Бинки стъпи леко и плавно върху поляната пред Владенията на Смърт, където цареше сивотата в най-различните й разновидности.

В задния двор забеляза добре познатите кошери с пчели - Смърт имаше слабост към пчелите и много се грижеше за своите кошери, макар че току някоя пчела се завираше в черепа му през очните кухини и му причиняваше ужасно главоболие.

Сюзън заобиколи и влезе през задната врата, която никога не се заключваше.

Тук имаше някои промени. И една от тях я стъписа. Долу във вратата забеляза капаче на пружини, за да минава котка.

Сюзън примига.

И наистина, след секунда-две една рижа котка отмести капачето, стрелна я с поглед от типа „не съм гладна, а ти си скучна“ и се запиля някъде из градината.

Момичето поклати глава и влезе в кухнята. Котки с всякакви размери и разцветки сякаш покриваха която и да е водоравна повърхност. Стотици чифтове очи се вторачиха в нея.

„Ох, и тук ли попадам на госпожа Гамидж!“ Бабата редовно навестяваше „Ковчезите“ в търсене на компания. Поначало си беше смахната, но един от симптомите на окончателното й побъркване беше изобилието от котки около нея. И то животинки, които се справяха отлично с всяка клопка на всекидневието, но никога не научаваха за какво е сандъчето с пясък.

Няколко дребосъци бяха натопили муцунките си в паничка със сметана.

Сюзън тъй и не проумя с какво котките са толкова привлекателни за хората.

— Я се разкарайте, противни твари! — промърмори тя — Изобщо не съм допускала, че той ще си завъди домашни любимци!

Те й внушиха безмълвно, че и без това не смятат да се навъртат около нея, после се разотидоха невъзмутимо, облизвайки мустаците си.

А паницата бавно се напълни догоре.

Несъмнено не бяха призраци. Само живите твари имаха цвят тук. Всичко друго беше създадено от Смърт. Но и цветът също като канализацията и музиката си оставаше малко извън обсега на творческия му гений.

Сюзън се запъти към кабинета. И тук имаше промени. Смърт май пак бе упорствал в опитите си да свири на цигулка. Той не проумяваше защо музиката не му се удава.

Върху бюрото завари хаос. Разтворени книги се трупаха една връз друга. Бяха от онези, които Сюзън тъй и не се научи да разгадава. Някои букви се рееха над страниците, други се скупчваха в сложни фигури, които те четяха, докато и ти четеш тях.*

[* Такива магически книги се пазят оковани във вериги в по-затънтените кътчета на Библиотеката в Невидимия Университет. Най-опасната от тях, Октавото, съдържа Осемте заклинания, които Създателят е използвал, за да сътвори света на Диска. При един по-ранен инцидент, когато едно от заклинанията решило поради съображения за сигурност временно да се пресели в главата на чирак-магьосника Ринсуинд и така да заеме всичкото място в мозъка му, поради което той си останал най-некадърния магьосник на Диска, светът замалко да стигне своя скоропостижен край. Но всичко се разминало на косъм, а единствения по-траен страничен ефект от всичката тази освободена сурова магия бил превръщането на многоуважавания Библиотекар в малък орангутан. Едно развитие на нещата, от което той изглежда по-скоро изглежда доволен, отколкото объркан.]

Странни уреди бяха пръснати навсякъде. Малко напомняха за навигационни инструменти, но за кой ли океан и под кое небе?

Имаше няколко пергамента. Веднага се познаваше, че ги е запълнила ръката на Смърт. Сюзън тъй и не бе срещнала досега човек, който да пише с шрифт „Таймс Роман“.

Май се бе опитвал да състави програма.

„Клач — не. Хоуондаленд — не. Ахатовата империя — не.
Приблизително 20 милиона деца, по около килограм играчки на дете.
Тоест 20 000 тона, значи 2000 тона на час.
Да не забравя следите от сажди по килима. И да се упражнявам в «Хо-хо-хо!».
Ps. Възглавницата!“

Тя грижливо остави листа на мястото му.

Задълбаваш в работата и рано или късно тя също задълбава в теб. Смърт бе отдавна запленен от хората, но изследването никога не е едностранно занимание. Някой би могъл да си прекара живота, като наблюдава личния живот на елементарните частици, а накрая изведнъж открива, че е в състояние или да знае кой е, или да осъзнава къде се намира, но не и двете неща едновременно. Смърт се бе заразил от… човещината. Не от съвсем истинската, а от приемливо нейно подобие, стига да не се вглеждаш прекалено придирчиво.

Дори къщата му приличаше донякъде на човешките. Смърт си обзаведе и спалня, макар никога да не мигваше. Е, щом подражаваше в какво ли не на хората, дали не бе опитал и каква е на вкус лудостта? В края на краищата и тя беше сред най-популярните увлечения на човечеството.

Или пък след толкова хилядолетия ненадейно е решил да се държи мило.

Сюзън влезе в Залата на животомерите. Като малка харесваше звука им. Съскането на пясъка в милионите стъклени часовници, тихият звън, с който изчезваха пълните и се появяваха празните, вече не я радваха кой знае колко. Сега разбираше какво става тук. Вярно, на всеки му идва времето. Просто й се струваше непристойно и да се заслушаш, когато се случи.

Огледа наоколо и щеше да се махне, но зърна отворена врата на място, където досега бе имало само стена. Аха, била е замаскирана с цял шкаф шепнещи пясъчни часовници.

Вътре имаше несравнимо по-тясно помещение, горе-долу с размерите на катедрален храм. И неговите стени бяха запълнени от пода до тавана с рафтове, на които се мъдреха животомери. Не ги виждаше добре в едва проникващата мъждива светлина. Застана по средата и щракна с пръсти.

— По-светло! — заповяда небрежно.

Пламнаха още няколко свещи.

В тези часовници имаше нещо… сбъркано.

Другите в голямата зала, макар да представляваха една метафора, наглед бяха плътни вещи от дърво, бронз и стъкло. А тук сякаш се състояха от отблясъци и сенки.

Сюзън доближи един от по-големите и прочете табелата: „ОФЛЪР“.

— Ха, богът-крокодил ли?!

Е, вероятно и за божествата можеше да се каже, че са живи в известен смисъл. Но доколкото й беше известно, те никога не умираха. Само се смаляваха до призрачен глас, носен от вятъра, и до бележки под линия в трактати за религията. (Всичко зависеше от количеството вяра, което в момента е съсредоточено в съответния бог.)

Имаше още много животомери на богове и тя разпозна някои имена.

По рафтовете обаче се редяха и по-малки часовници. Щом започна да чете табелите, Сюзън едва потисна истеричния си кикот.

— Феята на зъбчетата? Джек Скрежко? Богът на… Какво?!

Тя отстъпи стъписана и нещо хрусна под краката й. По пода имаше парченца стъкло. Наведе се и вдигна най-едрото с табелата…

„ДЯДО ПРАС.“

— О, не! Вярно било… Дядо, какво си направил…

Когато тя излезе, свещите угаснаха. Мракът отново изскочи от ъглите. А в тъмата нещо припука по разпиления пясък...

...и засия мъничка искрица…

...

В събота отбора на Анкх се изправи в очаквано най-интересния мач от сезона, срещу преследвача в класирането, "Бира и Шкембе" - набързо сформирания клуб на Анонимните Алкохолици, които преди известно време бяха кандидатствали пред управата на града за статут на Гилдия (но молбата им бе отхвърлена, понеже анонимници не могат да основават гилдии, а пък анонимността бе основен принцип на тяхното съобщество).

Някои от играчите на Смърт се оказаха под въздействието на алкохолните изпарения, които лъхаха от противника. Не беше никак лесно да се концентрират и да се държат на крака, но в крайна сметка разликата в класите си каза думата. Анкх спечели една протоколна победа с 4 на 0 в мач, който далеч не оправда очакванията за "дерби на сезона". Преднината в челото на класирането е увеличена и Анкх на практика почти остана без реална конкуренция до края на сезона. Освен ако не им хрумнат някакви нови идеи и решат да се полигавят...

...

Смърт метна чувала в шейната и се качи отпред.

— Господарю, добре се справяте — похвали го Албърт.
— ВЪПРЕКИ ТОВА ВЪЗГЛАВНИЦАТА МИ СЪЗДАВА НЕУДОБСТВА — оплака се Смърт и позатегна колана си. — НЕПРИЯТНА МИ Е ИДЕЯТА ДА ИМАМ ТЛЪСТО ШКЕМБЕ.
— Е, натъкмих го както мога. Пък и като на заместник ще ви се простят някои дреболии.

Албърт отпуши шише студен чай. От толкова вермут ожадняваше непрекъснато.

— Бива си ви, господарю — продължи насърчително. — Сажди по килима, опразнени чаши, следи от шейна по покрива… Номерът трябва да мине.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Напълно.
— ПОСТАРАХ СЕ И НЯКОИ ОТ ТЯХ ДА МЕ ЗЪРНАТ. УСЕЩАМ КОГАТО НАДНИЧАТ — гордо добави Смърт.
— Чудесно, сър. Но ако позволите да ви подскажа… И „Хо-хо-хо“ е предостатъчно. Не е нужно да добавяте: „Треперете, смъртни!“
— ХО. ХО. ХО.
— Аха, вече схващате. — Албърт побърза да забоде нос в бележника си, за да не види Смърт изражението на лицето му. — Впрочем, господарю, ще имаме още по-голяма полза и от някаква публична изява.
— НИМА? ОБИКНОВЕНО НЕ ПОСТЪПВАМ ТАКА.
— Сър, Дядо Прас е общественик, така да се каже. А и една изява от този род ще наложи присъствието ви много по-впечатляващо от уж случайните срещи с любопитни дечица. Да затвърдим вярата, нали разбирате?
— МИСЛИШ ЛИ? ХО. ХО. ХО.
— Правилно, правилно, напредвате. Какво щях да… А, да. Магазините ще бъдат отворени до късно. Там водят много деца да видят Дядо Прас. Не истинския, разбира се, а някой дъртак с топка парцали под пуловера. Не става дума за вас, господарю, да не се засегнете…
— НЕ Е ИСТИНСКИЯТ ЛИ? ХО. ХО. ХО.
— Именно. И няма нужда да…
— А ДЕЦАТА ЗНАЯТ ЛИ ТОВА? ХО. ХО. ХО.

Албърт се почеса по носа.

— Предполагам.
— ТАКА НЕ БИВА. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ ВЪЗНИКНАХА… ЗАТРУДНЕНИЯ. ЗНАЧИ ПОДРОНВАТ ВЯРАТА ИМ. ХО. ХО. ХО.
— Много правдоподобно обяснение. Между другото това „Хо-хо-хо“…
— И КЪДЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ ТАЗИ ГАВРА? ХО. ХО. ХО.

Албърт се прегърби.

— Например в магазина на Кръмли на Стъргалото. Тяхната Пещера на Дядо Прас е особено популярна. Явно имат добър изпълнител на ролята.
— АМИ ДА ОТИДЕМ И ДА ГИ ПОРАЗДРУСАМЕ МАЛКО. ХО. ХО. ХО.

...

Върнън Кръмли се тупаше мислено по рамото — тази година Пещерата беше великолепна. Хората му поработиха много усърдно. Шейната на Дядо Прас заслужаваше да я смятат за произведение на изкуството, а пък прасетата бяха направо неотличими от истински, да не говорим за прелестния им розов цвят.

Пещерата заемаше почти целия първи етаж. Един от гномовете беше сурово смъмрен и глобен с удръжка от надницата, защото се скри да пуши зад Вълшебния пеещ водопад и куклите с часовников механизъм, изобразяващи Всички народи на света. Е, движенията на куклите се отличаваха с тромава рязкост, а и механизмите честичко запъваха, но, общо взето, гледката би трябвало да възрадва детските сърца.

Дечицата наистина се тълпяха наоколо заедно с родителите си и зяпаха омаяни.

А парите прииждаха като пълноводна река. О, какви приходи само!

За да не подлага служителите си на излишни изкушения, господин Кръмли бе наредил да опънат сложна плетеница от тел под тавана на всеки етаж. По средата седеше касиер в малко гише. Продавачите вземаха парите на клиентите, слагаха ги в малко механично вагонче и го пускаха към касиера, който пък връщаше рестото по същия начин. Никакви съблазни, а вагончетата се стрелкаха напред-назад като ракети.

Господин Кръмли обожаваше Прасоколеда. В края на краищата най-важното е да зарадваме хлапетата, нали?

Затова сияеше, пъхнал небрежно палци в джобчетата на жилетката си.

— Госпожице Хардинг, всичко наред ли е?
— Да, господин Кръмли — смирено потвърди касиерката.
— Прекрасно, прекрасно… — промълви той, загледан в струпаните на купчинки монети.

По тях плъзна ослепителен зигзаг и със съскане се заземи в рамката на гишето. Господин Кръмли примига втрещен, а от металните рамки на очилата на госпожица Хардинг изскачаха искри.

Пещерата се промени зашеметяващо. За частица от секундата го споходи впечатлението за огромна скорост, сякаш новото явление бе долетяло отнякъде и спряло изведнъж. Ама че нелепост…

А четирите розови прасета сякаш се взривиха. Картонена зурличка халоса господин Кръмли по главата.

На мястото им със сумтене се настаниха… е, трябваше да са шопари, защото хипопотамите нямат малки заострени ушички и халки в зурлите. Само че тварите бяха с колосални размери и обрасли с щръкнала сива четина, а около тях се разнасяше лютива воня.

Изобщо не изглеждаха сладички. В тях не се забелязваше и следа от очарование. Едно от животните се вторачи в господин Кръмли с кръвясалите си очички и изгрухтя диво.

От предишната шейна нямаше и помен, а той толкова си я харесваше… Украсяваха я сребърни завъртулки. Господин Кръмли лично проследи лепенето на всяка блещукаща звездичка. Уви, само жалки останки от това великолепие бяха пръснати около шейна, която май бе скована грубо от небрежно одялани дънери върху два грамадни плъзгача. Видът й подсказваше колко е древна, а по всяка повърхност бяха издялани лица — противни ухилени маски, които съвсем не подхождаха на милия празник.

Родители врещяха и дърпаха децата си, но не постигаха нищо особено. Хлапетата се лепяха около прекрасната изненада като мухи на мед.

Господин Кръмли се втурна към този ужас, размахал панически ръце.
— Спрете! Спрете! — крещеше гневно. — Ще подплашите клиентите ми!
— Ама те си имат и бивни! — възторжено възкликна едно момченце до него. — Страхотия!

А сестра му се провикна:
— Гледай бе, едното прасе пишка! — Наистина се издигаше огромен облак от жълти изпарения. — Ха, потече и към стълбата. Ей, хора, ако не можете да плувате, дръжте се за парапета!
— Който е лош, направо го изяждат — съобщи с явно одобрение едно момиченце. — Целия. С костите. Схрускват го, да знаете!

Намеси се по-голямо дете:
— Я не дрънкай като някое бебче! Тия не са истински. Докарали са някой магьосник да ни баламосва с трикове. Или са направени с пружинки и колелца. Всички знаят, че не са истин…

Един от шопарите го изгледа безстрастно. Нахаканото хлапе побърза да се скрие зад гърба на майка си.

Господин Кръмли се бореше с тълпата, а по лицето му се стичаха сълзи на безсилна ярост. Децата не се отделяха от колосалните прасета, колкото и да ги дърпаха майките им. Дребно момиченце им подаваше портокали.

А куклите, представящи Всички народи, бяха в жалко състояние. Свързаните с шарнири пръти в тях се бяха поизкривили от произшествието, затова момчето от Клач ритмично налагаше с церемониалното си копие главата на момичето от Омния, а пък момичето от Ахатовата империя риташе по ухото малък друид от Ламедон. Дребосъците наоколо крякаха радостно при всеки удар.

Мъж в червено и бяло си проби път през гъмжилото и сърдито тикна фалшивата си брада в ръцете на господин Кръмли.
— До гуша ми дойде! — изръмжа старецът, пременен като Дядо Прас. — Нямам нищо против мокрите гащи на тия пикльовци, но това е прекалено!

Отдалечи се с изражение на накърнено достойнство.

Някой обаче седеше в голямото кресло, а на коляното му беше кацнало момче. Фигурата изглеждаше… смущаващо. Несъмнено и тя носеше костюм на Дядо Прас, само че очите на господин Кръмли тъй и не успяваха да я уловят във фокус, ами все се извръщаха, сякаш се опитваше да погледне крайчеца на собственото си ухо.

— Но какво става тук?! — жално изохка собственикът на магазина.

Нечии пръсти се впиха в рамото му. Обърна се и едва не се блъсна в лицето на поредния от помагачите на Дядо Прас. Е, поне носеше съответния костюм.

— Вие пък кой сте?

Гномът извади влажната угарка от устата си и му се озъби приветливо.
— Можеш да ме наричаш чичо Фрас.
— Но ти не си гном!
— Позна, аз съм малка фея.

Откъм Пещерата се разнесе глас:
— И КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА, МАЛКО ЧОВЕЧЕ?

Господин Кръмли бавно се загледа натам, разтресен до петите от ужас. Пред… узурпатора Дядо Прас стърчеше детенце от неясен пол, което наглед се състоеше предимно от огромна мъхеста шапка.

Собственикът на магазина отдавна знаеше наизуст неизбежния сценарий: детето онемява срамежливо, майката намига съучастнически на актьора и изрича натъртено, както правят възрастните, влизайки в заговор против невръстните си жертви: „Дорийн, искаш плачеща кукла, нали? И онзи кухненски комплект «Готвя с мама», който видяхме на витрината. Нали? Какво трябваше да кажеш на Дядо Прас?“

Зашеметеното отроче измънква: „Блъдъря“, накрая получава от актьора балонче или портокал.

Този път всичко се обърна наопаки. Майката едва успя да започне:
— Искаш…
— ДЕТЕ, ЗАЩО РЪЦЕТЕ ТИ СА ВЪРЗАНИ С ШНУРЧЕТА?

Мъничето сведе поглед към еднопръстите ръкавици, поклащащи се от ръкавите му.
— Т’а ша рък’ички.
— РАЗБИРАМ. МНОГО ПРАКТИЧНО.
— Ти ищиншки ли ши?
— А ТИ КАК МИСЛИШ?

Под шапката разцъфтя лукава усмивка.
— Видях един твой прашчо да пишка.

Тонът подсказваше, че нищо в обозримото бъдеще няма да заличи това незабравимо събитие от паметта му.
— О, ТЪЙ ЛИ… ХМ, ДОБРЕ.
— И ши има отжад един голям…
— ВСЕ ПАК КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА? — побърза да попита Дядо Прас.

Майката съзря удобния момент да подхване репликата си.
— Тя иска…

Дядо Прас нетърпеливо щракна с пръсти и устните й като че залепнаха. А детето пък се вкопчи свирепо в уникалния шанс.
— Ишкам армия. И голям жамък ш ощри кули. И меч.
— ОЩЕ КАКВО ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ?
— Голя-я-ям меч — добави дребосъчето след напрегнат размисъл.
— ПРАВИЛНО! — одобри Дядо Прас.

Чичо Фрас обаче се примъкна до него и го побутна.
— От тях се очаква да ви благодарят — прошепна настойчиво.
— СИГУРЕН ЛИ СИ? ХОРАТА ОБИКНОВЕНО НЕ НАМИРАТ ПРИЧИНИ ДА ГО ПРАВЯТ.
— Исках да кажа, че децата благодарят на Дядо Прас! — изсъска Албърт. — Тоест в момента на вас, ясно?
— ДА, РАЗБИРА СЕ. ХМ. СЛУШАЙ, ОТ ТЕБ СЕ ОЧАКВА ДА МИ БЛАГОДАРИШ.
— Блъдъря.
— И БЪДИ ПОСЛУШНА. ТОВА Е ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА.
— ’бре.
— ЗНАЧИ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ.

Дядо Прас бръкна в чувала си и извади…

…внушителен модел на замък с остри сини покриви на кулите, които изглеждаха много подходящи за затваряне на принцеси в най-горните стаи…

…огромна кутия с няколкостотин удивително правдоподобни фигурки на рицари и войници…

…и меч. Острието му беше дълго четири стъпки и блестеше страховито.

А майката си пое дъх…
— Как ще й дадете това! — писна с все сила. — Опасно е!
— МЕЧОВЕТЕ ВИНАГИ СА ОПАСНИ — напомни Дядо Прас. — С ТАЗИ ЦЕЛ СА ИЗРАБОТЕНИ.
— Тя е още малка! — викна невъздържано и Кръмли.
— ЩЕ Й ПОСЛУЖИ ДОБРЕ В УСКОРЕНОТО УМСТВЕНО РАЗВИТИЕ.
— Ами ако се пореже?!
— ЩЕ СИ ИЗВЛЕЧЕ ВАЖНА ПОУКА ЗА ЖИВОТА.

Чичо Фрас зашепна трескаво.

— НИМА? Е, ДОБРЕ. НЕ СЪМ НАПЪЛНО КОМПЕТЕНТЕН И НЯМА ДА СПОРЯ.

Острието вече беше дървено.

— А и дъщеря ми не иска тези неща! — опита се да стъпче фактите майката на Дорийн. — Тя е момиче! И не мога да си позволя тези нафукани скъпи играчки!
— НО НАЛИ СЕ ПОДРАЗБИРА, ЧЕ ГИ ПОДАРЯВАМ? — озадачи се Дядо Прас.
— Хайде, де! — усмихна се неприятно майката.
— Подарявате ги, а? — намеси се потресен и Кръмли. — Не може! Това е наша стока! Как тъй ще я раздавате?! Подаръците за Прасоколеда да не са безплатни! — Изведнъж осъзна, че все повече родители, тоест потенциални клиенти, се обръщат и впиват в него неразгадаеми погледи. — Е… вярно, подаръкът си е подарък, но… първо трябва да се купи. — Закиска се нервно във все по-тежката тишина наоколо. — Играчките не се правят от малки елфи, ха-ха…
— Адски си прав — мъдро се съгласи чичо Фрас. — Трябва да си луд, за да пъхнеш остър инструмент в ръката на елф*. Тутакси ще ти издълбае инициалите на челото.

[* Противно на всеобщото схващане от легендите, елфите са колкото древна, толкова и противна раса, от която никой нищо хубаво не е видял. Имат странна склонност към ненужна жестокост и са неимоверно арогантни - може би дори по-арогантни от драконите, с тази разлика, че вместо да разрушават наред, те съзидават... сложни плетеници от интриги. Цяло щастие е, че не се срещат вече толкова често.]

— Значи всичко това е безплатно? — рязко попита майката на Дорийн.

Не би позволила да отвлекат вниманието й от същността. Господин Кръмли се вторачи безпомощно в играчките. Изобщо не приличаха на онези, които предлагаше в своя магазин. Отново се опита да огледа внимателно новия Дядо Прас. Всяка клетка в мозъка му твърдеше, че вижда весел дебелак в червено-бяла премяна.

Е… почти всяка клетка. Няколко по-схватливи забелязваха друго, само че не успяваха да разберат точно какво. Две-три — най-благоразумните — изобщо отказваха да свършат някаква работа.

И думите сами се изплъзнаха между зъбите му.
— Ами… както изглежда, подаръците са безплатни.
— БЛЪДЪРЯ.