Капитан Ваймс много колебливо почука на вратата, защото всяко почукване отекваше из черепа му.

— Влез.

Ваймс си свали шлема, пъхна го под мишница и отвори вратата. Изскърцването й беше като тъп трион през главния му мозък.

Той винаги се чувстваше неудобно в присъствието на Лупин Уанз. Ако е думата за това, той се чувстваше неудобно и в присъствието на Лорд Ветинари — но това беше различно, това беше въпрос на възпитание. И обикновен страх, разбира се. Докато Уанз — него го познаваше още от детството им в „Сенките“. Още тогава си личеше, че има бъдеще. Той никога не стана главатар на бандата. Никога главатар. Не му достигаше сила и издръжливост за това. Пък и, в края на краищата, какъв беше смисълът да си главатар на бандата? Зад гърба на всеки главатар на банда винаги имаше по няколко помощници, дето драпат да се издигнат. Да си главатар на банда не е работа с дългосрочна перспектива. Но във всяка банда има по едно бледо момче, дето му позволяват да остане в нея, защото именно то е, което дава всички свежи идеи, обикновено свързани с разни стари жени и незаключени магазини. Това беше нормалното място на Уанз в хода на нещата.

Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът — еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него — обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.

Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.

Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.

Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.

— А, Ваймс.

— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.

Уанз порови из документите върху писалището си.

— Задават се странни работи. Сериозно оплакване срещу теб, опасявам се.

Уанз не носеше очила. Ако обаче носеше очила, сега би погледнал Ваймс над рамките им.

— Сър?

— Някой от хората ти от Нощната Стража. Май е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

Ваймс се олюля леко и се напъна с все сила да се съсредоточи. Не беше подготвен за такова нещо.

— Съжалявам, сър. Май не ви разбрах.

— Казах, Ваймс, че някой от хората ти е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

— Някой от хората ми?

— Да.

Разпилените мозъчни клетки на Ваймс храбро се заопитваха да се прегрупират.

— Някой от Стражата!? — попита той.

Уанз се усмихна без смях.

— Вързал го и го оставил пред двореца. Голям скандал, опасявам се. Имало бележка… а!… ето я… „Този човек се обвинява във: Сговаряне за извършване на Престъпление, по Параграф 14 (и и и) от Общия Наказателен Кодекс, 1678, от мен, Керът Айрънфаундерсън*.“

[* Ironfoundersson — букв. „син на откривателя на желязо“]

Ваймс примигна срещу него.

— Четиринайсет и и и?

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Наистина нямам ни най-малката представа — сухо отвърна Уанз. — Ами името… Керът?

— Но ние не правим такива неща! — каза Ваймс. — Не можеш да идеш да арестуваш Гилдията на Крадците. Искам да кажа, това ще отнеме цял ден!

— Очевидно този Керът мисли другояче.

Капитанът поклати глава, после трепна.

— Керът? Нищо не ми говори. — Тонът на замъглената му убеденост бе достатъчен дори и за Уанз, който се изненада за миг.

— Той беше доста… — Секретарят се поколеба. — Керът, Керът — произнесе той. — Чувал съм това име и преди. Виждал съм го написано. — Погледът му се изпразни. — Доброволецът, той беше! Спомняш ли си, че ти го показах?

Ваймс се облещи срещу него.

— Нямаше ли там писмо от, не знам, някакво джудже…?

— Някакви приказки за служба в полза на обществото и пазене на улиците в безопасност, точно така. Молеше дали не можем да видим синът подходящ ли е за някоя скромна служба в Стражата.

Секретарят си ровеше из папките.

— Какво ли е направил? — попита Ваймс.

— Нищо. Това беше. Ама съвсем нищичко.

Ваймс сбръчка чело, щом мислите му се оформиха около една нова мисъл.

— Доброволец? — произнесе той.

— Да.

— Не е бил принуден да се запише?

— Той искаше да се запише. А ти каза, че трябва да е някаква шега, а аз казах, че е редно да се опитаме да наберем повече етнически малцинства в Стражата. Нали си спомняш?

Ваймс се опита. Не беше лесно. Смътно си спомняше, че се напи, за да забрави. Това, което обезсмисли опита беше, че вече не можеше да си спомни какво точно се опитва да забрави. В крайна сметка, той просто пи, за да забрави за пиенето.

Мрежата с хаотичния асортимент от спомени, които той дори и не се опитваше вече да удостои с името „памет“, не извади нищо, което да го подсети.

— Така ли? — отвърна безпомощно.

Уанз сключи ръце върху писалището и се наведе напред.

— Слушай сега, Капитане. Негова Светлост иска обяснение. Не искам да бъда принуден да му докладвам, че капитанът от Нощната Стража и хал-хабер си няма за това какво става сред хората под негова, ако мога да използвам най-общо термина, команда. Подобни неща водят само до неприятности, задават се въпроси, такива ми ти работи. А ние не искаме това, нали. Нали?

— Не, сър — промълви Ваймс.

Смътният спомен за някой, който настойчиво му говореше в „Грозда“ се опитваше виновно да изскочи от дъното на съзнанието му. Това със сигурност не беше джудже, нали? Във всеки случай, не и ако не променяха коренно определението за джудже...

— Разбира се, че не искаме — каза Уанз. — Заради старите времена. И т.н. Така че, аз ще измисля нещо, което да му кажа, а ти, Капитане, ще се погрижиш да откриеш какво става и да му сложиш край. Дай на това джудже един кратък урок за това какво ще рече да си страж, разбрахме ли се?

— Ха-ха — дисциплинирано отговори Ваймс.

— Моля? — рече Уанз.

— О! Помислих си, че беше шега. Сър.

— Виж какво, Ваймс, проявявам много голямо разбиране. Предвид обстоятелствата. А сега, искам да идеш там и да оправиш това. Разбра ли?

Ваймс отдаде чест. Черното униние, което винаги се спотайваше, готово да се възползва от трезвеността му, се намести върху езика му.

— Съвсем прав сте, г-н Секретар — отговори той. — Ще се погрижа той да научи, че арестуването на крадци противоречи на закона.

Съжали, че изобщо го е казал. Ако не казваше подобни неща, сега щеше да е къде-къде по-добре — Капитан от Дворцовата Стража, голям човек. Давайки му Нощната Стража, Патрицият си беше направил малка шега. Но Уанз вече четеше нов документ на писалището си. Ако беше забелязал сарказма, не го показа.

— Много добре — каза той.

...

Междувременно, още същата вечер отбора на Анкх Морпорк имаше добра възможност да си припомни добрите стари времена, когато бе воден от самия Ваймс. Тогава отбора представляваше един "добре организиран хаос", а Ваймс постъпваше по възможно най-мъдрия начин: оставяше момците да си играят както намерят за добре. И се получаваше. А сега...

Сега Смърт каза на възпитаниците Си да се напънат. И те се напънаха срещу Енекс. Победата беше повече от убедителна: 5 на 0. Така Анкх изплува над чертата, която позволява да продължи напред в турнира ПШЛ. Но все пак остават още два тежки мача. Трябва да устискаме.

Керът показа напредък - най-сетне бе поканен в отбора. И даже седя на резервната скамейка по време на целия мач.

...

    Скъпа Мамо! [пишеше Керът] Този ден мина много по-добре. Отидох в Гилдията на Крадците и арестувах главния Негодник и го завлякох до Двореца на Патриция. Предполагам, че повече няма да създава неприятности. А Г-жа Пам казва, че мога да остана на тавана, тъй като винаги е от полза да има някой Мъж наоколо. Това стана, защото през нощта в една от Стаите на Момичетата имаше някакви Пияни-Заляни мъже, дето вдигаха Шум, и аз се наложи да си поприказвам с тях и те Оказаха Съпротива, а един от тях се опита да ме нарани с коляно, но аз си бях с Предпазителя, а Г-жа Пам казва, че си бил счупил Пателата, но не се наложи да плащам за нова.

    Не разбирам някои от задълженията на Стражата. Имам колега по дежурствата, казва се Ноби. Вика, че много съм се натягал. Вика, че имало много да се уча. Мисля, че има право, защото съм стигнал едва до Страница 326 в „Законите и Военните Порядки на Градовете Анкх и Морпорк“. Обичам ви всички, Ваш Син, Керът.

    РS. Целувки и на Минти.

...

Не беше просто самотата, а обърнатият наопаки живот. Това беше проблемът, мислеше си Ваймс.

Нощната Стража ставаше, когато останалата част от света си лягаше, и си лягаше, когато зората се понесеше над пейзажа. Прекарваше цялото си време из мокрите, тъмни улици, в един свят на сенките. Нощната Стража привличаше онзи тип хора, които, поради една или друга причина, проявяваха склонност към такъв живот.

Той стигна до Наблюдателницата. Беше древна и изненадващо голяма постройка, вклинена между една работилница за щавене на кожи и един шивач, който правеше подозрителни кожени стоки. Някога трябва да е била много внушителна, но сега по-голямата част от нея беше необитаема и кръстосвана само от бухали и плъхове. Над вратата някакво мото, изписано на древния език на града, сега почти беше ерозирало от времето, мръсотията и лишеите, но поне можеше да се различи: „FABRICATI DIEM, PVNC“.

Превеждаше се — според Сержант Колън, който беше служил в чужди подразделения и се считаше за експерт по чуждите езици, — като „Да Пазим и Да Служим“.

Да. Да бъдеш страж трябва да е означавало нещо, някога.

Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.

А Ефрейтор Нобс… ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.

И накрая, разбира се, идваше той самият. Просто един кльощав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол. И това беше Нощната Стража. Само тримата. Някога са били десетки, стотици. А сега — само трима.

Ваймс пое наслуки нагоре по стълбата, налучка в тъмното пътя към канцеларията си, тръшна се в допотопния кожен стол с изтърбушената му тапицерия, порови в най-долното чекмедже, сграбчи бутилка, захапа тапа, дръпна, изплю корк, отпи. Започна деня си.

Светът изплува на фокус.

Животът е само химикали. Капка тук, друга — там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.

Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква - в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е“-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.

Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.

Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.

След няколко минути, далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.

Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.

На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.

Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.

Той отдаде чест, много внимателно постави оръфан лист хартия върху бюрото на Ваймс и го разглади.

— ’р вечер, Капитан — каза той. — Докладва се вчерашния инцидент, и такова. Освен това, дължиш четири пенса на Чай-Клуба.

— Каква е тая работа с някакво джудже, Сержант? — рязко попита Ваймс.

Колън сбърчи чело.

— Какво джудже?

— Онова, което току-що се е включило в Нощната Стража. Казва се… — Ваймс се поколеба, — Керът, или нещо подобно.

— Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.

— Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?

— За какво?

— За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.

Сержантът изглеждаше озадачен.

— Къде е престъплението в това?

— Струва ми се, че май е най-добре да поприказвам с този Керът.

— Вие не го ли видяхте, сър? — попита Колън. — Той каза, че ви е докладвал, сър.

— Аз, ъъ, сигурно съм бил зает по това време. Не ми е едно на главата.

— Да, сър — съгласи се Колън учтиво.

Ваймс имаше точно толкова останало му самоуважение, колкото да отвърне поглед и да зарови из пластовете бумаги върху бюрото си.

— Трябва да го отстраним от улиците възможно най-скоро — промърмори той. — Преди да се усетим и вече ще ни е докарал шефа на Гилдията на Убийците заради това, че убива хора! Къде е той?

— Изпратих го навън с Ефрейтор Нобс, Капитане. Казах да му покаже района и бакиите, такива работи.

— Ти си изпратил току-що постъпило попълнение навън с Ноби? — уморено попита Ваймс.

Колън се запъна.

— Ами, сър, опитен човек, помислих си, Ефрейтор Нобс би могъл да го научи на много…

— Нека се надяваме само, че не се учи бързо — каза Ваймс, докато си нахлупваше кафявия железен шлем на главата. — Хайде.

Когато излязоха от Наблюдателницата, на стената на кръчмата беше подпряна стълба. Някакъв як мъж отгоре й изпсува под носа си, докато се бореше със светещата табела.

— „Е“-то не работи както трябва — извика му Ваймс.

— Какво?

— „Е“-то. А „Т“-то пращи, когато вали. Крайно време беше да го поправят.

— Поправят? О! Да. Поправят. И аз точно това правя. Поправям го...

Стражите зашляпаха през локвите. Брат Наблюдателна Кула бавно поклати глава и после отново насочи вниманието си към отвертката.

...

Същата вечер, Анкх посрещна силния отбор на Нафекс на Невидимия Ун-тет. Според повечето очаквания, домакините бяха обречени на загуба, тъй като Нафекс напоследък много е задобрял. Затова и Смърт се съобрази с очакванията (важно е да отговаряш на очакванията, все пак) и даде наставления на момците Си да не се напъват особено, но все пак да се постараят да не падат с много.

Като продължение на обречената тактика, Той реши да вкара в игра някои от дълбоките резерви, които отдавна не бяха помирисвали футбол. Сред тях бе и новобранеца Керът... Никой не бе очаквал това, което последва.

Благодарение на неуморимия Керът, когото публиката скоро започна да нарича "Перпетуум-мобиле", и въпреки неимоверните усилия на вратаря Ноби Нобс да провали мача, домакините не само поведоха с два ранни гола, но и когато Нафекс неминуемо изравни играта (и резултата) след почивката, Анкх успя да удържи нещата и да доведе мача до заслужен, но малко очакван хикс - поредна важна крачка към оцеляването в групата. И пореден отбор от челната тройка си тръгва разочарован, без да е успял да победи Анкх Морпорк.

...

Мъже като Ефрейтор Нобс могат да бъдат открити във всяка армия. Въпреки че познанията им върху всяка буква от Правилника обикновено са енциклопедични, те имат пълната грижа никога да не пораснат в чин над, може би, ефрейтор. Той имаше склонността да говори през крайчеца на устата си. Пушеше непрестанно, но странното нещо — забеляза Керът, — беше, че всяка една цигара, запалена от Ноби, се превръщаше във фас почти на мига и си оставаше фас безкрайно дълго или докато не се озовеше зад ухото му, което представляваше един вид никотиново Слонско Гробище. В редките случаи, когато той вадеше някоя от устата си, държеше я, стисната в юмрук.

Беше дребен, кривокрак мъж, който малко приличаше на шимпанзе, дето никога не го канят на следобедно парти.

Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години.

— Леко парче е тоя маршрут — рече той, докато крачеха по една мокра улица в квартала на търговците. Опита някаква дръжка на врата. Беше заключена. — Дръж се за мен — добави, — и аз ще имам грижата да нямаш проблеми. Така, ти пробваш дръжките на вратите от другата страна на улицата.

— А! Разбирам, Ефрейтор Нобс. Трябва да проверим дали някой не си е забравил магазина отключен — каза Керът.

— Бързо схващаш, синко.

— Надявам се да мога да арестувам някой нарушител на местопрестъплението — пламенно изрече Керът.

— Ъ-ъ, ъхъ... — отвърна Ноби несигурно.

— Но ако открием някоя незаключена врата, предполагам, че трябва да извикаме собственика — продължи Керът. — А един от нас трябва да остане да пази нещата, нали така?

— Да? — Ноби се поободри. — Аз ще го направя — каза той. — Хич да не те е грижа. А ти можеш да отидеш и да намериш жертвата. Собственика, искам да кажа.

Той изпробва нова дръжка. Завъртя се в ръката му.

— Там у нас, в планините — започна Керът, — ако заловят някой крадец, провисват го на…

Млъкна, докато лекичко побутна някаква дръжка. Ноби се смръзна.

— На какво? — попита той, слисан от ужас.

— Не си спомням сега — каза Керът. — Майка ми казваше, че така или иначе и това е прекалено леко наказание за тях. Да се Краде е Грях.

Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.

— Ето! — извика Керът.

Ноби подскочи.

— Какво ето?

— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.

— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?

— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.

Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.

— Защо трябваше да станеш страж, момче?

— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.

Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?

— Защо ще искам да бягам от нещо?

Ноби се пообърка малко.

— А! Винаги има нещо. Може би… може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или — той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?

— Аз… — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.

— Да — отвърна той.

— А! Често се случва — мъдро каза Ноби.

— Непрекъснато — рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.

— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас, само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.

— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.

— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н’нам, наистина. — Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?

— Има една дама, казва се Г-жа Пам… — започна Керът.

Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.

— В „Сенките“? — изхъхри той. — Ти живееш там?

— О, да.

— Всяка нощ?

— Е, всъщност, всеки ден. Да.

— И си дошъл тук, за да станеш мъж?

— Да!

— Мисля, че не бих искал да живея там, откъдето идваш — каза Ноби.

— Ами, виж — започна Керът, съвършено объркан, — дойдох тук, защото г-н Варнеши каза, че това е най-хубавата работа на света, да поддържаш закона и пр. Така е, нали?

— Ами, ъ-ъ — отвърна Ноби. — Колкото до това… искам да кажа, поддържането на Закона… искам да кажа, някога, да, преди да се появят всичките Гилдии и подобни… законът, един вид, не е наистина, искам да кажа, в наши дни, всичко е по-скоро… ох! Не знам. Общо взето, просто си удряш звънчето и си държиш главата наведена.

Ноби въздъхна. После изсумтя, измъкна пясъчния часовник от колана си и се взря в бързо изтичащите песъчинки. Върна го обратно на мястото му, свали кожения калъф от звънеца на колана си, след което го раздруса веднъж-дваж, не много силно.

— Дванайстия час — измънка, — и всичко е наред.

— И това е всичко, така ли? — попита Керът, когато нищожното ехо заглъхна.

— Кажи-речи. Кажи-речи. — Ноби смукна набързо от фаса си.

— Само това? Никакви среднощни гонитби по покривите? Никакво люлеене на полилеи? Нищо такова? — попита Керът.

— Не бих казал — пламенно отвърна Ноби. — Никога не съм правил нещо подобно. Никой никога не ми е казвал за нещо подобно. — Дръпна от цигарата, — Човек може да умре от студ, ако тича по покривите. Аз мисля, че ми стига звънецът, ако нямаш нищо против.

— Мога ли да опитам? — попита Керът.

Ноби изпита чувството на несигурност. Единствената причина, поради която направи грешката безмълвно да подаде звънеца на Керът.

Онзи го разгледа няколко секунди. После мощно го размаха над главата си.

— Дванайсет часа! — изрева той. — И всичко е на-рееедд!

Ехото заподскача напред-назад по улицата, докато най-сетне не го погълна ужасна, плътна тишина. Няколко кучета залаяха в нощта. Заплака бебе.

— Шшшшш! — изсъска Ноби.

— Е, всичко е наред, нали така?

— Няма да е, ако не спреш да размахваш тоя скапан звънец! Дай го тук!

— Не разбирам! — рече Керът. — Виж, имам ей тая книга, дето ми я даде г-н Варнеши… — Той затършува за „Законите и Военните Порядки“.

Ноби хвърли един поглед към тях, после сви рамене.

— Никога не съм ги чувал. А сега спирай с тая дандания. Нали не искаш да вървиш и да вдигаш такъв шум. Всякакви можеш да ги привлечеш. Хайде, насам.

Той сграбчи Керът за ръката и го подкара по улицата.

— Какви всякакви? — попита Керът, докато безцеремонно го бутаха напред.

— Лоши — промърмори Ноби.

— Но ние сме Стражата!

— Адски си прав! И не искаме да се замесваме с подобни хора! Спомни си какво се случи с Гаскин!

— Не си спомням какво се е случило с Гаскин! — отвърна Керът съвсем сащисан. — Кой е Гаскин?

— Беше преди теб — измърмори Ноби. Той се поохлади малко. — Горкото копеле. Можеше да се случи на всеки от нас. — Вдигна очи и изгледа свирепо Керът. — А сега престани, чуваш ли? Лазиш ми по нервите. Кървави среднощни гонитби, дръж ми задника!

Упъти се решително по улицата. Обичайният начин на придвижване на Ноби беше като боязливо пристъпваше с едното рамо напред, а комбинацията от решителната крачка и боязливото пристъпване създаваше странен ефект, подобно на рак, който куца.

— Но, но — подхвана Керът, — в тази книга пише…

— За никаква книга не ща да знам — изръмжа Ноби.

Керът изглеждаше напълно съкрушен.

— Но Законът…

Прекъснаха го почти окончателно с брадва, която изсвистя от един нисък вход досами него и отскочи от отсрещната стена. Последва я шумът от разцепено дърво и изпотрошени стъкла.

— Ей, Ноби! — припряно рече Керът. — Там се бият!

Ноби хвърли поглед към вратата.

— Разбира се, че се бият. Това е бар на джуджета. От най-долнопробните. Стой надалеч от тях, момче. Тия малки копелета са в състояние да ти подложат крак, а после дванайсет пъти да ти извадят душата, Дръж се до стария Ноби и той ще…

Той сграбчи Керът за рамото, дебело като дървесен ствол. Беше като да се опиташ да изтеглиш къща.

Керът беше пребледнял.

— Джуджета, които пият? И се бият?

— Няма съмнение — отвърна Ноби. — Непрекъснато. И използват такъв език, дето аз не бих го използвал даже и към собствената си скъпа майчица. Гледай да не се забъркваш с тях, те са отровна пасмина… не влизай вътре!

...

Никой не знае защо джуджетата, които в планините водят тих, благопристоен живот, забравят напълно за това, когато се озоват в големия град. Нещо го прихваща дори и най-безупречния миньор на желязна руда и го подтиква да се носи непрекъснато в метална ризница, да грабне брадва, да си смени името на нещо като „Хванигръклян Избийпищялков“ и да се напие до войнстваща забрава.

Сигурно се дължи именно на това, че там, у дома, те водят наистина тих и благопристоен живот. В края на краищата, най-вероятно първото нещо, което едно младо джудже иска да направи, когато хване към големия град, след като седемдесет години е работило за баща си на дъното на мината, е да си поръча едно голямо и после да фрасне някого.

Боят представляваше едно от типичните им забавни сбивания, с около стотина участници и около сто и петдесетина съюзи. Крясъците, клетвите и дрънченето на брадви по железни шлемове се смесваха с шума от пияната групичка до камината, която — още един типичен обичай на джуджетата,-пееше за злато. Ноби се натресе в гърба на Керът, който ужасен наблюдаваше сценката.

— Виж какво, тук всяка нощ е все така. Не се намесвай, така казва сержантът. Национални нрави или нещо подобно. С национални нрави не се занимавай.

— Но, но — заекна Керът, — това е моят народ. Един вид. Срамота е да се държат така. Какво ще си помислят хората?

— Ние мислим, че са долни малки копелета. А сега, хайде!

Но Керът беше нагазил в боричкащата се маса. Той сви ръце на фуния пред устата си и изрева нещо на език, който Ноби не разбра. На практика, който и да било език, включително и собствения му, би подхождал на описанието, но в този случай той беше Езикът на Джуджетата.

— Гр’дузк! Гр’дузк! ааК’зт езем ке бур’к тзе тзим?**

[** Букв.: „Добър ден! Добър ден! Какви са тия работи, дето стават тук (на това място)?“]

Боят престана. Сто брадясали лица се втренчиха в приведената фигура на Керът. Раздразнението им се примеси с изненада.

Една очукана халба отскочи от бронята му. Керът се пресегна и вдигна някаква биеща се фигура, без видими усилия.

— Дж’ук, йдтруз-т’руд-езтуза, худр’зд дезек дрез’хук, хузукрук’т б’тдуз г’ке’к ме’ек б’тдуз т’бе’тк кче’друтк ке’хкт’ д. ааДб’тхук?***

[*** Слушай, слънчице [букв.: „втренченият поглед на голямото горещо око в небето, яростният взор на което прониква в отвора на пещерата“], не искам да ми се налага да удрям когото и да било, така че, ако ще си играете на Б’тдуз /1/, и аз ще си играя на Б’тдуз с вас. Разбрахме ли се? /2/]

[/1/ Популярна игра сред джуджетата, която се състои в заставане на няколко крачки разстояние един от друг и хвърляне на големи каменни късове по главата на противника.]

[/2/ Букв.: „Всичко правилно закрепено и подпряно?“]

Никога през живота си никое джудже не беше чувало толкова много думи на Стария език от устата на някой, надхвърлящ четири стъпки височина. Бяха удивени.

Керът пусна провинилото се джудже на пода. В очите му имаше сълзи.

— Вие сте джуджета! — каза той. — Джуджетата не трябва да се държат така! Погледнете се. Не ви ли е срам?

Сто твърди като камък челюсти увиснаха.

— Искам да кажа, погледнете се! — Керът поклати глава. — Представяте ли си горката ви, белобрада стара майчица, която изнемогва там, далеч, в малката си дупка, и се чуди какво ли прави синът й тази вечер, представяте ли си какво ли би си помислила тя, ако ви видеше сега? Вашите собствени скъпи майки, които най-напред ви показаха как да си служите с търнокоп…

Ноби, застанал на входа ужасен и замаян, долови нарастващия хор от секнене на носове и сподавени хълцания, докато Керът продължаваше:

— …тя най-вероятно си мисли: сигурно той кротко играе на домино някъде или нещо подобно…

Едно близкостоящо джудже, което носеше шлем, обрамчен с дълги колкото среден пръст шипове, тихичко заплака в бирата си.

— А и се обзалагам, че много отдавна никой от вас не й е писал, а обещахте да й пишете всяка седмица…

Ноби разсеяно измъкна една мърлява кърпичка и я подаде на едно джудже, облегнато на стената, което се тресеше от мъка.

— Така значи — мило каза Керът. — Не искам да насилвам никого, но отсега нататък ще минавам оттук всяка вечер и ще очаквам подобаващи на джуджета образци на поведение. Знам какво е да си далеч от вкъщи, но за подобни неща не съществува извинение. — Tой си докосна шлема. — Г’хрук, т’ук.****

[**** ’р вечер, на всички. (Букв.: „Благопожелания на всички присъстващи в залеза на деня“.)]

Той дари всички с лъчезарна усмивка и полуизлезе, полуизпълзя от бара. Щом се измъкна на улицата, Ноби го потупа по ръката.

— Да не си посмял друг път да ми причиняваш нещо подобно — разгневи се той. — Ти си Градската Стража! Не ми излизай повече с тая работа за закона!

— Но това е много важно — сериозно каза Керът, подтичвайки след Ноби, докато той сви боязливо по една по-тясна улица.

— Но не толкова важно, колкото да останеш цял-целеничък — отвърна Ноби. — Барове на джуджета! Ако имаш поне малко здрав разум, мойто момче, ще влезеш тук. И си затваряй устата.

Керът се вгледа нагоре към сградата, която бяха стигнали. Беше издигната малко по-навътре от калта на улицата. Отвътре се носеше шумът от значително количество пиене. Очукана табела висеше над вратата. Изобразяваше барабан.

— Кръчма, нали? — попита Керът замислено. — Отворена е по това време?

— Не виждам защо да не е — отвърна Ноби, докато отваряше вратата. — Адски полезна идея. „Поправения Барабан“.

— И още пият? — Керът запрелиства бързо книгата.

— Надявам се — рече Ноби. Той кимна към трола, който бе нает от „Барабана“ като размазвач*****.

[***** Нещо като бияч, но троловете използват повече сила.]

— ’р вечер, Детритъс. Само развеждам новото момче из района.

Тролът изсумтя, после махна с една закоравяла ръка.

Вътрешността на „Поправения Барабан“ сега се слави като най-известната пропаднала кръчма по целия свят на Диска и като такава забележителност на града, че след неотдавнашна неотложна редекорация, новият собственик загуби цели дни, докато възстанови оригиналната патина от мръсотия, сажди и по-трудно разпознаваеми вещества по стените и внесе един тон вече сплути треволяци за пода. Пиячите бяха обичайната пасмина герои, главорези, наемници, разбойници, негодници, но само анализ под микроскоп би подсказал кой какъв е. Плътни кълба дим висяха във въздуха, може би за да избегнат допир със стените.

Разговорът заглъхна частично, когато двамата стражи влязоха вътре, после възобнови предишната си сила. Няколко стари дружки махнаха на Ноби.

Той си даде сметка, че Керът е зает.

— К’во прайш? — попита го. — И никакви приказки за майките, разбрахме ли се?

— Водя си записки — каза Керът, мрачно. — Имам тетрадка.

— Ето купона. Това място ще ти хареса. Идвам тук ’сека вечер за вечеря.

— Как пишеш „закононарушение“? — попита Керът, прелиствайки страница.

— Не го пиша — отвърна Ноби, докато си пробиваше път през тълпата. Един рядък импулс към щедрост се загнезди в главата му. — Какво искаш за пиене?

— Не мисля, че това ще е много уместно — каза Керът. — Така или иначе, Силните Напитки Те Правят За Посмешище.

Усети пронизващ поглед в тила си, обърна се и се озова срещу голямото, мазно и добродушно лице на един орангутан.

Беше се настанил на бара с половинкилограмова халба и купа фъстъци пред себе си. Наклони дружелюбно чашата си към Керът, след което отпи дълбоко и шумно, като очевидно оформи долната си устна в един вид прехващаща фуния и нададе шум все едно изпразват воден канал.

Керът сръга Ноби.

— Има майм… — започна той.

— Не го казвай! — припряно го прекъсна Ноби. — Не казвай тази дума! Това е Библиотекарят. Работи в Университета. Винаги слиза тук да изпие едно преди лягане.

— И хората нямат нищо против?

— А защо трябва да имат нещо против? — попита Ноби. — Той винаги плаща, когато е негов ред да черпи, като всички останали.

Керът се обърна и отново погледна към маймуната. Цял куп въпроси се натискаха на вниманието му, като например: къде си държи парите? Библиотекарят улови погледа му, изтълкува го неправилно и любезно побутна купичката с фъстъци към него.

Керът се изправи в пълния си внушителен ръст и се консултира с книгата си. Следобедът, прекаран в четене на „Законите и Военните Порядки“, се оказа оползотворен добре.

— Кой е собственикът, съдържателят, наемателят или хазяинът на тези постройки? — обърна се той към Ноби.

— К’во? — попита малкият страж. — Хазяин? Ами, предполагам, че ей тоя, Чарли, отговаря тази вечер. Защо? — Той посочи към един едър, здраво сложен мъж, лицето на когото беше набраздено от белези; притежателят му спря насред размазването на мръсотията още по-старателно около някакви чаши посредством мокър парцал, и намигна съзаклятнически на Керът.

— Чарли, това е Керът — каза Ноби. — Той се настанява при Роузи Пам.

— Какво, за постоянно ли!? — възкликна Чарли.

Керът си прочисти гърлото.

— Ако вие отговаряте — произнесе той, — тогава, мое задължение е да ви уведомя, че сте задържани.

— За държание ли? Какво държание, приятелче? — рече Чарли, докато все още си бършеше.

— Задържан сте — каза Керът, — с оглед на представянето на обвинения: 1) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте извършили следното: а) сервирали сте или б) причинили сте сервирането на алкохолни напитки след 12 (дванайсет) часа през нощта, в противоречие с постановеното с Декрета за Обществените Кръчми (Предварителен) от 1678 г., и 1) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте сервирали или сте причинили сервирането на алкохолни напитки в бутилки, с размер и вместимост, различни от упоменатите в горепосочения Декрет, и (2) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте допуснали посетителите да носят голи островърхи оръжия с дължина, по-голяма от 20 (двадесет) сантиметра, в противоречие с Параграф Три от споменатия Декрет и 2) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан“, Филигранната Улица, сте сервирали алкохолни напитки в помещения, очевидно неоторизирани за продажбата и/или консумацията на гореупоменатите напитки, в противоречие с Параграф Три на горепосочения Декрет.

Гробна тишина беше настъпила, когато Керът обърна нова страница, след което продължи:

— Мой дълг е също така да ви уведомя, че възнамерявам да свидетелствам пред Правосъдието с оглед на съображенията за обвинения по силата на Декрета за Обществените Сдружавания (Хазарт) от 1567 г., Декретите за Контролираните Постройки (Хигиенен) Декрети от 1433, 1456, 1463, 1465, ъъ, и от 1470 до 1690 години, а така също… — той хвърли поглед встрани към Библиотекаря, който разпознаваше проблемите, когато ги чуеше, че се задават, и припряно се опитваше да си довърши питието, — Декрета за Домашните и Опитомените Животни (Грижи и Защита) от 1673 г.

Тишината, която последва, съдържаше рядката характеристика на примряло нетърпение, докато насъбралото се множество очакваше да види какво ще се случи.

Чарли внимателно остави чашата, петната по която бяха излъскани до ослепителен блясък, после наведе поглед към Ноби.

Ноби полагаше неистови усилия да се престори, че е сам-самичък и че няма каквато и да било връзка с когото и да било, дето стои досами него и съвсем случайно носи същата униформа.

— К’во искаше да каже с тоя Съд? — обърна се той към Ноби. — Правосъдие не съществува.

Ноби ужасено сви рамене.

— Нов е, нали? — попита Чарли.

— Не му обръщай внимание.

— Нищо лично, нали разбираш — рече Чарли на Ноби. — Само, е, как му се вика… Имаше някакъв магьосник тука оная вечер, дето разправяше за това. Един вид изкривено образование, сещаш ли се? — Той като че ли се замисли за един миг. — Кривата на ученето. Така рече. Това е кривата на ученето. Детритъс, я си докарай дебелия каменен задник тука за малко.

По принцип в такъв момент в „Поправения Барабан“ някой хвърля чаша. И всъщност точно това се случи сега.

...

Капитан Ваймс побягна нагоре по Късата Улица — най-дългата в града, което накратко демонстрира знаменитото Морпоркско тънко чувство за хумор, — а Сержант Колън се влачеше след него и протестираше.

Ноби стоеше отвън пред „Барабана“ и подскачаше от крак на крак. В мигове на опасност той притежаваше способността да се прехвърля от място на място без очевидно да минава през междинното пространство, което би засрамило всеки един обикновен телепортатор.

— Той се бие там вътре! — запелтечи, сграбчвайки капитана за ръката.

— Съвсем сам? — попита капитанът.

— Не, с всички! — изкрещя Ноби, докато подскачаше от крак на крак.

— О! - рече капитанът. А мислено си каза: "По дяволите, не отново!"