Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
12.11.2009 17:17 - Неканени роднини
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 1500 Коментари: 5 Гласове:
8

Последна промяна: 14.11.2009 15:14



image

image  
""Все така се объркват нещата, нали? Навлизаш в живота, гониш успеха със собствени сили, но рано или късно се пръква отнякъде стар смахнат роднина и ти съсипва плановете."
...  

varosha - Ankh_Morpork   1 - 7  
varosha - Ankh   1 - 7

0 - 1  S Braspenning 3"
0 - 2  F Sarrats 13"
0 - 3  M Dalblom 24"
0 - 4  M Lehnort 25"
0 - 5  V Цlзьm 76"
1 - 5  A Petkov 82"
1 - 6  K Kirбly 85"
1 - 7  V Цlзьm 86"

image


Г-н Сайдни се безпокоеше. Насилието не му допадаше, а тук то изобщо не липсваше през последните дни… стига времето да се мереше с дни в това място. Тези мъжища май изпитваха интерес към живота единствено когато ръчкаха другиго с нещо остро. Не закачаха магьосника, както и лъвовете не тормозят мравките, обаче присъствието им го държеше нащрек.

Най-зле беше с Тийтайм. Дори страшилището по прякор Мрежестия гушеше глава в раменете си, щом се появеше убиецът. А пък чудовището на име Банджо го следваше по петите като вярно кученце.

Сега пък грамадата от плът зяпаше Сайдни.

Напомняше му твърде неприятно за Рони Дженкс, тъпото хулиганче, което му тровеше живота в училището на госпожа Уимбълстоун. Не беше от учениците, а внук или племенник на собственичката. Това като че му даваше право да се размотава навсякъде и да бие до насита всяко по-дребно, по-слабо или по-умно хлапе. Иначе казано, имаше богат избор, но световната гадост май го подтикваше да тормози почти винаги Сайдни.

Въпреки усилията на Рони той порасна и отиде да учи в Университета. И понякога научаваше от писмата на майка си как я кара бившият му мъчител. (Тя вярваше невинно, че щом се познават от малки, трябва да са приятели.) Продавал зарзават на сергия и се оженил за някаква си Анджи. Сайдни беше убеден, че животът е могъл да накаже Рони и по-лошо.

А Банджо дори дишаше като Рони, който трудно се съсредоточаваше в толкова сложно занимание, пък и едната му ноздра беше вечно запушена. Затова устата на великана беше постоянно отворена, сякаш се хранеше с невидим въздушен планктон.

Постара се да не отвлича вниманието си от работата и да не чува тежкото хриптене и бълбукане отзад, но някаква промяна в шума го накара да вдигне глава.

— Забележително — похвали го Тийтайм. — Отстрани изглежда толкова лесно…

Сайдни трепна нервно.

— Ами… господине, вече трябва да е съвсем наред. Просто мъничко се посмачка, когато трупахме онези… — Не можа да се насили да изрече думата. Извръщаше се да не гледа купчината, дори от звука го побиваха тръпки. — …Онези неща — довърши немощно.
— Ще бъде ли необходимо да повторим заклинанието? — осведоми се убиецът.
— О, ще си действа вечно — вдигна рамене Сайдни. — Така е с по-простите заклинания. Обикновена промяна на състоянието, подхранвана от… от… Ами продължава си… — Преглътна на сухо. — Мислех си… Ако повече нямате нужда от мен, може би…
— Господин Браун има известни главоболия с ключалките на най-горния етаж. Помните ли онази врата, която не успяхме да отворим веднага? Сигурен съм, че нямате нищо против да му помогнете.

Лицето на Сайдни се изопна.

— Д-да, само че не съм ключар…
— Както изглежда, на ключалките са наложени заклинания.

Сайдни тъкмо отвори уста да възрази, че не го бива и с омагьосани ключалки, но се спря навреме. Вече бе прозрял, че ако Тийтайм поиска да свършиш нещо, в което не си особено способен, единственият ти шанс е да придобиеш нужната квалификация с изумителна бързина.

Отдъхна си, когато видя Средния Дейв да слиза по стълбите, а това показваше красноречиво как му влияеха очите на убиеца, щом беше готов да предпочете другата гледка.

— Господине, намерихме още един страж. На шестия етаж. Криеше се от нас.

Тийтайм се изправи.

— Дано не се е правил на герой.
— А, не, уплашен е. Да го пуснем ли?
— Да го пуснем ли? — повтори замислено убиецът. — Твърде неуместна идея. Ще се кача там. Елате с мен, господин магьоснико.

Сайдни се повлече неохотно след него.

Кулата, ако беше подходящо да се нарече така, представляваше куха тръба. Той беше свикнал с чудатостите на Невидимия университет, но тук… Четири спирални стълби се виеха по вътрешността на кулата, пресичаха се тук-там в площадки или небрежно минаваха една през друга напук на общоприетата физика. Не това го объркваше, а липсата на сенки. Обикновено човек не забелязва как сенките открояват предметите и придават обем на света. Докато не изчезнат. А белият мрамор на стените — ако беше мрамор, разбира се — сякаш светеше отвътре. Дори когато невероятното местно светило надникнеше през някой прозорец, едва създаваше бледосиви петънца там, където трябваше да има почтени плътни сенки. Тази кула май никак не обичаше тъмата.

А това плашеше повече дори от моментите след преминаване на някоя оплетена площадка — изведнъж се усещаш, че вървиш нагоре, като слизаш по обърнатите надолу стъпала, пък далечният под се е превърнал в таван. Сайдни забеляза, че и коравите грубияни зажумяват. А Тийтайм припкаше през три стъпала наведнъж и се кискаше като момченце, получило нова играчка.

Стигнаха до една площадка и тръгнаха по коридора. Другите страшилища се бяха скупчили пред затворена врата.

— Залостил се е вътре — съобщи Мрежестия.

Убиецът почука спокойно.

— Ей, ти! Я излизай бързичко. Давам ти дума, че нищо лошо няма да те сполети.
— Не!

Тийтайм се дръпна.

— Банджо, разбий вратата.

Великанът се заклатушка напред. Ключалката издържа само първите два могъщи ритника. Стражът трепереше зад съборен на пода шкаф. Сви се, щом зърна Тийтайм.

— Какво търсиш тук? — извика дрезгаво. — Кой си ти?
— Колко се радвам, че попита… Аз съм най-ужасният ти кошмар — изрече весело убиецът.

Другият потръпна.

— Значи… онзи с гигантската зелка и въртящия се нож?
— Моля? — смути се за миг убиецът.
— Аха, трябва да си от съня, в който пропадам надолу, а вместо земя под мен има…
— Не, всъщност…

Мускулите на стража омекнаха от потрес.

— Ох, само не кошмарът, дето навсякъде е кал, а после всичко посинява и…
— Не, не, аз…
— Да му се не види, тогава е онзи с вратата, а зад нея няма под, долу пък са грамадните нокти…
— Не! — изсъска Тийтайм и извади кама от ръкава си. — Аз съм кошмарът, в който един човек изскача изневиделица и те намушква смъртоносно.

Стражът се ухили.

— А, това ли било. Не е нищо особено…

Свлече се, когато убиецът протегна много бързо ръката си. После избледня и се разтвори във въздуха като всички други преди него.

— Доколкото разбирам, извърших акт на милосърдие — промълви Тийтайм. — Е, наближава Прасоколеда, тъкмо е време за добри дела.

...


Анкх пък извърши същински акт на височайше милосърдие, след като спести срама на опашкаря в класирането Вароша и му намушка "само" седем гола в съботния редовен мач от лигата.

Головете паднаха предимно в последните петнайсетина минути, когато домакините тотално отпаднаха физически, а момците на Смърт това и чакаха. Да мачкаш такива слабаци е досадна работа, откъдето и да го погледнеш. Но си е едно задължение, което трябва да се свърши, така или иначе.

...


Сюзън никога не бе окачала дълъг чорап пред камината. Не защото нейните родители не вярваха в Дядо Прас. Или във феята на зъбчетата. Нямаше нужда. Знаеха, че той и подобните нему съществуват, обаче им се искаше да не е така.

Тя си получаваше подаръците при всеки подходящ повод, само че и с грижливо надписана картичка от кого са. А с падналите млечни зъби припечелваше по цял долар на парче от баща си, платени без никакви пазарлъци.* Но всичко беше съвсем разсъдливо и практично.

[* Малко след като навърши осем години, Сюзън откри в една зарязана мансарда колекция от животински черепи — реликва от хобито на някой херцог. По онова време баща й беше излишно зает с държавните дела и тя успя да събере двадесет и седем долара, преди да я разобличат. По-късно си признаваше, че с кътника от хипопотам допусна непростима грешка.]

Вече съзнаваше, че са се опитвали да я предпазят. Като малка не подозираше, че баща й е бил чирак при Смърт, а майка й — негова осиновена дъщеря. Имаше смътни спомени, че няколко пъти я водеха на гости при забавно, макар и костеливо същество. После посещенията бяха прекратени. Като по-голяма го срещна отново. Опитваше се да бъде обективна — и той си имаше добрите страни. Питаше се защо родителите й са проявили такова бездушие спрямо него…

Сега знаеше, че са искали да предотвратят неизбежното. Наследствеността не се състои само от мънички, неописуемо сложни спиралки в клетките.

Ако наистина бързаше, Сюзън можеше да мине през стена. И беше способна да си служи с глас, който вместо думи изричаше окончателно предопределение, проникваше направо в мозъците на хората и ги правеше стъписващо сговорчиви. А косата й…

Е, това започна напоследък. Отначало беше неподатлива дори на просто сресване, но към седемнадесетата й година момичето откри, че прическата й си има собствени приумици.

Което пък отпъди от нея неколцина младежи. Ако пред очите ти косата на младата дама започне да се фризира самичка, нежните ти чувства повяхват и без намесата на разума.

Поне се насърчаваше, че отскоро постигна похвален напредък. Случваше се дни наред да се чувства само нормален човек.

Все така се объркват нещата, нали? Навлизаш в живота, гониш успеха със собствени сили, но рано или късно се пръква отнякъде стар смахнат роднина и ти съсипва плановете.

...


Смърт стоеше насред занималнята, а възглавницата се плъзгаше полека надолу под червената му мантия. По килима падаха и се топяха бучици мърляв сняг.

А лицето на Сюзън аленееше от неудържим гняв.

— И защо? — възклицаваше, обикаляйки го с котешки стъпки. — Та това е Прасоколеда! Уж трябва да е весело! Хората искат да си отпуснат душите, да плюскат до пръсване! И да се видят с роднини… — Преглътна набързо изречението. — Тоест време хората наистина да се почувстват хора. Но нямат нужда от скелет до празничната трапеза! Особено, искам да подчертая това, ако носи фалшива брада и си е пъхнал идиотска възглавница под мантията! Питам те — защо?!

Смърт губеше самообладание.

— АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ТАКА СЪМ ЩЯЛ ДА ВЛЯЗА В РОЛЯТА. Ъ-Ъ… РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ…

Чу се влажен звук и Сюзън се извъртя бясно, доволна да отприщи напрежението за миг.

— Не си мисли, че можеш да го правиш зад гърба ми! Това пред теб е грозде, разбра ли? Махни се веднага от купата с плодовете!
— Защо пък да не проверя? — тросна се птицата откъм масата.
— А ти не пипай ядките!
— ПИШУК — съгласи се малко неясно Смърт на мишките и преглътна припряно.

Тя отново се вторачи в големия предрешен скелет. Пухеното му шкембе висеше малко над коленете.

— Това е много приятен дом — подхвана тя с плашещо спокойствие. — И работата ми харесва. Истинска е, среща ме с нормални хора. Така се надявах да живея обикновено! И изведнъж старият цирк пак се изтърсва в града. Погледнете се само! Не знам какво сте намислили, но най-добре е всички да си тръгвате, ясно? Това си е моят живот. Не ви е работа да ми се бъркате. Няма да ви…

Глуха псувня, дъжд от сажди… и кльощав старец падна в камината.

— Бум! — подвикна шеговито той.
— Ами да, защо ли не се сетих! — избухна Сюзън. — Ето ви го и гномчето Албърт! Каква приятна компания! Но ако дойде и истинският Дядо Прас, май няма да има място за него!
— ТОЙ НЯМА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ НАС — увери я Смърт.

Възглавницата полегна мудно на килима.

— А защо? И двете деца му писаха. Има си правила, между другото.
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. СЪСТАВИХ СИ СПИСЪК. НИТО ЕДНО НЕ ПРОПУСНАХ.

Албърт смъкна зелената шапчица от главата си и изтръска саждите.

— Вярно е, дори провери два пъти да не е забравил нещо. Тук намира ли се нещо за пиене?
— Добре де, защо се появи? — нахвърли се пак Сюзън срещу Смърт. — Ако си дошъл по работа, тази премяна издава невероятно лош вкус…
— ДЯДО ПРАС Е… ВЪЗПРЕПЯТСТВАН.
— Точно на Прасоколеда ли?!
— ДА.
— Какво стана?
— ТОЙ Е… ХМ, НЕКА ПОМИСЛЯ МАЛКО… НЯМА СЪОТВЕТСТВАЩА ЧОВЕШКА ДУМА, ТАКА ЧЕ… ЩЕ СЕ ЗАДОВОЛИМ С „МЪРТЪВ“. ДА. ТАКА ДА СЕ КАЖЕ, ТОЙ Е МЪРТЪВ.

1. image Ankh_Morpork   9 7 1 1 52 12 40 22
2. image Bira i Shkembe   9 7 1 1 35 9 26 22
3. image Sv.Troiza   9 6 2 1 34 12 22 20

14.11.2009 20.20    Ankh_Morpork - Bira i Shkembe




Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - И няма ли заместник? Незаменими ...
12.11.2009 22:23
И няма ли заместник? Незаменими хора няма. Но той все пак не е обикновен човек, нали?
цитирай
2. spasunger - Не, не е...
12.11.2009 22:55
...но там е работата, че наистина незаменими хора/индивиди няма. Както сами се убеждаваме в тази история. Добра логика! :-)
цитирай
3. basta - това заглавие
13.11.2009 22:39
направо ме потресе. ДАЖЕ МИСЛЕХ ДА НЕ ЧЕТА :))))
никой не знае повече от мен колко много могат да бъдат досадни...неканените роднини.

иначе и аз съм против насилието, твърдо!
тия убийци...никак не ми допадат :)))
е НЕ, не е добре да завършва със смърт, и то точно ДЯДО ПРАС...
ДА НЕ БИ ДА Е ГРЕШКА?
цитирай
4. spasunger - Търпение...
13.11.2009 23:25
...му е майката. Историята тепърва започва.
цитирай
5. basta - от мен
14.11.2009 21:06
търпение да искаш...
по-търпелив чиляк от моя милост надали се е раждал и надали ще се роди на таз земя :)

по-късно ще се върна да изчета и продължението, за ряпата...ама ако стане мноо зловещо...ще трябва да си крия очите докато чета :)

лека засега!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051061
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699