Вечерта преди Прасоколеда. В цялата къща…

…се разшава само едно същество. Беше мишка.

Разбира се, както можеше и да се очаква, някой беше заложил капан. Но понеже беше празник, примамката беше свинска пръжка. Уханието й влудяваше мишката през целия ден. Вече никой не ходеше насам-натам и животинчето беше готово да рискува.

Не знаеше, че се промъква към капан. Мишките не са блестящи в споделянето на опита си. Не водят мишлетата да разгледат прочути капани и не ги поучават: „Виждаш ли, ето тук се спомина чичо ти Артър.“

Малкото създание само знаеше, че има нещо за ядене на дъсчица с тел около нея.

Кратко оживление… и челюстите му захапаха пръжката.

По-точно минаха през нея. Мишката се вторачи в онова, което лежеше под дебелата тел, после вдигна глава към черната фигурка.

— Писук?
— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките

С това историята приключи. След малко Смърт на мишките се огледа с любопитство. Поради естеството на много важната си работа най-често посещаваше разни вонящи дворове и мухлясали подземия, също вътрешности на котки и какви ли не дупки, където плъховете и котките най-сетне откриваха истината има ли в края на краищата Обетовано сиренце или няма. Това място обаче беше нещо съвсем друго.

Например имаше си ярка украса. От рафтовете висяха бръшлян и борови клонки. Пъстри гирлянди се стелеха по стените, а това не се среща в червата на котка, нали?

Смърт на мишките скочи на един стол, оттам на масата и цопна право в чаша с кехлибарена течност, която след миг се счупи на пода. Около четирите големи репи на масата се образува локвичка, която полека попиваше в листчето хартия, покрито с детски драскулки.

„Скъпи Дядо Прас,
За Прасоколеда си пожилавъм барабанчи на кулелца, мече и Страшнъ омнианскъ стая за мъчения, дето си има и кървави петна по масата за растягане. Има я в магъзинчету на ъгълъ на Късътъ улицъ, струва само 5,99 долъръ. Ас бях многу добра. Оставих ти чашъ вирмут, свински пай и четири репи за твоите четири прасчовци. Дано куминът е широк колкуту трябва. Ама едно момче от площадката, казва се Уилям, расправя дето те нямало, пък татковците носели подаръци.
С увъжение Върджи Пруд“

Смърт на мишките си гризна малко от свинския пай, защото щом си олицетворение на края на дребните гризачи, трябва да имаш и съответното поведение. Освен това препика едната ряпа, макар и само метафорично, защото малките скелетчета в миниатюрни черни роби просто не могат да вършат някои неща.

Озърна се към лавицата над камината и зърна множество картички, на които беше изобразен весел дебелак, натоварил с претъпкани чували шейна, теглена от четири грамадни прасета.

Помириса и дългия чорап, окачен пред камината, в която огънят бе изтлял до пепел.

Усещаше едва забележимо напрежение във въздуха, сякаш всичко наоколо беше само сценичен декор, а актьорите щяха ей сега да се…

Чу приглушено стържене. Върху пепелта се посипаха сажди.

Смърт на мишките закима.

Шумът стана по-силен, после някой тупна в камината. Мишето скелетче наблюдаваше съсредоточено как фигура с широки червени дрехи се измъкна върху килимчето и си разтърка крака.

Странният пришълец спря до масата и прочете бележката. Смърт на мишките като че долови и тих стон на досада. Репите и — уви! — свинският пай изчезнаха в големите джобове, фигурата поклати глава, загледа се пак в разкривените редове и се върна при камината

Ръка в червена ръкавица взе чорапа и след малко го върна на мястото му значително по-издут. Отгоре стърчеше кутия, виждаше се надпис на единия й край — „фигурките на жертвите се продават отделно. За деца от 3 до 10 години.“

Смърт на мишките не виждаше лицето на благодетеля. Голямата червена качулка и пищната бяла брада го скриваха успешно.

Накрая фигурата извади ситно изписан лист. Приличаше на списък. Вторачи се отблизо в последните редове, после огледа камината, черните отпечатъци по килима, счупената чаша и чорапа. Поумува и изрече:

— КАК ЗАБРАВИХ… ХО-ХО-ХО!

Наведе се и се вмъкна обратно в комина. Постърга с ботуши, докато напипа опора, и се скри.

Смърт на мишките осъзна, че от потрес е започнал да гризе дръжката на мъничката си остра коса.

С един скок се озова в пепелта и се стрелна нагоре по стесняващите се осаждени стени на комина. Изскочи с такава скорост, че тупна в снега на покрива. До водоливницата във въздуха беше спряла шейна.

Фигурата в червено тъкмо се качваше отпред и май разговаряше с някого, който не се виждаше зад огромната купчина чували.

— ЕТО ОЩЕ ЕДИН СВИНСКИ ПАЙ.
— А горчица? — с надежда се обади гласът. — С горчица са по-вкусни.
— НЕ СА СЕ СЕТИЛИ.
— Добре, де. Все едно, ще го взема.
— НЕ ИЗГЛЕЖДА ОСОБЕНО ДОБРЕ.
— Някой си е гризнал от края. Че какво пък толкова?
— ИМАХ ПРЕДВИД СИТУАЦИЯТА. ПОВЕЧЕТО ПИСМА… ДЕЦАТА ВСЪЩНОСТ НЕ ВЯРВАТ. ПРЕСТРУВАТ СЕ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ*. ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ Е ТВЪРДЕ КЪСНО. ОПАСНОСТТА СЕ Е РАЗПРОСТРАНИЛА ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО, ДОРИ И В МИНАЛОТО.

[* Такива съждения е изказвал и философът Вентри от Куирм: „Има вероятност боговете да съществуват, вероятно е обаче и обратното. Тогава защо да не вярваме в тях за всеки случай? Ако верските учения са самата истина, значи ще се пренесем на много приятно местенце след смъртта си, а ако не са, не губим нищо.“ Когато умрял, озовал се сред скупчени в кръг богове с много гадни сопи в ръцете. Един от тях изръмжал: „Ей сега ще видиш как постъпваме с онези, които се смятат за по-хитри от нас!“]

— „Никога не се предавай, дори и на прага на гибелта.“ Нали това е нашият девиз, господарю? — изфъфли с пълна уста онзи зад чувалите.
— НЕ БИХ КАЗАЛ, ЧЕ СОБСТВЕНИЯТ МИ ОПИТ ПОТВЪРЖДАВА ПОДОБНА САМОНАДЕЯНОСТ.
— Господарю, исках само да изтъкна, че няма да се уплашим от несъмнено очакващия ни пълен и позорен провал.
— ТЪЙ ЛИ? О, ТОВА МИ ДОПАДА. АМИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМЕ НАТАТЪК. — фигурата хвана поводите. — ХАЙДЕ, ПРАСЕНЦА, ПРИПКАЙТЕ ПЪРГАВО! ДИЙ!

Впрегнатите великански шопари не помръднаха.

— НО ЗАЩО НИЩО НЕ ПОСТИГАМ? — промълви озадачено фигурата с оловно тежкия си глас.
— Де да знам, господарю — отвърнаха чувалите.
— ПОНЕ КОНЕТЕ МИ СЕ ПОДЧИНЯВАТ.

Зашепнаха си.

— СЕРИОЗНО ЛИ ГОВОРИШ?
— Господарю, аз непременно щях да се хвана на номера, ако бях прасе.

Фигурата отново дръпна поводите.

— ЯХНИЯ! ПОМИЯ!

Шопарите скочиха устремно напред. По козината им пробяга сребристо сияние. Само след миг те и шейната се смалиха до точица в небето.

— ПИСУК?

Смърт на мишките се спусна по близката водосточна тръба и скочи върху покрива на една барака. Там се ежеше някакъв гарван и зяпаше обезсърчено.

— ПИСУК!
— Виждаш ли оная щуротия, а? — оплака се птицата и посочи хранилката в градината до бараката. — Окачили, разбираш ли, скапан кокосов орех и парченце бекон, пръснали шепа фъстъчки и си мислят, че голям подарък са направили. Ха! А оченца има ли? Карантийка? Няма. Аз съм най-интелигентното пернато същество в умерените ширини, а все ме пренебрегват, защото не си падам по тъпото чуруликане. Я ги виж ония червеношийки! Злобни гнусни гаднярчета, само се бият помежду си. Ама за тях винаги има изобилие от трошици. Аз пък мога да рецитирам поезия, да се шегувам съвсем на място…

— ПИСУК!!!
— Казвай, щом не те свърта на едно място.

Смърт на мишките посочи покрива и небето, после заподскача възбудено. Гарванът изви едното си око нагоре.

— Схванах, говориш за него. Нали тъкмо по това време на годината наминава насам? Впрочем на някои рисунки е изобразен заедно с червеношийки, а аз…

— ПИСУК! ПИСУК-УК-УК! — Скелетчето изигра слизането в камината и обиколката из стаята. — ПИСУК-УУУК-УК! УК-УК-УК!
— Ей, ти също май си падаш по празниците, а? Да не си посръбвал от чашките вермут?
— ПИСУК?

Птицата драматично завъртя очи.

— Слушай, бе, ти би трябвало най-добре да знаеш, че Смърт си е Смърт. Ненормирано работно време и денем, и нощем. Кога да си угажда на нелепите хрумвания?
— ПИСУК!
— Щом искаш да си внушаваш, твоя си работа.

Гарванът приклекна, за да подскочи скелетчето върху гърба му, и се издигна тежко във въздуха.

...

А на около две мили оттам, в двора на Невидимия Университет, местния отбор на Анкх Морпорк пак разпъна трибуните.

Имаше много балони, семкопродавачи и празнично настроение. Винаги е така около Прасоколеда, без значение дали някой вярва или не. Все пак, не е лошо да се преструваме за всеки случай...

Преструването продължи и на терена. Анкх разбира се брутално размаза гостуващия аматьорски отбор Габрово-2000, но това не е най-важното. Падна голямо преструване, че на домакините по някакъв начин им пука за класирането в шампионата. Затова и не се напъваха особено (вече започва да им става навик, откак умишлено изпаднаха в най-долната дивизия). Крайният резултат 9 на 0 не учуди никого. Головете можеха да бъдат и повече. Двуцифрените резултати обаче никога не са блазнели нашите (освен в случаите, когато им се удава наистина отлична възможност да спазят старата си максима: "Като биеш, бий с кеф; като ще падаш, прави го със стил").

Стилното омазване обаче явно се отлага за малко по-късно...