Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Братя, да започваме…

Толкова беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, беше да канализира онзи огромен, отвратителен резервоар от ревност и раболепно негодувание, които Братята притежаваха в такова изобилие, да впрегне ужасната им, делнична неприязън, която притежаваше сила, сама по себе си по-голяма и от бучащо зло, след което да отвори собственото си съзнание…

… на мястото, където бяха драконите.

...

Настъпи съдбовният ден, в който Анкх трябваше нарочно да загуби мача срещу най-слабия възможен съперник. Арсенал-Кичево е сред отборчетата, срещу които даже и да положиш неимоверни усилия да загубиш, има някаква вероятност да спечелиш. Необходими са наистина специални умения да паднеш от такъв отбор. За щастие, в отряда на Смърт ги има в изобилие.

Крайният резултат 0-4 в полза на аутсайдера предизвика масова насмешка сред публиката на Невидимия Университет. Преобладаващото настроение след мача бе: "Е, добре. И сега какво?"

Ами сега ще прекараме един безоблачен и безинтересен сезон в най-долната дивизия. Дано поне се възползваме от възможността да натрупаме сериозен капитал и да се върнем горе още по-силни от преди.

...

Ваймс се озова сграбчен за ръката и въвлечен вътре. Тежката врата се затръшна зад гърба му с решително щракване.

— Това е Лорд Планиновесел Смехолюспест Замахнинокти III на Анкх — каза призракът, облечен в огромна и страховито подплатена броня. — Знаеш ли, аз наистина мисля, че той не може да се справи с напъна.
— Не може ли? — рече Ваймс, отстъпвайки назад.
— Наистина сте нужни двама.
— Нужни сме, нали — прошепна Ваймс, а плешките му се опитваха да си пробият път навън през оградата.
— Би ли направил тази услуга? — избумтя нещото.
— Какво?
— О, не издребнявай, човече. Просто трябва да му помогнеш да се вдигне във въздуха. Аз съм, дето имам да върша трудната работа. Знам, че е жестоко, но ако не успее тази вечер, тогава — чака го сатъра. Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш.

Капитан Ваймс съумя да се овладее. Той очевидно се намираше в присъствието на някаква сексуално извратена потенциална убийца, поне доколкото можеше да се определи някакъв пол под странните многослойни одежди. Ако не беше жена, тогава репликите „аз съм, дето имам да върша трудната работа“ дадоха плод за умствени разсъждения, които още дълго време щяха да го преследват. Знаеше, че богатите хора правеха нещата по различен начин, но това беше вече прекалено.

— Мадам — студено каза той, — аз съм офицер от Нощната стража и трябва да ви предупредя, че предложеният от вас начин на действие нарушава градските закони… — както и тези на няколко от по-консервативните богове, добави наум, — и трябва да ви посъветвам незабавно да освободите невредим Негова светлост…

Фигурата го зяпна удивено.

— Защо? — рече тя. — Това си е моят скапан дракон.

...

Дори и лишена от пластовете й защитно облекло, Лейди Сибил Рамкин си оставаше внушително висока. Ваймс знаеше, че варварските народи от централните земи имаха легенди за огромни, облечени в ризници, в метални сутиени, яхнали яки коне девици, които се спускат над бойните поля и отнасят мъртвите воини, щом паднат, в един величествен, разгулен нов живот, докато пеят с приятно мецосопрано. Лейди Рамкин можеше да е една от тях. Тя би могла да отнесе цял батальон. Когато заговореше, всяка дума беше като мощен удар по гърба и звучеше с аристократичната самоувереност на съвършеното добро възпитание. Самите гласни биха могли да разцепят тиково дърво. Рунтавите предци на Ваймс бяха свикнали на такива гласове, обикновено от тежко въоръжени мъже на гърба на бойни кавалерийски коне, които им обясняваха защо би било такава хубава идея това, не се ли сещате, да атакуват врага и да го треснат за шестима. Краката му искаха да застанат мирно.

Праисторическите хора биха я боготворили, и всъщност, удивително точно бяха успели да създадат подобни статуи още преди хиляди години. Тя притежаваше изобилие от кестенява коса; перука, както по-късно научи Ваймс. Никой, който имаше много вземане-даване с дракони не си задържаше собствената коса за дълго.

Освен това тя носеше дракон на рамо. Беше представен като „Замахнинокти Винсент Вундеркинд от Куирм“, наричан за кратко Вини, и който като че даваше значителен принос към необичайния химически мирис, изпълнил къщата. Тази миризма просмукваше всичко. Дори и щедрото парче кейк, което тя му предложи, имаше неговия вкус.

— Това, ъъ… на рамото… изглежда… много хубаво — каза отчаяно, за да поведе разговор.
— Глупости. Просто го дресирам, защото тези, които могат да седят на раменете, вървят на двойна цена.

Ваймс промърмори, че понякога е виждал дамите от обществото с малки, цветни дракони по раменете и му се струвало, че е много… ъъ… красиво.

— О, звучи красиво. От мен да го знаеш. А после си дават сметка, че това ще рече сажди, опърлена коса и курешки по целия им гръб. Пък и ноктите им се впиват. И после решават, че нещото става прекалено голямо и миризливо, и преди да се усетиш, то вече е или в Морпоркския Слънчев Приют за Изгубени Дракони, или са му видели сметката с въже около врата в реката, горкичките малки създанийца. — Тя седна, надипляйки пола, от която биха излезли платната за цяла една малка флотилия. — И така. Капитан Ваймс, нали така бяхте?

Ваймс се обърка. Отдавна споминали се Рамкиновци го гледаха откъм украсените рамки високо по сенчестите стени. Между, около и под портретите се намираха оръжията, които те най-вероятно бяха използвали, и то добре и често, ако се съдеше по вида им. Доспехи бяха наредени като аптекарски шишета покрай стените. Доста от тях, нямаше как да не го забележи, имаха големи дупки по тях. Таванът представляваше избеляла колекция от изядени от молци знамена. Нямаше нужда човек да провежда съдебно разследване, за да разбере, че праотците на Лейди Рамкин никога не бяха се измъквали позорно от битка.

Удивително беше, че тя е способна да направи нещо толкова миролюбиво, като да изпие чаша чай, например.

— Моите предци — тя проследи хипнотизирания му поглед. — Нали разбирате, нито един от рода Рамкин не е умрял в леглото си през последните хиляда години.
— Да, госпожо?
— Извор на семейна гордост, така да се каже.
— Да, гос’жо.
— Някои от тях са умрели в чужди, разбира се.

Чашата с чая заподскача в чинийката на Капитан Ваймс.

— Да, гос’жо.
— Капитан е толкова смел чин, винаги съм си го мислила. — Тя го дари с блестяща, крехка усмивка. — Искам да кажа, полковниците и т.н. са винаги толкова старомодни, майорите са надути, докато човек винаги чувства, че има някакси нещо сладостно опасно у един капитан. Та, какво трябваше да ми покажете?

Ваймс сграбчи вързопа си като пояс на целомъдрието.

— Чудех се — запъна се, — колко голям… ъъ… блатния…

Той млъкна. Нещо ужасно се случваше с долните му части.

Лейди Рамкин проследи погледа му.

— О, не му обръщайте внимание — весело каза тя. — Ударете го с възглавничката, ако ви досажда.

Един дребен възрастен дракон беше изпълзял изпод стола му и беше настанил зъбатата си муцуна в скута на Ваймс. Той душевадно се беше втренчил с големите си кафяви очи и лекичко лигавеше нещо доста разяждащо, ако се съди по усещането, върху коленете му. И вонеше като киселинна баня.

— Това е Капка Роса Мабелин Замахнинокти Първи — обясни нейна светлост. — Шампион и баща на шампиони. Но няма вече огън у него, горкото ми, сълзливо старче. Обича да го чешат по корема.

Ваймс тайничко се опита със злобни тръсвания да отмести стария дракон. Той скръбно примигна срещу него с ревматичните си очи и оголи края на устата си, разкривайки стобор от почервени от сажди зъби.

— Само го отместете, ако ви досажда — весело подсказа Лейди Рамкин. — И така, какво питахте?
— Чудех се колко големи стават блатните дракони? — попита Ваймс, като се мъчеше да промени положението си. Чу се леко ръмжене.
— Дошъл сте чак дотук, за да ме попитате само това? Ами… като че ли си спомням Замахнинокти Добродушни стана цели четиринайсет палци висок, от краката до главата — разсъждаваше Лейди Рамкин
— Ъъ…
— Около три стъпки и половина — любезно добави тя.
— Само толкова? — попита Ваймс с надежда. В скута му старият дракон лекичко захърка.
— Боже мой, не! Той беше нещо като изключение, всъщност. Повечето не стават по-високи от осем палеца.

Капитан Ваймс замърда устни в бърза сметка.

— Две стъпки? — плахо попита той.
— Браво. Това са петлаците, разбира се. Кокошките са малко по-малки.

Капитан Ваймс нямаше намерение да се отказва

— „Петлак“ ще рече мъжки дракон, нали така?
— Само след като е навършил две години — победоносно каза Лейди Рамкин.

Капитан Ваймс седеше замаян, ядеше ужасния кейк, панталоните му постепенно се разтваряха, а потокът информация течеше над него; как мъжкарите се бият с пламък, но в сезона на снасянето на яйцата само кокошките* издишват огън, от горенето на сложни вътрешни газове, за инкубацията на яйцата, които се нуждаят от такава жестока температура, докато мъжкарите събират дърва за огън; група от блатни дракони била „свиване“ или „притеснение“; женската била способна да снесе до три люпила от по четири яйца всяка година, повечето от които били стъпквани от разсеяни мъжкари; и драконите и от двата пола почти не проявявали никакъв интерес един към друг, и всъщност, към нищо друго, с изключение на дървата за огън, освен веднъж на два месеца, когато те ставали целенасочени като циркуляри.

[* Само до третото им люпило, разбира се. След това стават майки.]

Видя се безпомощен да предотврати изкарването си навън при колибките им в задния двор, екипиран от глава до пети в кожена броня, покрита със стоманени плочки, и въведен в дългата, ниска постройка, откъдето беше дошло свиренето.

Температурата беше ужасна, но не чак толкова лоша, колкото коктейлът от миризми. Той се завлачи безцелно от една оградена с метал кошара към друга, докато крушовидни, писукащи малки ужасии с червени очи биваха представяни като „Луннопени Дукеса Мартенскаболи, която в момента е бременна“ и „Луннамъгла Замахнинокти II, който беше Най-Добрият от Котилото в Псевдополис миналата година“. Струи от блед зелен пламък играеха по коленете на капитана.

Много от преградите имаха розетки и сертификати, закачени над тях.

— А този, струва ми се, е Добричкият Биндъл Леки от Куирм — безпощадно рече Лейди Рамкин.

Ваймс се взря замаян над овъглената преграда в малкото създание, свито на топка на средата на пода. То приличаше почти толкова на всички останали, колкото Ноби — на средностатистическия човек. Нещо в родословното му дърво му беше отредило двойка вежди с почти същия размер, колкото и ниските му крила, които никога не биха могли да го вдигнат във въздуха. Главата му имаше неправилна форма, като на мравояд. Имаше ноздри като смукателна помпа. Ако някога въобще успееше да полети, нещата щяха да го теглят назад като двойка парашути.

Освен това, то насочи към Капитан Ваймс най-безмълвния интелигентен поглед, който някога беше срещал у животно, включително и у Ефрейтор Нобс.

— Случва се — тъжно каза Лейди Рамкин. — Всичко е в гените, нали знаете.
— Така ли? — попита Ваймс.

По някакъв начин, създанието концентрираше цялата сила, която събратята му хвърляха по пламъка и шума, в поглед като термично копие. Не можа да се сдържи и си спомни колко много искаше кученце, когато беше малко момче. Но да не забравяме, тогава те гладуваха — всяко нещо с месо по него щеше да свърши работа

Чу стопанката на драконите да казва:
— Човек се опитва да отгледа добър пламък, дълбочина на люспите, правилния цвят и т.н. Трябва просто да се примири с някоя тотална издънка от време на време.

Малкият дракон насочи към Ваймс поглед, който сто процента би му спечелил наградата за „Дракона, Който Съдиите Най-Вероятно Ще Си Вземат У Дома И Ще Го Използват Като Подвижна Запалка“.

Тотална издънка, помисли си Ваймс. Той не беше сигурен за точното значение на думата, но можеше да рискува с интелигентна догадка. Звучеше като остатъка, след като си извадил ама съвсем всичко от каквото и да било значение. Като Стражата, помисли си той. Тотална издънка, всеки един от тях. И също като него. Това беше сагата на неговия живот.

— Това е то Природата — рече нейна светлост. — Естествено, и през ум не би ми минало да искам потомство от него, пък и той, така или иначе, не би могъл.
— Защо не? — попита Ваймс.
— Защото драконите трябва да се чифтосат във въздуха, а той никога няма да успее да полети с тези крила, струва ми се. Ще ми е мъчно да загубя кръвната линия, разбира се. Негов баща беше Дървоядната Яркалюспа на Бренда Родли. Познаваш ли Бренда?
— Ъ, не — каза Ваймс. Лейди Рамкин беше от хората, които приемат, че всички останали познават всекиго, когото тя познава.
— Очарователно момиче. Все едно, братята и сестрите му се оформят много добре.

Горкото малко животинче, помисли си Ваймс. Това е то Природата, во кратце. Винаги изгаднява с изтърсаците.

Нищо чудно, че й викат майка…

— Имахте нещо да ми показвате — подсказа му Лейди Рамкин.

Ваймс безмълвно й подаде пакета. Тя свали тежките си ръкавици и го разви.
— Гипсова отливка от стъпка — каза направо. — Е и?
— Напомня ли ви на нещо? — попита Ваймс.
— Може да е блатна птица.
— О! — Ваймс беше съкрушен.

Лейди Рамкин се засмя.

— Или наистина голям дракон. Взели сте я от музей, нали?
— Не. Взех я от улицата тази сутрин.
— Ха!? Някой си е направил шегичка с теб, мили ми приятелю.
— Ъъ. Там имаше, ъъ… косвено доказателство.

Разказа й. Тя се облещи срещу него.

— Draco nobilis — дрезгаво каза тя.
— Моля? — попита Ваймс.
— Draco Nobilis. Благородният дракон. Обратното на тези тука… — тя махна с ръка по посока на сбутаните редици виещи гущери, — Draco Vulgaris, това са повечето от тях. Но всички големи са измрели. Това наистина е глупост. Няма два мнения. Всички са измрели. Красиви неща, наистина. Тежали тонове. Най-големите неща, които някога са летели. Никой не знае как са го правили.

И тогава те научиха.

Изведнъж стана много тихо.

По редиците с прегради, драконите се смълчаха, с пламнали очи и застанали нащрек. Гледаха към покрива.