Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
18.10.2009 13:03 - Убит от метафора
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 4819 Коментари: 21 Гласове:
19

Последна промяна: 18.10.2009 13:18



image

image  
"Единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което са добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава."
...  

Bira i Shkembe - Ankh_Morpork   2 - 5

Ankh_Morpork - Newcastle U.   6 - 2  
Shkembe - Ankh   2 - 5

0 - 1  G Kołodziej 14"
0 - 2  T Atanasov 21"
1 - 2  G von Moos 27"
1 - 3  M Ericsson 48"
2 - 3  Z Antić 57"
2 - 4  M Ericsson 73"
2 - 5  M Dalblom 81"


image Ankh - Newcastle   6 - 2

1 - 0  M Dalblom 24"
2 - 0  S Monge 37"
2 - 1  D Acevedo 41"
3 - 1  M Dalblom 42"
4 - 1  M Dalblom 47"
5 - 1  L Qiang 57"
5 - 2  R Sopoliński 77"
6 - 2  H Dyrшy 86"



Сутринта отбора на Анкх се изправи в Псевдополис срещу основния си конкурент в борбата за титлата на група VI.918. Очакваше се здрав сблъсък, в който Анкх най-сетне щяха да срещнат що-годе равностоен съперник. Това не се случи. Местния отбор Бира-и-Шкембе се оказа неспособен да се справи с изкусната тактика, предприета от мениджъра на Анкх, Смърт. Подстъпите към вратата бяха добре залостени, и макар и в минутите след почивката домакините да се напънаха да бъдат равностойни на Анкх, единственото, за което им достигнаха силите, бяха два "почетни" гола. Анкх им отвърна с цели пет. И се бетонира твърдо на челното място.

...


Патрицият въздъхна и, като отбеляза внимателно докъде е стигнал, остави вестника настрана. Ако се съдеше по шума, там навън трябва да имаше ужасно вълнение. Крайно неправдоподобно беше някой дворцов страж да мине насам, което беше още по-добре. Гардовете бяха изключително добре обучени мъже и щеше да е жалко да се губят нахалост.

Щяха да му потрябват по-нататък.

Той се приближи до стената и бутна един камък, който изглеждаше точно като всички останали камъни. Нито един друг малък камък, обаче, не би накарал цяла плоча да се отмести тежко настрани.

Вътре се намираше внимателно подбран асортимент от вещи — неприкосновен запас, резервни дрехи, няколко малки сандъчета със скъпоценни метали и бижута, инструменти. Имаше и един ключ. Никога недей да строиш подземие, ако не можеш да излезеш от него.

Патрицият взе ключа и се отправи към вратата. Когато изрезите на ключалката се наместиха обратно в добре смазаните им жлебове, той отново се зачуди дали не беше редно да каже на Ваймс за ключа. Но човекът изглеждаше така доволен, че е успял да се измъкне навън. Най-вероятно щеше да е абсолютно погрешно, ако му беше казал за ключа. Така или иначе, това щеше да разруши възгледа му за света. Той имаше нужда от Ваймс и от неговия възглед за света.

Лорд Ветинари отвори широко вратата и тихичко прекрачи сред развалините на собствения си дворец.

Те потрепериха, когато, за втори пореден път в течение на няколко минути, градът се разлюля. Макар че предния ден историята с Дракона бе придобила неочакван обрат, след като миниатюрният блатен дракон Еръл се оказа самец, и тъй като големият всъщност бе женски, между тях се завърза неочаквана любов... и те отлетяха заедно някъде надалеч, може би към планините Рамтоп, все пак из града все още бушуваха пожарища.

От друга страна, помисли си Патрицият, това, че половината град е в пламъци, си има и добрите страни. Така се отваря място за по-добре обмислено градоустройство и по-ефективно планиране на строителството, нали?

Все пак, оставаше да се свърши още една работа...

...


Лупин Уанз, вече бивш наместник и говорител на вче бившия Крал на Анкх-Морпорк (Дракона), бързаше по разрушените коридори на двореца, с „Как да призоваваме дракони“ под едната мишница и с бляскавата кралска сабя, стисната несигурно в другата ръка.

Той се спря, задъхан, пред една врата.

В настоящия момент онази част от съзнанието му, в достатъчно нормално състояние, че да мисли както трябва, не беше особено голяма, но пък малката част, която все още беше в ред, настояваше, че не е възможно да е видяла онова, което беше видяла, или да е чула това, което беше чула.

Някой го следваше.

И беше видял Ветинари да върви из двореца. Знаеше, че той съвсем сигурно е затворен. Ключалката беше напълно неразгадаема. Спомни си как Патрицият беше настоявал абсолютно категорично тя да е неразгадаема, когато я поставяха.

Усети движение сред сенките в дъното на коридора. Уанз изломоти нещо нарезбираемо, помота се малко с ръчката на вратата до него, втурна се вътре, затръшна вратата и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх.

Отвори очи.

Намираше се в старата частна приемна. Патрицият седеше на старото си място, кръстосал крака един върху друг, и го наблюдаваше с кротък интерес.

— А, Уанз — каза той.

Уанз подскочи, задращи по дръжката, изскочи в коридора и побягна, чак докато не стигна до главното стълбище, издигащо се сега над руините от централния дворец като самотен тирбушон. Стълби — височина — високо място — отбрана. Затича нагоре, като прескачаше по три наведнъж.

Единственото, от което имаше нужда, бяха няколко минути спокойствие. Тогава той ще ги научи тях.

Горните етажи бяха дори още по-пълни със сенки. Това, което им липсваше, беше структурна сила. Колоните и стените бяха разпокъсани от дракона, когато той си правеше леговището. Стаи бяха зинали патетично на ръба на пропастта. Увиснали парцали стенна украса и килими се развяваха на вятъра от изпотрошените прозорци. Подът подскачаше и се тресеше като акробатична мрежа, щом Уанз се втурна по него.

Той си проби път до най-близката врата.

— Това беше похвално бързо — каза Патрицият.

Уанз затръшна вратата в лицето му и побягна с писъци по един коридор.

Нормалността надделя за кратко. Той се спря до една статуя. Нямаше никакъв шум, нито бързащи стъпки, нито бръмчене на скрити врати. Той погледна подозрително статуята и я ръгна със сабята.

Когато тя отказа да помръдне, той отвори най-близката врата и я затръшна след себе си, намери стол и го ръгна. Това беше една от високопоставените стаи, сега лишена от по-голямата част от мебелировката й и останала без четвъртата си стена. Там където трябваше да се намира тя, зееше просто пастта на импровизираната пещера-леговище.

Патрицият излезе от сенките

— Сега си извън собствения си свят… — каза той.

Уанз рязко се завъртя, вдигнал сабя.

— Ти не съществуваш наистина! Ти си… призрак или нещо подобно.
— Сигурен съм, че случаят не е такъв — отвърна Патрицият.
— Ти не можеш да ме спреш! Имам още малко останала магия, имам Книгата! — Уанз извади кафява кожена чанта от джоба си. — Ще призова друг! Ще видиш!
— Призовавам те да не го правиш — меко каза Лорд Ветинари.
— О, мислиш си, че си толкова умен, че така добре контролираш нещата, че ги държиш толкова ИЗКЪСО, само защото аз имам сабя, а ти — не!* Е, аз имам повече от това, ще го разбереш — победоносно каза Уанз. — Да!

[*според природните закономерности, един престъпник, даже БАНДА престъпници, въоръжени до зъби, следва да се притесняват много повече от един сам и наглед безпомощен индивид, който не носи оръжие, но на лицето му се чете онова особено изражение, почти гримаса на задоволство, която сякаш ти казва, че не всичко, което виждаш, е такова, каквото изглежда.]

Дворцовата стража е на моя страна! Те са с мен, а не с теб! Никой не те обича, да знаеш. Никой никога не те е обичал.

Той извъртя сабята така, че острият й връх се озова на една стъпка от тънката брадичка на Патриция.

— Така че очаква те отново килията. Но този път ще се погрижа да си останеш там. Стража!!! Стража!!!

Отвън се разнесе тропот. Вратата изтрещя, столът се заклати. Настъпи моментна тишина и тогава и вратата, и столът се раздробиха на трески.

— Отведете го! — изкрещя Уанз. — Донесете още скорпиони! Хвърлете го в… ама вие не сте…
— Хвърли сабята. — каза Ваймс, докато зад гърба му Керът вадеше трески от юмрука си.
— Ъхъ — обади се Ноби, надничайки иззад капитана. — Прав до стената и разперени, майчин сине!
— Ъ? Какво да разпери? — прошепна Сержант Колън притеснено.

Ноби сви рамене.
— Н’нам — рече той. — Всичко, струва ми се. Така е най-сигурно.

Уанз невярващо се вгледа в Нощната стража.

— А, Ваймс — каза Патрицият. — Ти ще…
— Затваряйте си устата — спокойно каза Ваймс. — Волнонаемен полицай Керът?
— Сър!
— Прочети на затворника правата му.
— Да, сър. — Керът извади тетрадката си, наплюнчи палец, прелисти страниците.
— Лупин Уанз… понастоящем живущ в жилището, известно като Двореца, Анкх-Морпорк, мое задължение е да ви информирам, че сте арестуван и че ще бъдете обвинен в… — Керът погледна измъчено Уанз, — значителен брой престъпления за убийство посредством тежък предмет, а именно дракон, и много последващи престъпления за най-общо подстрекаване, които ще бъдат конкретизирани по-късно. Имате право да запазите мълчание. Имате право да не ви хвърлят директно в езеро с риби пираня. Имате право на божи съд чрез ордалия. Имате…
— Това е лудост — спокойно каза Патрицият.
— Мисля, че ви казах да мълчите! — сряза го Ваймс, като се завъртя и размаха пръст под носа му.
— Ъъъ... Кажи ми, Сержант — прошепна Ноби, — мислиш ли, че ще ни хареса в ямата със скорпионите?
— …да не кажете нищо, ъъ, но всяко едно нещо, което кажете, ще бъде записано, ъъ, тук, в тетрадката ми и, ъъ, може да бъде използвано като свидетелство срещу…

Гласът на Керът заглъхна.

— Е, добре, щом тази пантомима ви доставя удоволствие, Ваймс — най-накрая каза Патрицият, — отведете го долу в килията. Ще се разправя с него утре сутринта.

Уанз не издаде никакъв звук. Нито писък, нито вик. Той просто се втурна към Патриция, вдигнал сабя.

Варианти пробляснаха през съзнанието на Ваймс. Най-напред се появи идеята, че да стои настрана ще е добър план, нека Уанз да го направи, ще го обезоръжи след това, нека градът да се изчисти. Да. Хубав план.

И следователно, за него остана пълна загадка защо тогава реши да се втурне напред, като вдигна сабята на Керът в необмислен опит да парира удара…

Може би това имаше нещо общо с действията съгласно Закона.

Чу се звън. Не особено силен. Усети нещо ярко и сребърно, което профуча покрай ухото му и се удари в стената.

Ченето на Уанз увисна. Той изпусна остатъка от собствената си сабя и отстъпи, стиснал книгата за призоваването.
— Ще съжалявате! — изсъска той. — Всички много ще съжалявате!

Той заломоти нещо под носа си.

Ваймс почувства, че се разтреперва. Беше съвсем сигурен, че знае какво беше профучало покрай главата му, а самата мисъл за това караше ръцете му да се потят. Беше дошъл в двореца готов да убива и беше настъпила онази минута, само една-единствена минута, когато поне веднъж светът като че работеше както трябва и той отговаряше за това, а сега, сега единственото, което искаше, беше да пийне. И една седмица да се наспи като хората.

— О, я се предай! — каза той. — Ще дойдеш ли с добро?

Мърморенето продължи. Той усети въздуха горещ и сух...

Ваймс сви рамене.
— Това е то, тогава — каза той, после се обърна. — Хвърли цялата сила на Закона срещу него, Керът.
— Да, сър!

Ваймс се усети твърде късно. Джуджетата имат проблеми с метафорите. А Керът все още се мислеше за джудже.

Освен това имат много добър мерник. „Законите и Военните Порядки в Анкх и Морпорк“ уцелиха секретаря в челото. Той примижа, олюля се и отстъпи назад. Това беше най-дългата стъпка, която някога беше правил. Поради една-единствена причина — продължи през целия остатък от живота му.

След няколко секунди го чуха да се приземява, пет етажа по-надолу. "Туп".

След още няколко секунди лицата им се появиха над крайчеца на разрушения под.
— Ама че начин да си идеш — каза Сержант Колън.
— Факт. — каза Ноби, посягайки към ухото си за фас.
— Убит от, как му се викаше. Метафора.
— Н’нам — рече Ноби. — На мен ми прилича на под. Имаш ли огънче, Сержант?
— Правилно постъпих, нали, сър? — притеснено попита Керът. — Вие казахте да…
— Да, да — каза Ваймс. — Не се тревожи. — Той посегна с трепереща ръка надолу, вдигна чантата, която преди това държеше Уанз и изсипа купчина камъни. Всеки един имаше дупка — Защо ли? — зачуди се той.

Може би това ги правеше поне малко магически. За Призоваването е необходимо известно количество магия.

Метален шум зад гърба му го накара да се огледа. Патрицият държеше остатъците от кралската сабя. Пред погледа на капитана, мъжът изтръгна другата половина на сабята от отсрещната стена. Беше се счупила като по конец.
— Капитан Ваймс — каза той.
— Сър?
— Сабята ви, ако обичате?

Ваймс я предаде. Не можа, точно в този момент, да се сети за нищо друго, което да направи. Най-вероятно го очакваше специална яма със скорпиони само за него. Все пак не всеки ден на Патриция му нареждат със заповеднически тон да си затваря устата...

Лорд Ветинари внимателно разгледа ръждясалото острие.
— Хъм, хъмм... Откога я имаш, Капитане? — меко попита той.
— Не е моя, сър. На Волнонаемен полицай Керът е, сър.
— Волно?…
— Аз, сър, ваша милост — каза Керът и отдаде чест.
— А!

Патрицият бавно заобръща острието, заковал поглед в него като омагьосан. Ваймс усети как въздухът се сгъстява, сякаш историята се скупчваше около тази една точка, но да пукнеше, ако можеше да се сети защо. Това беше една от онези точки, където Панталоните на Времето се раздвояваха, и ако не внимаваше човек, можеше да влезе в погрешния крачол…

...


Пет етажа по-надолу, Уанз се вдигна в един свят от сенки, а в съзнанието му се изливаше ледено объркване. Но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше високата, закачулена фигура, надвесена над него.

— Аз пък си мислех, че всички вие сте мъртви — промълви той. Беше необичайно тихо, а цветовете около него изглеждаха избелели и приглушени. Нещо съвсем не беше наред. — Ти ли си това, Брат Пазачо на Портата? — опита той.

Фигурата посегна с Косата.
— МЕТАФОРИЧНО КАЗАНО... — каза тя.

...


…а пет етажа по-нагоре, Патрицият подаде сабята обратно на Керът.

— Браво, млади момко — каза той. — Капитан Ваймс, предлагам да дадете почивка на хората си до края на деня.
— Благодаря ви, сър. Окей, момчета. Чухте негова светлост.
— Но не и ти, Капитане. Трябва да си поговорим малко.
— Да, сър? — невинно попита Ваймс.

Стражите се заизмъкваха навън, поглеждайки към Ваймс със състрадание и тъга.

Патрицият се приближи до края на пода и погледна надолу.
— Горкият Уанз — каза той.
— Да, сър. — Ваймс се втренчи в стената.
— Но бих предпочел, ако беше останал жив, обаче.
— Сър?
— Заблуден, да, но полезен човек. Главата му можеше да ми е от полза по-нататък.
— Да, сър.
— Останалото, разбира се, можеше да изхвърлим.
— Да, сър.
— Това беше шега, Ваймс.
— Да, сър.
— Той никога не схвана идеята за тайните проходи, да ти кажа
— Не, сър.
— Онова младо момче. Керът, така ли го нарече?
— Да, сър.
— Усърдно момче. Харесва ли му в Стражата?
— Да, сър. Чувства се като у дома си, сър.
— Капитане, ти ми спаси живота.
— Сър?
— Ела с мен.

Той тръгна напето през разрушения дворец, а Ваймс го следваше по петите, докато не стигнаха до „Продълговатия Кабинет“. Беше доста подреден. Беше се отървал при опустошенията единствено с допълнителен пласт прах. Патрицият седна и изведнъж всичко беше така, сякаш никога не е напускал. Ваймс се зачуди дали наистина го беше правил.

Взе сноп хартия и го изтръска от мазилката.
— Тъжно — каза той. — Лупин беше такъв акуратен човек.
— Да, сър.

Патрицият събра ръце и погледна Ваймс над тях.
— Нека те посъветвам нещо, Капитане.
— Да, сър?
— Може да ти помогне да разбереш поне малко света.
— Сър.
— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

Махна с тънката си ръка по посока на града и се приближи до прозореца.
— Огромно, бушуващо море от зло — каза той почти със собственическо чувство. — По-плитко на някои места, разбира се, но по-дълбоко, о, толкова по-дълбоко на други. Но хора като теб сглобяват малки салове от правила и неопределени добри намерения и казват: „Това е обратното, това ще възтържествува най-накрая. Удивително!“ — Той тупна доброжелателно Ваймс по гърба. — Там долу — продължи, — има хора, които ще последват който и да било дракон, ще почитат всеки бог, ще пренебрегнат всяка неправда. Всичкото поради някаква банална, делнична лошотия. Не истински възвишената, творческа гадост на великите грешници, а някаква масово произведена тъмнина на душата. Грях, може би ще кажеш ти, без и следа от оригиналност. Те приемат злото, не защото казват „да“, а защото не казват „не“. Съжалявам, ако това те обижда — потупа капитана по рамото, — но всички вие, мойто момче, наистина имате нужда от нас.
— От вас ли, сър? — тихо попита Ваймс.
— О, да. Ние сме единствените, които знаем как да накараме нещата да станат. Нали разбираш, единственото нещо, в което добрите хора са добри, е да отхвърлят лошите хора. И ти си добър в това, гарантирам ти го. Но проблемът е, че то е единственото нещо, в което сте добри. Единия ден камбаните бият и лошият тиранин е паднал, а на следващия вече всички са седнали да се оплакват, че откак тиранинът е паднал, никой не извозва боклука. Защото лошите хора знаят как да планират. Това е част от спецификацията, както можеш да се изразиш. Всеки лош тиранин има план как да владее света. На добрите хора това май не им се удава.
— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и…

Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.
— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.

Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.
— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.
— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.

Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.
— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва

Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.
— Всичко е част от естествения ход на нещата.

След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.
— Казах, че можеш да си вървиш.

Ваймс се спря на вратата.
— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?
— Наистина, наистина — отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.
— Но вие всяка сутрин ставате от сън, сър?
— Хмм? Да? Какво искаш да кажеш?
— Просто бих искал да знам защо, сър.
— О, хайде върви си, Ваймс. Ти си добро момче.

...

Главоломно развилите се събития от последните дни, както и фактът, че почти половината град бе засегнат от опустошенията на Дракона, ни най-малко не повлия на програмата на отбора на Анкх. Откриването на ежегодния турнир на Псевдо Шампионската Лига (вече десето, юбилейно издание), трябваше да се състои, ако ще и целият свят да изгори.

Анкх не прегоря в емоцията на мача. Гостуващият Нюкасъл беше пометен с лекотата, с която един drago nobilis преминава през цял квартал от дървени къщурки. Изключително резултатният мач и победата с 6 на 2 бе добре дошла разтуха за изстрадалото население на огромния мегаполис.

...


В тъмната и ветровита пещера, отсечена от сърцето на двореца, Библиотекарят се кълчеше и олюляваше по пода. Той се покатери по останките от тъжното съкровище и погледна към разкривеното тяло на Уанз долу.

После посегна, много, много внимателно, и откърти „Как да призоваваме дракони“ от вкочаняващите се пръсти. Издуха праха от нея. Погали я нежно, сякаш беше уплашено дете.

Обърна се, за да слезе от купчината, после се спря. Наведе се отново и внимателно измъкна още една книга от блестящите отломки. Не беше от неговите, освен в най-общ смисъл, че всички книги са негова територия. Внимателно прелисти няколко страници.
— Пази я — каза Ваймс зад гърба му. — Вземи я. Сложи я някъде.

Орангутанът кимна към капитана и затрополи надолу по купчината. Потупа нежно Ваймс по капачката на коляното, отвори „Как да призоваваме дракони“, прелисти през опустошените страници, докато не откри точно онази, която търсеше, и мълчаливо вдигна книгата нагоре.

Ваймс примижа срещу нечетливото писмо.

„И все пак драконите не са като еднорозите, твърдя аз. Те обитават някакво Царство, определено от Фантазията на Волята и, по този начин, може да се окаже, че този, който ги е призовал, и им е посочил пътеката към този свят, е извикал своя Собствен дракон на Съзнанието. И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство…“

Царство на въображението, помисли си Ваймс. Ето къде отивали, значи. Във въображението ни. И когато ги извикваме обратно, ние им придаваме форма, все едно изливаме тесто във формата за кекс. Само че не се получава курабийка-човече, получава се това, което си ТИ. Собствената ти тъмнина, придобила форма…

Ваймс го прочете отново, после погледна и следващите страници.

Не бяха много. Останалата част от книгата беше овъглена маса.

Ваймс я подаде обратно на маймуната
— Какъв човек е бил писателят Малахит? — попита той.

Библиотекарят помисли върху отговора, както се полагаше на някой, който знае „Градски Биографичен Речник“ наизуст. После сви рамене.
— Изключително свят? — попита Ваймс.

Маймуната поклати глава.
— Е, забележително лош, тогава?

Маймуната сви рамене, после отново поклати глава.
— На твое място — рече Ваймс, — бих прибрал тази книга някъде на много сигурно място. И Книгата на Закона заедно с нея. Твърде опасни са.
— Ууук.

Ваймс се протегна.
— А сега — рече той, — да идем да пийнем по едно.
— Ууук.
— Но малко.
— Ууук.
— И ти плащаш.
— Ииик.

Ваймс се спря и се вгледа в голямото, мило лице.
— Кажи ми… Винаги ми е било любопитно да разбера… по-добре ли е да си човекоподобно?

Библиотекарят помисли малко.
— Ууук — отвърна.
— О! Наистина ли? — попита Ваймс.


[...следва Епилог...]

1. image Ankh_Morpork   6 5 1 0 35 5 30 16
2. image Bira i Shkembe   6 4 1 1 22 8 14 13
3. image Sv.Troiza   6 3 2 1 15 12 3 11

17.10.2009 13.25 Ankh_Morpork - varosha

 




Гласувай:
19



Следващ постинг
Предишен постинг

1. boristodorov56 - Попресилил си малко нещата.
18.10.2009 13:57
"Всеки лош тиранин има план как да владее света.
На добрите хора това май не им се удава."

По-безскруполни са лошите - липсата на морал им дава силата да постингнат всичко без да пресмятата цената, защото не я пращат.

Добрите винаги държат сметка за всичко и знаят истинската цена на живота и успехите.

Съдържанието надолу ми е непотятно.
цитирай
2. spasunger - Така е,
18.10.2009 14:29
Неслучайно са пресилени нещата. Това тук е умален, но кондензиран модел на нашия свят, с някои разкрасявания. Умишлено.

Всичко, което казваш, звучи смислено наистина.

От друга страна, Ветинари казва ясно:

— Вярвам, че животът ти се струва такъв голям проблем, защото си мислиш, че съществуват добрите хора и лошите хора — каза той. — Грешиш, разбира се. Съществуват, винаги и само, лошите хора, но някои от тях са на противната позиция.

Напълно добри хора няма. А и самото разделяне добро-зло е относителна концепция, създадена само за удобство. Всичко е относително и зависи от гледната точка.

Мъдър човек е той. Затова и управлява най-огромния град в света на Диска. А за да е такъв успешен управник, явно не е задължително да е "добър" (само виж Керът - той би бил истинско бедствие, ако беше управляващ, затова и по-нататъка отказва да стане Крал, защото съзнава, че идеално добрите хора са вредни за обществото).

Най-важното качество на един отговорен управляващ не е добротата, а прагматизма. А той изключва липсата на скрупули относно цената на своите действия. Напротив - даже много добре са наясно с цената.

Лек ден и да прочетеш "Стражите! Стражите!" някой ден :-)
цитирай
3. анонимен - boristodorov56
18.10.2009 14:39
Vinagi li 4etesh samo 1via paragraf?
цитирай
4. spasunger - Е, хайде сега...
18.10.2009 14:45
По-кротко. Тъкмо се сдобрихме с Борко :-)

Най-добре да го оставим да прочете още веднъж цялото нещо - и особено монолога на Патриция. Друго не мога да го посъветвам.
цитирай
5. анонимен - "И въпреки това, предпола...
18.10.2009 14:49
"И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство…"

Izvoda se nabiva v o4i. Patqt kam Ada e postlan s dobri namerenia.
цитирай
6. spasunger - От друга страна,
18.10.2009 14:52
На друго място Пратчет отбелязва, че за да успее доброто, трябва да му провървява всеки път, при всеки опит. Без изключение. Докато за да успее злото, е достатъчно доброто да направи само веднъж грешната крачка...

Разбира се, поставено в контекст, той има предвид, че кап. Ваймс е обект на постоянни опити за атентати от страна на Гилдията на Убийците. И все се измъква. Докато някога не дойде денят, когато...
цитирай
7. boristodorov56 - Все диалози - монолог не открих.
18.10.2009 16:13
spasunger написа:

Най-добре да го оставим да прочете още веднъж цялото нещо - и особено монолога на Патриция. Друго не мога да го посъветвам.


Три-четери пъти го прегледах отгоре-отгоре - ми не е показателно за умствения ми багаж, ама монолог не различих. Нали монолог е онова дето човек си говори на себе. Бе тия все бъбрят като в измислен свят с някой друг измислен - в интерес на истината - дори смислени неща. Ама кво разбирам аз такива сложнотии.
На всичкото отгоре ме заболяха очите от взиране и напрежение.

И друго не разбрах, май си падам тъпичък - ти Тери Прачет ли си или го пунтираш?

Сигурно е - попаднал съм в грешния крачол.

Иначе е накъдрено добре, боже ква оценка!
цитирай
8. palisandar - - Казвате лошо е катеренето на по...
18.10.2009 16:17
- Казвате лошо е катеренето на покриви, съседе Топалов ?
- Поне за олуците, със сигурност, съседке. Гледам не са така лъскаво-медни и безупречно вертикални.
- О ! Изглежда лъскавото е добро за оттичането, съседе. Изумително, прочее, струва ми се... Бихте ли ми заели дирижабъла си ?
- Имате лоша склонност към метафори, МъркоФ !

––––––––––––
Поздравления ! :)))
цитирай
9. spasunger - Монолог си е,
18.10.2009 17:43
Като се замислиш...

"Да, Сър" е горе-долу все едно препинателен знак, а не страна в диалог.

На твоя въпрос - погледни линк номер 1 отдясно на блога (както те помолих и предния път, и по-предния). Ще ти се изясни.

За мен Пратчет е гений. Разбира се, в случай, че успееш да се абстрахираш от факта, че в историите му героите са някакви там джуджета, тролове и тем подобни обитатели на един измислен свят, който представлява плосък диск върху гърба на четири слона, които на свой ред са стъпили на гърба на гигантска костенурка, която се носи из пространството. Алегория, брат...

Но... въпрос на умствен капацитет, както ти правилно отбеляза. И най-вече на въображение.
цитирай
10. spasunger - Съседе palisandar, :-)
18.10.2009 17:47
Олуците и водоливниците са съвсем друга история...

http://wiki.lspace.org/wiki/Gargoyles

Поздрави и от мен! ;-)
цитирай
11. viki11 - Наистина ли не знаеш, че добрите ...
18.10.2009 17:49
Наистина ли не знаеш, че добрите хора по-добре планират. ПРосто имат нужда от по-специална почва за съществуване, но пък раждат къде къде по-задушевни планове. Човек живее заради удоволствието от живота, и едва ли то е изчукването набързо, за което мечтае мъжа. Но животинското е в нас, няма как.)))
цитирай
12. spasunger - 11.
18.10.2009 17:51
Виж, за изчукването набързо... всеки с интересите си :-)
цитирай
13. анонимен - Три-четери пъти го прегледах отгоре-отгоре
18.10.2009 18:00
Togava po hubavo vaob6te da ne go be6e preglejdal.
цитирай
14. spasunger - 13.
18.10.2009 18:03
Пратчет не се чете по диагонал, нъл тъй. Иначе все едно нищо не си чел :-)))
цитирай
15. palisandar - В почти всяка история има и други, ...
18.10.2009 18:09
В почти всяка история има и други, помисли си Мери Нос Мъркоф докато безцелно навиваше спирали от райетата в бретона си.

:)
цитирай
16. анонимен - Eh, ne e lesno........
18.10.2009 19:18
Eh, ne e lesno........
цитирай
17. spasunger - 16.
18.10.2009 22:52
Напротив, даже е прекалено лесно ;-)
цитирай
18. palisandar - ...извън диагонала
19.10.2009 00:13
...извън диагонала ! :)))
цитирай
19. spasunger - ...
19.10.2009 10:23
Или по допирателната.
цитирай
20. an2 - хех
19.10.2009 12:14
Спасе, както вече отбелязах- кефиш ме!
цитирай
21. spasunger - Най-важното е...
19.10.2009 21:08
...аз да си се кефя, докато списвам туй нещо :-)

Кефа цена няма.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051877
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699