Керът се огледа. Във всички посоки надалеч се простираха рафтове. Върху тези рафтове — книги. Направи премерено предположение.

— Това е Библиотеката, нали?

Библиотекарят продължи внимателно, но здраво да държи момчето за ръката и го поведе из лабиринта от пътеки.

— Има ли тяло? — попита Керът.

Би трябвало да има. По-лошо и от убийство! Тяло в библиотека. Това може да доведе до всичко.

Накрая маймуната тупна и спря пред един рафт, не по-различен, както изглеждаше, от стотиците други. Някои от книгите бяха приковани с вериги. Там имаше дупка. Библиотекарят посочи към нея.

— Уук
— Е, и какво от това? Някаква си дупка, където би трябвало да има книга.
— Уук.
— Взели са книга. Взели са книга? Викаш Нощната Стража — Керът се изпъчи гордо, — само защото някой е взел книга? И ти си мислиш, че това е по-лошо от убийство?

Библиотекарят го изгледа с поглед, какъвто останалите хора пазят специално за онези, които казват нещо подобно на: „Какво толкова лошо има в геноцида?“

— Това на практика е наказуемо деяние, да губиш времето на Стражата — каза Керът. — Защо просто не го кажеш на главните магьосници, или на каквито и да са там?
— Уук. — Библиотекарят посочи с няколко изненадващо оскъдни жеста, че повечето магьосници и с две ръце не биха могли да си намерят собствените задници.
— Е, не виждам ние какво можем да помогнем. Как се казва книгата?

Библиотекарят се почеса по главата. Това щеше да е малко трудничко. Обърна се с лице към Керът, сключи кожените си като ръкавици ръце, после ги разтвори.

— Знам, че е книга. Как се казва?

Библиотекарят въздъхна, после вдигна ръка.

— Четири думи? — каза Керът. — Първата дума. — Маймуната пристисна два сбръчкани пръста един към друг. — Малка дума? Как? Какво? А…
— Уук!
— Как? Как. Втората дума?… Малка дума? А? Какво? Защо? Да? Но… Да? Да. Как да… и какво по-нататък? Третата дума. Какво? О! Втора сричка. Пръсти? Докосваме си пръстите. Палци.

Орангутанът изръмжа и театрално задърпа голямо космато ухо.

— О, звучи така. Пръсти? Ръка? Прибавяме. Викове. Да срежа. По-малка дума… Зов. Зов! Първа сричка. Малка. Съвсем малка сричка. Заедно? На. От. До. При. При! Зов. При. Зов. При. Призов! Призов-аване? Призов-аваме? Призоваваме. Призоваваме. Как да призоваваме Нещо? Ама че смешна работа! Четвъртата дума. Една цяла…

Той се взря внимателно, докато Библиотекарят загадъчно се въртеше в кръг.

— Голямо нещо. Страхотно голямо. Размахва криле. Нещо страхотно голямо, което подскача и размахва криле. Зъби. Пухти. Бълва. Страхотно, ужасно, голямо нещо, което бълва и размахва криле. — Пот изби по челото на Керът, докато той послушно се опитваше да разбере. — Смуче пръсти. Смуче някакви пръсти. Изгорено. Горещо. Огън. Нещо огромно, което размахва криле и бълва огън…

Библиотекарят завъртя очи. Хомо сапиенс? Дръжте си го за вас.

...

На терена на Невидимия Университет, отбора на Анкх се срещна за четиринайсети път с вечния съюзник Тамбурсклоуф. В традиционния приятелски спаринг между двата сезона, Анкх и ТК винаги заформят доста интересни меллета на терена, а головете винаги са много на брой. Този път Анкх не бяха в обичайната си късметлийска форма и, въпреки че удариха две греди и принудиха противника да се брани в глуха защита на моменти, на атаката й липсваше острота. Логично и Анкх загуби с класическото 0-3, но това не попречи на играчите от двата отбора после да прекарат една дълга и шумна нощ в местната кръчма Поправения Барабан, където за отрицателно време бяха унищожени умопомрачителни количества алкохол.

Не е нужно да споменаваме, че победителите трябваше да платят цялата сметка. Такива са традициите...

...

Огромният дракон танцуваше и се въртеше и тъпчеше въздуха над града. Беше в цвета на лунната светлина, която хвърляше отблясъци по люспите му. От време на време се извърташе и се плъзгаше измамно леко над покривите, опиянен от абсолютната радост на съществуването.

И всичко това никак не е редно, мислеше си Ваймс. Една част от него се възхищаваше на неподправената красота, но друга, настойчива и бдителна малка групичка от мозъчни клетки откъм погрешната страна на синапсите, дращеше тънкия си щрих по стените на почудата.

Това е адски голям гущер, присмиваха се те. Сигурно тежи тонове. Нищо, дето е толкова голямо, не би могло да полети, не и с красиви криле дори. И защо са му на един летящ гущер огромни люспи по гърба?

Петстотин стъпки над него копие от синьо-бял пламък избуча в небето.

Не може да направи нещо подобно! Та той сам ще си изпепели устните!

До него Лейди Рамкин стоеше със зинала уста. Зад нея малките оковани дракони скимтяха и виеха.

Огромният звяр се обърна във въздуха и връхлетя над покривите. Пламъкът се стрелна отново. Под него изникнаха нови жълти пламъци. Направи го толкова тихо и стилно, че на Ваймс му бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че, всъщност, няколко сгради вече горят.

— Божичко! — възкликна Лейди Рамкин. — Виж! Използва въздушните течения! Затова е огънят! — Тя се обърна към Ваймс, с безнадежден блясък в погледа. — Даваш ли си сметка, че ние може би сме свидетели на нещо, което никой не е виждал от векове?
— Да, това е един скапан летящ алигатор, дето ми подпалва града! — изкрещя Ваймс.

Тя не го слушаше.

— Трябва да има тяхно котило някъде. След всичкото това време! Къде мислиш, че живее?

Ваймс не знаеше. Но се закле пред себе си, че ще го открие и че ще му зададе няколко, ама много сериозни въпроса.

— Едно яйце — прошепна драконовъдката. — Да пипна само едно яйчице…

Ваймс се облещи срещу нея в най-искрено учудване. Осени го мисълта, че той самият може би е нещо сбъркан.

Под тях нова сграда избухна в пламъци.

— Колко далече точно — започна той, много бавно и внимателно, все едно говореше на дете, — са летели тия неща?
— Те са много териториални животни — промърмори нейна светлост. — Според една легенда те…

Ваймс усети, че му се готви нова порция знания относно драконите.

— Само фактите, милейди — каза нетърпеливо.
— Не много надалеч всъщност — отвърна тя, леко изненадана.
— Много ви благодаря, госпожо, бяхте изключително полезна — изломоти Ваймс и се втурна да бяга.

Някъде в града. Извън него нямаше нищо друго, освен ниски поля и едно блато. Нямаше начин да не живее някъде в града.

Сандалите му шляпаха по паветата, докато летеше като хала из улиците. Някъде в града! Което беше абсолютно смехотворно, разбира се. Абсолютно смехотворно и невъзможно.

Не заслужавах това. От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, избра моя…

...

Същата вечер, отбора на Анкх официално откри сезона (вече удобно изпаднал в най-долната дивизия) с мача от първия кръг на турнира за Континенталната Купа. Гостуваха в Клач на "Героите на Кецалкоатл". Спец. полицай Песимал се отличи със специален хеттрик. Гол с глава, друг от пряк-свободен удар и една перфектна солова акция по крилото. Имаше още доста положения, от които Анкх вкара две и в крайна сметка лесно победи с 5-2.

Хватката е да не отпаднем във втория кръг, другата седмица. Винаги отпадаме във втори кръг. Наречете го нещо като проклятие. Времето ще покаже...

...

По времето, когато Ваймс стигна до реката, драконът беше изчезнал. Но над улиците висеше облак дим и вече бяха сформирани няколко живи вериги с кофи, които си предаваха вода от реката за към пострадалите сгради.*

[* След много оплаквания, миналата година Патрицият обяви Гилдията на Огнеборците извън закона. Причината беше, че ако човек си купеше контракт от Гилдията, къщата му се пазеше срещу пожар. За зла учaст, колективният Анкх-Морпоркски дух много бързо взе връх, така че огнеборците започнаха да посещават домовете на потенциалните клиенти на групи, като коментираха на висок глас, неща от рода на: „Много пожаронеобезопасено място е това, ммм-даааа“, и „Сигурно ще избухне като фойерверк само от една невнимателно изпусната клечица кибрит, знаеш какво искам да кажа, нали?“]

Работата значително се затрудняваше поради потоците от хора, които се изливаха по улиците, помъкнали покъщнината си. По-голямата част от града беше от дърво и слама, а те нямаха никакъв шанс в случая.

Всъщност, опасността беше удивително малка. Загадъчно малка, като се замислеше човек.

Ваймс незабележимо беше почнал да си носи тетрадка със себе си в последните дни, и отбеляза инцидента, сякаш самият факт на записването му по някакъв начин правеше света по-разбираемо място.

„Пункт: Една пустройка за коли (принадлежашта на един мирен бизнесмен), който видя как новата му карета избухва в пламъци).

Пункт: И малка зарзъватчийница (абсолутно точно я уцели).“

Ваймс се учуди от това. Беше си купувал ябълки оттам веднъж и не му беше направило впечатление да има нищо, което би могло по някакъв начин да обиди дракон.

И все пак, много внимателен дракон, мислеше си, докато си проправяше път към Наблюдателницата. Като се вземат предвид всичките площи с дървен материал, купи сено, сламени покриви и складове за гориво, които случайно би могъл да удари, той бе успял наистина да уплаши всички, без да засегне града.

Лъчи от ранното утринно слънце пронизваха кълбата дим, когато той отвори вратата. Това беше дом. Не голата малка стаичка над магазинчето за свещи на Уиксънска уличка, където спеше той, а тази гадна кафява стая, която миришеше на непочистени кюнци, на лулата на Сержант Колън, на тайнствения личен проблем на Ноби и, напоследък, на боята за ризницата на Керът. Беше почти като у дома.

Беше празно. Той не се изненада много. Изтрополи до мястото си и се отпусна на стола си, възглавницата на който би била изхвърлена с отвращение оттам даже и от всяко едно мърляво улично псе, нахлупи шлема връз очите си и се опита да помисли.

Нямаше смисъл да се действа прибързано. Сред целия този пушек и смут драконът изчезна също така внезапно, както и дойде. Имаше достатъчно време да се действа. По-важното беше да реши в коя посока да се действа…

Оказа се прав. Блатна птица, а! Но откъде, по дяволите, трябваше да започне човек, когато търси шибан, огромен дракон в един милионен град?

Усещаше как дясната му ръка, съвършено неволно, е отворила най-долното чекмедже, а три от пръстите му, действащи по тайни заповеди от малкия му мозък, са надигнали бутилка. Беше една от онези бутилки, дето сами се изпразваха. Разумът му подсказваше, че понякога, от време на време, той трябва случайно да отвори някоя, да счупи пломбата и да проследи как кехлибарената течност се надига искряща към гърлото му. Само дето не можеше да си спомни усещането. Сякаш бутилките пристигаха вече изпразнени две трети…

Вгледа се в етикета. Приличаше на Старото Уиски от Подбрана Драконова Кръв на Джимкин Мечкаря. Евтино и силно, човек можеше огън да подпали с него, или пък да излъска лъжици. И не трябваше да изпиеш много, за да се напиеш, което също беше чудесно.

Именно Ноби го разбуди с новината, че в града има дракон, а също и Сержант Колън си е изпатил гадно. Ваймс седеше и примигваше късогледо, докато думите се носеха край него. Очевидно появата на огнедишащ дракон, който се съсредоточава с интерес върху нечии долни части от разстояние няколко стъпки, може да разстрои и най-силната натура. Подобно изживяване може да остави трайни последици у човек.

Ваймс все още храносмилаше това, когато се появи Керът, следван по петите от Библиотекаря.

— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — попита той.
— Всички го видяхме — рече Ваймс.
— Знам всичко за него! — победоносно заяви Керът. — Някой го е довел тук с магия. Някой е откраднал книга от Библиотеката и познайте как се казва тя?
— Даже и идея си нямам — немощно рече Ваймс.
— Казва се „Как да призоваваме дракони!“
— Уук — потвърди Библиотекарят.
— О! За какво се разправя? — попита Ваймс. Библиотекарят завъртя очи.
— Ами, за това по какъв начин да се викат дракони. С магия!
— Ууук.
— А това е незаконно, съвсем сигурно! — щастливо заяви Керът. — Пускането на Свирепи Създания по Улиците…

Ваймс изпъшка. Това означаваше магьосници. Човек можеше само проблеми да очаква от тях.

— Дали — започна той, — не бихме могли да намерим някой друг екземпляр от тази книга, а?
— Уук. — Библиотекарят поклати глава.
— А дали случайно не знаете какво има в нея? — въздъхна Ваймс. — Какво? О! Четири думи — уморено каза той. — Първа дума. Звучи така. Така. Так? Бак, вак, мак, как… Как. Втора дума. Малка дума. А, и, на, от, да… Да. Да, ясно, но имах предвид нещо по-конкретно? Не. Ясно.
— Какво ще правим сега, сър? — загрижено попита Керът.
— Той е там навън — изрече Ноби. — На земята, тъй де, през деня. Свит на кълбо в скритото си леговище, върху огромно златно съкровище, сънува древни драконови сънища от зората на времето и чака тайната завеса на нощта, когато отново ще се понесе…
— Поколеба се, после добави намусено: — Какво сте ме зяпнали всички така?
— Много поетично — каза Керът.
— Е, всеки знае, че истинските стари дракони са спели върху златни съкровища — вдигна рамене Ноби. — Широко известен фолклорен мит.

Ваймс се вгледа тъпо в непосредствено близкото бъдеще. Макар и гаден, Ноби представляваше и добра индикация за това какво минава през главата на средностатистическия обитател на града. Човек можеше да го използва като един вид лабораторен плъх, за да предсказва какво е следващото събитие.

— Предполагам, че наистина би те заинтересувало да откриеш къде лежи това съкровище, нали така? — направи си експеримент Ваймс.

Ноби придоби още по-мошеническо изражение от обикновено.

— Ами, шефе, мислех си дали да не поогледам малко наоколо. Така де, сещаш се. Естествено, когато не съм на дежурство — хрисимо добави той.
— О, божичко! — възкликна Капитан Ваймс.

Той вдигна празната бутилка и много внимателно я прибра обратно в чекмеджето.