Ето, че най-сетне Анкх се разиграха. Време беше да напомнят за добрите стари времена, когато вкарваха по пет гола и повече в турнира на Псевдо Шампионската Лига. Сега вкараха осем, но резултатът можеше и да достигне двуцифрено измерение, ако не бяха няколкото пропуска на празна врата срещу MSC през първото полувреме. Все пак, лудия Ханс надъни тройка и така оглави класирането при гол-майсторите в турнира, а някои от новаците впечатлиха с много сърцата игра.

Все пак нещата в предварителната група още не са приключили. Анкх е далеч от мисълта да се отпуска, защото предстои последния кръг от групата, в който всичко може да стане.

Приносът на редник Керът вече започва да се усеща осезаемо от отбора, а за феновете той бързо се превърна в любимец. Може и да не вкара гол в този мач, но благодарение на него гостите бяха допуснати само на три пъти до вратата на Анкх - за жалост отбелязаха и трите пъти.

...

В същото време, в един друг, също толкова шумен ъгъл на града, нещата не се развиваха толкова добре. Ефр. Ноби Нобс стоеше в кръчмата "Поправения Барабан" и наблюдаваше развоя на събитията.

Съвестта казваше: Трима сте. Той носи същата униформа. Той е един от хората ти. Спомни си горкия стар Гаскин.

Друга част от мозъка му, омразната, презряна част, която въпреки всичко му беше дала възможността да оцелее в Стражата през всичките тези десет години, казваше: Невъзпитано е да се намесваш. Ще почакаме, докато той свърши, после ще го попитаме дали има нужда от помощ. Освен това в стратегията на Стражата не влиза да участва в битки. Много по-лесно е да влезеш, след като всичко е приключило, и да арестуваш някого, който вече е проснат на земята.

Чу се трясък — щом един съседен прозорец се пръсна навън и изплю зашеметен участник в борбата на отсрещния край на улицата.

— Струва ми се — внимателно произнесе капитанът, — че най-добре да предприемем незабавни действия.

— Точно така — каза Сержант Колън, — човек може и да го ранят, като стои тука.

Примъкнаха се предпазливо малко по-нататък по улицата, където шумът от цепещо се дърво и трошащи се стъкла не беше толкова оглушителен, като внимателно избягваха да се погледнат в очите. Откъм кръчмата долиташе по някой писък, от време на време и загадъчно дрънчене, като че някой удряше гонг с коляното си.

Те стояха насред малкото езеро смутена тишина.

— Почива ли вече тази година, Сержант? — най-накрая попита Капитан Ваймс, като се люлееше напред-назад на пети.

— Дасър. Изпратих жената в Куирм миналия месец, да види леля си, сър.

— Било много хубаво по това време на годината, казват.

— Дасър.

— Имало много мушката там и прочие...

Някаква фигура се изтърколи от прозорец по-нависоко и се размаза върху паветата.

— Това е там, дето имат слънчев часовник с цветя, нали така? — отчаяно рече капитанът.

— Дасър. Много е хубав, сър. Целият е направен от малки цветчета, сър.

Чу се шум като от нещо, което многократно удря друго нещо с трето нещо, тежко и дървено. Ваймс потрепери.

— Не мисля, че на него щеше да му хареса в Стражата, сър — рече сержантът с мил гласец.

Вратата на „Поправения Барабан“ толкова често биваше изтръгвана по време на всевъзможните крамоли, че неотдавна бяха монтирали специално закалени панти. Фактът, че последвалият титаничен трясък изкърти цялата врата заедно с рамката, демонстрира единствено, че значителна сума пари просто са отишли на вятъра. Някаква фигура насред отломъците се опита да се вдигне на лакти, изпъшка и се свлече.

— Ами, струва ми се, че това беше всичко… — започна капитанът.

Ноби рече:

— Това е онзи, скапаният трол!

— Какво? — попита Ваймс.

— Това е тролът! Онзи, дето стои на вратата!

Приближиха се с изключителна предпазливост.

И наистина беше Детритъс, въдворителят.

Много е трудно да нараниш създание, което по същество представлява подвижен камък. Някой обаче явно беше успял. Падналата фигура стенеше като двойка тухли, дето са ги смлели една в друга.

— Това е разправия, достойна за в книгите — неопределено каза сержантът. И тримата се обърнаха и се взряха в ярко осветения правоъгълник, където доскоро беше вратата. Нещата съвсем определено бяха поутихнали вътре.

— Нали не мислиш — започна сержантът, — че той е победил, а?

Капитанът вирна брада.

— Дължим го на нашия колега и другар по оръжие. Трябва да проверим.

Зад тях някой изхленчи. Обърнаха се и видяха Ноби, който подскачаше на един крак, а си стискаше петата на другия.

— Какво те е прихванало, човече? — попита Ваймс.

Ноби издаде измъчени звуци.

Сержант Колън започна да проумява. Макар че предпазливото раболепничене беше обичайният модел за поведение на Нощната Стража, нямаше ни един измежду тях, който поне веднъж да не е опитвал юмруците на Детритъс. Ноби просто беше опитал да си поиграе на отмъщение според най-добрите полицейски традиции навсякъде по света.

— Взе, че го ритна в топките, сър.

— Позор — неопределено отвърна капитанът. Поколеба се. — Тролите имат ли топки? — попита той.

— И то от камък, сър.

— Божичко! — рече Ваймс. — Госпожа Природата се движи по странни пътища, не е ли така.

— Съвсем прав сте, сър — послушно се съгласи сержантът.

— А сега — каза капитанът и изтегли сабята си, — напред!

— Дасър.

— Това се отнася и за теб, Сержант — добави капитанът.

— Дасър...

...

Това беше възможно най-предпазливото напредване в историята на военните маневри, най-долу в скалата, където неща като Щурмът на леката кавалерия са най-горе.

Те надникнаха внимателно през изтърбушената врата.

По масите бяха намятани значителен брой хора, по-точно по онова, което беше останало от масите. Тези, които още бяха в съзнание, не изглеждаха особено щастливи от този факт.

Керът стоеше насред стаята. Ръждясалата му ризница беше изпокъсана, шлемът му беше изчезнал, олюляваше се малко насам-натам, а едното му око вече започваше да се подува, но той разпозна капитана, пусна немощно протестиращия клиент, когото държеше, на земята, и отдаде чест.

— Дължа да доложа трийсет и едно нарушения по Предизвикване на сбиване, сър, петдесет и шест случая на Размирно поведение, четиридесет и едно нарушения по Възпрепятстване на служител от Стражата при изпълнение на служебния му Дълг, тринайсет нарушения по Нападение със Смъртоносно оръжие, шест случая на Злонамерено издебване в гръб и… и… Ефрейтор Ноби не ми е показал още нищо…

Той политна назад и счупи маса.

Капитан Ваймс се прокашля. Изобщо не беше сигурен какво се предполагаше да направи сега. Доколкото знаеше, Стражата никога по-рано не се беше озовавала в такова положение.

— Мисля, че трябва да му донесеш да пийне нещо, Сержант — каза той.

— Дасър.

— Донеси и на мен едно.

— Дасър.

— Вземи и за себе си, ако искаш.

— Дасър.

— А ти, Ефрейтор, би ли… какво правиш?

— Претърсвамтелатасър — бързо отвърна Ноби, докато се изправяше. — За уличаващи доказателства и прочее.

— В кесиите им??

Ноби скри ръце зад гърба си.

— Човек никога не знае, сър.

Сержантът беше открил една като по чудо оцеляла бутилка с алкохол в развалините и изля по-голямата част от съдържанието й между устните на Керът.

— К’во ще правим с всичко това, Капитане? — попита той през рамо.

— Нямам ни най-малка представа — каза Ваймс и седна. Затворът на Стражата беше голям точно колкото да побере шестима много дребни човека, каквито бяха обикновено единствените, подлежащи на прибиране в него. Докато тези…

Той отчаяно се огледа наоколо. Тук беше Норк „Набиващият на колове“, проснат под една маса, който гълголеше нещо неразбираемо. Тук беше Големият Хенри. Тук беше и Грабещия Симънс, един от най-страшните кавгаджии по баровете из целия град. Общо взето, тук имаше достатъчно хора, покрай които човек за нищо на света не би искал да е, щом дойдат на себе си.

— Бихме могли да им прережем гърлата, сър — рече Ноби, ветеран от двайсетина бойни полета, малко след като битките по тях бяха свършили.

Той беше открил един участник в сражението в несвяст, който горе-долу отговаряше по размер, и замислено му сваляше ботушите, които изглеждаха съвсем нови и почти точния номер.

— Това би било съвършено погрешно — каза Ваймс. Той не беше сигурен как точно човек прерязваше нечие гърло. Никога досега не му се беше удавал подобен случай.

— Не — каза той. — Мисля, че може би ще ги пуснем да си ходят с предупреждение.

Изпод пейката долетя стон.

— Освен това — продължи бързо, — трябва възможно най-скоро да пренесем падналия ни другар на някое безопасно място.

— На място казано — рече сержантът и сръбна от шишето, колкото да си успокои нервите.

Двамата успяха да повдигнат Керът помежду си и да насочат треперещите му крака нагоре по стълбите. Ваймс, който едва удържаше на тежестта, се огледа за Ноби.

— Ефрейтор Нобс — грубо извика той, — защо риташ хората, когато са паднали?

— Така е най-безопасно, сър — отвърна Ноби.

На Ноби много отдавна му бяха казали, че трябва да се бие честно и почтено и да не удря падналия си противник, но той обмисли творчески проблема може ли тези правила да се прилагат от някой, дето е висок четири стъпки и притежава мускулния тонус на еластичен бинт.

— Ами, престани. Искам да предупредиш престъпниците — каза капитанът.

— Как, сър?

— Ами… — Капитан Ваймс млъкна. Да пукне, ако знаеше. — Просто го прави — сопна се. - Предполагам, че не съм длъжен да ти казвам всяко нещо!

Ноби остана сам най-горе на стълбището. Едно общо мърморене и пъшкане откъм пода подсказваше, че хората започват да идват в съзнание. Ноби помисли бързо. Размаха предупредително пръст, мек като кашкавал.

— Нека това да ви е за урок — каза той. — Да не го правите отново.

И си плю на петите.

Горе, в тъмнината сред таванските греди, Библиотекарят се почеса замислено. Животът определено беше пълен с изненади. Щеше да наблюдава продължението с интерес. Той изчисти замислено един фъстък с крак, след което се изгуби в мрака.

...

След два дни пък отбора на Анкх пропътува краткото разстояние до Псевдополис, за да срещне негостоприемния Дунав31, който се беше наточил да си върне за разгромного 5-1 от първата половина на сезона в лигата.

Не си върна. Класическото 3-0 за Анкх бе заформено общо взето преди почивката, но имаше и интересни положения малко преди края на мача, когато на терена настана масов търкал и няколко играчи плюс двама от съдиите, дошли да разтървават меллето, се измъкнаха с охлузвания и насинени очи.

Победата се оказва ключова за плановете на Анкх, който разбира се няма никакво намерение да изпада в по-долната дивизия. Статута на средняк изглежда идеално устройва Смърт, но за целта на момците сегиз-тогиз им се налага да се понапънат, както в този случай. Добре, че имаше резултат. Иначе на спонсорите от Невидимия Универститет сериозно щеше да им се стъжни...

Наистина доста успешна седмица за Анкх.

...

Всеки град в Мултивселената има такава част, която прилича на квартал „Сенките“ на Анкх-Морпорк. Това обикновено е най-старата част, като улиците й вярно следват първоначалните пътеки на средновековните крави, водещи надолу към реката, и носят имена като „Кланицата“, „Гълъбарника“, „Мучащата уличка“…

Всъщност почти навсякъде в Анкх-Морпорк е така. Но за „Сенките“ важеше още повече, един вид черна дупка на пропило се в зидарията беззаконие.

Казано другояче: дори и престъпниците се бояха да ходят по улиците. На Стражата и кракът й не стъпваше там.

Сега той случайно стъпваше там. Не много сигурно. Беше се оказала изнурителна нощ, а те си успокояваха нервите. Толкова се бяха успокоили сега, че и четиримата се осланяха на останалите трима да ги държат изправени и да ги водят.

Капитан Ваймс подаде бутилката обратно на сержанта.

— Как не ви е, ви е, ви е — той помисли малко, — срам — довърши. — Пияни пре-ед ста… старши офицер.

Сержантът се опита да каже нещо, но успя да произнесе само серия от „И“-та.

— Ти си на поссст — каза Капитан Ваймс, като се блъсна в стена. Той изгледа свирепо зидарията. — Тази стена ме обиди — заяви той. — Ха! Мислиш си, че си много здрава, а! Е, ас’съм офисер на, на, на Закона, ш’ти дам дъ съ разбереш, а ние от ништо не се възползваме…

Той примигна бавно, веднъж или два пъти.

— Какво е това, дето не се възползваме от него, а, Сержант? — попита той.

— Шансове ли, сър? — попита Колън.

— Не, не, не. Т’ва е друго нещо. Няма значение. Както и да е, ние изобщо не се възползваме от… от… от него и от никого.

Неясни образи препускаха из главата му — цяла стая, пълна с престъпни типове, хора, които му се бяха подигравали, хора, самото съществуване на които го беше обиждало и му се беше надсмивало с години, проснати наоколо и стенещи. Не беше съвсем наясно как се случи, но някаква почти забравена част от него, някакъв доста по-млад Ваймс с лъскава, светеща ризница и с големи надежди, някакъв Ваймс, за когото той си мислеше, че алкохолът много, много отдавна го е удавил, изведнъж място не можеше да си намери.

— Дъ ти, дъ ти, дъ ти кажъ ли нешто, Сержант? — попита той.

— Сър? — Четиримата дружно се удариха в нова стена и подеха нов, бавен рачешки валс из улицата.

— Този град. Този град. Този град, Сержант. Този град е, е… е Жена, Сержант. Точно така. Жена, Сержант. Древна, изрисувана стара хубавица, Сержант. Ноакосевлюбишвнея, тогава, тогава, тогава тятибие единритниквзъбите…

— Жена? — попита Колън. Той изкриви потното си лице в усилието на мисълта. — Но той е широк осем мили, сър. И има река през него. И много къщи и прочее, сър — възрази той.

— Ах! Ах! Ах! — Ваймс размаха един несигурен пръст срещу него. — Никога, никога, никога не съм казвал, че е малка жена, нали така. Бъди честен. — Той размаха бутилката. Още една произволна мисъл експлодира в пяната на съзнанието му.

— Така или иначе, дадохме им да се разберат — развълнувано рече той, докато четиримата затанцуваха косо обратно към отсрещната стена. — Дадохме им да се разберат, нали така? Урок, дето няма да го забравят на бърза ръка, а?

— Точно така — отвърна сержантът, но не много ентусиазирано. Той все още продължаваше да се чуди за сексуалния живот на своя офицер.

Но Ваймс се намираше в такова състояние на духа, че не се нуждаеше от насърчение.

— Ха! — извика той към тъмните улици. — Не ви хареса, а? Вкуса на вашето, вашето, вашето… собствено лекарство. Е, сега можете да се спиртосате в собствения си сос! — Той хвърли празната бутилка във въздуха.

— Два часа! — изкрещя той. — И всичко е нарееед!

Което беше удивителна новина за многобройните сенчести фигури, които мълчаливо следваха като сенки четиримата от известно време насам. Единствено най-искреното им учудване ги беше възпряло да направят вниманието си остро и сигурно. Тези хора съвсем явно са стражи, мислеха си, имат си подобаващите шлемове и всичко останало, и въпреки всичко, ето че са тук, в „Сенките“. Така че наблюдаваха с онова слисване, с което глутница вълци може да се фокусира върху шепа овце, които не само че са доприпкали в сечището, но и закачливо си играят и блеят. Краят, естествено, щеше да е агнешка мръвка, но междувременно любопитството им възпираше развръзката.

Керът вдигна зашеметената си глава.

— Къде сме? — попита той.

— На път за вкъщи — отвърна сержантът. Вдигна очи към издълбаната, проядена от червеи и насечена с нож табела над главите им. — Просто слизаме по, слизаме по, слизаме по… — той примижа, — Улицата на влюбените.

— Улицата на влюбените не е по пътя за вкъщи — изломоти Ноби. — Не ни трябва да вървим по Улицата на влюбените, това е в „Сенките“. Имаш да вземаш да тръгнем по Улицата на влюбените…

Настъпи един трескав миг, в който осъзнаването свърши ледената работа на здравия нощен сън и на няколко чаши силно кафе. И тримата, по мълчаливо съгласие, се скупчиха около Керът.

— Какво ще правим, Капитане? — попита Колън.

— Ъъ. Бихме могли да викаме за помощ — несигурно каза капитанът.

— Какво, тук ли??

— Имаш право…

— Мисля, че сигурно сме свили наляво от Сребърната улица, вместо надясно — потрепери Ноби.

— Е, това е грешка, която никога няма да повторим — каза капитанът. После съжали, че го е казал. Чуха стъпки. Някъде отляво се чу кикотене.

— Трябва да образуваме квадрат — каза капитанът. Всички се опитаха да образуват точка.

— Ей! Какво беше това? — попита Сержант Колън.

— Кое?

— Ето го пак. Нещо като търкане на кожа.

Капитан Ваймс се опита да не мисли за качулки и удушаване с клуп.

Той знаеше, че съществуват много богове. Съществуваше бог за всеки занаят. Имаше бог на просяците, богиня на курвите, бог на крадците, може би дори и бог на убийците.

Зачуди се дали някъде в този огромен пантеон не съществуваше и бог, който ще се смили над здраво притиснатите и кажи-речи невинни, съблюдаващи прилагането на закона стражи, които съвсем определено се канеха да умрат.

Най-вероятно няма такъв, помисли си с горчивина. Нещо такова не беше достатъчно стилно за боговете. Я се опитай да хванеш някой бог, дето го е грижа за нещастно копеле, дето се бъхти за по няколко долара на месец. Никога! Боговете се надпреварваха за ония хитри кучи синове, чиято идея за тежка работа се свеждаше до изчегъртването на Рубиненото око на Царя Стоножка от очната му ябълка, а не за някакъв си мухльо, дето трамбова паветата всяка нощ…

— По-скоро нещо хлъзгаво — каза сержантът, който обичаше да изяснява нещата.

И после се чу шум…

…може би вулканичен шум, или звукът от врящ гейзер, но при всички случаи дълъг, сух ревящ звук като меховете в ковачниците на Титаните…

…но той не беше толкова страшен, колкото светлината, синьо-бяла и от онази, която отпечатва формата на кръвоносните съдове по очните ти ябълки върху задната вътрешна повърхност на черепа ти.

И двете продължиха стотици години, после спряха след миг.

Последвалата тъмнина се изпълни с морави образи и щом ушите възобновиха способността си да чуват — със слабо пращене на препечена тухла.

Известно време стражите не помръднаха.

— Тъй, тъй — тихо каза капитанът. След още една пауза той каза много ясно, като всяка съгласна се закотвяше точно на мястото си:

— Сержант, вземи няколко човека и проучи това, разбрано?

— Да проуча какво, сър? — попита Колън, но капитана вече го беше осенила идеята, че ако сержантът вземеше няколко човека, то той, Ваймс ще трябва да остане съвсем сам.

— Не, имам по-добра идея. Всички ще отидем — твърдо каза той.

Отидоха.

Сега, когато очите им свикнаха с тъмнината, видяха неясен червен блясък пред себе си.

Оказа се, че е стена, която бързо се охлаждаше. Парчета изпечена зидария се разпадаха, докато се свиваха и издаваха тихо свистене.

Това не беше най-лошото. Най-лошото беше на стената.

Те се вторачиха.

Гледаха дълго.

Оставаха още само час или два до зазоряване, така че на никой и през ум не му мина да предложи да си намерят пътя в тъмнината. Чакаха до стената. Поне беше топла.

Опитаха се да не я гледат.

Най-сетне Колън се протегна с мъка и каза:

— Не унивай, Капитане. Можеше и по-зле да е.

Ваймс довърши бутилката. Без никакъв ефект. Има някои видове трезвеност, дето просто не можеш да ги помръднеш.

— Да — рече той. — Можеше ние да сме.

...

Необходимо е твърде особено мислене, за да управляваш град като Анкх-Морпорк, а Лорд Ветинари го притежаваше. Но в края на краищата, той също беше особено човек.

Той объркваше и вбесяваше по-дребните търговски магнати до такава степен, че отдавна се отказаха от покушенията срещу него и сега просто се боричкаха за постове помежду си. Както и да е, всеки убиец, който би се опитал да нападне Патриция, щеше да се види в чудо къде да намери достатъчно плът, че да забие камата.

Докато останалите лордове вечеряха с чучулиги, пълнени с паунов език, Лорд Ветинари считаше, че чаша преварена вода и половин филия сух хляб са изискано, насищащо ястие.

Беше вбесяващо. Той като че нямаше никакъв порок. Човек би си помислил, че с това бледо, конско лице, той би имал склонност към разни работи с камшици, игли, както и млади жени из подземията. Останалите лордове биха приели нещо такова. Няма нищо лошо в камшиците и иглите, в известни граници. Но Патрицият очевидно прекарваше вечерите си в изучаване на доклади и, в специални случаи, ако можеше да си позволи вълнението, в игра на шах.

Най-често носеше черно. То не беше особено внушително черно, каквото обличаха най-добрите убийци, а трезвото, леко опърпано черно на човек, който не иска да губи време сутрин, докато се чуди какво да избере. А човек трябваше да стане много рано сутрин, ако искаше да превари Патриция. Всъщност по-мъдро беше изобщо да не си ляга.

Но той беше популярен, поне донякъде. Под негово управление, за пръв път от хиляди години, Анкх-Морпорк функционираше. Може и да не беше честно, или справедливо, или пък изключително демократично, но градът работеше. Той се грижеше за него, така както човек се грижи за буен храст — пуска някое клонче да порасне тук, подкастря друго нежелано там, Говореше се, че е в състояние да толерира абсолютно всичко, с изключение на онова, което застрашава града*, и така си беше…

[* И без мимовете. Това беше странно отвращение, но факт. Всеки един в торбести гащи и избелено лице, който се опиташе да си представи изкуството някъде в рамките на рушащите се стени на Анкх, много скоро щеше да се озове в яма със скорпиони, на едната стена на която бе изписан съветът: „Научи се да говориш.“]

Той дълго стоя втренчен в поразената стена, докато дъждът се стичаше по брадичката му и просмукваше дрехите му. Зад него Уанз кръжеше нервно.

После една дълга, тънка, изпъстрена със сини вени ръка се пресегна и върховете на пръстите й проследиха сенките.

Е, не толкова сенки, по-скоро поредица от силуети. Очертанията бяха много ясни. Вътре се намираше познатият вид зидария. Отвън обаче нещо беше стопило стената в доста хубава керамика, придавайки на древните плочи огледален блясък.

Формите, очертани в зидарията, представляваха живата картина на шест човека, замръзнали в изненадана поза. Вдигнатите ръце съвсем ясно са държали ножове и къси саби.

Патрицият мълчаливо погледна към купчината пепел в краката си. Няколкото жилки разтопен метал може някога и да са били съвсем същите оръжия, които така категорично се бяха изобразили върху стената.

— Хмм.

Капитан Ваймс почтително го преведе през улицата и после по Уличката на Бързия късмет, където му посочи Обстоятелство А, а именно…

— Стъпки. Което малко поразтяга понятието, сър. Те по-приличат на нещо, дето можеш да го наречеш нокти. Даже човек може да стигне чак дотам, че да каже огромни нокти.

Патрицият се вгледа в отпечатъците в калта. Изражението му беше непроницаемо.

— Виждам — най-накрая каза той. — И имате ли някакво мнение за всичко това, Капитане?

Капитанът имаше. В часовете преди да се съмне го бяха споходили всякакви мнения, като се започне от твърдото убеждение, че е било голяма грешка изобщо да се ражда.

И тогава сивата светлина се бе промъкнала чак в „Сенките“, а той все още беше жив и неопечен. Бе се огледал с идиотско облекчение и бе видял, на не повече от метър, отпечатъците. Неподходящ момент да си трезвен.

— Ами, сър, знам, че драконите са изчезнали преди хиляди години, сър…

— Да? — Патрицият присви очи.

Ваймс задълба упорито.

— Но, сър, проблемът е дали ТЕ го знаят? Сержант Колън каза, че е чул шум от търкане на кожа точно преди, точно преди, точно преди, ъъ… нападението.

— Та значи мислите, че някакъв изчезнал, а всъщност напълно митичен дракон е долетял в града, кацнал е на тази малка уличка, изпепелил е група престъпници и после е отлетял? Човек би казал, че е било създание с много силно развито обществено чувство.

— Ами, щом така казвате…

— Ако добре си спомням, драконите от легендите са били самотни и диви създания, които избягват хората и обитават запустели места, където човешки крак не е стъпвал — рече Патрицият. — Съвсем не са били градски създания.

— Не, сър — отвърна капитанът, като превъзмогна забележката си, че ако човек искаше да намери наистина запустяло място, където човешки крак не стъпва, то „Сенките“ идеално можеха да свършат работа.

— Освен това нормално е да предположим, че все някой щеше да е забелязал, не сте ли съгласни?

Капитанът кимна към стената и ужасяващия й фриз.

— Освен тях ли, имате предвид, сър?

— Аз мисля — отвърна Лорд Ветинари, — че това е някакъв особен вид бойно изкуство. Може би някоя от враждуващите банди е наела магьосник. Малко местно спречкване.

— Може да има връзка с всичките онези странни кражби, сър — обади се и Уанз.

— Но съществуват и отпечатъците от стъпките, сър — твърдоглаво продължи Ваймс.

— Досами реката сме — каза Патрицият. — Може би е била, кой-знае, някакъв вид блатна птица. Чисто съвпадение — добави той, — но аз на ваше място бих ги покрил. Не искаме хората да го разберат погрешно и да стигнат до глупави заключения, нали? — остро довърши той.

Ваймс се предаде.

— Както желаете, сър — каза той, като си гледаше в сандалите.

Патрицият го потупа по рамото.

— Няма значение. Продължавайте. Добра проява на инициативност от твоя човек. И да патрулирате в „Сенките“… Браво.

Той се обърна и почти се заби в стената, която представляваше ризницата на Керът.

За свой ужас, Капитан Ваймс видя как най-новото му попълнение учтиво сочи към каретата на Патриция. Около нея, въоръжени до зъби и нащрек, стояха шестимата членове на Дворцовата Стража, които се изправиха и го погледнаха още по-бдително. Ваймс ги мразеше неимоверно. Имаха пера на шлемовете си. Той мразеше стражи с пера.

Чу Керът да казва:

— Моля да ме извините, сър, това ваша карета ли е, сър?

А Патрицият го изгледа тъпо отгоре до долу и рече:

— Да, моя е. Кой си ти, млади човече?

Керът отдаде чест.

— Волнонаемен полицай, Керът, сър.

— Керът, Керът. Звучи ми познато.

Лупин Уанз, който пърхаше зад него, зашепна в ухото на Патриция. Лицето му се разведри.

— А, младият ловец на крадци. Малка грешка беше станала там, струва ми се, но е похвално. Никой не е над закона, а?

— Не, сър — рече Керът.

— Много похвално, много похвално. А сега, господа…

— Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът, — нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с…

Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата „страх“. О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване“…

А не мога да накарам мускулите на устата си да помръднат.

Всички сме мъртви. Разбира се, можем да бъдем само задържани, според настроението на Патриция. Но както всички знаем, той рядко е в чак такова добро настроение.

В този момент Сержант Колън си завоюва метафоричен медал.

— Волнонаемен полицай, Керът! — извика той. — Внимание! Волнонаемен полицай Керът, кръъ-ъгом! Волнонаемен полицай Керът, бее-гом марш!

Керът се изопна като внезапно издигнал се хамбар и се вгледа право напред с яростното изражение на върховно послушание.

— Браво, човече — замислено каза Патрицият. — Продължавайте, Капитане. И не се колебайте да се разправите твърдо с всякакви глупави слухове за дракони, ясно?

— Да, сър.

— Браво.

Каретата затрополи нататък, а телохранителите подтичваха край нея.

Зад него, Капитан Ваймс само смътно си даваше сметка за сержанта, който крещеше на отдалечаващия се Керът да се спре. Той мислеше.

Погледна към отпечатъците в калта. Използва униформеното си копие, за което знаеше, че е дълго точно седем стъпки, за да ги премери, а също и разстоянието между тях. Подсвирна тихо. После, с повишена предпазливост, продължи по улицата зад ъгъла. Водеше към една малка, заключена с катинар и покрита с мръсотия врата на гърба на някакъв магазин за дърво. Има нещо много сбъркано, помисли си той.

Отпечатъците излизаха от улицата, но не влизаха в нея. Пък и нямаме блатни птици особено често в Анкх, основно защото замърсяването би им разяло краката.

Той погледна нагоре. Безброй простори за пране кръстосваха тесния правоъгълник на небето като мрежа.

Така, помисли си той, нещо голямо и страшно е излязло от тази улица, но не е влязло в нея.

И Патрицият е много притеснен от него.

Наредено ми е да забравя.

Отстрани на улицата забеляза нещо, наведе се и вдигна прясна, празна черупка от фъстък.

Запремята я от ръка в ръка, вгледан в нищото.

Точно сега имаше нужда да пийне едно. Но може би беше по-добре да почака.