Осмина-финала в Псевдо-Шампионската Лига не представи очаквания оспорван спектакъл. Анкх пропътува (къде прелетя на гърба на транспортен птеродактил, къде преплува с ферибота) огромното разстояние до срещуположния край на Централния континент, за да срещне Орлите. И да ги натупа с класическото 3-0.

Не беше толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. Новобранеца все още не дочака своя дебют като титуляр за отбора в този турнир. Очевидно тази вечер имаше някакви неотложни задължения, свързани с Гилдията на Крадците...

Но непременно треньорът Смърт ще го пусне да играе в някой от следващите мачове в ПШЛ. Приносът му несъмнено би бил жизненоважен.

...

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.

Вървеше изгърбен. Това пък се дължеше на израстването в златна мина, ръководена от джуджета, които мислят, че пет стъпки е добра височина за таван.

Той отдавна знаеше, че е различен. С повече цицини например. Един ден баща му се приближи до него, или, по-скоро, приближи се до хълбока му, и разказа, че той всъщност не е, както винаги си беше мислил, джудже.

Ужасно е да си почти шестнайсетгодишен и да се окажеш сбъркан вид.
   
— Не искахме да ти го казваме по-рано, синко — рече баща му. — Мислехме си, че ще го надраснеш.
— Какво да надрасна? — бе попитал Керът.
— Растенето. Но сега майка ти мисли, тъй де, и двамата си мислим, че е време да се върнеш сред себеподобните си. Искам да кажа, не е честно да те държим сбутан тука без компания от твоя ръст. — Баща му заусуква един хлабав нит по каската си, сигурен белег, че се е притеснил. — Ъ-ъ-добави той.
— Но вие сте моите подобни! — отчаяно рече Керът.
— От една страна, да — отвърна баща му. — Но от друга страна, която е доста по-точна и правилна, не. Всичко опира до оная работа с генетиката, нали разбираш. Така че сигурно ще е много хубава идея да поизлезеш малко навън и да видиш нещо от света.
— Какво, завинаги ли?
— О, не! Не. Разбира се, че не. Можеш да се връщаш и да ни навестяваш винаги, когато пожелаеш. Но, така де, момък на твоята възраст, закотвен тука… Не е редно. Разбираш ме. Това искам да кажа. Не си вече дете. Да трябва да се влачиш по колене почти през цялото време и пр. Не е редно.
— И кои са ми подобните тогава? — попита Керът озадачено.

Старото джудже си пое дълбоко дъх.

— Ти си човек — рече то.
— Какво, като г-н Варнеши ли? — Г-н Варнеши докарваше една волска каруца горе в планината веднъж седмично, за да търгува разни неща за злато. — Аз съм от Големите хора?
— Висок си шест стъпки и половина, момчето ми. А той — само пет. — Джуджето отново заусуква хлабавия нит. — Разбираш как стоят нещата.
— Да, но… но може би аз просто съм малко висок за вида си — отчаяно рече Керът. — В края на краищата, може да има ниски човеци, защо пък да няма и високи джуджета?

Баща му го потупа дружески по задната част на коленете.

— Трябва да приемеш фактите, момче. Ще се чувстваш далеч по-добре горе на земята. В кръвта ти е. Пък и покривът не е толкова нисък там. — Не можеш да продължиш да се удряш в небето там навън, помисли си той.
— Чакай малко — започна Керът, а честното му чело се сбръчка от усилието да пресметне. — Ти си джудже, нали така? И мама е джудже. Значи и аз трябва да съм джудже. Житейска истина.

Джуджето въздъхна. Беше се надявал да стигне и дотук, но може би след няколко месеца, един вид да му го разкрие тактично, но вече не беше останало време.

— Седни, момче. — Керът седна. — Работата е в това — започна той нещастно, когато голямото, честно лице на момчето беше вече малко по-близо до неговото, — че ние те открихме един ден в гората. Щъпуркаше насам-натам близо до един от капаните… хм. — Хлабавият нит изскърца. Царят продължи по-нататък. — Работата е там, как да ти кажа… там имаше каруци. В пламъци, както можем да се изразим. И мъртви хора. Хм, да. Изключително мъртви хора. Поради разбойниците. Лоша зима беше онази, всякакви бяха наизлезли из планината… Така че ние те прибрахме, разбира се, а после, ами, то беше дълга зима, както вече ти казах, а майка ти се привърза към теб, и, ами, така и не се наканихме да помолим Варнеши да направи проучвания. Това е накратко цялата история.

Керът прие това сравнително спокойно, главно поради факта, че не разбра почти нищо. Освен това, доколкото той имаше някаква представа, да те намерят да щъпуркаш из гората беше нормалният начин, по който се раждаха децата. Едно джудже не се счита за достатъчно възрастно, за да му* бъдат обяснени техническите процеси, докато не стигне до пубертета, т.е. около 55 години.

[* Това местоимение (му) се използва от джуджетата за обозначаване и на двата пола. Всички джуджета имат бради и са облечени в поне дванайсет ката дрехи. Полът е малко или много въпрос на избор.]

— Добре, татко — отвърна той и се наведе надолу, така че да се изравни с ухото на джуджето. — Но нали знаеш, че аз и… нали знаеш Минти Роксмакър**? Тя наистина е красива, татко, брадата й е мека като ъ-ъ, като нещо много меко… ние се разбираме иии…

[** rосksmaсkеr — (букв.) — който целува скали.]

— Да — отвърна джуджето с леден глас. — Знам. С баща й си казахме няколко думи. — Както и майка й с майка ти, добави той, а после тя пък ми каза няколко думи. По-точно — много думи. Не че не те харесват, ти си сериозно момче и чудесен работник, чудесен зет би излязло от теб. Цели четири чудесни зетя. Там е проблемът. Пък и тя е само на шейсет години, така или иначе. Не е пристойно. Не е редно.

Той беше чувал за деца, отгледани от вълци. Чудеше се дали на водача на глутницата някога изобщо му се е налагало да се оправя с нещо толкова заплетено като това. Може би единственото, което се е искало от него, е било да го отведе някъде в някое закътано сечище и да му каже: „Слушай, синко, сигурно си се чудил защо не си толкова космат като всички останали…“

Беше го обсъдил с Варнеши. Хубав, сериозен човек беше Варнеши. Разбира се, беше познавал баща му. И дядо му, сега като се замисли за това. Хората като че ли не издържаха дълго, сигурно се дължеше на всичките тези напъни да се изпомпва кръв толкова нависоко.

— Имаш си проблем, царю.***

[*** Букв. дезка-кник, „надзирател на мината“.]

— Той е добро момче, така да знаеш — рече царят. — Трезв характер. Честен. Не е твърде умен, но като му кажеш да свърши нещо, дъх не спира да си поеме, докато не го свърши. Послушен.
— Е, ами... Можете да му отрежете краката — предложи Варнеши.
— Не, краката му не са същинският проблем — мрачно каза царят.
— А! Да. Ами, в такъв случай бихте могли…
— Не.
— Не — замислено се съгласи Варнеши. — Хмм. Ами тогава, със сигурност това, което трябва да направиш според мен, е да го отпратиш надалеч за известно време. Пусни го да се поомеси малко с хората. — Той се облегна назад. — Това, пред което си изправен, царю, е проблема с патето — добави той с начетен глас.
— Не мисля, че е редно да му го казвам. Той и без друго отказва да повярва, че е човек.
— Това, което имам предвид, е, че той е пате, отгледано сред пилци. Широко известно селскостопанско явление. Открива, че адски добре може да кълве и то, и хал-хабер си няма от плуване. — Царят слушаше учтиво. Джуджетата не си падат много по селското стопанство. — Но като го изпратиш да види много други патици, оставиш го да си понамокри краката и той ще престане да търчи след кокошчиците. Като две и две — четири.

Варнеши се облегна назад с вида на човек, който е доволен от себе си.

Когато прекарваш по-голямата част от живота си под земята, развиваш много буквален начин на мислене. Джуджетата не си служат с метафори и сравнения, а само вършат каквото им е било наредено.

Човекът беше прав. Съвсем сигурно. Макар и да не разбираше напълно какво се крие зад типично по човешки завоалираната му метафора. Джуджетата са доста праволинейни в това отношение. Скалите са твърди, тъмнината е тъмна. Захвани се с разни описания и здравата си я загазил, това е тяхното мото. Но след двеста години общуване с хората царят, така да се каже, беше развил що-годе сносен умствен инструментариум, който почти напълно отговаряше на нуждите му, за да ги разбира.

— Без съмнение две и две е равно на четири — изтъкна той много бавно.
— Все тая.

Последва мълчание, докато царят подложи това на внимателен анализ.

— Ти казваш — започна той, като мереше всяка дума, — че ние трябва да отпратим Керът да бъде пате сред човеците, защото две и две е равно на четири?
— Ъъъ... — Ванеши се замисли. — Той е чудесно момче. Съществуват цял куп възможности за голямо, силно момче като него — рече накрая той.
— Чувал съм, че джуджета отиват да работят в Големия град — несигурно започна царят. — И че изпращат пари на семействата си оттам, което е много препоръчително и похвално.
— Това е то, тогава. Намери му работа в… в… — Варнеши затърси вдъхновение, — …в Стражата, или нещо подобно. Пра-пра-дядо ми беше в Стражата, да ти кажа. Чудесна работа за яко момче, така разправяше дядо ми.
— Какво е Стражата? — попита царят.
— О! — рече Варнеши, с неопределения тон на човек, семейството на когото за последните три поколения не е изминало повече от трийсетина километра, — те обикалят насам-натам и се грижат хората да спазват законите и да вършат каквото им е било наредено.
— Това е много почтено задължение — каза царят. Обикновено той даваше нарежданията, затова имаше много твърди убеждения, че останалите трябва да се съобразяват с този факт. "Всяка жаба да си знае гьола", както типично по човешки иносказателно беше казал възрастният Варнеши, докато посръбваха по чашка ракия на пейката пред Шахта №2.

— Разбира се, те не приемат всеки — каза Варнеши, ровейки из дълбините на спомена.
— И аз така си мисля, след като е такава важна задача. Ще пиша до техния цар.
— Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят.

Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.

Керът понесе новината без никакъв шум, точно по същия начин, по който получаваше нареждания да отвори отново Мина №4, или да нареже дърва за укрепване на подпорите. По природа всички джуджета са изпълнителни, сериозни, буквални, послушни и замислени, единственият дребен недостатък на които е склонността, само след едно питие, да се втурват срещу врага с вик „Аарррргх!“ и да му отрежат с брадва коленете. Керът не виждаше причина да е по-различен. Ще отиде в този град — където и да беше това! — и от него ще стане човек.

Взимат само най-добрите, така беше казал Варнеши. Един страж трябва да бъде изкусен боец и чист в мислите, думите и делата си. От дълбините на наследствения си запас от шеги, старецът беше измъкнал приказки за среднощни гонитби по покривите на лунна светлина, а така също и страхотни битки със злодеи, които, естествено, пра-прадядо му беше спечелил, въпреки че е бил значително превъзхождан по брой (все пак, всеки брой над единица е в пъти по-голям — това е сигурно както две и две е четири).

Керът трябваше да признае, че това звучи далеч по-добре от работата в мината.

След кратък размисъл царят написа едно писмо до управителя на Анкх-Морпорк, като почтително го молеше Керът да бъде взет предвид за място сред цвета на града.

В тази мина рядко се пишеха писма. Работата спря и целият род насяда в кръг в почтително мълчание, докато перото му скърцаше по пергамента. Леля му беше изпратена до Варнеши да го помоли с хиляди извинения дали не би могъл да благоволи да им даде малко восък. Сестра му беше изпратена пък долу в селото да попита г-жа Чеснова — местната вещица, как се завършва писането на препоръка.

Бяха минали месеци.

И тогава се получи отговор. Беше доста омърлян, тъй като пощата в Планините Рамтоп обикновено се връчваше на някой произволен, който се отправяше най-общо в кажи-речи приблизително същата посока. И освен това беше доста кратък. Пишеше направо, че молбата е приета и той да се представи незабавно за започване на служба.

— Просто така? — попита Керът. — Аз пък си мислех, че ще има проверки и пр. Да видят дали съм подходящ.
— Ти си мой син — отвърна царят. — Аз им го казах, нали разбираш. Съвсем логично е да си подходящ. Може би си от офицерско тесто.

Той беше измъкнал една торба изпод стола си, потършува из нея и връчи някакво дълго парче метал на Керът — по-скоро сабя, отколкото коса, ама не много.
— Това по право ти принадлежи. Когато открихме… каруците, това беше единственото останало нещо. Разбойници, нали разбираш. Само между нас да си остане… — той направи знак към Керът да се приближи, — занесохме го на една вещица да я погледне. Да не би да е магическа. Но не е. Възможно най-немагическата сабя, която някога е виждала, тъй каза вещицата. Обикновено тези неща притежават по малко магия, така де, тъй като това е свързано с магнетизма, предполагам. Но не и тази. Иначе е добре балансирана.

Той му я подаде.

Порови още малко.

— А сега, ето ти и това. — Той вдигна една риза. — Тя ще те закриля.
    Керът внимателно я пое. Беше направена от вълната на рамтопска овца, която имаше цялата топлина и мекост на свинска четина. Беше една от легендарните вълнени жилетки на джуджетата, от онези, дето се нуждаят от панти.
— От какво да ме закриля? — попита той.
— Настинка и т.н. — отвърна царят. — Майка ти казва, че трябва да я носиш. И, ъ-ъ… това ме подсеща. Г-н Варнеши каза, че би искал да се отбиеш при него като слизаш от планината. Имал нещо за теб.

Настъпи часът за заминаване.

И така, Керът най-сетне се отправи на дългото пътуване. Майка му и баща му махаха, докато не се скри от погледа им. Минти не го изпрати. Странна работа. Тя като че го отбягваше напоследък.

Беше взел сабята, метна я на гръб, със сандвичи и чисто бельо в торбата, и със света, малко или много, в краката му. В джоба си носеше знаменитото писмо от Патриция, човекът, който управляваше великия, чуден град Анкх-Морпорк.

Поне майка му така се беше изразила за него. Най-отгоре на листа определено имаше кръст, който изглеждаше много важен, но подписът гласеше нещо като „Лупин Заврънкулка, Секр’р, дп“.

Дори и да не беше подписано от самия Патриций, със сигурност беше написано от някой, който работеше за него. Или пък работеше в същата сграда. Може би Патрицият поне беше научил за писмото. В най-общи линии. Не това писмо, вероятно, но сигурно той знаеше за съществуването на писма по принцип.

Керът крачеше непоколебимо надолу по планинските пътеки, обезпокоявайки рояци земни пчели. След известно време извади сабята от ножницата и замахна за проба срещу няколко провинили се дънера и незаконни туфи коприва.

Варнеши седеше вън пред колибата си и нижеше сушени гъби на канап.

— Здравей, Керът — каза той и го поведе вътре в колибата. — Нетърпелив си за града, а?

Керът обмисли това както подобава.

— Не.
— Имаш си едно на ум, така ли?
— Не. Просто вървях — призна чистосърдечно Керът. — За нищо особено не мислех.
— Баща ти даде сабята, нали? — попита Варнеши, докато тършуваше по една зловонна лавица.
— Да. И вълнена жилетка да ме закриля срещу настинки.
— А! Да, понякога ставало много влажно там долу, така съм чувал. Закрила. Много е важно. — Той се обърна и добави с драматичен глас: — Това принадлежеше на пра-прадядо ми.

Беше странно, наподобяващо полусфера устройство, заобиколено от каишки.

— Това някакъв вид прашка ли е? — попита Керът, след като го поразгледа в учтиво мълчание.

Варнеши му каза какво е.

— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.
— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.

Керът я изпробва.

— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.
— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.

Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.

— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.
— Какво е искал да каже с това??

Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.

— Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено. Джуджешка им работа...

Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.

Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.

Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк.“

— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.

Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.

Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех Ви за някой друг.“

Той прекара по-голямата част от пътуването в четене.

И сега Анкх-Морпорк беше пред него.

Беше малко разочароващо. Очакваше високи бели кули, които се извисяват над пейзажа, и знамена. Анкх-Морпорк не се извисяваше. Той по-скоро май се спотайваше, прилепнал към земята, сякаш се страхуваше, че някой може да я открадне. Нямаше никакви знамена.

На портата стоеше страж. Или поне носеше ризница, а нещото, на което се облягаше, беше копие. Трябваше да е страж.

Керът му отдаде чест и представи писмото. Мъжът го разглежда известно време.

— Хмм? — рече най-накрая.
— Струва ми се, че трябва да се срещна с Лупин Заврънкулка Секр’р дп — каза Керът.
— А това „дп“ за какво е? — подозрително попита стражът.
— Не би ли могло да е „Дойди Прилежно“ — подсказа Керът, който сам се беше чудил върху това.
— Ами, не знам за ник’ъв Секр’р — отвърна стражът. — Трябва ти Капитан Ваймс от Нощната стража.
— И къде се е установил той? — попита Керът учтиво.
— По това време на денонощието аз бих го потърсил в „Грозда“ на Лесната Улица — каза стражът. Той изгледа Керът отгоре до долу. — Присъединяваш се към Стражата, а?
— Надявам се да се окажа достоен, да — потвърди Керът.

Стражът го удостои с нещо, което най-общо би могло да се нарече старомоден поглед. В действителност беше неолитен.

— К’во си напра’ил? — попита той.
— Моля? — попита Керът.
— Все нещо трябва да си с’вършил — каза стражът.
— Баща ми написа писмо — гордо обясни Керът. — Изпратиха ме доброволец.
— Шибана работа — каза стражът.

И така Керът бе пристигнал в град Анкх Морпорк.

...

Но да се върнем в днешно време.

Беше хубаво пладне, а отвъд портите на местния стадион в градчето Габровница, някъде в планините Рамтоп, където множество миниатюрни княжества са нацвъкани като... като хлебарки... или като нагъчкани като сардели спящи дракони... отбора на Анкх разкъсваше на парчета местното отборче със звучното име... Габровница.

Този път Керът Айронфаундерсон се изяви прекрасно. Собственокрачно откри резултата още в петата минута, а след това подаде за втория гол, само девет минути по-късно. Оттам нататък връщане назад нямаше - Анкх смаза прекия си конкурент като хлебарка. И благодарение на тази впечатляваща победа далеч от дома, отряда на Смърт внезапно се озова само на 1 точка разстояние от второто място!

Дали ще повторим историческия сребърен медал от по-миналия сезон, ще се разбере в последните два кръга на шампионата...