Сюзън не харесваше обстановката в „Ковчезите“ и въпреки това се отбиваше там, когато бремето на нормалния живот започнеше да я смазва. Въпреки вонята, питиетата и клиентелата си „Ковчезите“ имаха несъмнено преимущество — никой нищо не забелязваше. Прасоколеда уж беше време да си стоиш при семейството, но онези, които се наливаха тук, едва ли имаха семейства. А видът на някои от тях подсказваше, че е по-вероятно да имат котило или люпило. Други пък май по-скоро биха похапнали близките си за празника.

В „Ковчезите“ идваха да пият бродещи мъртъвци, върколаци, зомбита и какви ли не още. И когато си поръчваха „Кървавата Мери“, барманът Игор изпълняваше съвсем точно желанието им.

Редовните клиенти не разпитваха излишно, и то не само защото честичко не биха могли да изтръгнат от гърлата си нещо повече от ръмжене. Самите те нямаха навика да отговарят на въпроси. Всеки тук пиеше сам, ако ще и да идваше с тайфата си. Или с глутницата.

Въпреки нескопосаната украса, окачена от Игор в израз на добра воля*, „Ковчезите“ не подтикваха към мили семейни спомени. Точно от каквото имаше нужда Сюзън.

[* Той напрегна въображението си докрай, но черното, лилавото и отровножълтото не са най-подходящите цветове за гирлянди. А и не е уместно кукличката-фея да бъде закована на стената с пирон в челото.]

В момента си помагаше с джин и тоник. Ако клиентът не беше склонен да си угажда на особените вкусове, обикновено си поръчваше нещо прозрачно. Игор имаше доста объркани представи какво може да се слага в един коктейл. Ако беше нещо зелено и обло, не се знаеше дали е маслина.

Усети горещ дъх върху ухото си. На високото столче до нея се настани караконджол.

— И що едно нормално човече ще се довлича тука, а? — избоботи той и я обля с алкохолни изпарения и воня. — Нищо, че си с черна рокличка! Да не мислиш, че ей тъй ще досаждаш, та да си гъделичкаш нервите!

Сюзън се поотмести и той се ухили.

— Искаш ли да се намъкна под леглото ти довечера, а?
— Шлимазел, затваряй си плювалника — спокойно го предупреди Игор.
— Ама тя що е тука? — Грамадна космата лапа сграбчи китката й. — Пък може да й се иска…
— Шлимазел, няма да повтарям! — много по-неприязнено се сопна барманът.

А момичето вече се обръщаше с лице към караконджола. Игор не можеше да види изражението й, но нахалната твар го зърна и отскочи толкова пъргаво, че тупна по гръб. Тя изрече не просто думи, а каменни скрижали, на които бе издълбано необратимото бъдеще:

— МАХНИ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

После се усмихна учтиво и малко гузно на Игор. А караконджолът се изправи припряно и се заклатушка към вратата.

Останалите не се отвлякоха и за миг от самотното си напиване. Тя честичко се чудеше докъде може да стигне в „Ковчезите“, без да си го отнесе.

Барманът остави на плота чашата, която търкаше усърдно, и се загледа в прозореца. Беше учудващо широк за свърталище, където посетителите предпочитат плътния здрач, но пък някои от тях прелитаха направо през стъклото.

Нещо потрепваше по прозореца. Игор се пресегна и отвори.

— О, не! — изпъшка Сюзън. Смърт на мишките скочи върху плота, гарванът изпърха след него.
— ПИСУК ПИСУК УУУК! УК! ПИСУК УК УКУУУУК!…
— Я се разкарай — ледено го посъветва момичето. — Изобщо не ме интересува. Ти си само една илюзорна представа.

Птицата се прицели в една паница на рафта зад бара.

— О, страхотно!
— ПИСУК!
— Това какво е?! — обидено изграчи гарванът и изтръска нещо от края на човката си. — Лукчета?! Гадост!
— И двамата си вървете! — наежи се момичето.
— Ама плъхчето разправя, че дядо ти е полудял — настоя птицата. — Предрешил се е като Дядо Прас.
— Но аз нямам… Какво?!
— Червените дрехи, бялата брада…
— УУУК! УУУК! УУУК!
— …подвиква „Хо-хо-хо!“, кара грамадната шейна с четирите великански прасета…
— Прасета ли? Ами Бинки?
— Де да знам къде му е конят.
— И аз не искам да знам! И нямам дядо!

Тя размаха ръце и за свой срам улучи малкото скелетче. Запрати го точно в един пепелник.

— УУК?

Гарванът хвана качулката му в човката си и се опита да го отмъкне към прозореца, а дребното костеливо юмруче размаха косата. Двамата изчезнаха с плясък на криле. Игор затвори прозореца. Мълчеше си.

— Не бяха истински — забърбори Сюзън. — Тоест… Гарванът може и да съществува, но се шляе с плъхчето…
— …което всъщност го няма — услужливо довърши барманът.
— Именно! — отдъхна си момичето. — Вие вероятно не сте ги и забелязал.
— Точно така. Нищичко не видях.
— Ами добре… Колко ви дължа?

Игор сметна на пръсти.*

— Значи долар за питиетата и още пет цента, защото гарванът, дето не беше тук, ровеше в туршията.

[* Игорите са странни същества. Може и някога приживе да са били хора, но сега... е, технически погледнато пак са си човешки същества. Само дето са съшити от безброй чаркалъци от различни човешки същества. Впрочем те сами се съшиват, закърпват, обменят си запазени органи. Всичко това, технически погледнато, прави един Игор цяла тълпа. А що се отнася до пръстите... Ами, нека така да го кажем. Един Игор може да смята на пръсти в десетични дроби. В буквалния смисъл.]

...

Същия следобед, в едно периферно градче в недалечните равнини Сто Лат (където единственото нещо са безкрайните посеви със зеле). Местния отбор на Скат мушкаше гол след гол на Анкх Морпорк. Напук на всички положителни коментари напоследък, нашите явно най-сетне бяха решили да се омажат стилно.

Това практически означава да получиш повече от 6 гола, в случая - 8. Скат лесно ги вкара, но за жалост времето не му стигна за достигане на двуцифрен резултат.

Анкх все още са си в зоната на класирането за следващата фаза на елиминациите в Псевдо Шампионската Лига. Някои от зрителите обясниха странното поведение на отбора с максимата, че все някога "трябва да му се отпусне парата". Следва нова дълга поредица от победи. Поне така се предполага...

...

— БРАДАТА МАЛКО МИ ПРЕЧИ — призна си Смърт.
— А защо трябваше да се кичите и с брада? — озадачи се гласът иззад чувалите. — От вас съм чувал неведнъж, че хората виждат само онова, което искат да видят.
— ДЕЦАТА ОЩЕ НЕ СА ПРИДОБИЛИ ТОВА СВОЙСТВО. НАЙ-ЧЕСТО ВИЖДАТ НЕЩАТА КАКВИТО СА.
— Е, господарю, брадата поне ви вдъхва подходящата нагласа.
— А СЛИЗАНЕТО ПРЕЗ КОМИНА? КАКЪВ СМИСЪЛ ИМА? БИХ ПРЕДПОЧЕЛ ДА ВЛИЗАМ НАПРАВО ПРЕЗ СТЕНАТА.
— Не е по правилата.
— ЗАЩО? НАЛИ МОГА ДА ГО ПРАВЯ?
— Комините са задължителни. Същото е както с брадата.

Най-сетне зад купчината чували се надигна глава, която сякаш принадлежеше на най-престарялото и неприятно гномче във Вселената. Фактът, че се намираше под весела зелена шапчица със звънче, с нищо не подобряваше впечатлението.

Едната му ръка размаха дебела пачка писма.

— Да не мислите, че тези малки гадинки биха писали на някого, дето минава през стени? А и трябва още да поработите над вашето „Хо-хо-хо!“, ако нямате нищо против да ви посъветвам.
— ХО. ХО. ХО.
— Не, не и не! — възмути се Албърт. — Господарю, трябва да вложите повечко живот в смеха, да ме прощавате за неволната обида.
— А ТИ ОТКЪДЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО ТОВА?
— Все пак и аз бях малък някога. Окачах си чорапчето до огнището всяка зима като другите послушни дечица. За да ми го напълнят, както и вие правите сега. Е, вярно, по онова време намирах малко наденички и черен пудинг, и то ако имах късмет. А в някое от пръстчетата винаги напипвах розово захарно прасенце. На Прасоколеда все се тъпчехме като свине, с извинение.

Смърт се озърна към чувалите.

Странен, но неоспорим факт — каквито и играчки да бе сложил вътре Дядо Прас, отгоре стърчаха плюшени мечета, войничета с толкова крещящо пъстри униформи, че биха се набивали на око и в някоя дискотека, барабанчета и захарни пръчки на червено-бели ивици. Действителното съдържание обаче се оказваше още по-кичозно и на неизменната цена 5,99 долара.

Бе поровил в един-два чувала. Намери например Истински нинджа от Ахатовата империя с Миниатюрно нунчаку, също и Капитан Керът от Нощната стража с Пълен набор оръжия, всяко от които струваше повече от самата дървена кукла.

Но и играчките за момичета бяха не по-малко потискащи — почти само засмени кончета. Смърт беше убеден, че е лошо конете да се хилят, защото в такъв случай непременно са намислили някаква лукава пакост.

Въздъхна за кой ли път.

Много го мъчеше и непосилната задача да реши кое хлапе е било послушно, а кое — не. Досега не му се налагаше да се замисля за подобни дреболии. Добър или лош, всеки го чакаше едно и също.

Трябваше обаче да свърши всичко както е редно. Иначе нямаше да постигне целта си.

Шопарите спряха до поредния комин.

— А, ето го — измъкна писмото Албърт. — Джеймз Ридъл, осемгодишен.
— ПОМНЯ, ПОМНЯ. ДОРИ СИ Е ПОЗВОЛИЛ ДА НАПИШЕ: „ХАЙДЕ НА БАС, ЧЕ ТЕБЕ ТЕ НЯМА, ЩОТО СЕ ЗНАЕ, ЧЕ БАЩИТЕ И МАЙКИТЕ НОСЯТ ПОДАРЪЦИТЕ.“ ДА, БЕ — промърмори Смърт с най-близкото подобие на присмех, на което беше способен, — СИГУРНО ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ОДИРАТ ЛАКТИТЕ В ЧЕТИРИМЕТРОВ ТЕСЕН И НЕПОЧИСТЕН КОМИН. ЩЕ ГЛЕДАМ ДА ОСТАВЯ ПОВЕЧЕ САЖДИ ПО КИЛИМА ТУК.
— Именно, господарю. Навлизате в ролята.
— АМИ АКО РЕША ДА НЕ МУ ПОДАРЯ НИЩО, ЗА ДА ГО НАКАЖА ЗА НЕВЕРИЕТО МУ?
— Може, ама какво и на кого ще докажете?

Смърт въздъхна.

— ПРАВ СИ.
— Погледнахте ли си списъчето за всеки случай?
— ДВА ПЪТИ. А ТИ СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ПРАВЯ САМО ТОВА?
— Абсолютно.

Албърт огледа мрачно заснежените покриви наоколо. Не се чувстваше особено уютно. Помагаше, защото Смърт му беше господар, пък и ако един скелет можеше да има сърце, щеше да е много добро. Все пак…

— Господарю, убеден ли сте, че точно ние сме длъжни да вършим тази работа?
— ИМАШ ЛИ ПО-СПОЛУЧЛИВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?

Пак опряха до същността на проблема. Не знаеха какво друго да предприемат.

А някой задължително трябваше да свърши работата.

...

На улицата пак имаше мечки.

Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.

А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“

Градските часовници звъннаха по шест пъти, когато тя се прибра в къщата. Имаше свой ключ, защото никой не би посмял да намекне, че тя е от прислугата.

Не можеш да си и херцогиня, и слугиня. Не намираха нищо неуместно обаче тя да бъде гувернантка. Подразбираше се, че Сюзън просто си запълва времето, докато постигне единствената достойна цел в живота на момичетата, тоест да се омъжи.

А родителите на децата я гледаха отдолу нагоре. В края на краищата беше дъщеря на херцог, а господин Гейтър — видна личност в търговията на едро с ботуши и обувки. Госпожа Гейтър пък се напъваше да влезе в по-висшето съсловие. В момента четеше усилено книги за добрите обноски и придворния етикет. И се отнасяше към Сюзън със смутената почит, която смяташе, че дължи на всекиго, който по рождение знае разликата между носна кърпичка и салфетка за маса.

Сюзън за пръв път се сблъскваше с идеята, че можеш да се издигнеш в обществото, като трупаш червени точки, сякаш си в забавачка. Освен това благородниците, които бе срещала в дома на баща си, не признаваха някакви си салфетки и носни кърпи, а по-скоро изповядваха правилото: „Всичко на пода, кучетата ще почистят.“

Гауейн и Туайла — имена, дадени им може би като любопитна проява на родителска обич — вече си бяха легнали, когато тя влезе. На определена възраст неизбежно минаваш през убеждението, че ако заспиш по-рано, утрешният ден настъпва по-бързо.

Отиде да разтреби занималнята и да я подготви за сутрешните уроци. Някой почука по перваза на прозореца. Сюзън не различи нищо в мрака навън и отвори.

— Кой е?

Някакъв силует заподскача по заледените клони на черешата.

— Ако кажа „чурулик-чурулик“, ще ми повярваш ли?
— Пак ли ти?!
— Слушай, дядо ти…
— Изчезвай!!!

Тя затвори с трясък и дръпна завесата. За по-сигурно обърна гръб на прозореца и се съсредоточи в огледа на стаята. Олекваше й, ако мислеше за… нормални неща.

Ноктите й отбиваха забързан ритъм по една кутия за моливи. След миг вратата се отвори и се появи разрошената Туайла.

— Сюзън, още едно чудовище под леглото ми… — Почукването спря. — Чувам го как мърда отдолу…
— Добре, Туайла, ей сега идвам.

Детето кимна и се върна в стаята си. Скочи в леглото отдалеч. Издрънча метал, когато Сюзън издърпа ръжена от бронзовата му поставка до машата и лопатката. Тя поклати глава. Зависи какво смяташ за нормално…

Наведе се уж да завие по-добре Туайла. Едната й ръка се стрелна под леглото. Докопа гъста козина и дръпна с все сила.

Караконджолът излетя като тапа и преди да се опомни, беше сплескан с лице в стената и едната му ръка извита зад гърба. Успя все пак да се обърне и срещна яростния поглед на Сюзън.

А Гауейн подскачаше на леглото си.

— Уплаши го с Гласа! Уплаши го с Гласа!
— Не, не искам Гласа! — измънка караконджолът.
— Прасни го по главата с ръжена!
— Не искам ръжена!
— О, ти си бил, значи… — изръмжа Сюзън. — Досадникът от следобеда.
— Защо не го треснеш с ръжена? — разочаровано попита момчето.
— Не, не с ръжена! — изскимтя неприятната твар.
— Отскоро ли си в града? — прошепна Сюзън.
— Да! — Челото му се набръчка. — А защо ме виждаш?
— Чуй ме — това е дружеско предупреждение. Милостива съм, защото е Прасоколеда.

Караконджолът се опита да помръдне.

— На това ли му викаш дружеско?
— О, искаш да опитаме иначе, така ли?

Тя затегна хватката.

— Не, не, дружеското ми харесва!
— Този дом е недосегаем, ясно?
— Ама ти да не си вещица или нещо подобно? — изпъшка Караконджолът.
— Нещо подобно. А ти повече няма да се навърташ тук, разбра ли? Иначе следващия път ще опиташ одеялото.*
— Не!
— Цялото е на пухкави зайчета…
— Ужас!
— Тогава да те няма.

[* Най-сигурното средство за борба с домашните вредители тип "караконджол" е бързичко да им покриеш главата с някакво одеяло или хавлиена кърпа. Това им причинява ужасен екзистенциален дисбаланс (в смисъл, за няколко минути не са сигурни дали съществуват или не) и така ги обезврежда за достатъчно дълго време, че да ги хвърлиш в някоя кофа за боклук или под някоя пейка в парка.]

Караконджолът се завтече към вратата.

— Не е правилно — мърмореше си на бегом. — Не можеш да ни виждаш, ако не си мъртва или вещица… Не е честно!

— Опитай в номер деветнадесет, малко по-нататък — омекна Сюзън. — Там гувернантката изобщо не вярва в караконджоли.
— Наистина ли? — обнадежди се чудовището.
— Затова пък вярва в алгебрата.
— Ау, колко приятно!

Караконджолът се ухили до ушите и още малко нагоре. Най-невероятните лудории вършеше в домовете, където никой от възрастните не признаваше съществуването му.

— Ами да си тръгвам… — заотстьпва заднешком. — Ъ-ъ… Весела Прасоколеда!
— Кой знае каква ще бъде — вдигна рамене Сюзън.
— С тоя не беше забавно — оплака се Гауейн изпод завивките. — Предишния го срита между краката…
— Заспивайте — лаконично ги посъветва гувернантката.

Туайла се обади сговорчиво:
— И Верити казва, че ако заспим по-раничко, Дядо Прас ще ни навести навреме.
— Уви, може и да е права.

Не я разбраха, пък и не знаеше защо го каза. Опитът обаче я подтикваше да се доверява на усета си. А точно този усет мразеше най-много от всичко. Съсипваше й живота. За съжаление беше вроден.

Затвори вратата тихичко и се върна в занималнята. Нещо се бе променило. Вторачи се в празнично украсеното дръвче в саксия — цялото омотано с гирлянди, а отгоре имаше малка фея, направена от…

Скръсти ръце, вдигна очи към тавана и въздъхна пресилено.

— Ето те и теб…
— ПИСУК?
— Аха, за теб говоря. Приличаш на плашило, както си забол и звездичка на върха на косата.

Смърт на мишките провеси глава.

— ПИСУК.
— Никого не можеш да заблудиш. И къде дяна кукличката?
— Пъхна я под възглавничките на едно кресло — долетя обяснение от отсрещния шкаф. Чу се щракане и гарванът добави с недоумение: — Ама тези очи защо са толкова твърди?

Тя скочи вбесена и издърпа купата толкова рязко; че птицата завъртя едно салто и пльосна по гръб.

— Лешници! — кресна Сюзън. — Не са никакви очи! Това е занималня! Тук никой не оставя паничка с извадени очи, в случай че някой гарван намине да похапне! Ясно ли е? Светът е пълен с малки кръгли неща, които не са очи! Схвана ли?! И двамата се махнете! Не знам как сте се промъкнали, но…
— Да няма закон срещу влизането през комина на Прасоколеда?
— …но не ви искам отново в живота си!
— Плъхчето настояваше да те предупредим, ако ще и да си се побъркала — изграчи кисело гарванът. — На мен не ми се идваше, едно магаре се е строполило на няколко улици оттук. Както се забавих, ще имам голям късмет да докопам дори копитце…
— Да ме предупредите ли?

Ето, пак й се случваше. Ветровете на интуицията промениха посоката си, започваше да усеща все по-ясно как тече времето…

Смърт на мишките закима енергично. А далеч горе се чу драскане. От комина падаха сажди.

— ПИСУК — тихичко потвърди скелетчето. Ново усещане, както рибата долавя нахлуването на прясна вода в морето. В света се вливаше изобилие от време.

Тя погледна часовника. Едва шест и половина.

Гарванът се почеса по човката.

— Плъхчето каза да гледаш внимателно…

Някой се опитваше да влезе през комина...