рисуване на - рисуване на - рисуване на нещо много голямо, което все трябва да продължаваш да рисуваш, нещо такова. Лесно е да кажеш, че трябва да се промени едно детайлче, ама кое по-точно, ето това му е цаката. Е, приятно ми беше да се запознаем. Ако имате нужда от някоя допълнителна работа, ами, от някаква допълнителна луничка, или нещо такова...

- Хей?

Творецът се появи отново и веждите му се повдигнаха в лека изненада.

- Какво ще стане сега? - попита Ринсуинд.

- Сега? Ами, предполагам, че скоро ще се появят някакви богове. Не се бавят с настаняването си, да знаеш. Те са като мухи около едно... мухи около едно... абе, като мухи. Като начало, обикновено са малко високопарни, но скоро се оправят. Предполагам, че се грижат за всички хора, и "прочие" - Творецът се наведе напред. - Никога не съм бил добър в правенето на хора. Като че ли никога не успявам да им нагодя ръцете и краката - Изчезна.

Почакаха.

- Май този път наистина си отиде - след малко каза Ерик. - Какъв хубав човек.

- Със сигурност много добре разбираш защо светът е такъв, след като си говорил с него - каза Ринсуинд.

- Какво значи "квантови механици"?

- Не знам. Предполагам, че са хора, които поправят квантове.

Ринсуинд погледна сандвича с яйце и кресон - още го стискаше. Все още без майонеза, а хлябът беше клисав, но ще минат хиляди години, преди да види друг сандвич. Тепърва предстоеше да се зародят наченките на селското стопанство, да започне опитомяването на животни, ножът за хляб да еволюира от примитивните си кремъчни деди, да се развие технологията за преработка на млечни продукти. А при наличие и на добро намерение да се свърши работата както трябва - да се култивират маслинови дървета, чушкови растения, да се организират солници, ферментационни процеси при оцета, както и технологиите на елементарната хранително-вкусова химия. Преди да види друг такъв сандвич. Той беше едно уникално, малко беличко триъгълниче, изпълнено с анахронизми, зареяно и съвсем самотно в един враждебен свят.

И все пак си отхапа от него. Не беше нещо особено.

- Това, което не разбирам е - каза Ерик - какво търсим ние тук?

- Приемам, че не ми задаваш философски въпрос - каза Ринсуинд. - Приемам, че искаш да ме попиташ: защо сме тук, в зората на Сътворението, на този пясъчен бряг, който едва ли е бил употребяван.

- Да. Точно това те питам.

Ринсуинд се отпусна на един камък и въздъхна:

- Струва ми се, че отговорът е твърде очевиден. Пожела си да живееш завинаги.

- Не съм споменавал нищо относно пътешествия във времето! - възпротиви се Ерик. - Бях съвсем ясен, за да не стават недоразумения.

- Няма никакво недоразумение. Желанието се старае да е отзивчиво. Искам да кажа, че отговорът е съвсем очевиден, като се замислиш. "Завинаги" - означава целият обхват от пространството и времето. Завинаги. За Винаги. Разбираш ли?

- Искаш да кажеш, че трябва в известен смисъл да се стартира от Квадрат Номер Едно?

- Именно.

- Но това е безсмислено! Ще трябва да минат толкова години, преди да се появи някой друг наоколо!

- Векове - мрачно го поправи Ринсуинд. - Хилядолетия. Еони. Абе, май беше цяла Вечност! А после ще последват всякакви войни и чудовища, и какво ли не. По-голямата част от историята е твърде отвратителна, когато се вгледаш по-сериозно. Дори няма нужда да е по-сериозно.

- Ама, това дето го исках беше да живея завинаги отсега нататък! - Ерик бе обезумял. - Искам да кажа, оттогава нататък. Искам да кажа, ама погледни наоколо. Няма момичета. Няма хора. Няма какво да се прави събота вечер...

- С хиляди години няма да има и събота вечер - каза Ринсуинд. - Ще има само нощи.

- Трябва веднага да ме върнеш обратно! - заяви Ерик. - Заповед. Повелявам ти да ми се подчиниш!

- Кажи ми го само още веднъж и ще ти прасна един - каза Ринсуинд.

- Но ти само трябва да щракнеш с пръсти!

- Няма да стане. Вече си получи трите желания. Съжалявам.

- Ама какво да правя сега?

- Ами, ако видиш, че нещо изпълзява от морето и се опитва да диша, пробвай да му кажеш да не си дава труд.

- Смешно ти се струва, така ли?

- Е, щом отваряш дума за това, да, доста е забавно - каза Ринсуинд с безизразна физиономия.

- Шегата ти ще стане съвсем плоска с течение на годините - отбеляза Ерик.

- Какво?

- Ами, нямаш намерение да ходиш някъде, нали? Ще ти се наложи да останеш с мене...

- Глупости, аз ще... - Ринсуинд отчаяно се огледа. "Аз ще... какво?", замисли се.

Вълните се търкаляха миролюбиво към брега и не особено силно за момента, защото все още опипваха пътя си. Първият висок прилив предпазливо прииждаше. Нямаше я очертаната ивица от стари водорасли и мидички, за да му даде някаква представа за онова, което се очакваше от него. Въздухът беше чист и свеж като въздух, на който му предстои да опознае изпаренията на горската покривка или поеманията и изпусканията на храносмилателната система на преживните.

Ринсуинд беше израснал в Анкх-Морпорк. Обичаше въздух, който се е отракал и е опознал хората, въздух, в който е живяно.

- Трябва да се върнем! - изрече той припряно.

- Нали все това повтарям от известно време насам! - отвърна Ерик с изстрадано търпение.

Ринсуинд отново ръфна от сандвича. Много пъти беше гледал Смърт в лицето, или по-точно много пъти Смърт бе гледал задната част на бързо отдалечаващата му се глава, и внезапно перспективата да живее завинаги не му се понрави. Разбира се, можеше да научи отговорите на велики въпроси, като например как е еволюирал животът и всичко останало, но като си помислиш, че това ще бъде начинът за прекарване на свободното време през идващата безкрайност, в никакъв случай не можеш да го сравниш с една тиха вечерна разходка по улиците на Анкх.

Но все пак се сдоби с праотец. Това поне беше нещо. Не всеки си имаше. Какво ли би направил неговият праотец Лавеол в подобна ситуация?

Ами като за начало, не би си губил времето тука.

Е, да, разбира се, но освен това щеше... щеше да употреби великолепния си милитаристичен мозък, за да обмисли наличните ресурси - ето точно това щеше да направи.

Имаше под номер едно: полуизяден сандвич с яйце и кресон. Няма да му помогне в този случай. Изхвърли го.

Имаше под номер две: самия себе си. Нарисува плюсче на пясъка. Не беше наясно каква би била ползата от самия него, но реши да се върне по-късно на това.

Имаше под номер три: Ерик. Тринадесетгодишен демонолог и нападнат от акне земен герой.

Май че това е всичко.

Известно време постоя, забил втренчен поглед в чистия пресен пясък, като си драскаше на него.

После спокойно каза:

- Ерик. Я ела тук за момент...

Вълните сега бяха значително по-силни. Хванали бяха наистина цаката на прилива и се осмеляваха да прииждат и да се оттеглят.

Астфгл се материализира, придружен от кълбо син дим.

- А-хаaa! - каза, но думите му увиснаха във въздуха, защото нямаше кой да го чуе.

Погледна надолу. По пясъка се виждаха отпечатъци от стъпки. Стотици отпечатъци. Пръснати нагоре-надолу, като че ли някой бясно бе търчал и търсил нещо, не бе го намерил, а после пак бе изчезнал.

Наведе се още повече. Трудно беше да разбере каквото и да било с всичките тези отпечатъци от стъпки, замазани от вятъра и прилива, но на мястото, което вълните вече заливаха, се виждаха явни следи от магически кръг.

Астфгл изрече псувня, чиято мощ разтопи пясъка наоколо и го превърна в стъкло. После изчезна.

Приливът взе да се спогажда с разни работи. По-надолу по брега последната голяма приливна вълна нахлу в процеп между скалите, а новото слънце сипеше лъчите си върху подгизналите останки от полуизяден сандвич с яйце и кресон. Вълнението го преобърна. Хиляди бактерии внезапно се намериха насред вкусова експлозия и взеха да се размножават като пощръклели.

Само да имаше и малко майонеза, животът щеше да се окаже страхотно различен. По-пикантен и сигурно с малко повече каймак...