Улиците пред двореца на Патриция бяха претъпкани. Носеше се маниакалният лъх на карнавал. Ваймс плъзна обиграно око по множеството пред него. Обичайната Анкх-Морпоркска тълпа по време на криза.

Половината бяха тук, за да се оплачат, четвърт — да наблюдават другата половина, а останалите — да крадат, просят или продават хот-дог на другите. Бяха се появили обаче и няколко нови лица. Имаше известен брой сериозни мъже с големи саби, преметнати през раменете и с камшици, провесени на коланите им, които крачеха през блъсканицата.

— Новините се разпространяват бързо, а? — отбеляза познат глас досами ухото му. — ’ро утро, Капитане.

Ваймс се озова срещу ухиленото, мъртвешко лице на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“, доставчик на абсолютно всичко, което би могло да се продаде набързо от отворен куфар на оживена улица и за което се гарантираше, че е изпаднало от волска каруца.

— ’бро утро, Гърло — отнесено отвърна Ваймс. — Какво продаваш?
— Оригинален артикул, Капитане.

Гърлото се наведе по-наблизо. Беше от онези хора, от чиято уста „Добро утро“-то звучи като нечувано, невиждано и уникално предложение за търговия. Очите му заиграха напред-назад в очните гнезда, като двойка гризачи, които опитват да се измъкнат от капан.

— Не можеш да си позволиш да се лишиш от него — просъска той. — Анти-драконов крем. Лична гаранция: ако те изпепели, получаваш си парите обратно, без пазарлък.
— Това, което казваш — бавно започна Ваймс, — ако правилно разбирам думите ти, е, че ако бъда опечен жив от дракона, ти ще върнеш парите?
— Срещу лично заявление — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. Той отвъртя капака от ярко зелено мазило и го пъхна под носа на Ваймс. — Направен е от над петдесет различни най-редки подправки и билки по рецепта, известна само на шепа стари монаси, дето живеят някъде на някаква планина. Един долар кутийката, и сам си прерязвам гърлото. Това е служба в името на обществото, на практика — набожно добави той.
— Голяма работа трябва да са тия стари монаси, щом така бързо са го сварили — рече Ваймс.
— Умни копелета — съгласи се Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Сигурно е от медитацията и от яковото кисело мляко.
— Та, какво става, Гърло? — попита Ваймс. — Какви са всичките тия момчета с големите саби?
— Ловци на дракони, Капитане. Патрицият обяви награда от петдесет хиляди долара за онзи, който му донесе главата на дракона. Може и без останалото. Не е глупак той, да знаеш.
— Какво?
— Той така каза. Всичко е написано по плакатите.
— Петдесет хиляди долара!
— Не залага на дребно, а?
— По ми прилича на събиране на провизии за дракона — рече Ваймс. — Това ще докара неприятности, да ми помнят думата.
— Удивен съм, че още не си грабнал сабята и не си се присъединил.
— Аз съм по-скоро в това, което може да се нарече „обслужващ сектор“.

Гърлото съзаклятнически се огледа наоколо, след което подаде парче пергамент на Ваймс.

Там пишеше:

Анти-драконови предпазни стъкла 500 А$/бр. Подвижни детектори на леговища 250 А$/бр. Пронизващи стрели срещу дракони 100 А$/всяка Лопати 5 А$, Кирки 5 А$, Чували 1 А$.

Ваймс му го подаде обратно.

— А чувалите за какво са? — попита той.
— За съкровището — отговори Гърлото.
— О, да — мрачно рече Ваймс. — Разбира се.
— Знаеш ли какво, знаеш ли какво… За нашите момчета в униформа — десет процента отстъпка.
— И сам си прерязваш гърлото, нали, Гърло?
— За офицери — петнайсет процента! — скочи Гърлото, докато Ваймс се отдалечаваше. Причината за леката паника в гласа му скоро стана ясна. Имаше изобилна конкуренция.

Населението на Анкх-Морпорк не беше по природа героично, но търговията си му беше в кръвта. На разстояние от няколко стъпки Ваймс би могъл да си купи неограничен брой магически оръжия с „Оригиналин Сиртификат за Афтентичнос“, наметало за невидимост — добра изработка, помисли си той, и беше наистина впечатлен от начина, по който сергиджията използваше огледало без стъкло, — и, като средство за по-леко успокоение, драконови бисквити, балони и хартиени колела на клечки. Медните гривни, облекчаващи при поява на дракони, бяха хубава идея.

Наоколо като че имаше точно толкова чували и лопати, колкото и саби.

Злато, това обясняваше всичко. Съкровището. Ха!

Петдесет хиляди долара! Един офицер от Нощната Стража изкарваше по трийсет долара на месец и трябваше сам да си плати, за да му изработят отличителните знаци.

Какво ли не би могъл да направи с петдесет хиляди долара…

Известно време Ваймс поразсъждава върху това, а след това поразсъждава върху нещата, които би могъл да направи с петдесет хиляди долара. Бяха много повече, като начало.

Той почти налетя на група мъже, скупчени около плакат, закован на стената. Съобщаваше, наистина, че главата на дракона, който тероризира града, е оценена на 50 000 А$, които ще бъдат връчени на храбрия герой, когато я донесе в двореца.

Един от купчината — по ръста, снаряжението и начина, по който бавно проследяваше буква по буква с пръст, Ваймс го прецени като водещ герой — четеше на останалите.

— …в де-ве-о… дво… ре-е-цъ-а. — довърши той.
— Петдесет хиляди — замислено рече един от тях, докато си търкаше брадичката.
— Стисната работа — каза интелигентът. — Далеч под тарифата. Би трябвало да е половината кралство и ръката на дъщеря му като зестра.
— Да, ама той не е крал. Той е Патриций.
— Е, ами половината от Патрицианството или каквото е там, тогава. Как изглежда дъщеря му?

Насъбралите се ловци не знаеха.

— Той не е женен — осмели се да се обади Ваймс. — И няма дъщеря.

Те се обърнаха и го изгледаха отгоре до долу. Прочете презрението в очите им. Сигурно всеки ден прегазваха по една дузина като него.

— Няма дъщеря? — изсумтя един от тях. — Иска хората да убиват дракони, а няма дъщеря?

Ваймс почувства, незнайно защо, че е редно да подкрепи господаря на града.

— Има малко кученце, което много обича — добави услужливо.
— Колко отвратително, да няма даже дъщеря — каза един от ловците. — И какво са петдесет хиляди долара в наши дни? Хвърляш толкова само за капаните.
— Точно тъй — потвърди друг. — Хората си мислят, че е състояние, но не си дават сметка, ами, че нямаш право на пенсия, и после всичките медицински разходи, трябва да си купиш и да поддържаш собствени принадлежности…
— …амортизации по девици… — кимна един дребен дебел ловец.
— Да, и после, съществува… какво?
— Моята специалност са еднорозите — обясни ловецът с притеснена усмивка.
— Аха, ясно. Времената са трудни — остро каза първият.
— И чудовищата стават по-нахални — намеси се още един. — Чух, че едно момче, ами, то си убило дракона там, в езерото, няма проблем, приковало му лапата над вратата…
— „Зъ смелите дебне опасностъ“ — изрече един от слушателите.
— Тъй, и знаете ли какво? Мамчето на онуй чудовище дойде и се оплака. Самата му майка дойде и се оплака на другия ден. Наистина се оплака. Това е почитта, която получаваш.
— Но най-лошото винаги са жените — мрачно вметна друг ловец. — Познавах онази кривогледата Горгона някога, о, истински ужас беше. Непрекъснато си превръщаше носа на камък.
— Не друго, а нашите задници са винаги на челно място — каза интелигентът. — Искам да кажа, де да ми бяха давали по един долар за всеки кон, дето са го изяли изпод мен!
— Точно така. Петдесет хиляди долара? Да си ги завре!…
— Аха.
— Така. Стипца.
— Да идем да пийнем по едно.
— Точно така.

Те кимнаха в справедливо съгласие и се отправиха с бодра стъпка към „Поправения Барабан“, с изключение на интелигента, който притеснено се примъкна обратно към Ваймс.

— Какво куче? — попита той.
— Какво?
— Попитах — какво куче?
— Малък териер с къса козина, струва ми се — рече Ваймс.

Ловецът обмисли това известно време.

— Цъ — каза той накрая и забърза след останалите.
— Има и леля в Псевдополис, ако не се лъжа — извика Ваймс след него.

Отговор не последва. Капитанът от Стражата сви рамене, след което продължи през тълпата към двореца на Патриция…

...

Същата вечер, отбора на Анкх прие Св.Троица в дебютния си мач в дивизия VI.918. Спец.полицай Песимал отново се открои с отличен хеттрик, а победата на домакините бе повече от изразителна - 8:1. Което идва да покаже на колко неподходящо място сме попаднали. Феновете откровено настояват за първото място и максимален брой точки, а противниците изглеждат безобразно слаби на фона на всичко, видяно досега. Би било срамота, ако Анкх не постигне максимума. Но да не забравяме, че стилното оливане им е специалитет...

...

А в двореца на Патриция...

Патрицият прекарваше неприятно времето за обяд.

— Господа! — остро каза той. — Аз наистина не виждам какво друго може да се направи!
    Насъбралите се първенци сред гражданството замърмориха помежду си.
— В моменти като този по традиция се появява герой — каза Президентът на Гилдията на Убийците. — Който убива дракона. Къде е той, това искам да знам аз? Защо нашите училища не възпитават младежи с онези качества, необходими на обществото?
— Петдесет хиляди долара не ми се струват хич много — каза Председателят на Гилдията на Крадците.
— За теб може и да не са много, скъпи ми господине, но това е всичко, което градът може да си позволи — твърдо отсече Патрицият.
— Ако не си позволи повече от това, струва ми се, че много скоро въобще няма да има град — отвърна крадецът.
— Ами търговията? — попита представителят на Гилдията на Търговците. — Хората няма да се вдигнат да плават чак дотук с товар от редки храни, само за да бъдат изпепелени, нали така?
— Господа! Господа! — Патрицият вдигна ръце в помирителен жест. — На мен ми се струва — продължи той, възползвайки се от кратката пауза, — че това, пред което сме изправени тук, е съвсем магически феномен. Бих искал да чуя какво ще каже нашият учен приятел по този въпрос. Хмм?

Някой сръга Главния Ректор на Невидимия Университет, който беше задрямал.

— Ъ? Какво? — попита магьосникът, сепнат от внезапното събуждане.
— Чудехме се — високо произнесе Патрицият, — какво възнамерявате да направите вие с този ваш дракон?

Главният Ректор беше стар, но цял живот борба за оцеляване в света на конкурентното магьосничество и византийската политика на Невидимия Университет означаваха, че той може да изкара защитен аргумент за части от секундата. Човек не би могъл да остане Главен Ректор за дълго, ако оставеше подобна откровена забележка да премине покрай ушите му.

— Мой дракон? — рече той.
— Добре известно е, че големите дракони са измрели отдавна — безцеремонно се произнесе Патрицият. — И, освен това, тяхната естествена среда определено е била селска. Така че, на мен ми се струва, че този трябва да е маг…
— При цялото ми уважение, Лорд Ветинари — каза Главният Ректор, — често е било заявявано, че драконите са измрели, но настоящото доказателство, ако смея да твърдя, като че ли хвърля известни съмнения върху тази теория. А що се отнася до естествената среда, това, което виждаме тук, е просто промяна на модела на поведение, предизвикана от разпространението на градските територии върху селските райони, което е довело до това много до този момент селски създания да приемат, дори в много случаи на драго сърце да приветстват, един по-градски начин на съществувание, а много от тях дори процъфтяват при новите възможности, така открити пред тях. Например, лисиците вечно ми събарят кошчетата за боклук.

Той засия. Беше съумял да извърви всичкия този път, без в действителност да се наложи да ангажира мозъка си с казаното.

— Да не би да казваш — бавно заговори убиецът, — че това, пред което сме изправени, е първият градски дракон?
— Това е то еволюцията — отвърна магьосникът щастливо. — Може и добре да му се отрази — добави той. — Изобилие на места за гнездене, а и предостатъчно материал за хранене.

Това изявление беше посрещнато с мълчание, докато не се обади търговецът:
— И с какво точно се хранят те?

Крадецът сви рамене.

— Май си спомням някакви приказки за девици, приковани към огромни скали — рискува той.
— Тогава значи ще си умре от глад тука — каза убиецът. — Пък и сме на глинеста почва.
— Ходели са насам-натам и са си търсили плячка — сети се крадецът. — Не знам дали това е от някаква полза…
— Както и да е — обади се лидерът на търговците, — това май отново си е твой проблем, лорде мой.

...

Два дни по-късно, Анкх пропътува краткото разстояние до Равнините Сто, зеленеещи от обширни посеви със зеле. Зелето бе единствената суровина в района, както и единствена тема за разговори на местните седенки. И футбола, разбира се.

Анкх срещнаха местния отбор Коректен, който по всичко личеше, че се канеше да нанесе поредното унизително поражение на нашите във втория кръг от турнира на Континенталната Купа.

Нищо подобно не се случи обаче. Дали от временно възприетата здравословна диета от прясно зеле, или поради надменния подход на противника към тази среща, Анкх съумяха да приспят вниманието на Коректните и да надделеят с класическото 3:0. Лудия Ханс се отличи с два гола-шедьоври. И Анкх продължава напред в третия кръг на турнира за пръв път от много време насам.

...

След поредното нощно нападение на дракона из града, нещата вече бяха опрели до кокала. Кап. Ваймс реши да поеме инициативата и да започне сериозно разследване. Като начало, членовете на Стражата трябваше да поставят града под наблюдение, по възможност от покрива на някоя висока сграда.

Щяха да започнат от квартала на Сенките.

Лошата новина беше, че лейди Рамкин настоя и тя да се присъедини (в качеството си на единствен специалист по драконите в града). А тя не приемаше "не" за отговор. С нея дойде и най-малкото от нейните домашни блатни дракончета, Еръл. Предполагаше се, че като представител на същия разред организми като големия дракон, мъника можеше да подуши присъствието на чудовището.

Всъщност „Сенките“ не бяха проблем. Много от бърложаните им така или иначе бяха навън в търсене на съкровището, а онези, които бяха останали, имаха далеч по-малко желание от преди да се спотайват из тъмните улички. Освен това по-разумните от тях разбраха, че Лейди Рамкин, ако случайно я причакаха из засада, най-вероятно щеше да им каже да си оправят смъкнатите чорапи и да не правят глупости, с тон, така свикнал да повелява, че те най-вероятно щяха да го направят, преди да са се усетили.

Още не бяха съборили стената и тя си стоеше със зловещия стенопис. Еръл подуши наоколо, изприпка веднъж-два пъти по уличката и заспа.

— Не стана — каза Сержант Колън.
— Но беше добра идея — лоялно възрази Ноби.
— Предполагам, че може да е от всичкия тоя дъжд и от хората, дето минават наоколо — рече Лейди Рамкин.

Ваймс вдигна дракона на ръце. Все едно, беше напразна надежда. Просто беше по-добре да правят нещо, отколкото нищо.

— Най-добре да се връщаме. Слънцето залезе.

Тръгнаха мълчаливо назад. Драконът е укротил дори и „Сенките“, помисли си Ваймс. Обладал е целия град, даже и когато не е тук. Всеки момент хората ще започнат да връзват и девици към скалите.

Този дракон е метафора на скапаното човешко съществуване. И отгоре на всичко е едно скапано огромно, горещо летящо нещо.

Извади ключа за новата щаб-квартира. Докато ръчкаше из ключалката, Еръл се събуди и започна да скимти.

— Сега, ей сега — каза Ваймс. Гърбът му прищрака. Нощта едва-що започваше, а вече се чувстваше страшно уморен.

Една керемида се плъзна от покрива и се разби върху паветата до него.

— Капитане — изсъска Сержант Колън.
— Какво?
— На покрива е, Капитане.

Нещо от гласа на сержанта прониза Ваймс. Той не беше развълнуван. Не беше уплашен. Той просто съдържаше нотка на тъп, оловен ужас.

Той вдигна поглед. Еръл заподскача нагоре-надолу под мишницата му.

Драконът надничаше любопитно иззад улука. Само лицето му беше по-високо от човек. Очите му бяха с размерите на много големи очи, оцветени в тлеещо червено и пълни с интелигентност, нямаща нищо общо с човешките същества. Беше далеч по-стара, като начало. Това беше интелигентност, която далеч преди времето, когато група почти маймуни се е чудела дали ходенето на два крака е стъпка напред в кариерата, вече е била полята с лукавство и е била маринована в хитрост. Беше интелигентност, която нито имаше нещо общо, нито дори разбираше, изкуството на дипломацията.

Нямаше да си играе с теб, нито да ти задава гатанки. Но тя разбираше напълно от арогантност и сила, и жестокост, и ако човек случайно успееше да се справи с нея, тя му изпепеляваше главата. Защото така й харесваше.

Точно в този момент беше дори още по-ядосан от обикновено. Усещаше нещо зад очите си. Миниатюрно, слабо, чуждо съзнание, подпухнало от самодоволство. Беше подлудяващо, като сърбеж там, където не можеш да се почешеш. Караше го да прави неща, които не искаше да прави… и го възпираше да прави неща, които много искаше да направи.

За момента тези очи бяха фокусирани върху Еръл, който обезумяваше. Ваймс си даде сметка, че единственото, което стои между него и милионите градуси горещина, беше смътният интерес на дракона към това защо Ваймс е гушнал по-малък дракон под мишницата си.

— Без резки движения — долетя гласът на Лейди Рамкин зад гърба му. — И не показвай, че те е страх. Винаги разбират кога те е страх.
— Дали не можеш да ми предложиш някой друг съвет сега? — бавно попита Ваймс, опитвайки се да говори, без да си мърда устните.
— Ами, да ги погъделичкаш зад ушите често помага.
— О! — немощно отрони Ваймс.
— Както и високо, остро „Не!“ и да им вземеш купата с храната.
— А?
— И перване по носа с навита на руло хартия е нещото, което правя в крайни случаи.

В бавния, ярко очертан, отчаян свят, в който сега се намираше Ваймс, и който сякаш се въртеше около скалистите ноздри на няколко метра разстояние от него, той долови лек, съскащ звук.

Драконът си поемаше дълбоко дъх.

Поглъщането на въздух спря. Ваймс погледна в мрака на огнепроводите и се зачуди дали ще види нещо, дали ще има някое миниатюрно бяло пламъче или нещо подобно, преди яростната забрава да го помете завинаги.

В този момент прозвуча тръба.

Драконът вдигна глава озадачено и нададе вой, който прозвуча леко въпросително, без по никакъв начин да прилича на дума.

Тръбата отекна отново. Звукът като че имаше цял куп еха, всяко от които водеше свой собствен живот. Прозвуча като предизвикателство. Ако това не беше каквото беше, тогава тръбачът много скоро щеше да си има неприятности, защото драконът изгледа Ваймс с премрежен злобен поглед, разпери огромните си криле, подскочи тежко във въздуха и, противно на всички закони на аеронавтиката, отлетя бавно по посока на звука.

Нищо на този свят не би могло да лети така. Крилата бухаха нагоре-надолу с шум като уловена гръмотевица, но драконът по-скоро лениво се носеше из въздуха. Ако престанеше да размахва крила, движението подсказваше, че просто ще се плъзне и ще спре. Плаваше, не летеше. За нещо с размерите на хамбар и с гръб на бронирани плочи, това беше доста хубав номер.

Премина над главите им като шлеп и се устреми към Площада на Счупените Луни.

— Последвай го! — изкрещя Лейди Рамкин.
— Това не е редно, да лети така. Съвсем сигурен съм, че в един от Законите по Магьосничество има нещо — каза Керът, докато си вадеше тетрадката. — И разруши покрива. Наистина трупа нарушение след нарушение, да знаете.
— Добре ли си, Капитане? — попита Сержант Колън.
— Погледнах право в носа му — замечтано проговори Капитан Ваймс. Очите му се фокусираха върху разтревоженото лице на сержанта. — Къде отиде? — попита той. Колън посочи нататък по улицата.

Ваймс погледна намръщено към силуета, който изчезваше над покривите.

— Последвай го! — каза той.