„Скъпи майко и татко! [пишеше Керът], Изобщо не можете да си представите, в Нощната Стража съм едва от няколко седмици, а вече ще ставам пълен Полицай. Капитан Ваймс каза, че самият Патриций казал, че съм щял да бъда Такъв, и че освен това се надявал, също така че ще имам дълга и успешна Кариера в Стражата, и, че щял да я следи със специално внимание. Освен това, заплатата ми ще се увеличи с десет долара, а получихме специален бонус от двайсет долара, дето сам Капитан Ваймс го изплати от собствения си джоб, тъй каза Сержант Колън. Прилагам ви парите. Ще задържа малко, обаче, защото искам да видя Рийт от пансиона за девойки, а нейната настойничка Мадам Пам каза, че всички момичета също следели кариерата ми със Страхотен Интерес и че в свободните си от дежурство вечери да съм идел на вечеря. Сержант Колън ми разправя как да започна да ухажвам, което е много интересно и по всичко личи, не е никак сложно. Арестувах един дракон, но той избяга. Надявам се, че Г-н Варнеши е добре.

Щастлив съм, колкото може да е щастлив Човек на този свят.

Започнах да свиквам с мисълта, че био-логически съм Човек, макар и по душа да съм си Джудже.

Ваш син, Керът.“

...

Добрите новини се разпространяват бързо. Е, не толкова бързо както лошите, но все пак...

Що се отнася до слуховете, те се разпространяват мигновено.

Капитан Ваймс щеше да се жени. За Лейди Сибил Рамкин, една от най-заможните аристократки в града. Двамата преживяха много заедно в последните дни и се сближиха. От една страна, Самюъл Ваймс определено имаше нужда от семейна топлина и от някой да му пере чорапите (в случая - икономът на лейди Сибил - любезният г-н Уиликинс). А от друга, самата лейди Сибил си беше наумила да направи човек от Ваймс. Все пак, само допреди няколко седмици той се въргаляше из канавките с празна бутилка в ръка. Безобразие е да се похабява такъв талант!

В празничната вечер, след като повечето пожарища из града най-сетне бяха що-годе потушени, хората намериха разтуха в поредния мач на Анкх от лигата. В този случай слуховете твърдяха, че по заповед на Борда на Директорите, отборът следваше умишлено да падне от последния в класирането. Причините бяха две. Първо - черно тото. Някой беше заложил сериозна сума на такъв резултат...

И второ - планът е в края на сезона да имаме 5-6 пропуснати точки, но все пак да завършим първи в класирането. Целта е да се избегне директна промоция в по-горната дивизия, а вместо това да се играе бараж. Това би донесло допълнителни постъпления от билети, а и би позволило на ръководството да преценява дали си струва качването в съответната дивизия.

Загубата обаче не се състоя. Независимо колко упорито се опитваха да вкарат вълка в кошарата, и въпреки това, че излезе без никакви защитници, всичко, което Анкх успя да постигне, бе равенство. Просто противника бе толкова безкрайно слаб, че силиците не му стигнаха и за победа - дори и на празна врата. Не е лесно... Дори и да загубиш не е никак, ама никак лесно. Даже си е цяло изкуство.

Иска се талант дори в това да бъдеш тъп.

...

(…а още по-нататък към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Г-н Диблър, С.С.П.Г., Анкх-Морпорк“.

— Знаеш ли, Лобсанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с тези неща...)

...

Нека сега отново се отдалечим… Това е Дискът - свят и огледало на светове, носен през пространството върху гърба на четири гигантски слона, които стоят на гърба на Великата А’Туин — Небесната Костенурка. Това е единственото място в Мултивселената, където един слон понякога е принуден да си повдига леко крака, за да пусне Слънцето да премине отдолу. Около Ръба на този свят океанът се излива безкрайно в нощта. В Центъра му се издига високата десет мили кула на Кори Селести, върху искрящия връх на която боговете си играят игрички със съдбата на хората…

…ако човек знаеше въобще какви са правилата и кои са играчите.

В далечния край на Диска изгряваше слънце. Утринната светлина потече по мозайката от морета и континенти, но го правеше толкова бавно, защото светлината е мудна и леко натежала в присъствието на магическо поле.

В тъмния полукръг, където старата светлина на залеза още не беше успяла напълно да се изцеди от най-дълбоките долини, две песъчинки, едната голяма, другата малка, излязоха от сянката, плъзнаха се ниско над вълните на океана на Ръба, и поеха целеустремено над съвършено непроницаемите, осеяни със звезди дълбини на Космоса.

Може би магията щеше да устои. А може би не. Но дори и така да е, кой е вечен?


/КРАЙ/