Както често се случва, когато тръгнеш с голямата кошница, обикновено се връщаш с празни ръце.

Анкх-Морпорк бе заявил намеренията си да си тръгне с някакви медали от турнира на Псевдо-Шампионската Лига (където има едно злато и два бронза досега). Участието в груповата фаза не бе започнало твърде добре - загуба и равенство на старта. Но после нещата си дойдоха по местата - четири поредни победи. И момците на Смърт си повярваха, че могат да постигнат нещо запомнящо се в деветото издание на турнира.

Но не било писано. В този момент дойде отпускането. Срещу НортСпурШор, нашите бяха неузнаваеми. Нищо не им спореше - нито пасовете, нито подаването за гола, нито завършващата фаза. Добраха се до един-единствен гол. По-лошото беше, че противника ги изненада с много ефективна игра и преди да се усетят, Анкх вече губеше катастрофално. През второто полувреме се втурнаха да обръщат резултата, но нещата се влошиха, защото НСШ се оказаха добри и на контра-атака. И така се получи крайният резутат, 1-7.

Макар и коментаторите да бяха донякъде прави, че резултата не дава реално изражение на съотношението на силите, Анкх откровено си подцени мача и заслужено напуска надпреварата, точно в подстъпите към медалите. Е, какво пък. Остава по-важната борба за медалите в шампионата. И надеждите, че в следващото, юбилейно издание на турнира, ще отбележат напредък и ще се върнат към старата си слава.

...

А на следващата вечер...

Отново беше нощ, а отвъд Портала на Ужаса:

— Колелата на Мъчението завъртени ли са, както си му е редът? — попита Върховният Старши Учител.

Проясненото Братство се раздвижи из кръга.

— Брат Наблюдателна Кула? — попита Върховният Старши Учител.
— Не е моя работа да въртя Колелата на Мъчението! — промърмори Брат Наблюдателна Кула. — На Брат Мазача е, т’ва да върти Колелата на Мъчението…
— Не, по дяволите, не е, моята работа е да смазвам Валовете на Универсалния Лимон! — разгорещено отвърна Брат Мазача. — Ти винаги казваш, че било моя работа…

Върховният Старши Учител въздъхна в дълбините на качулката си, щом видя, че се започва още една свада. И от тази измет той щеше да изкове Ерата на Рационалността?

— Я млъквайте по-добре, ясно? — скастри ги той. — Всъщност тази вечер нямаме нужда от Колелата на Мъчението. Престанете, вие двамата. А сега, Братя… всички ли сте донесли нещата, за които бяхте инструктирани?

Последва всеобщо мърморене.

— Поставете ги в Кръга на Заклинанието — каза Върховният Старши Учител.

Беше повече от окаяна колекция. Донесете магически неща, така им беше казал. Само Брат Пръсти беше измислил нещо, дето си струваше. Приличаше на един вид украса за олтар, най-добре да не питаме откъде. Върховният Старши Учител пристъпи напред и побутна едно от останалите неща с пръста на крака си.

— Какво е това? — попита.
— Т’ва е амулет — измънка Брат Даникин. — Много е мощен. Откупих го от един човек. С гаранции. Закриля те срещу ухапване на крокодил.
— Сигурен ли си, че можеш да се разделиш с него? — попита Върховният Старши Учител.

Последва прилежно кикотене от страна на останалите Братя.

— Нищо не сте свършили, Братя. Донесете магически неща, така ви казах. А не евтини джунджурии и боклуци! Да му се не види, този град е червив от магия! — Той посегна надолу. — Какви са тези неща, за бога?
— Камъни... — несигурно отвърна Брат Мазача.
— Това и аз го виждам. И защо да са магически?

Брат Мазача затрепери.

— Имат дупки в тях, Върховен Старши Учителю. А всеки знае, че камъни с дупки в тях са магически.

Върховният Старши Учител се върна обратно на мястото си на кръга. Вдигна ръце.

— Добре... чудесно... хубаво... — отегчено промълви той. — Ако така ще го правим, значи така ще го правим. Ако получим дракон, дето е дълъг шест пръста само, всички ще знаем причината за това. Нали така, Братко Мазач? Брат Мазач? Извинявай. Не чух какво каза? Брат Мазач?
— Казах „да“, Върховен Старши Учителю — прошепна онзи.
— Много добре. Поне щом с това сте почти наясно… — Върховният Старши Учител се обърна и вдигна книгата. — А сега, ако всички сме готови…
— Хъм. — Брат Наблюдателна Кула хрисимо вдигна ръка. — Готови за какво, Върховен Старши Учителю?
— За Призоваването, разбира се. Боже мой, аз пък си мислех…
— Но ти не си ни казал какво се очаква да направим, Върховен Старши Учителю — изскимтя Брат Наблюдателна Кула.

Върховният Старши Учител се поколеба. Беше вярно, но нямаше намерение да си го признае.

— Ами, естествено — започна той. — То е очевидно. Трябва да фокусирате съсредоточеността си. Мислете силно за дракони — преведе той. — Всички.
— И това е всичко, така ли? — попита Брат Пазача.
— Да.
— Не трябва ли да пеем някакви мистични мантри или нещо подобно?

Върховният Старши Учител се облещи срещу него. Брат Пазача съумя да запази толкова предизвикателен вид срещу лицето на потисника, колкото това беше възможно за някаква си анонимна сянка под черна качулка. Не беше се включил в тайно общество, за да не пее мистични мантри. Всъщност беше го очаквал с нетърпение.

— Можеш, щом ти идва отвътре — каза Върховният Старши Учител. — А сега, искам вие да… да, какво има, Брат Даникин!?

Малкият Брат свали ръка.

— Аз не знам никакви мистични мантри, Старши Учителю. — Не и такива, които могат да бъдат изпяти…
— Хъм!

Той най-сетне отвори книгата.

Беше открил с доста голяма изненада, след страници, страници с набожни глупости, че същинското Призоваване само по себе си представляваше само едно кратко изречение. Никакво пеене, никаква поезия, а прост сбор от безсмислени срички. Де Малахит казваше, че те предизвиквали форми на интерференция във вълните на реалността, но загубеният стар глупак най-вероятно си го измисляше покрай другото. Това беше проблемът с магьосниците — те трябваше да направят всяко едно нещо да изглежда трудно и сложно. Единственото, от което наистина се нуждаеше човек, беше сила на волята. А Братството притежаваше в изобилие от нея. Дребнава и язвителна воля, да, гадна от озлобление може би, но все пак достатъчно мощна по свой си начин…

Този път няма да опитват нищо засукано. Някое забутано местенце…

Наоколо Братята монотонно пееха това, което всеки един от тях считаше, съгласно разбиранията си, че е нещо мистично. Общият ефект всъщност не беше никак лош, ако човек не слушаше думите.

Думите. О, да…

Той погледна надолу, после ги изрече на висок глас.

Нищо не се случи.

Той примига.

Когато отново отвори очи, се намираше на една тъмна уличка, стомахът му гореше в огън, а той беше много ядосан.

...

Очертаваше се това да бъде най-лошата нощ в живота на Зеббо Муути, Крадец Трета категория, и хич нямаше да му стане по-добре, ако узнаеше, че тя ще му е и последната. Дъждът принуждаваше хората да си стоят по домовете, а той страшно беше изостанал с графика си. Следователно, беше малко по-непредпазлив от друг път.

Из среднощните улици на Анкх-Морпорк предпазливостта е абсолютно правило. Не съществува такова нещо като „умерено предпазлив“. Или си много предпазлив, или си мъртъв. Може да ходиш насам-натам и да дишаш, но все тая, вече си мъртъв.

Той чу приглушените звуци, идващи от съседната уличка, измъкна увитата в кожа палка от ръкава си, почака, докато жертвата почти сви зад ъгъла, изскочи, извика: „О! По дяв…“ и умря.

Извънредно необичайна смърт. Никой не беше умирал по този начин от стотици години.

Каменната стена зад него заблестя вишневочервена от нажежената горещина, която постепенно се разсея в тъмнината.

Той беше първият, който видя Анкх-Морпоркския дракон. Знанието за това, обаче, не му донесе никаква радост, защото беше мъртъв.

— …олите! — довърши той, а безтелесното му вече его погледна към малката купчина въглени долу, която — знаеше го с непозната му досега увереност, — беше това, от което току-що го бяха обезтелесили. Беше странно усещане, да видиш собствените си тленни останки. Не му се стори чак толкова ужасяващо, както би си го представил, ако го бяха попитали за това, да речем, десет минути по-рано. Да установиш, че си мъртъв, се облекчава от откритието, че наистина съществува твое друго „Аз“, което да осъзнае факта на смъртта.

Отсрещната уличка отново беше празна.

— Това наистина беше странно — каза Муути.
— ОПРЕДЕЛЕНО КРАЙНО НЕОБИЧАЙНО.
— Видя ли го? Какво беше това? — Муути вдигна поглед към тъмната фигура, която изникна от сенките. — Ти кой си, обаче? — подозрително добави той.
— ПОЗНАЙ — отвърна гласът. Чуваше го направо в главата си, а онзи май въобще не си и правеше труда да си мърда устните — в случай, че имаше устни.

Муути се взря в закачулената фигура.

— По дяволите! — възкликна той. — Аз пък си мислех, че ти не идваш за такива като мен.
— АЗ ИДВАМ ЗА ВСИЧКИ.
— Искам да кажа… лично, един вид.
— ПОНЯКОГА. В СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ.
— Ъхъ, добре — каза Муути, — и това е един от тях, значи! Искам да кажа, приличаше на същински дракон! Какво може да направи човек? Не очакваш да срещнеш дракон зад ъгъла!
— А СЕГА, АКО ОБИЧАШ ДА ТРЪГНЕШ НАСАМ… — Смърт постави костелива ръка върху рамото на Муути.
— Знаеш ли, веднъж една гадателка ми предсказа, че съм щял да си умра в кревата, наобиколен от скърбящи пра-правнуци — рече Муути, докато следваше внушителната фигура. — Какво ще кажеш за това, а!?
— МИСЛЯ, ЧЕ Е СГРЕШИЛА.
— Гаден дракон. И бълваше огън. Страдах ли много?
— НЕ. НА ПРАКТИКА БЕШЕ МИГНОВЕНО.
— Това е добре. Не бих искал да си мисля, че много съм страдал. — Муути се огледа наоколо. — А какво ще стане сега? — попита.

Смърт сви кокалестите си рамене.

Зад тях, дъждът разми малката купчинка черна пепел в калта.

...

Върховният Старши Учител отвори очи. Лежеше по гръб. Брат Даникин се готвеше да му прави изкуствено дишане. Самата мисъл беше достатъчна, за да върне когото и да било в съзнание.

Той се изправи, като се опитваше да се отърси от усещането, че тежи няколко тона и е покрит с люспи.

— Успяхме — прошепна. — Драконът! Той дойде! Почувствах го!

Братята се спогледаха.

— Ние изобщо нищо не видяхме — каза Брат Мазача.
— Аз може и да видях нещо... — лоялно рече Брат Наблюдателна Кула.
— Не, не тук — сряза ги Върховният Старши Учител. — Не бихте искали да се материализира тук, нали! Случи се там, навън, в града. Просто за няколко секунди… — Той посочи. — Погледнете!

Братството виновно се завъртя, като очакваше всеки миг горещия пламък на възмездието.

В центъра на кръга магическите предмети лекичко се разпадаха на прах. И докато те гледаха, пред очите им амулетът на Брат Даникин се раздроби.

— Изпари се — прошепна Брат Пръсти. — Дявол ме взел!
— Три долара ми струваше тоя амулет... — промърмори Брат Даникин.
— Но това доказва, че става — каза Върховният Старши Учител. — Не го ли виждате, бе, глупаци? Става! Ние можем да призоваваме дракони!!!
— Може да се окаже доста скъпичко по отношение на магическите атрибути — каза Брат Пръсти със съмнение.
— …три долара струваше. Никакъв боклук не беше…
— Силата — изръмжа Върховният Старши Учител, — не се постига евтино.
— Много вярно — кимна Брат Наблюдателна Кула.
— Не е евтино. Много вярно. — Той отново погледна към купчинката изчерпана магия. — Божичко! — възкликна. — Ние все пак го направихме, нали така! Ние просто взехме, че адски добре направихме малко магия, така ли е?
— Виждаш ли? — обади се Брат Пръсти. — Казах ти аз, че няма нищо страшно.
— Всички вие се справихте забележително добре — насърчително каза Върховният Старши Учител.
— …трябваше да са шест долара, ама той каза, че Сам Си Прерязвал Гърлото, но щял да ми го продаде за три долара…
— Ъхъ — изсумтя Брат Наблюдателна Кула. — Хванахме му цаката! Изобщо не болеше. Направихме истинска магия! И не налетяхме на никакви феи, дето събират зъби и излизат от дървенията, Брат Мазачо, нямаше начин да не забележа.

Останалото Братство кимна. Истинска магия. Без съмнение. Всички най-добре да си отварят очите и да са нащрек.

— Чакай малко, обаче — каза Брат Мазача. — Къде е отишъл този дракон? Искам да кажа, ние наистина ли го призовахме или не?
— Как можеш изобщо да зададеш такъв глупав въпрос... — промърмори Брат Наблюдателна Кула, но със съмнение.

Върховният Старши Учител изтупа праха от мистичното си наметало.

— Ние го призовахме и той дойде. Но само за времето, докато траеше магията. После се върна обратно. Ако искаме да остане по-за дълго, имаме нужда от повече магия. Ясно? И именно това трябва да постигнем…
— …никога повече няма да си видя трите долара…
— О, я млъквай!

...

Отбора на Анкх има дълга история на сблъсъци с ангелския отбор на Зимбру-Ботаника, с доста променлив успех. Като цяло това се води един твърде труден съперник за отряда на Смърт, срещу когото да отбележиш гол винаги е извънредно трудно.

В старанието си да запазят силите си за последния и най-решителен кръг от шампионата, както и вероятния последващ бараж за оставане в групата, играчите на Анкх бяха инструктирани да не се напрягат пекомерно, а вместо това да се концентрират върху минимизирането на евентуалната загуба. А когато тръгнеш с подобна нагласа, неминуемо следва и загубата.

Тя бе класическа - три на нула. Анкх не можа да се противопостави кой знае колко успешно на противниковите атаки, а за пробиване на защитата им да не говорим. Така отбора се смъкна отново под чертата за баражите и ще трябва да се напъне в последния кръг.

...

Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Кадилниците на Съдбата наказани ли са ритуално, така че Злото и Отнесеното Мислене да бъдат изгонени от този Осветен Кръг?
— Ъхъ.

Върховният Старши Учител свали ръце.

— Ъхъ? — рече той.
— Ъхъ — щастливо отвърна Брат Даникин. — Аз самият го направих.
— Предполага се да кажете: „Да, О Върховни!“ — каза Върховният Старши Учител. — Честна дума, повторих ви достатъчно пъти, че ако всички вие не влезете в духа на начинанието…
— Да, слушай какво ти приказва Върховният Старши Учител — каза Брат Наблюдателна Кула, като изгледа кръвнишки блудния Брат.
— Цели часове изгубих да ги наказвам това, кадилниците — промърмори Брат Даникин.
— Продължавай нататък, О, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.
— Добре. Тази вечер ще опитаме с друго експериментално призоваване. Вярвам, че сте намерили подходящ суров материал, братя?
— …търках и търках, а никой едно благодаря не ти казва…
— Всичко е оправено, Върховни Старши Учителю — каза Брат Наблюдателна Кула.

Това беше малко по-добра колекция. Старши Учителят трябваше да го признае. Братята определено се бяха постарали. Първото място заслужи един светещ кръчмарски надпис, свалянето на който, помисли си Старши Учителят, би трябвало да се удостои с някаква гражданска награда. В момента „Е“-то беше страховито розово и примигваше.

— Аз го донесох — гордо каза Брат Наблюдателна Кула. — Помислиха, че го поправям или нещо подобно, но аз си бях взел отвертката и…
— Да, браво — каза Върховният Старши Учител. — Проявил си инициативност.
— Благодаря ти, Върховни Старши Учителю — грейна Брат Наблюдателна Кула.
— …окървавих си кокалчетата чак. Даже не си получих и трите долара обратно, а никой думичка не обелва…
— А сега — каза Върховният Старши Учител, като вдигна книгата, — ще започнем с началото. Млъквай, Брат Даникин.