Макар да беше Прасоколеда, в сградите на Университета цареше трескаво оживление. Магьосниците поначало не си лягаха рано*, а и вече предвкусваха пиршеството, започващо в полунощ.

[* Често приспособяваха течението на Времето според потребностите си. Повечето старши магьосници, разбира се, живееха изцяло в миналото, но неколцина постъпваха като Професора по Антропика, който бе измислил нова темпорална система, основаваща се на убеждението, че всички останали са заблуда.]

Мнозина са наясно със Силния и Слабия антропен принцип. Според Слабия принцип е страхотно забавно Вселената да е подредена по такъв начин, че хората да еволюират до степен да си изкарват прехраната като преподаватели в университети. Силният пък гласи, че целият смисъл на световното битие се състои не само в това хората да работят в университети, но и да пишат срещу главозамайващи хонорари книги, в чиито заглавия непременно присъстват думите „космос“ или „хаос“. (Прави са. Вселената несъмнено функционира в полза на човечеството. Личи дори по удобното свойство на слънцето да изгрява точно когато хората са готови да започнат дневните си занимания.)

Професорът по антропика от Невидимия университет стигна до прозрението за Специалния неизбежен антропен принцип. Според него единственото оправдание за съществуването на Вселената беше появата на Професора по антропика. Така само изрази в по-строги понятия една теория, към която тайничко се придържа всеки от нас, стига името му да е вписано в съответната графа.

За мащабите и размаха на трапезата, която слагаха в Университета на Прасоколеда, може да се съди по представата на преподавателите за лека закуска — три-четири основни ястия, без да се броят сирената и ядките.

Някои от тях тренираха седмици наред. Деканът например успяваше да вдигне с вилицата си десет килограмова пуйка. А очакването само доизостряше апетитите, и без това наточени до блясък.

Архиканцлера Ридкъли стъпи на снега пред прага и си вдигна яката. В Крилото за високоенергийна магия всички прозорци бяха ярко осветени.

— Не знам, не знам — мърмореше си с досада. — Ето, вече е Прасоколеда, а те още се бъхтат. Не е естествено! Като бях студент, по това време си изповръщах червата…

Младият асистент Пондър Стибънс и неговите студенти все пак не забравяха за празника. В чест на Прасоколеда бяха окичили Хекса* с борови клонки, а върху стъкления купол, покриващ главния мравуняк, се мъдреше хартиена шапка.

[* Хексът е огромна разумна машина, представляваща изключително сложен механизъм, задвижван от мравуняк. По непонятни никому причини, цялата тази машинария притежава способността да разсъждава като човек, само дето прави всичките си изчисления безкрайно трезво и безкрайно бързо. Затова е изключително удобно помагало за намирането отговора на такива сложни екзистенциални въпроси като "Има ли смисъл?" и "Абе къде все ми изчезват чорапите?"]

Ридкъли не можеше да се отърси от впечатлението, че с всяко влизане тук открива по нещо ново в това… устройство или мислеща машина, или каквото там беше. Понякога дреболиите сами се появяваха нощем. А Стибънс се кълнеше, че Хексът самичък представял чертежи за части, от които има нужда. От това Архиканцлера тръпки го побиваха. Забеляза още с влизането една новост, от която направо се смръзна.

— Ама не разбирам как тъй приказвате с машината — призна си намръщен. — Нали скапаното нещо няма уши?
— Всъщност има… едно, но голямо… — позапъна се Пондър и посочи мембрана сред плетеница от тръбички.
— Но там от края не стърчи ли фуния за глухи? — попита подозрително Архиканцлерът.
— Да, правилно се ориентирате… — Пондър се прокашля. — Вижте какво, звукът се носи на вълни…

Присъщото на магьосника ясновидство просто му запуши устата. Ридкъли щеше непременно да се заблуди, че му говори за морето. Щеше да започне поредното бездънно недоразумение както всеки път, когато някой се захванеше да обяснява каквото и да било на Архиканцлера. И по асоциативен път щяха да се препъват в думи като „сърф“, „пясък“, може би и „сладолед“…

— Ами, правим го с магия — предаде се накрая.
— Аха. Чудесно — малко разочаровано изсумтя Ридкъли. — Значи никакви сложни шашми с пружинки, зъбни колелца, въздушни тръбички и други измишльотини?
— Точно така, сър. Магия. Но от най-авангардната.
— Бива, бива. И какво става?
— Хексът чува каквото му казваме.
— Любопитно. А и така си спестявате непрекъснатото пробиване на дупчици в разни картички и цялото блъскане по клавишите. — Архиканцлерът изтръска лулата си, почуквайки по табелата „Внимание: мравуняк!“. Пондър трепна. — Я ми кажи… Нещото все пак е голям изкуствен мозък, нали?
— Бихте могъл да подходите към проблема и от тази гледна точка — много предпазливо отвърна Пондър. — Разбира се, Хексът не мисли в същинския смисъл на понятието. Само изглежда, че мисли.
— Аха. Досущ като Декана. Има ли надежда да сложим подобно мозъче и в неговата глава?
— Сър, Хексът тежи десет тона.
— Тъй ли? Трудничко бихме го наместили. — Ридкъли поумува и бръкна в джоба си. — Да ти кажа защо дойдох. Ей това приятелче е Гномът на брадавиците…
— Здравейте — свенливо промълви гномчето (което някак случайно и по незнайна дори за самото него причина се бе пръкнало по-предния ден).

— …и доколкото си спомня, възникнал просто така, от нищото. Да знаеш, стори ми се малко чудновато. Е, около Прасоколеда все се случва нещо невероятно. Последната нощ от годината, Дядо Прас хвърка насам-натам и такива ми ти работи. Времето на най-тъмните сенки, нали се сещаш? Цяла година се е трупал окултен боклук, може и да прелее. Питах се дали вие не бихте искали да се поразровите в историята. Не ми се вярва да е нещо тревожно…
— Гном на брадавиците!? — повтори слисаният Пондър.

Малкото създание притисна чувалчето към себе си.

— Ами може да е щуротия — вдигна рамене Ридкъли, — но и без това си ги имаме в излишък. В края на краищата всички знаят за Феята на Зъбчетата, нали? А и защо има бог на Пиянството, пък няма бог на Махмурлука… — Млъкна изведнъж и се заслуша. — Ей, някой друг чу ли шума?
— Моля?
— Като един такъв звън на съвсем мънички сребърни камбанки…
— Не съм чул нищо подобно, сър.
— Както и да е… Та какво казвах… Да, бе. Никой не беше чувал за Гном на брадавиците до тази вечер.
— Вярно си е — обади се и гномчето. — И аз не бях чувал за себе си.
— Добре, сър, ще се опитаме да проверим — дипломатично отвърна Пондър.
— Добър подход.

Ридкъли отново прибра гномчето в джоба си и се озърна към Хекса.
— Изумително… Само изглежда, че мисли, а?
— Ъ-ъ… да.
— А всъщност не мисли, нали?
— Ъ-ъ… не.
— Просто те заблуждава, но е само преструвка, тъй ли?
— Ъ-ъ… да.
— Значи е като всички останали — поклати глава Архиканцлерът.

...

Момчето се настани на официалното коляно и огледа преценяващо Дядо Прас от главата до петите.

— Нека си изясним нещо още в началото. Знам, че сте се предрешил. Невъзможно е да съществува Дядо Прас и поради биологически, и поради физически причини. Надявам се, че на тази основа ще постигнем разбирателство.
— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ СХВАНАХ НАМЕКА. ЗНАЧИ АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ?
— Правилно. Присъщи на този сезон от годината вятърничави забавления. Позволявам си да отбележа и че съм отвратен от гнусния комерсиален дух на това шоу. Майка ми вече купи подаръците за мен. Аз й дадох указания, разбира се. Иначе всичко щеше да обърка.

Дядо Прас се взря за миг в смутената усмивка на пърхащото наблизо въплъщение на майчина некадърност.
— НА КОЛКО ГОДИНИ СИ?

Момчето въздъхна от скука.
— Не си играете ролята както подобава. Между другото вече съм участвал в това представление. Би трябвало да започнете, като ме попитате за името ми.
— ААРЪН ФИДЖЕТ, КВАРТАЛ „ЕЛИТЕ“, РЪБАТОТО ШОСЕ, АНКХ-МОРПОРК.
— Все някой ви е казал — вдигна рамене момчето. — Подозирам, че хората, преоблечени като гномове, измъкват предварително сведения от майките.
— ТИ СИ НА ОСЕМ ГОДИНИ… НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, МАЙ НАБЛИЖАВАШ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ.
— А това може би го знаете, защото се попълват някакви формуляри.
— ИСКАШ ДА ПОЛУЧИШ КНИГАТА НА УОЛНЪТ „БЕЗОБИДНИТЕ ВЛЕЧУГИ НА РАВНИНИТЕ СТО-ХЕЛИТ“, ОСТЪКЛЕНА ВИТРИНКА ЗА ОБРАЗЦИ, КОЛЕКЦИОНЕН АЛБУМ СЪС СЪЩОТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ И ГУЩЕРСКА ПРЕСА. А ЗА КАКВО СЛУЖИ ТАЗИ ГУЩЕРСКА ПРЕСА?
— Как си представяте да ги лепите по страниците, докато са още триизмерни? Предполагам, че тя ви е изброила всичко, докато се разсеях за момент по онзи комплект моливи. Няма ли да привършваме тази игричка? Дайте ми портокала и да не си губим времето.
— МОГА ДА ТИ ДАМ НЕСРАВНИМО ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПОРТОКАЛ.
— Да, да, видях. Залъгвате доверчивите клиенти. Ами че вие дори носите фалшива брада! Между другото, господине, забелязахте ли как едно от вашите прасета…
— ДА.
— Сигурно го правите с огледала, въженца и тръбички. Стори ми се много преиграно.

Дядо Прас ядосано щракна с пръсти.
— А, това ли е новият сигнал… Добре, слизам. Много ви благодаря — учтиво завърши момчето.
— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА — пожела му Дядо Прас на изпроводяк.

Чичо Фрас потупа господаря си по рамото.
— Великолепно се справихте. Голямо търпение проявихте. Аз щях да го прасна по врата, та да не си вири толкова нослето.
— О, ЗА МЕН НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ПРОЗРЕ ЗАБЛУДИТЕ СИ. — Червената качулка се завъртя така, че само Албърт можеше да надникне в дълбините й. — ВЕРОЯТНО В МИГА, КОГАТО ОТВОРИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ КУТИИ, КОИТО Е ОСТАВИЛ МАЙКА МУ ДА НОСИ… ХО. ХО. ХО.

...

Отбора на Анкх също бе в добро разположение на духа тази вечер и бе предразположен към правене на големи подаръци. В мача му на терена на Нюкасъл имаше само един отбор - този на домакините. Момците на Смърт бяха просто решили да се поразтъпчат из мокрото игрище и ако им се удаде възможност, даже да вкарат един гол. В това сполучиха. Но от друга страна, позволиха на любезните си домакини да им "дарят" шест гола в кошницата.

Загубата звучи разгромно, но всъщност всеки, който е изгледал дори и пет минути от тази среща, би заключил, че в действителност домакините са били тези, които са проявили милосърдие. Анкх бяха доволни да се приберат без двуцифрен брой допуснати голове, а фактът, че така развилите се събития им отредиха втората позиция в крайното класиране на предварителната група, явно не ги притеснява особено. Това разбира се означава, че другата седмица, когато започне фазата на елиминациите, ще трябва да се изправят срещу могъщия АК Поважска Бистрица, но и ТОВА изглежда не притеснява никого.

А бе въобще... лежерното пред-прасоколедно настроение е обхванало всички в Невидимия Университет.

...

— Не стягай чак толкова!
— ПИСУК.

Шумоленето продължи зад Сюзън, която се озърташе из урвите от рафтове в библиотеката на Смърт. Тук можеха да се поместят и няколко буреносни облака… ако биха посмели да се мярнат.

— Добре е, точно така — продължи граченето, което тя се опитваше да не слуша. — Нали трябва да си мърдам и крилете?
— ПИСУК.
— А, ето го и Дядо Прас… — промърмори Сюзън.

Не беше само една книга. Историята му заемаше няколко рафта. Първият том май беше написан на свитък от животинска кожа.

— Готово. Е, как изглеждам?
— ПИСУК.
— Госпо"йце? — потърси гарванът и второ мнение.

Тя се обърна. Птицата пристъпяше бодро, а шията й беше яркочервена.

— Пиу-пиу! Скок-подскок! Чурулик-чурулик!
— Не заблуждаваш никого освен себе си — равнодушно отбеляза Сюзън. — Канапчето се вижда.

После побърза да разтвори свитъка.

— Е, сигурно трябва да ме видиш на някой заснежен дънер — смънка гарванът зад нея. — Тогава ще съм същинска червеношийка.
— Не мога да прочета това! — възкликна тя. — Буквите са някак… странни.
— Безплътни руни — компетентно я осведоми птицата. — В края на краищата Дядо Прас не принадлежи към човешкия род.

Сюзън плъзна ръка по тънката кожа. А тези… форми се разшаваха около пръстите й.

Макар да не ги разчиташе, можеше да ги почувства. Остър свеж мирис на сняг, чак дъхът й се виждаше. Тропот на копита, пращене на клони в скована от студ гора…

Ярко сияещо кълбо в небето…

Сюзън пусна свитъка на рафта. Посегна към следващия, който пък бе направен от брезова кора. Символите се рееха над повърхността му. Каквото и да означаваха, не бяха предназначени за човешки очи. По-скоро представляваха Брайлова азбука за сляпо опипващия ум. Представи налетяха възприятията й — мокра козина, пот, борова смола, сажди, лед, влажна пепел, свински… изпражнения, поправи се бързо съзнателната гувернантка в нея. Имаше кръв, също и вкус… на боб? Само образи без думи. Почти… животински.

— Нищо тук не може да е вярно! Всеизвестно е, че Дядо Прас е весел затлъстял старец, който раздава играчки на децата!
— Такъв е сега — вметна гарванът. — Не и някога. Нали знаеш как става…
— Трябва ли да знам?
— Слушай, представи си го като преквалификация. Дори боговете са принудени да се приспособяват към Духа на Времето, нали? Твърде вероятно Дядо Прас да е бил нещо коренно различно преди хилядолетия. Логично е. Тогава хората дори не са носели дълги чорапи, за да има в какво да им оставя подаръците! — Гарванът се почеса с крило по човката. — Мда-а-а… Сигурно е бил обичайният зимен демиург**. Нали се сещаш… Кръв по снега, за да накарат слънцето да изгрее отново. Започнало се е с жертвоприношения на животни. Погвали са някой едър четинест звяр, за да го усмъртят. Нещо подобно е било. Известно ли ти е, че в планината Овнерог има хора, които убиват някое мушитрънче в чест на Прасоколеда, а после обикалят от къща на къща и пеят за подвига си? Много фолклорно, в пълно съответствие с примитивните митове.

[** Висш бог-Творец.]

— Мушитрънче ли?! Това пък защо?

— Никой не ми е казвал. Ама представи си как навремето някой се запитал: „Що да гоним онуй злобно копеленце орела, дето и човката му яка, и ноктите остри? Що да не утрепем ей туй мушитрънче, дето само писука, пък е колкото орехче?“ Или пък по други места започнала истинската гадост, Религията де. Пред празника някой окаяник намира едно специално бобче в паницата си. Всички му се радват: „Мой човек, ти си кралят на празника!“ Само си мълчат, че е най-добре да не почва някоя дебела книга от първата страница, щото скоро той вече препуска по преспите, пък те го гонят със свещените сърпове в ръце. Иначе земята нямало да се пробуди за живот, а снегът нямало да се стопи. Щуротии, разбираш ли… Ама народни. Накрая се пръква някой хитряга и си мисли: „Ей, като гледам, скапаното слънце и без това си изгрява, защо даваме на друидите толкова безплатна кльопачка?“ И докато се опомниш, открива се ново работно място. Ей това им е номерът в живота на Боговете. Все измислят как… хм, да останат на трапезата.

— „Скапаното слънце и без това си изгрява“ — бавно повтори Сюзън. — Откъде знаеш това?
— От усърдни наблюдения. Случва се всяка сутрин.
— Не, питам те за свещените сърпове и останалото.

Птицата успя да си придаде самодоволно изражение.
— Ние, гарваните, много си падаме по окултното. Слепият Ио, Богът на гръмотевиците, си имаше тъкмо гарвани, за да летят навсякъде и да му разправят какво се мъти.
— Имаше си… А сега?
— Ами-и-и… Нали си чувала, че той няма очи? Говоря ти за онези хвъркащи из въздуха очни ябълки… — Гарванът се прокашля от родови угризения.
— Уверявам те, злополуката беше неизбежна…
— Вие някога мислите ли и за друго освен за очни ябълки?
— Е, ти пък сега… Аз често си мечтая и за карантийка.
— ПИСУК.

— Да, обаче той е прав — разпери ръце Сюзън. — Боговете не умират окончателно. Все си намират местенце. В дялан камък, в думите на песен, в мъждивата психика на някое животно, в шепота на вятъра. Не си отиват завинаги, а се закачат за света, ако ще и с един нокът. И за миг дори не се отказват от борбата да се завърнат. Веднъж бог — завинаги бог. И умират не повече от гората през зимата…

— Ясно — промълви Сюзън. — Тогава да видим какво го е сполетяло.

Протегна ръка към последния том и го отвори наслука… Кълбото от образи изтъня, изплющя по мозъка й като бич… Копита, страх, кръв, сняг, студ, нощ… Тя пусна книгата, която се затвори сама.

— ПИСУК?
— А, не, добре съм.

Сюзън се взря в книгата. Знаеше, че получи дружеско предупреждение. Така би постъпило и питомно животно, влудено от болка, но все още достатъчно кротко да не ухапе ръката, която го храни… този път. Мъртъв или жив, Дядо Прас — някъде там — искаше да го оставят на мира.

Обърна се към Смърт на мишките. Сините проблясъци в мъничките му очни кухини бяха стъписващо познати.

— ПИСУК. УУК?
— Плъхчето разправя — преведе гарванът, — че ако то пожелае да научи нещо за Дядо Прас, ще се отбие в Костения замък.
— Пак ли приказки… — въздъхна Сюзън. — Уж там попадали писмата на дечицата. Само една стара легенда.

Скелетчето и гарванът я зяпнаха. И тя осъзна, че отново се държи прекалено нормално.

— ПИСУК?
— Плъхчето попита: „И какво като е стара?“

...

Мрежестия се примъкна при Средния Дейв в градината. Ако беше градина. Поне имаше земя около къщата… Ако беше къща. Внимаваха да не изтърват някоя излишна дума, но честичко се налагаше да излизат. Вътрешността на онази… кула не им беше по сърце. Кулата на Феята на Зъбчетата.

Мрежестия потрепери.
— Къде е оня?
— Горе си е — вдигна рамене Средния Дейв. — Още се мъчат с вратата.
— Дето има много ключалки ли?
— Същата.

Средния Дейв си свиваше цигарка. В къщата… или в кулата, или каквото ще да беше… човек не можеше да си направи този кеф. Дръпнеш един път и ти иде да се издрайфаш.

— Че за к’во му е? Свършихме си работата, нали така? Само стърчахме и зяпахме като хлапета оня недопечен магьосник да мрънка глупотевините си. Как не се изхилих, аз си знам. Що му е оная стая?
— Ами разправя, че като била толкоз пазена, щял непременно да види к’во има вътре.
— Нали уж щяхме да направим номера и да си ходим?
— Я опитай да му се жалваш. Знаеш к’во те чака. Искаш ли да си свиеш?

Мрежестия пое торбичката с тютюн и си отдъхна.
— Ей, всякакви гадни местенца съм виждал, ама туй ми обра точките.
— Ъхъ.
— Тумбакът взе да ме свива, толкоз е зализано всичко. И ми се ще да хапна и друго, не само ябълки.
— Ъхъ.
— Пък и туй гнусно небенце направо ми лази по нервите.
— Ъхъ.

Стараеха се изобщо да не поглеждат към „туй гнусно небенце“. Все им се струваше, че ще ги похлупи. Ставаше най-зле, когато позволяваха на погледите си за миг да се отклонят към невъзможната пролука. Сякаш започваше да ги мъчи зъбобол в очите.

А малко по-нататък Банджо се люлееше безгрижно. Дейв поклати глава. Брат му и тук си беше доволен от живота.

— Вчера намери някакво дърво, на което растат близалки — сподели сърдито. — Казвам вчера, ама знае ли човек? И подтичва след оня като пале. Да знаеш, никой не е посмял да прасне Банджо, откакто мамчето пукяса. А в главата той още си е като момченце. Все от мене чака да му казвам к’во да прави. Сега пък се влачи подир оня. Пфу, че гадна история!
— Като си се напушил толкоз, що още киснеш тука?
— Заради десетте хилядарки. А оня разправя, че имало и още. Не сме си представяли тукашното богатство.
— Оня не е дошъл заради мангизите.
— Аз пък не ща да ставам господар на света покрай него! — сопна се Средния Дейв. — Като ти влязат тия бръмбари в чутурата, може само да си докараш белята.
— И ваш’то мамче все ви разправяше да не си пъхате носовете, дето не ви е работа — спомни си Мрежестия. — Свястна жена беше. Корава, ама справедлива.
— Е… за корава си прав.
— Нямаше да търпи плужек като оня Тийтайм.
— Ъхъ — съгласи се Средния Дейв.
— И вие двамата страхотно погребенийце й направихте. Повечето аверчета от Сенките се събраха. Голямо уважение. Цветя на купища. Всички бяха едни такива… — Мрежестия се запъна, но избълва думата: — …доволни. Е, и тъжни, де.
— Ъхъ.

— Сещаш ли се как да се приберем? — Средния Дейв само врътна глава. — И аз не знам. Май трябва пак да намерим онуй местенце, слабото. — Мрежестия потръпна. — Ей, ама оня как бастиса коларя… Честно ти разправям, дори моя старец нямаше да го затрия тъй…
— Ъхъ.
— С нормалните смахнати все някак свикваш. Ама оня ти говори, все едно всичко си му е наред в главата, пък изведнъж…
— Ъхъ.
— Що не вземем двамата да го издебнем и…
— Ъхъ, ъхъ. И колко секундички ще живеем после?
— Ами ако вземе, че ни провърви?
— Да, бе. Нали го видя к’во прави? Не е от надутите типове, дето заплашват. Първо ръга. Прав е. Що да чака? Ще изтраем някак. Мисли си за мангизите. Вътре са на чували, нали видя?
— Мисля си за онуй стъклено око, дето ни зяпа направо в мозъците с него.
— Стига си се тормозил, за нищо не те подозира.
— Ти пък откъде знаеш?
— Че нали още си живичък?

...

Ококорено детенце в Пещерата на Дядо Прас.

— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО. А ТИ СЕ КАЗВАШ ЮФРАЗИЯ ГОУТ, НАЛИ?
— Хайде, детенцето ми, отговори на този мил човек.
— Да.
— И СИ НА ШЕСТ ГОДИНИ.
— По-смело! Всички са такива на тази възраст…
— Да.
— И ИСКАШ ПОНИ…
— Да.

Малка ръчичка подръпна качулката на Дядо Прас. Чичо Фрас долови трескав шепот.

— ДА, ЗНАМ. АМА ЧЕ НЕПОСЛУШНО ПРАСЕ, НАЛИ? — Образът му трепна за миг, после той бръкна в чувала си. — ЕТО ТИ ЮЗДА ЗА ПОНИТО, ЕТО ТИ И СЕДЛО. ХМ, ЗА ТЕБ ИМА И ОТ ОНЕЗИ СТРАННИ ПЛОСКИ ШАПЧИЦИ, КАКВИТО СИ СЛАГАТ НЯКОИ ЖЕНИ-ЕЗДАЧКИ, СЪЩО И ШИРОК ПАНТАЛОН, В ЧИИТО ДЖОБОВЕ СЯКАШ СИ ПЪХНАЛА ПО ЕДНО ЗАЙЧЕ.
— Юфи, но ние не можем да гледаме пони! Живеем на третия етаж…
— ЗНАМ. СЕГА ПОНИТО Е ВЪВ ВАШАТА КУХНЯ.
— Дядо Прас — остро изрече майката, — сигурна съм, че се шегувате.
— ХО. ХО. ХО. РАЗБИРА СЕ. НАЛИ СЪМ ВЕСЕЛ ДЕБЕЛ СТАРЕЦ? В КУХНЯТА, А? КАК ЛИ МИ ХРУМНА… КУКЛИТЕ И ОСТАНАЛОТО ЩЕ ПОЛУЧИШ МАЛКО ПО-КЪСНО В СЪОТВЕТСТВИЕ С ЖЕЛАНИЯТА В ПИСМОТО ТИ.
— Сега какво ще кажеш, Юфи?
— Блъдъря.
— Нали не сте пратил пони в кухнята им? — неуверено попита чичо Фрас.
— АЛБЪРТ, НЕ СТАВАЙ СМЕШЕН. ПОШЕГУВАХ СЕ, ЗА ДА ВЛЯЗА НАПЪЛНО В РОЛЯТА СИ.
— Ох, олекна ми. Замалко да се…
— ПОНИТО Е В СПАЛНЯТА.
— Нима…
— ТАКА Е ПО-ХИГИЕНИЧНО, ЗАЩОТО Е БЛИЗО ДО ТОАЛЕТНАТА.
— Е, поне едно е сигурно — промърмори Албърт. — Третия етаж… Ще повярват, и още как!
— ПРАВ СИ. МИСЛЯ, ЧЕ СЕ СПРАВЯМ ДОБРЕ. ХО. ХО. ХО.