За  Сюзън денят започна спокойно, макар че по пътя към парка Гауейн се постара нарочно да стъпи върху пролука между паветата.

Безметежно  веселият  ум  на  предишната  гувернантка  бе съчинил сред всички  останали ужаси и заплахата, че свирепи мечоци изяждат децата, които стъпват по пукнатините и локвите.

Затова  Сюзън  свикна  да  носи ръжена под модно скроеното си палто. И едно  замахване  обикновено  стигаше. Тварите се стъписваха от изненада, че някой изобщо успява да ги зърне.

- Гауейн...  -  строго  промълви  тя, загледана в нервния мечок, който вече отстъпваше заднешком.
- Да, госпожице?
- Знам,  че  мина  оттам,  за  да  се  наложи да пребия до смърт някое нещастно  животинче,  чиято  единствена  вина  се  състои  в непреодолимото желание да те разкъса.
- Ама аз само си подскачах...
- Именно.  Нормалните  деца  не  подскачат,  освен ако са дрогирани. - Момчето  й  се ухили. - Измислиш ли още някоя щуротия - с равен глас добави тя, - ще ти вържа ръцете зад врата.

Той кимна и отиде да бутне Туайла от люлката.

Сюзън  въздъхна от радостно облекчение. Това беше личното й откритие в педагогиката.  Идиотските  заплахи изобщо не притесняват децата, затова пък ги правят послушни. Особено ако бъдат описани красноречиво.

Предишната  гувернантка  бе  призовала всевъзможни чудовища и духове в борбата  си  за дисциплина. Все някое от тях чакаше да схруска момченцата и момиченцата  за  престъпления като заекването или упоритото писане с лявата ръка. От такива тухлички се гради детската невинност.

Първоначалните  опити  на  Сюзън  да разубеждава възпитаниците си само влошиха неимоверно положението.

Туайла  започна да се напишква нощем. Вероятно използваше единственото достъпно  й  средство  за защита срещу чудовището, което се бе заселило под леглото.

Скоро  Сюзън бе принудена да притича посред нощ, защото момиченцето се разпищя за караконджола, който се крие в килера. Тя поклати глава примирено и надникна  в  тъмното  помещение. От яд хвана гадината за гъстата грива на главата,  халоса я с ръжена от камината на детската стая, изкълчи й рамото, за да затвърди внушението, и я изрита през задната врата на къщата.

Децата не желаеха да се простят с вярата си в тези разнообразни твари, защото  си  знаеха,  че  ги  има.  Оказа  се обаче, че са още по-склонни да повярват в силата на ръжена.

Седна  на  една  пейка да почете малко. Поставила си бе задачата всеки ден  да  води децата на място, където да срещат себеподобни. Ако се научеха да  оцеляват  на  детската  площадка, нищо в живота им като възрастни не би могло  да  ги уплаши. Освен това й беше приятно да слуша детските гласчета, само  внимаваше  да  сяда  достатъчно далеч, за да не чува думичките, които изричаха.

По-късно   през   деня   предстояха  уроците.  Постигна  забележителен напредък, след като изхвърли книжките с топчици и кученца. Гауейн в момента поглъщаше  жадно  военните  мемоари  на  генерал  Тактикус - бяха подходящо кървави,  освен  това  се смяташе, че са прекалено трудни за детския ум. От тези  занимания  речникът  му  се  удвояваше едва ли не всяка седмица, вече употребяваше  съвсем  на  място  думи като "изкормване". В края на краищата имаше  ли  смисъл  да  учи  децата как да бъдат деца? Това им се удаваше по природа и без ничия намеса.

За  неин неописуем ужас много я биваше да се справя с децата. За което бяха  виновни  собствените й родители. Разбира се, снизходително си казваше Сюзън, не са искали животът й да се извърти така накрая.

Само  са  се  опитвали  да я опазят от Световете отвъд този, от онова, което хората назоваваха смътно с думата "окултно", и... направо казано - от нейния дядо. Смърт.

За добро или зло, дядо й беше безсмъртна антропоморфна персонификация.

Да  де,  но  малко  й  поразместиха  ума от прекалено старание. Честно казано,  тъкмо  в  това се състои родителският дълг. Светът е претъпкан със смахнати  криволици  и  остри ъгли, а ако не си поочукан в подходяща форма, няма как да се наместиш.

Погрижиха  се  и  за образованието й. Беше онзи тип образование, което прилича  на болест, предаваща се при полов контакт. Първо, прави те негоден за  някои  призвания  в  живота, второ, подбужда те на свой ред да предадеш заразата.

И тя  стана  гувернантка  -  една  от  малкото  професии,  достъпна  и пристойна  за  дама  с нейното потекло. Допадаше й. Закле се, че ако пак се излови  да  танцува с метла на някой покрив, ще се пребие до смърт с чадъра си.

По-късно им прочете приказка. Децата много харесваха нейните версии.

- ...и  тогава  Джек  отсякъл  бобеното  стъбло,  добавяйки убийство и екологична  катастрофа  към  кражбата, съблазняването и навлизането в чужда собственост,   които   обвинения  споменахме  по-горе.  Той  обаче  останал ненаказан  и  живял  щастливо  до  края  на  дните си, без дори да го гризе съвестта заради злодеянията му. Поуката гласи - всичко ще ви бъде простено, ако  сте герои, защото никой не би дръзнал да ви задава неудобни въпроси. А сега бързо по леглата!

Предишната  гувернантка  бе  научила Гауейн и Туайла на молитва, чиято същност се изразяваше в надеждата някой бог да прибере душите им, ако умрат насън. Май се подразбираше, че това ще бъде щастливо събитие.

"Някой ден - отново се закани Сюзън - ще я докопам!"

- Сюзън... - обади се момичето изпод завивката.
- Слушам те.
- Нали знаеш, че миналата седмица пратихме писма на Дядо Прас?
- И?
- Да, ама... В парка Рейчъл разправяше, че нямало никакъв Дядо Прас, а само татковци. И другите деца го казаха.

Шумолене откъм другото легло - братчето на Туайла наостри слух.

"Ами сега..."

- Какво  ви  засяга  има ли Дядо Прас, щом си получавате подаръците? - опита се да злоупотреби с детската им алчност.
- Засяга ни.

"Олеле..."  Сюзън  приседна  на  края  на  леглото й. Трескаво търсеше изход. Потупа една показала се ръчичка.

- Ами  ето какво мисля... - започна и мислено въздъхна дълбоко. - Там, където   хората   са  невежи  и  заблудени...  Където,  меко  казано,  имат прозорливостта  на пиленце насред ураган... Където са трогателно доверчиви, привързани  към нелепите си детски спомени и, общо взето, имат представа за физическите  закони  на  Вселената  колкото  и един рак за алпинизма... Да, Туайла, по такива места Дядо Прас съществува.

Мълчание  под  завивките,  но  тя долови, че тонът на гласа й постигна целта.  Думите  не  означаваха  нищо  за децата. "Какво друго да очакваш от човечеството?", както често бе чувала от дядо си.

- Лека нощ - измънка сънливо момичето.
- Лека нощ.

...

А пък същата вечер Анкх прие на своя стадион насред Невидимия Университет отбора на Скат от Омния. В пореден мач от Псевдо Шампионската Лига.

Никой не бе поставял за цел пред отбора да достигне стопроцентов актив от победи в груповата фаза на турнира, но нещата явно от само себе си се насочват в тази посока - Анкх отвя противника с 5 на 3, като даже се смили над бедничките омнианци и не им натресе останалата половин дузина голови положения. Все пак трябва да се спазва благоприличие. Успеваемост от 50 процента вкарани голови атаки не е лошо като за начало, от гледна точка на благоприличието.

Домакинската учтивост не пречи на това да разгромяваш поредния си гост.

А домакинската традиция повелява и победителя да черпи целия отбор на гостите по едно в местната кръчма. А в Анкх обичат традицията. Заведоха ги в "Поправения барабан" - най-често потрошаваната и най-често ремонтирана кръчма в града.

...

То не беше дори точно бар, а място, където хората си пийват, докато чакат други хора,  с които да си уредят далаверката. Обикновено ставаше дума за смяната на собственост върху нещо, но нали това е същността на бизнеса изобщо?

Затова  в известен смисъл може  да  се  каже,  че  петима  бизнесмени седяха около маса, осветена  от  залепена  на  чинийка  свещ. По средата се мъдреше и отворена бутилка.

Стараеха се гърлото й да не е прекалено близо до пламъчето.

- Ей, минава шест - напомни един грамаден мъжага с бакенбарди и брада, с които  някой  би  могъл  да  изхрани  стадото  си  кози.  - Откога дрънна часовникът. Пък оня тип никакъв го няма. Я да си ходим.
- Седи  си  кротко,  ясно?  Убийците  все  закъсняват. Тъй им прилича, светна ли ти в чутурата?
- Ама тоя е смахнат.
- Има си приумици човекът.
- И к"ва е разликата?
- Един чувал мангизи.

Тримата, които още не се бяха обадили, се спогледаха.

- Чакай  бе  -  озъби  се  Мрежестия.  -  Не сме се разбирали да имаме вземане-даване с убиец. Банджо, той не каза, че ще идва убиец, нали?

Отекна звук като далечна гръмотевица. Банджо Лилиуайт се прокашля.

- Ами да - долетя някъде от върха. - Не каза.

Другите   изчакаха   тътенът   да  заглъхне.  Дори  гласът  на  Банджо надвисваше.

- Отгоре на всичко - настоя първият - е смахнат. И има гнусно око.
- Стъклено  е,  к"во  ти  пука?  -  вдигна  рамене  Котака и поиска от сервитьора  четири бири и чаша мляко. - Плаща по десет хилядарки на калпак. А окото му не ми влиза в работата.
- Да,  ама чух да разправят, че било направено, от същата гадост, дето правели от нея и кълбата за гадаене. Е, това да не е хубаво? Стъклено било, пък гледа с него.

Този  от  мъжете  носеше  прякора  Мъхнатко,  макар никой да не знаеше защо.*

[* Мъхнатко не беше от хората, на които ти се иска да задаваш въпроси, освен ако не звучат приблизително така: "А-а-а-ако ви дам всичките си пари, н-н-н-нали няма да ми счупите и другия крак?"]

Котака  въздъхна.  В господин Тийтайм наистина имаше нещо сбъркано. Но всички  от  Гилдията на убийците си бяха превъртели посвоему. Пък и човекът беше  готов  да плати добре. Мнозина убийци ползваха услугите на взломаджии или  доносници,  формално  погледнато,  нарушаваха  правилата,  но при този всеобщ  упадък...  Обикновено плащаха със закъснение и се пазаряха за всеки цент, сякаш ти правеха услуга. С Тийтайм обаче можеше да се погодиш. Е, да, при  разговор  с  него  след няколко минути очите ти започваха да сълзят, а кожата те засърбяваше и отвътре, ама никой не е идеален, нали?

Мъхнатко се наклони напред и зашепна заговорнически:

- Айде  на бас, че той е тука. Предрешил се е! И ни се подиграва! Само да го видя да се хили...

Кокалчетата  на  юмруците  му  изпукаха. А Средния Дейв, последният от петимата,  се огледа. Наистина имаше множество самотници из ниското здрачно помещение.  И  май  повечето  предпочитаха  широките  безформени наметала с големи качулки.

Никой не излъчваше особено дружелюбие.

- Мъхнатко, не си измисляй - промърмори Котака.
- Те  си падат по такива номера - изръмжа Мъхнатко. - Много ги бива да се правят на к"вито си поискат.
- Ами да се предреши, ако ще, нали окото го издава?
- До огнището седи един с превръзка на окото - подхвърли Средния Дейв.

Той  рядко  отваряше уста, затова пък винаги беше нащрек. И другите се вторачиха в посочения човек.

- Ще чака да се залисаме, после ще ни се смее - изсумтя Мъхнатко.
- Ама те убиват само за пари - напомни Котака, макар и вече не толкова уверено.

Впиваха  погледи  в  закачуления мъж с превръзката, който им отвръщаше със същото.

Ако   някой  ги  помолеше  да  опишат  с  какво  се  препитават,  биха отговорили:  "Ами  от  всичко  по  малко."  Или:  "С к"вото ми падне." Най-вероятната  реплика  на  Банджо обаче би прозвучала така: "А бе, я се..." В равнодушните  очи  на обществото бяха престъпници, макар самите те да не се смятаха   за  такива,  а  и  не  биха  могли  да  напишат  правилно  думата "криминален".  Най-общо  заниманията им включваха пренасяне на неща от едно място  на друго. Случваше се нещата да са от неподходящата страна на дебела стоманена  врата  или  не  в  която  къща  трябваше  да бъдат. Понякога пък въпросните  неща представляваха хора - твърде незначителни, за да им обърне внимание Гилдията  на убийците, но въпреки това се изтъпанваха там, където пречеха  най-много.  Повече  им  приличаше  да  намерят покой, да речем, на морското дъно.*

[*  Мрежестия  заслужи  прякора  си  със  своя изобретателски принос в методите  за  прикрепване  на  досадниците  към дъното с помощта на бетонен блок.  Процесът има един недостатък - след време изплуват парчета и плъзват ненужни  приказки.  Хитроумният  мъж  се досети, че ако увиеш и парче гъста мрежа  около  натрапника, ще си спестиш неприятните слухове, а през дупките рибите и раците пак ще могат да си свършат работата по очистването.]

Никой  от  петимата  не  принадлежеше  към  официалните  Гилдии,  а  и клиентите  им почти винаги си имаха зловещи причини да не търсят помощта на същите  тези  Гилдии  -  понякога  и  защото  бяха техни членове. Винаги се намираше  нещо,  което трябваше да бъде преместено от точка А в точка Б или пък на дъното на точка М.

- Ей сегинка ще дойде - увери ги Мъхнатко.

Банджо се прокашля. Пак се бе появила някаква мисъл в главата му.

- А бе, нещо не разбирам...
- Казвай, казвай - насърчи го брат му Средния Дейв.*

[*  Подземният  свят на Анкх-Морпорк се отличаваше с такива мащаби, че обикновеният  свят  се  носеше  върху  него  като кокошчица, опитваща се да нахрани  гнездо  с  пораснали  щраусчета.  Вече имаше Големия Дейв, Тлъстия Дейв,  Лудия  Дейв,  Слабака  Дейви  и  Дългуча  Дейв.  А все някакъв прякор трябваше да измислят и на този от братята Лилиуайт.]

- Откога в тая дупка има келнери, а?
- Добър вечер - поздрави ги учтиво Тийтайм и остави подноса на масата.

Зяпнаха  го  онемели, а той им се усмихна приятелски. После грамадната длан на Мъхнатко плесна по масата.

- Ще ни се промъкваш, дребосък такъв... - започна заплашително.

В техния  занаят  хората обикновено се сдобиваха с качество, близко до ясновидството.  Средния  Дейв  и  Котака  небрежно поизместиха столовете си настрани.

- Здрасти и на теб! - жизнерадостно изрече Тийтайм.

Нещо  блесна и един нож се заби между палеца и показалеца на Мъхнатко, който се вторачи уплашено във все още непокътнатата си ръка.

- Казвам се Тийтайм. А ти кой си?
- Ами... Мъхнатко.
- Интересно име. И защо те наричат така?

Средния Дейв уплашено сгуши глава в раменете си, а Мъхнатко се вторачи в лицето на  убиеца.  Стъкленото  око  беше просто топче от леко просветваща сивота. Другото  приличаше  на точица в бяло море. Единственият допир на Мъхнатко с интелекта се състоеше в обирането и пребиването му, но внезапно пробудилият се инстинкт за самосъхранение го прикова към стола.

- Щото не се бръсна - смънка той.
- Господине, острите неща го дразнят - подсказа Котака.
- Мъхнатко, а ти много приятели ли имаш?
- Ъхъ, намират се, колкото да не е без хич...

С внезапно,  стряскащо  движение  Тийтайм  се  извъртя,  докопа  стол, премести  го  до  масата  и  се  настани.  Трима  от тях вече бяха стиснали дръжките на мечовете си.

- Аз  пък  нямам  - обясни убиецът, сякаш се извиняваше. - Май не знам как да се сприятелявам. Но от друга страна... Струва ми се, че нямам и нито един враг. Приятно е, нали?

С искрящия,  припукващ  и  диво  въртящ се фойерверк на ума си Тийтайм размишляваше за безсмъртието.

Безспорно  беше  луд,  но  не  и  глупак. В Гилдията на убийците имаше множество  портрети  и  бюстове...  не на нейни членове, а на прочути техни обекти,  всеки  придружен  със скромна бронзова табела, например: "Напуснал този   скръбен  свят  на  3  груни  в  Годината  на  сгърчената  въшка  със съдействието  на  достопочтения К. У. Добсън (Клан на усойницата)." В много образователни   институции  с  традиции  има  мемориални  зали  в  чест  на възпитаниците,  отдали  живота  си за кралството и страната. Гилдията не се отличаваше от тях, само че възникваше въпросът, чий живот е бил отдаден.

И всеки  от  младоците  в  тази професия искаше да се запише някъде по стените. Това си беше безсмъртие...

Мъжете около масата го наблюдаваха. Трудно беше да се налучка за какво си  мисли  Банджо  и  дали  мисли  в  момента, но останалите явно беснееха: "Нахакано дребно копеленце като всички убийци. Ще ми се прави на всезнайко! Мога  да  го смачкам с два пръста. Ама... Чувал съм разни истории. Пък и от очите му тръпки ме побиват..."

- Казвай за далаверката - подкани го Мрежестия.
- Ние не се занимаваме с далаверки - уточни Тийтайм. - Ние изпълняваме поръчки  и  извършваме  услуги.  А тази услуга ще ви донесе по десет хиляди долара на човек.
- Доста  повечко,  отколкото  дават  ония  от  Гилдията  на крадците - отбеляза Средния Дейв.
- Никога  не  са  ми  били  симпатични  -  отвърна  Тийтайм, без да го погледне.
- Че защо?
- Твърде много въпроси задават.
- Ние за нищо не питаме - побърза да се намеси Мрежестия.
- Значи  ще  си  допаднем  - усмихна се убиецът. - Поръчайте си по още едно питие, докато чакаме и другите от нашия малък сплотен екип.

Мрежестия  забеляза как устните на Средния Дейв се готвят да избълват: "Кои..." Срита го под масата.

Вратата се открехна. Вътре не влезе, а се вмъкна невзрачна фигура и ги изгледа над вдигнатата си яка.

- Ей, ама тоя е магьосник - промърмори Мъхнатко.

Фигурата си придърпа стол.

- Не съм! И тук съм инкогнито!
- Ясно, господин Инкогнито - подсмихва се Средния Дейв. - Само дето си забравил  да си свалиш островърхата шапка. Тоя тука е брат ми Банджо, оня е Мъхнатко, до него е...

Нещастникът се озърна отчаяно към Тийтайм.

- Не исках да идвам!
- Господин  Сайдни  наистина  е  магьосник. Поне е студент в Невидимия университет.  Само  че не му върви напоследък, затова все пак се присъедини към нашето начинание.
- И в к"во толкоз не му върви? - не се сдържа Средния Дейв.

Магьосникът се стараеше да не срещне ничий поглед.

- Прецених неправилно вероятностите.
- Аха, загубил си облог! - досети се Мрежестия.
- Платих си навреме.
- Така  е  -  потвърди  Тийтайм,  - но има една неприятна подробност - тролът  Хризопраз  не понася жълтиците, които на другия ден вече са оловни. Нашият  приятел  има  спешна  нужда да припечели малко пари, и то на място, където няма да му откъснат ръцете и краката.
- Не сме се разбирали да има и магии - изсумтя Мъхнатко.
- Вярно, но нашата цел, господа, е... нещо като кула на магьосник.
- Ама  не  е  съвсем  истинска, нали? - неспокойно се осведоми Средния Дейв. - Щото ония щураци много гадни капани залагат.
- Не е.
- Стражи има ли?
- Предполагам, ако се съди по легендите. Не са нищо особено.

Средния Дейв присви очи.

- А в оная... кула има ли скъпоценности?
- О, да.
- Че тогаз защо не стигат стражите, а?
- Обитателят  на  въпросната  недвижимост  вероятно не разбира колко е ценно онова, което притежава.
- Значи има много ключалки - усъмни се Средния Дейв.
- По пътя към нас ще се присъедини и ключар.
- Кой?
- Господин Браун.

Всеки в занаята познаваше господин Браун. Присъствието му придаваше на предстоящата   работа   известно  лустро.  Спретнатият  застаряващ  мъж  бе изработил сам почти всички инструменти в кожената си торба.

С каквато  и  дяволска хитрост да надделееш над малка армия пазачи или да  се  вмъкнеш  в трезора, рано или късно викаш господин Браун. Той идва с торбата.  Първите  десетина  минути  не  прави  нищо,  само  се  вглежда  в ключалката,  после  избира  парченце огънат метал измежду още стотици почти неотличими  от  него. Не повече от час след това си отива с приятните десет процента от плячката. Разбира се, никой не те задължава да ползваш услугите му.  Ако  предпочиташ,  седиш  си там до края на живота и зяпаш заключената врата.

- Добре де, къде е това място? - попита Мъхнатко.

Тийтайм му се усмихна.

 - Щом аз ви плащам, защо тогава вие ми задавате въпроси?

Мъхнатко дори не погледна стъкленото око втори път.

- Ами  само  искам  да  се  приготвим,  ей  таквиз  ми  ти работи... - смотолеви кротко.
- Прилежното  проучване  е основата на успешната операция - съгласи се убиецът.  Озърна  се  към  грамадата, която представляваше Банджо. - А това какво е?
- Банджо - представи го Средния Дейв, свивайки си цигарка.
- Циркови номера прави ли?

Времето  сякаш  се смръзна. Останалите трима съратници на Средния Дейв се  опулиха. Сред хората от занаята беше известен като склонен към размисъл и търпелив мъж, дори му се носеше славата на интелектуалец, защото някои от татуировките му бяха изписани правилно. И в напечено положение можеше да се разчита  на  него,  а  основната  му  добродетел  беше  честността,  защото свестните  кримки просто са принудени да бъдат честни помежду си. У Средния Дейв  обаче  изпъкваше  и  един  недостатък - раздаваше окончателно и бързо правосъдие  на  всекиго,  който подхвърлеше непредпазлива забележка за брат му.

Този  път  се опря на търпението си. Пръстите му доразпределиха тютюна върху хартийката и я вдигнаха към устните му.

- Не - отговори той изчерпателно.

Мрежестия се опита да стопи леда.

- Е,  никой  не  смята Банджо за много схватлив, ама винаги е полезен. Може да вдигне по двамина с една ръка. И то като ги стиска за вратовете.
- Ъхъ - потвърди планината от плът.
- Прилича ми на вулкан - подметна Тийтайм.
- Сериозно? - поклати глава Средния Дейв Лилиуайт.

Мрежестия  се пресегна припряно и го бутна обратно на стола. А убиецът му се усмихваше.

- Господин  Среден Дейв, искрено се надявам да бъдем приятели. Боли ме сърцето,  като  си  помисля,  че  може да има неприязън в отношенията ни. - Изгледа и другите. - Споразумяхме ли се, господа?

Те  закимаха,  макар и малко неохотно заради мълчаливия консенсус къде му е мястото на този тип - в добре затворена стая с меки стени, - но в края на краищата десет хиляди долара са си пари.

- Добре  -  поощри  ги  Тийтайм  и  премери с поглед Банджо. - В такъв случай нищо не ни пречи да започнем.

Замахна и прасна с все сила великана по устата.

...

Смърт  не  се  явява  лично  за  края на всеки живот. Не е необходимо. Президентите  и министър-председателите също не ходят по домовете на хората да  ги  поучават  как да живеят - би било гибелно за някого. Има си закони, нали?

Все пак от време на време Смърт проверяваше дали всичко е наред и в по-незначителните области на твърде обширната му юрисдикция.

Сега бродеше из мрачно море.

Тук  цареше  тишина,  налягане и непрогледна тъма. И толкова далеч под вълните  се  срещаше  живот. Гигантски калмари и раци със зъби около очите. Паякообразни  твари  със  стомаси  по стъпалата и светещи риби. Безмълвен и черен  свят  от  кошмарите,  но  животът прониква навсякъде, където може да оцелее. Където не може, се настанява малко по-късно.

Смърт  вървеше  към възвишение в дъното. Водата около него ставаше по-топла  и  населена  със  създания,  които  сякаш  бяха слепени от отпадъчни частици.

Огромна  струя кипяща вода изригваше от близката пукнатина. Някъде по-надолу скалите се нажежаваха до червено заради магическото поле на Диска. Наоколо  стърчаха колони от утаечни минерали. И този малък оазис имаше своя  форма на живот, която не изпитваше потребност от въздух или светлина, дори от храна, каквато поглъщаха повечето други видове.

Просто  съществуваше край водната струя и приличаше на кръстоска между червей и цвете.

Смърт  се наведе да погледне отблизо, защото живото нещо беше мъничко. Незнайно защо в този свят, където липсваха и светлина, и очи, дребната твар беше яркочервена. Разточителството на живота често го изумяваше.

Бръкна  в  широката  си роба и извади малко калъфче. Внимателно взе от едното джобче коса с дължина половин пръст и я стисна с палец и показалец. Някъде горе случайно течение размести каменна плочка и тя се запремята мудно  по  скалната  колона.  Накрая откъсна цветето-червей от каменното му легло.  И  Смърт замахна с миниатюрната коса тъкмо когато цветът започна да избледнява...

Душата  на  съществото  беше  мъничка  и простичка. Не се тревожеше за греха.  Никога  не пожелаваше полипите на съседа. Не пиеше, не си падаше по хазартни  игри.  Не  се  мъчеше  с  въпроси  от рода на "Аз защо съм тук?". Всъщност нямаше представа какво е "тук", нито дори "аз".

Въпреки  това  нещо  се  освободи изпод острието и се загуби в мътната вода.  Смърт  прибра  грижливо инструмента и се изправи. Всичко беше наред, нещата вървяха...

...крайно незадоволително.

Както  най-способните инженери по поддръжката откриват изхабения лагер по  нищожната  промяна  в боботенето на двигателя, така Смърт долови фалшив звук в световната симфония. Дразнеше подобно на песъчинка в огромна обувка.

Размаха  пръст  в  мрака. За миг се очерта синя рамка, Смърт мина през нея и изчезна.

Другите същества не го зърнаха как си отиде, защото не го видяха и как идва. Те никога нищо не забелязваха.

...

Каруца трополеше по заскрежените мъгливи улици, коларят се гърбеше под дебелия си кафяв кожух.

Неясен  силует  се стрелна откъм сенките и изведнъж се настани до него на капрата.

- Здрасти, аз съм Тийтайм. Ти как се казваш?
- Я слизай, не дават да возя и...

Коларят  преглътна  останалото.  Беше  наистина озадачаващ начинът, по който  убиецът  проникна  с  острието  през  четири  слоя дебел плат и само погъделичка плътта.

- Извинете, не разбрах? - усмихна се той лъчезарно.
- Ъ-ъ... ама няма нищо ценно, возя само едни чували...
- Та как ти беше името?
- Ърни. Ъ-ъ... Да, Ърни.

Тийтайм леко завъртя глава.

- Качвайте се, господа. Това е моят приятел Ърни. Ще ни вози тази нощ.

Още половин дузина фигури изплуваха от мъглата и се покатериха отзад в каруцата.  Ърни  изобщо  не  се  опита да ги погледне. Съзнаваше, че такава постъпка  не  би била проява на благоразумие. Само усети, че най-грамадният натрапник носеше дълъг вързоп, който шаваше и издаваше задавени звуци.

- Ей, Ърни, стига си треперил. Просто ще ни откараш докъдето искаме.
- Накъде сега, господине?
- А,  ще  видим.  Първо  обаче  ще  спреш  на площад "Сатор" до втория фонтан.

Ножът се отдръпна и коларят прекрати усилията да диша през ушите си.

- Ъ-ъ...
- Какво  има?  Много си напрегнат. В такива случаи помага лек масаж на шията.
- Такова...  Става  лошо, като возя някого. Чарли направо ще ми смачка фасона...
- Виж,  от  него  няма  защо да се боиш - тупна го Тийтайм по гърба. - Нали всички тук сме свои хора!
- А туй момиче защо го помъкнахме? - обади се някой отзад.
- Не  може тъй да треснеш момиче по главата - затътна още един глас. - Мамчето  разправяше  да не бием момичета. Викаше ни, че само лошите момчета го правят...
- Банджо, хайде стига!
- Да, ама мамчето...
- Шът!  -  обади  се невъзмутимо Тийтайм. - Не е нужно да занимаваме и Ърни с проблемите си.
- Аз, да знаете, съм глух като пън - забърбори коларят, който схващаше извънредно бързо смисъла на някои ситуации. - Пък и едва си виждам краката. Изобщо  не  помня  лица.  Като  си  приказват  за забравяне, хората все мен споменават.  - От гърлото му вече се изтръгваше пискливо гъргорене. - Някой път и името си не знам!...
- Ърни - напомни му усмихнат Тийтайм. - А, пристигнахме. Я гледай, там май стават някакви безредици.

Отпред  наистина  се чуваше шум като от сбиване, после двама маскирани тролове  претичаха тежко, следвани по петите от трима стражи. Никой дори не погледна към каруцата.

- Чух,  че  бандата  на  Чакъла  щяла да обира днес трезора на Пакли - обясни някой зад гърба на коларя.
- Значи господин Браун няма да идва с нас - прихна друг.
- А, не бих се съгласил с вас, господин Лилиуайт - възрази трети откъм фонтана. - Ще поемете ли торбата, докато се кача при вас? Внимавайте, доста е понатежала.

Дори гласът беше спретнат. Подсказваше, че притежателят му винаги брои рестото, преди да излезе от магазина.

- Продължавай,  Ърни  -  подкани  Тийтайм. - Доколкото знам, трябва да заобиколим и да минем зад Университета.

Каруцата  пак  задрънча  по  калдъръма,  а спретнатият гласец подхвана разговор:

- Най-добре да прибереш париците и да се изсулиш кротко. Прав ли съм?

Някой промърмори одобрително:

- Туй съм го засукал с майчиното мляко.
- Господин  Лилиуайт, още много хитрини сте засукал с млякото на майка си.
- Ей, я да не приказваш за наш"то мамче! - отекна отглас от земетръс.
- Банджо, стегни се, де. Това е господин Браун!
- Ама що плещи за мамчето!
- Ясно,  ясно!  Впрочем,  здрасти,  Банджо.  Някъде  по джобовете имах бонбонче...  Заповядай.  Да,  вашата  майка разбираше тънкостите на живота. Влизаш  тихомълком,  вършиш  си работата без разтакаване, после изчезваш по терлици.  И не се помайваш на мястото, за да броиш плячката и да се тупаш в гърдите колко си печен. Прав ли съм?

- Господин  Браун,  като я премерих на ръка тая торба, не сте си губил времето.
- Джобни  пари,  господин  Котако.  Подаръче  за  Прасоколеда, образно казано.  Аз  така  си  го  представям  -  не  награбваш  всичко  и не тичаш презглава.  Вземаш  малко  и  излизаш спокойно. И се обличаш прилично. Това трябва  да  запомни човек - да не бяга Никога! Онези от Стражата веднага се втурват  подир  теб.  Същински  гончета са. Не така! Свиваш невъзмутимо зад ъгъла, изчакваш да задочне шумотевицата и се връщаш. Тогава се слисват и те пускат  да  минеш  покрай тях. Пожелаваш им лека нощ и се прибираш вкъщи да пийнеш горещ чай.

- Тъй, тъй! Ако имаш здрави гащи, измъкваш се от кашата.
- Не  ме  разбрахте, господин Мъхнатко. Никога не затъваш в нея... Ха! Банджо, какво стана с устата ти?
- Падна му едно зъбче - изкиска се някой.
- Ъхъ, господин Браун, падна ми зъбче - потвърди планината с грохот на търкалящи се камъни.

Наоколо  вече  нямаше  никого  въпреки  оживлението  в града зад тях и близостта  на  Невидимия  университет.  Къщите  по  улиците  бяха  очевидно изоставени.  И  звуците  се променяха странно. Шумотевицата на Анкх-Морпорк стигаше до ушите им като през дебела стена. Навлизаха в презряното кътче на града,  където  Университетът  открай време се отърваваше от отпадъците си, затова на квартала му излезе името Пърхащата недвижимост.

- Скапани магьосници - изсъска Ърни по навик.
- Моля? - учуди се Тийтайм.
- Прадядо  ми  все  се  вайкаше,  че сме имали имот някъде тука. Ниски равнища  на  магията,  как пък не! На магьосниците нищичко им няма, нали се пазят  с  разни  заклинания.  Тук магийка, там магийка... Ама все някъде се утаяват, нали?
- Около  Университета  имаше  и  табели  с  предупреждения  -  напомни спретнатият гласец.
- Да,  бе!  -  прихна друг. - Все едно на тях пишеше: "Страхотни са за подпалки."
- Ама  чуйте  бе, хора! Хвърлят стара магия за гърмене, после друга за правене на злато, накрая трета за отглеждане на моркови. И к"во става, като се  смесят, а? Прадядо се кълнеше, че някои сутрини семейството се будело и к"во  да  види?  Зимникът  пораснал  над покрива. Ставало и по-зле - добави мрачно Ърни.
- Няма  лъжа - подкрепи го някой отзад. - Както си вървиш по улицата и срещаш себе си. Тъпотия!
- Кучето  мъкнело  разни боклуци вкъщи - продължи разпалено коларят. - Прадядо викаше, че все се криели зад дивана, щото не се знаело... Потрошени жезли със зелени пушеци около тях, ей таквиз щуротии. А котето като почнело да  си играе с нещо, по-добре било да не се заглеждаш. - Ърни почти забрави настоящите си затруднения, обхванат от наследствен праведен гняв. - Сега ни лъжат  в  очите,  че  старите  книги  за  магия  ги заравяли надълбоко, пък заклинанията ги рециклирали. Да не е голяма утеха, като картофите ти вземат да  се  разхождат  по  полето?  Прадядо  отишъл  да  се  оплаче  на главния магьосник,  пък оня му казал... - Заговори със задавен носов глас, както си представяше  произношението  на  образованите хора: - "Временни неудобства, добри ми човече, всичко ще отшуми след някакви си петдесет хилядолетия."

Вече  личеше,  че  се  намират  в задънена улица. Полусрутени къщи със зейнали дупки вместо врати и прозорци се облягаха пиянски една на друга.

- Нали уж щяха да поразчистят тука... - изсумтя някой.
- Да,  бе, чакай! - Плюнката на Ърни тупна на земята и избяга. - Разни смахнати се навъртат наоколо, ровичкат, отмъкват по нещо...
- Право  към  стената  -  дружелюбно изрече Тийтайм. - Ако съм схванал правилно,  обикновено  преминавате до купчината боклук при сухото дърво. Е, не съм ви виждал точно в този момент...
- А,  не  мога и там да ви откарам! - възкликна Ърни. - Да ви повозя е едно, ама и други хора чак дотам...

Тийтайм въздъхна.

- Досега  се  разбирахме  толкова  добре.  Ърни,  чуй  ме  - или ще ни прекараш  през  прохода,  или, макар да го казвам с голямо съжаление, ще те убия.
- Ама ако ви отведа там...
- Какво  лошо  може да те сполети? Най-много да си загубиш работата. А иначе ще си изгубиш живота. Всъщност се оказва, че ти правя услуга. Хайде, кажи "да".

Мозъкът на коларя съвсем се оплете. Момъкът наглед беше глезено конте, пък и говореше приятно, само дето думите не се връзваха с гласа...

- Освен  това  не  е  твоя  вината, ако си бил принуден с нож, опрян в гърба.
- Е, да, щом съм бил принуден...

Конят  спря  и зачака с търпението на животно, на което маршрутът му е по-ясен, отколкото на коларя. Ърни порови в широкия джоб на кожуха и извади нещо като кутийка за енфие. Отвори я и вътре засия някакъв прашец.

- С това какво правиш? - любознателно се осведоми Тийтайм.
- Ами вземаш една щипка и я подхвърляш във въздуха. Чува се едно "зън" и пролуката се отваря.
- Виж ти... Значи никакво специално обучение или тайни думи?
- Ъ-ъ... не. Подхвърляш прашеца към стената, после - "зън".
- Сериозно? Може ли да опитам?

Отне  кутията  от  безволно  отпуснатата  ръка на коларя и пусна щипка прашец  пред  муцуната  на коня. Във въздуха светна тясна арка, от която се разхвърчаха искри, чу се мелодичен звук.
- Леле! - разтресе се каруцата. - Дейви, глей колко е хубаво...
- Ъхъ.
- К"ви искрички...
- А после караш напред, така ли? - пожела да уточни Тийтайм.
- Ами да, само че бързо. Остава отворено за малко.

Младежът прибра кутийката.

- Много ти благодаря, Ърни. Извънредно съм ти признателен.

Другата  му ръка се стрелна напред. Блесна метал. Коларят примига и се килна от каруцата.

Отзад  настъпи  тишина,  наситена  с  потрес... и с оттенък на искрено страхопочитание.

- Ама  че скучно човече беше, нали? - озърна се за миг Тийтайм и хвана поводите.

...

Заваля сняг и върху неподвижното тяло на Ърни, и през няколко качулати безформени сиви роби, увиснали във въздуха.

"Трябва да си признаем - отбеляза първият, - че той буди възхищение."
"Наистина  - съгласи се вторият. - Ние никога не бихме се насочили към целта по този път."
"Особено находчив е за човек" - добави третият.
"А  най-прекрасното  е - каза първият или вторият, защото робите не се отличаваха абсолютно по нищо, - че ще контролираме още толкова много неща."
"Мисленето им е изумително - вметна друг. - Алогична логика."
"Да контролираш децата... Кой би се сетил? Но днес - децата, утре - целия свят."
"Дайте  ми  дете,  преди  да  е  навършило седем години, и ще бъде мое завинаги..."

Настъпи ужасна пауза.

Съществата, наричащи себе си Ревизорите, не вярваха в нищо, освен може би  в Безсмъртието. И знаеха, че единственият начин да го постигнат е да не живеят  изобщо. А най-силно НЕ вярваха в индивидуалността. Да бъдеш личност означава  да  си  твар  с  начало  и  с край. Те се опираха на извода, че в безкрайната  Вселена  всеки  живот  е  невъобразимо  кратък, затова умираха мигновено.  Разбира  се,  в  логиката им имаше уязвим елемент, но докато го открият, вече беше твърде късно.

Преди  всичко  отбягваха  изказвания, действия или преживявания, които биха могли да ги откроят от останалите.

"Изречението беше в първо лице!" - заяви един.
"А!  Да...  Но  нали  разбирате,  ние  само  цитирахме - побърза да се поправи   другият.  -  Някакъв  религиозен  деец  го  бе  казал,  и  то  за възпитанието  на  децата.  Затова  е логично той да говори в първо лице. Аз обаче никога не бих се изразил... Ох, проклятие!"

Робата изчезна в бледо облаче дим.

"Нека  това ни бъде за урок" - изрече един от оцелелите, а в същия миг започна съществуването си друга неразличима сива роба.
"Да - потвърди новодошлият. - Както изглежда..."

Спря се насред изречението. Доближаваше ги тъмен силует.

"Той е!"

Те избледняха припряно и се изгубиха в околния фон.

Тъмната фигура спря до поваления колар и се наведе.

- ДА ТИ ПОМОГНА ЛИ ДА СТАНЕШ?

Ърни го погледна с благодарност.

- Ъхъ,  няма  да  е  зле.  - Стъпи на краката си и залитна леко. - Ей, господине, ама пръстите ти са ледени!
- СЪЖАЛЯВАМ.
- Оня защо го направи? Нали си кротувах? Можеше да ме затрие!

Смърт се озърташе и душеше сърдито въздуха.

- И сега как ще се разправям с шефа, а? - горещеше се Ърни.
- ИЗВИНЯВАЙ. НЕВЪЗПИТАНО Е, НО СЕ РАЗСЕЯХ ЗА МИГ.
- Ами  как ще обяснявам, че някакви типове са отпратили с каруцата? Ще ме изритат, големи главоболия ще си имам...
- А,  РАЗБИРАМ.  ПОНЕ  В  ТОВА ОТНОШЕНИЕ, ЪРНЕСТ, ИМАМ ДОБРА НОВИНА ЗА ТЕБ. УВИ, ИМАМ И ЛОШИ НОВИНИ.

Ърни  го  слушаше  замаяно. Два-три пъти се озърна към трупа в краката си.  Беше  достатъчно  схватлив, за да не оспорва очевидното, обяснено и от двуметров скелет с голяма коса в ръцете.

- Ясно. Значи пукясах.
- ПРАВ СИ.
- Ъ-ъ...  такова...  Жрецът  разправяше...  Като умреш, де... Все едно влизаш през врата и от другата страна... Някакво страшно място...

Смърт се взря във все по-избледняващото лице.

- ПРЕЗ ВРАТА, ТЪЙ ЛИ?
- Жрецът...
- СПОРЕД МЕН ЗАВИСИ ОТ КОЯ СТРАНА ВЛИЗАШ.

Когато   на  улицата  остана  само  доскорошното  телесно  убежище  на покойника, сивите роби се появиха отново.

"Честно казано, той се държи все по-неприятно."
"Забелязахте  ли,  че  търсеше нас? Започнал е да подозира нещо. Става все по-загрижен..."
"Да...  Но  прелестта  на този план се крие в невъзможността Той да се намеси."
"Той може да проникне навсякъде."
"О, не. Не е съвсем вярно."

С неизразимо с думи самодоволство те пак се разтвориха в нищото.