Бинки забави ход и спря във въздуха. Сюзън погледна надолу и веднага откри каквото търсеше. В края на долината, обрасла със заснежени дървета, нещо сияеше ярко.

Костеният замък.

Веднъж, когато тя беше на шест или седем години, родителите й си поговориха сериозно с нея. Обясниха й, че Дядо Прас и другите измислици не са реални. Приятно е обаче да слушаш приказките за тях. И Сюзън повярва, че всички феи и караконджоли, знанието за които се бе просмукало и в костите на човечеството, не са действителни.

Излъгаха я. Един двуметров скелет се оказа неин дядо. Не по плът и кръв, разбира се. Но и неговата наследственост, образно казано, се бе просмукала в костите й.

Бинки се спусна и затича по снега.

Тя размишляваше дали Дядо Прас може да бъде причислен към боговете. А защо не? Поднасят му жертвоприношения — всички онези чаши вермут и порции свински пай. Той изисква спазване на разни правила, награждава добрите, винаги знае с какво се занимаваш.

И ако вярваш в него, случват ти се хубави неща…

Костеният замък вече се извисяваше пред нея. Отблизо Сюзън се убеди, че името му напълно заслужава да го пишат с главна буква.

Бе виждала рисунка на мястото в детска книжка. Художникът някак бе успял да му придаде весел вид.

Само че тук нямаше нищо приятно. Колоните край входа бяха високи стотици стъпки, всяко стъпало отпред надхвърляше човешки ръст. Навсякъде сивозелени оттенъци на прастар лед. Нямаше кости, обаче в очертанията на колоните се забелязваха определени прилики с пищяли и черепи.

Грамадните стъпала не затрудниха Бинки. Конят сам създаваше равното поле, по което винаги препускаше.

По леда имаше навят сняг. Сюзън се загледа в преспите. Смърт не оставяше следи… Тук обаче още се виждаха отпечатъци от ботуши. Беше готова да се обзаложи, че са на Албърт. А по-нататък… Да, там бе спирала шейна.

Тя слезе от коня. Нямаше спор, че попадна където пожела, но още й се струваше, че е станала някаква грешка. Уж трябваше да завари светлини и оживление, а Костеният замък приличаше на великански мавзолей.

Щом пристъпи зад колоните, веднага се натъкна на разтрошено гигантско парче лед. Далеч, много далеч горе през дупката надничаха звезди. Още преди да сведе поглед, по-дребни късчета се забиха в една пряспа наблизо.

Гарванът се появи и кацна изтощен до нея.
— Това място е като морга — промълви Сюзън.
— Ще приберат и мен вътре, ако… поразмахвам криле още малко — изграчи немощно гарванът. Смърт на мишките слезе от гърба му. — Ей, не си падам по тези далечни преходи със скорост над темпоралната. — Едното му око се завъртя в посока на часовниковата стрелка, другото — в обратната. — Защо не пламтят факли? Защо не чувам весели подвиквания? Къде са бодрите скапани дребосъци със зелени шапчици, дето налагат усърдно, макар и неубедително, дървени играчки с чукчетата си?

Сюзън вдигна рамене.
— По-лесно бих повярвала, че тук е храмът на някой забравен бог на бурите.
— ПИСУК.
— А, не, аз добре се ориентирам по карта. Пък и Албърт е бил тук. Навсякъде виждам пепел от противните му угарки.

Скелетчето защъка напред-назад, почти опряло костеливата си муцунка в снега. След малко изцърка тихичко и се понесе забързано в плътния здрач.

Сюзън го последва. Очите й свикваха с бледата синьозелена светлина и тя различи някакво възвишение в пода. Подиум с грамадно кресло горе.

Зад нея една колона изскърца и се поразкриви.
— ПИСУК.
— На плъхчето това място му напомняло за стар рудник — обади се гарванът. — След като го изоставят и никой не се грижи за подпорите.

И тук бе нападал сняг през дупка в покрива. Стъпките на Албърт личаха ясно.

— А може Дядо Прас да си е блъснал шейната някъде — предположи птицата.
— ПИСУК?
— Че защо да е нелепо? Прасетата да не са с идеалната аеродинамична форма? Свирепи виелици, лоша видимост, облакът пред теб изведнъж се оказва планински връх, а оттам се пулят насреща побъркани типове в оранжеви раса. Горкият Дядо Прас тъкмо се чуди защо се подпират на ръце, а краката им са усукани над главите, и… бум-тряс! После някой любопитен алпинист ще намери купчини свински мръвки и черната кутия на шейната.
— ПИСУК!
— Да, прав си, ама той е стар! Чудя се трябвало ли е още да хвърка из небето на неговата възраст.

Сюзън издърпа нещо от пряспата. Беше захарна пръчка на червено-бели ивици.

Разрови снега другаде с върха на обувката си и намери дървено войниче с униформа, която би минала за маскировъчна само, ако с нея се промъква в клуб на хамелеони и то любители на тежки дроги.

След малко откри и счупена свирка.

В здрача пъшкането и скърцането на колоните продължаваше. Гарванът се прокашля.
— Когато плъхчето сравни Костения замък със стар рудник, имаше предвид и звуците. И там никой не се грижи за подпорите. Случва се галериите да пропаднат. Докато се опомниш… и вече си петънце между две скали. Накратко — не бива да се бавим тук.

Сюзън продължи нататък унесено. Нищо не беше както трябва. Мястото изглеждаше запустяло от години, а това не можеше да е вярно.

Най-близката до нея колона запращя и от покрива се посипа фин снежен прашец.

Разбира се, тук нищо не беше и нормално. Кой би успял иначе да построи такъв леден палат? По свойствата си Костеният замък малко приличаше на къщата на Смърт. Изоставеше ли я задълго, прогонените закони на физиката щяха да се върнат и да минат като валяк през нея.

Тъкмо се обърна да си тръгне и чу някакъв стон. Напомняше за звуците на измъчения от непосилен товар лед, но пък колоните едва ли добавяха: „О, аз!…“

В една пряспа различи просната фигура. Едва не подмина падналия, защото той носеше бяла тога. И малко венче от лозови листа на главата.

Пъшкаше неспирно.

Сюзън вдигна глава. И над него в тавана имаше дупка, само че никой не би могъл да оцелее при такова падане.

Не и ако е човек.

Изтегналото се в снега същество обаче имаше съвсем човешки вид, по-точно изглеждаше досущ като млад мъж. Само на теория, разбира се. Взирането по-отблизо разкри, че някой като че е повръщал по лицето му.

— Добре ли сте? — попита тя делово.

Младокът отвори премрежените си очи.

— Ех, защо не съм мъртъв…

Буца лед с размерите на къща рухна в дълбините на замъка и пръсна гейзер от остри късчета.

— Май сте улучил мястото, където желанието ви ще се сбъдне скоро — увери тя мъжа, после го хвана под мишниците и го вдигна от пряспата. — Според мен е чудесна идея да излезем оттук по-чевръсто. Какво ще кажете? Всичко това ей сега ще се разпадне.
— О, аз…

Успя да преметне едната му ръка през раменете си
— Можете ли да вървите?
— О, аз…
— Ще ви бъда признателна, ако спрете да повтаряте тази безсмислица и започнете да ходите.
— Съжалявам, но все се чудя колко крака имам… Ох!

Сюзън някак го задържаше в отвесно положение, докато се пързаляха и клатушкаха към изхода.

— Главата ми — мънкаше младежът. — Главата ми. Главата ми. Ужасно е! Главата ми. Сякаш някой ме налага. По главата. С чук.

Прав беше. Сред влажните му къдрици седеше миниатюрно зелено-лилаво духче, което обаче стискаше в ръчичките си достоен за уважение ковашки чук. То кимна дружелюбно на Сюзън и продължи да удря прилежно.

— О, аз…
— Но кому е нужно! — възкликна тя възмутено.
— Ха, ти ли ще ме учиш как да си върша работата! — пренебрежително изсумтя духчето. — Искаш ли да опиташ колко е изморително?
— Аз изобщо не бих го правила!
— Да, ама все някой трябва се заеме с това.
— Той е. Част. От. Уговорката. — накъсано съобщи младокът.
— Светна ли ти? — снизходително попита духчето. — Ще подържиш ли замалко чука, докато му намажа езика с мръсножълти налепи?
— Я слизай, че ще те!…

Сюзън посегна към създанието, но то отскочи, без да изтърве чука, и се вкопчи в една колона
— Аз съм задължителна част! — кресна то яростно.

Младежът си опипваше главата.
— Ужасно… Ще ми дадете ли малко лед?

И понеже пошлите комедийни похвати са по-силни от законите на физиката, в този миг огромното здание рухна.

Самоунищожението на Костения замък беше величава гледка, която обаче се проточи досадно. Падаха колони, плъзгаха се парчета от покрива, ледът се пръскаше и цепеше. Въздухът се изпълни с мъгла от снежен прах и ледени кристалчета.

Сюзън наблюдаваше, застанала под дърветата. Облегнатият наблизо младеж поотвори очи.
— Изумително… — успя да измънка.
— Кое? Как всичко се превръща отново в сняг ли?
— Не. Как ме метна на рамо и си плю на петите.

Когато мъглата се слегна, наистина останаха само преспи.

— Все едно никога не го е имало — поклати глава Сюзън и се обърна. — Добре, обяснете ми сега какво търсехте вътре.
— Не знам. Отворих си. Очите и бях. Там.
— А кой сте всъщност?
— Струва ми се, че… се казвам Хленчо. Аз съм… аз съм О, боже на махмурлука.
— Нима има и бог на махмурлука?
— О, боже на махмурлука — поправи я той любезно. — Нали разбираш, когато се явявам на хората, те се хващат за главите и стенат: „О, Боже…“ А вие колко сте там?
— Моля? Тук съм само аз.
— А, да. Можеше да се очаква.
— Никога не съм чувала за бог на махмурлука…
— Но знаеш за Винчо, бога на пиянството, нали? Ох…
— Разбира се.
— Грамадна тлъста твар, носи венец от лозови листа на главата си, винаги го рисуват с пълна чаша в ръка… Олеле… И знаеш ли защо му е толкова весело? Защо противната му мутра е вечно ухилена? Защото знае, че и на сутринта ще му бъде хубаво! Защото на мен се пада…
— …целият махмурлук ли? — досети се най-после Сюзън.
— Аз дори не пия! А кой се гърчи над тоалетната чиния всяка сутрин? А-а-ах… — Той пак си опипа главата. — Нормално ли е усещането, че черепът ти е тапициран отвътре с кучешка козина?
— Не ми се вярва.
— А-ах… — Хленчо се олюля. — Нали си чувала как се хвалят някои хора: „Снощи глътнах петнайсет бири, пък сутринта главата ми ясна като кристал.“
— Има ги и такива.
— Копелета! Разминава им се, защото аз се будя сутрин в локва бълвоч. Поне веднъж, ама сериозно ти говоря — поне веднъж искам да си отворя очите, без бузата ми да е залепнала за нещо на пода. — Той поумува. — А бе, има ли жирафи в тая гора?
— В такъв климат? Едва ли.

Хленчо надничаше нервно над рамото й.
— Значи напълно липсват тъмносини жирафи, и то някак удължени, дето ту се показват, ту изчезват?
— Смятам, че е абсолютно неправдоподобно.
— Ох, поне това е утеха. — Клатушкаше се напред-назад. — Извинявай, но май трябва да си избълвам закуската.
— Отдавна се свечери!
— Нима? Добре де, ще си избълвам вечерята.

Той се сгъна полека зад дървото и след шумна пауза се появи отново.
— Допускам, че все някога си пълня стомаха — промърмори унило. — Ама виждам храната само на излизане.
— Кажи ми все пак какво правеше там.
— Ох… Не ме питай. Поне не размахвах изтръгнат пътен знак и не носех… — Хленчо трепна от някакъв срамен спомен — …женско бельо. — Въздъхна тежко. — Някой някъде се кефи жестоко. Ех, да бях аз!
— Що не си пийнеш да ти олекне малко главата? — посъветва го неуместно гарванът.
— Защо беше там? — настойчиво повтори Сюзън.

О, богът престана да се взира с мътна ярост в птицата.
— Де да знам. За кое „там“ говориш?

Тя се озърна към мястото, където доскоро се извисяваше Костеният замък. Бе заличен безследно.
— Виж, вместо онези преспи допреди малко имаше едно изключително важно здание — обясни търпеливо.

Хленчо кимна внимателно.
— Често виждам разни неща, дето ги е нямало допреди миг. И след още миг пак ги няма. В повечето случаи това ме радва. Затова не се заглеждам.

Отново се присви в снега.

„Сега има само преспи — мислеше си Сюзън. — Не останаха дори руини.“

В ума й се прокрадваше увереността, че замъкът на Дядо Прас не просто е изчезнал, ами никога не го е имало.

Поначало си беше чудато място. Ако се вярваше на легендите, Дядо Прас бе живял там. Да, но не изглеждаше подходящо жилище за жизнерадостен творец на играчки.

Малък силует отскочи от една пряспа и кацна пъргаво върху главата на О, бога. Стрелна с очичките си Сюзън.
— Ако нямаш нищо против… — Духчето измъкна от въздуха грамадния си чук. — Някои от нас имат и работа, между другото, ако ще и да сме с метафорично-фолклорна същност.
— Я се разкарай…
— Ако си въобразяваш, че аз съм лош, почакай да видиш розовите слончета.
— Изобщо не ти вярвам.
— Излитат от ушите му, пърхат наоколо и чуруликат.
— Познато явление — мъдро закима гарванът. — Досущ като червеношийките. Бих повярвал на какви ли не обвинения срещу тях…

О, богът изпъшка.

Сюзън изведнъж осъзна, че не би могла да го изостави. Поне изглеждаше като човек — имаше си две ръце и два крака. Щеше да замръзне до смърт тук. Разбира се, боговете или дори О, боговете едва ли се поддаваха на бялата смърт. Но не можеш просто да зарежеш някого ей така. Тя се възгордя от тази откъслечна проява на нормално мислене.

Пък и се надяваше да изкопчи от него някои отговори, стига да е буден достатъчно дълго, за да чуе въпросите.

От дълбините на гората животински очи проследиха как си тръгват.

...

Някъде по същото време, на леко заснежения терен в Ботун, местните "Орли" неуверено пристъпваха от крак на крак. Стената пред вратаря се състоеше от петима играчи на домакините от Ботун, а резултата вече бе набъбнал дотолкова в полза на гостуващия Анкх, че сред публиката се появиха залагания дали той ще достигне двуцифрено изражение. Всъщност, достатъчен бе само още един гол във вратата на домакините и това щеше да бъде факт. Още повече, че Анкх разполагаха с почти осем минути, за да вкарат десетия гол. Този пряк-свободен удар бе идеалната възможност.

Серж. Колън все още се двоумеше. Колегите му бяха се развихрили в този мач и бяха напълнили вратата на Ботун с голове. Ето - кап. Керът някак си успя да се разпише цели четири пъти. Неговата възлюбена, серж. Ангуа пък, вкара други три гола. И двамата имаха хеттрик в този мач, та защо да не може и той да отбележи поне веднъж?

Причината за неудобството му идваше от факта, че е пиян. Това, разбира се, е вероятно едно от най-тривиалните явления, що се отнася до Нощната градска стража на Анкх-Морпорк. Та нали самият Командир Ваймс бе известен с невероятните количества алкохол, които поглъщаше ежедневно? Говореше се, че е постоянно на лек градус и че вече съзнанието му не може да работи нормално, ако не е гаврътнал поне сто грама.

Колън подсмръкна веднъж-дваж и си рече "Мечка страх, мен не страх!"

...

Господин Кръмли седеше на влажните стъпала на своя магазин и хлипаше. Изобщо не можеше да се добере до Пещерата. Опиташе ли се да проникне в тълпата, брауновото движение на деца и родители просто го избутваше навън.

— Бива си я вечерта, уважаеми. Вдигна глава и изгледа с безразличие дребната и някак асиметрична фигура.
— Вие да не сте от гномите? — попита посърнал, след като мислено изчерпа останалите възможни обяснения.
— Не, господине. Не съм от тях. Аз съм ефрейтор Нобс от Стражата. А този с мен е редови страж Визит. — Съществото (което, поне от техническа гледна точка, се предполагаше да е човек) прочете с усилие драсканиците по смачканото листче в лапата си. — Вие да не сте господин Кръми?
— Кръмли!
— Да, де. Пратихте човек да ни повика и ние се отзовахме навреме. Нищо, че е Прасоколеда и стават какви ли не щуротии навън, пък и е време да понамокрим гърлата, ха-ха. Няма страшно. Тежкарчо… тоест редови страж Визит, и без това не пие, религията му забранява. Е, аз пия, ама се писах доброволец. Да изпълним дълга си, нали разбирате.

Нобс отдаде чест или поне си въобразяваше, че стори нещо подобно. Пропусна да добави: „А угодиш ли на богат гадняр като тебе, може и да си тръгнеш с две-три бутилчици отлежало или нещо по-сериозно.“ Нямаше нужда. Самата му поза подсказваше какво трябва да последва.

За жалост психическото състояние на годподин Кръмли не го правеше особено досетлив. Той се изправи и посочи с треперещ показалец.
— Искам да се качите там и да го арестувате!
— Кого, господине?
— Дядо Прас!
— И по какво обвинение, господине?
— Защото си седи най-нагло в Пещерата и раздава подаръци!

Ефрейтор Нобс се замисли.
— Уважаеми, вие да не почнахте празника отрано? — попита с надеждата само в това да е проблемът.
— Аз изобщо не пия!
— Много достойна позиция, гражданино — похвали го редови страж Визит. — Алкохолът опетнява душата. Осорий, Книга втора, Стих двадесет и четвърти.
— Не виждам какво ви мъчи, господине — продължи озадаченият ефрейтор Нобс. — Нали Дядо Прас уж тъкмо подаръци трябва да раздава?

Наложи се и господин Кръмли да поумува. До този момент не бе разнищил бъркотията в главата си, само преживяваше фундаменталната несправедливост.
— Този е измамник! — заяви накрая. — Именно! Натрапи ни се против волята ни!
— Отдавна си го мисля — сговорчиво отбеляза ефрейтор Нобс. — Всяка година си викам: „Как тъй Дядо Прас ще седи по две седмици в някакъв си магазин в Анкх-Морпорк? Нали уж е много зает по това време?“ Знаех си аз, че е някой старец с фалшива брада.
— Исках да кажа… — Господин Кръмли се опита да стъпи на по-твърда почва. — Не е онзи Дядо Прас, който наемаме, а друг, който нахлу насила!
— Май схванах. Не е истинският измамник, а друг?
— Ами… да… не…
— И започна да подарява разни неща?
— Именно! А това непременно е престъпление! Нали?

Ефрейтор Нобс се почеса по носа.
— Е, донякъде. — Нямаше желание да се прости лесно с шанса да се облажи за празника. Осени го идея. — Вашата стока ли раздава?
— Не! Донесе си свои неща!
— Брей… Ако раздаваше вашата стока — да, щеше да има проблем. Почне ли да липсва нещо, то си е сигурен знак за престъпление. Ама да се появява още нещо отникъде… Няма за какво да се хванеш, щом не са разчленени ръце и крака, ако се сещате…
— Това е магазин — стигна до същността господин Кръмли. — Ние не подаряваме стоката. А как ще се надяваме хората да купуват, ако някой раздава? Моля ви, изведете го оттук.
— Значи да арестуваме Дядо Прас, а?
— Да!
— Навръх Прасоколеда?
— Да!
— Във вашия магазин?
— Да!
— Пред всички ония дечица?
— А-а… — За свой ужас господин Кръмли си представи картинката, скицирана бегло от ефрейтор Нобс. — Зле ли ще изглежда според вас?
— Господине, ами как да изглежда добре?
— А не можете ли да го направите някак по-незабелязано?
— Е, нищо не пречи да опитаме…

Изречението увисна във въздуха като протегната ръка.
— Ще ви бъда много задължен — изрече най-сетне господин Кръмли.
— Оставете всичко на нас. Вие се приберете в кабинета си, сипете си чайче, а ние ще прекратим веднага това нарушение на обществения ред. — Господин Кръмли имаше сериозни съмнения, но все пак се вслуша в съвета и се отдалечи. Ефрейтор Нобс потри ръце. — Тежкарчо, във вашите земи имате ли си Прасоколеда? Я виж, на тая пътека по стълбата май е пикало прасе…
— Наричаме този ден Постите на Свети Осорий — обясни Визит, който беше от Омния. — Не го смятаме за повод да се поддаваме на суеверия, както и на алчността на търговците. Просто се събираме по родове за молитва и пост.
— Знам ги аз тия пости зад заключената врата. Пуйка, прасенце, нещо такова, а?
— Ние все пак постим, ефрейтор Нобс.
— Ваша си работа. Ами подаръци?

Долепиха се пъргаво до парапета, за да пуснат две момченца, помъкнали лодка с гребла.

— Смята се за подходящо да си разменяме новоиздадени брошури по религиозни въпроси. Разбира се, приготвяме за децата екземпляри от „Книгата на Осорий“. Понякога са илюстрирани — добави колебливо Визит, сякаш намекваше за съмнителни удоволствия...

Момиченце, високо три-четири педи, мъкнеше двойно по-голям от нея плюшен мечок. Розов.

— А на мен все ми подаряват соли за вана — оплака се Ноби. — Сапуни, шампоани, хавлии… Че аз да не би да се къпя? Отдавна трябваше да са се досетили.
— Непростимо — поклати глава Визит.

На етажа с играчките завариха смайващо оживление.

— Виж ги само… Аз като бях малък, тоя господинчо, Дядо Прас де, нищичко не ми носеше — изсъска ефрейтор Нобс, вперил мрачен поглед в децата. — А редовно окачах чорап преди Прасоколеда.

Свали си шлема и избърса запотеното си чело. Не беше герой, но в очите му изведнъж светна зъл блясък. В съсухрения и разкривен орган на душата му прокървя стара рана.

— Отивам да го докопам — отсече той.

...

Серж. Колън даже за момент успя да забрави, че в момента дванадесет хиляди чифта очи гледат право в краката му в очакване на развоя на събитията.

А събитията се стекоха мълниеносно. Колън направи две-три неуверени крачки, замахна с десния крак, но после нещо се случи с опорния му ляв крак, който се подхлъзна... Последвалото жалко подобие на салто-мортале озова халфа на Анкх по гръб, а отгоре му се посипаха ситни снежинки.

Колън преглътна и повдигна глава, за да проследи полета на топката. Тя извърши станна серия от пируети във въздуха и накрая се изгуби в публиката, за да кацне на главата на ... Архиканцлера на Невидимия Университет, г-н Ридкъли, който се беше удобно разположил в централната ВИП ложа.

Дотук с надеждите за отбелязване на десети гол в мача. Анкх се задоволи "само" с това 9-0 на гости на Ботун. Което, разбира се, не им попречи да подобрят значително головата си разлика и да запазят лидерството в шампионата.

...

Между Голямата зала и входа на Невидимия университет се помещава скромен кръгъл вестибюл, известен като Мемориала на Архиканцлер Боуел. Никой не помни защо, както никой не знае и кому е нужно там да се оставят кифличка със стафиди и един меден цент на каменен рафт всяка втора сряда.*

[* Церемонията се спазва строго, разбира се. Ако зарежеш традициите, защото не проумяваш смисъла им, с какво ще си по-добър от презрените чужденци?]

Ридкъли стоеше насред вестибюла и зяпаше тавана.
— Я се опитай да разсееш недоумението ми — подкани той властно Старшия дискусионен наставник. — Нали никога не сме канили жени за пиршеството по случай Прасоколеда?
— Разбира се, че не сме канили! — възкликна Старшият наставник. Чудеше се с какво ли гредите горе са привлекли вниманието на Архиканцлера. — Нали ще ни вкиснат празника?
— А всички прислужнички имат почивен ден до полунощ, нали?
— Много хубав обичай според мен.

Вратните прешлени на Старшия наставник вече скърцаха от непривичното упражнение.
— Тогава заради кого окачаме онази грамадна окаяна китка имел ей там?
— Ъ-ъ… Ами… Като символ.
— Да?

Старшият наставник осъзна, че обяснението е някак оскъдно. Започна да рови в прашасалия килер на общата си култура.
— Листата… те са символ на… зеленото. Пък плодчетата… на бялото. Точно така. На зеленото и на бялото. Много символично.

Изчака, но за съжаление опасенията му се сбъднаха.
— Та на какво са символ все пак?

Старшият дискусионен наставник се прокашля.
— Не съм сигурен дали трябва да са символ на нещо.
— Тъй ли… Значи може да се каже, че в този случай зеленото и бялото са символ на едно паразитиращо растение?
— Определено.
— И белият имел всъщност е символ на белия имел?
— Именно, сър.

Старшият наставник съзнаваше, че вече е с единия крак в кълчищата.
— Чудна работа — още по-замислено продължи Архиканцлерът. — Това твърдение или е толкова съдържателно, че цял живот не би ти стигнал да го разгадаеш, или е абсолютна тъпотия. Но кое е вярното?
— Може би и двете — отчаяно предположи Старшият наставник.
— А твоят коментар — безмилостно го довърши Ридкъли — е или извънредно проницателен, или безсмислено банален.
— Може би и дв…
— Не прекалявай.

Някой потропа решително на външната врата.

— Трябва да са готованците — отдъхна си Старшият наставник. — Идват всяка Прасоколеда. Знаеш ли, много ми харесва как пеят „Бели като лилии“.

Архиканцлерът пак се озърна към китката имел, изгледа сурово сияещия си подчинен и отвори малкото капаче на вратата.
— О, добре сте ни дошли… — Запъна се. — Хм. Позволявам си да кажа, че можехте да изберете и по-подходящ момент.

Закачулена фигура мина направо през дебелото дърво, понесла на рамо някакъв вързоп. Старшият дискусионен наставник отскочи плашливо. Едва след секунда забеляза, че онова, което бе взел за служебна роба, има дантела по кантовете, а качулката е много изящно скроена.

Сюзън откри лицето си.
— Господин Ридкъли, имам нужда от помощта ви.
— Вие да не сте… внучката на Смърт? — спомни си Архиканцлерът. — Не сме ли се срещали преди по повод…
— Да — въздъхна момичето.
— Навлизате в семейния бизнес, а?

Той кимна към тялото, провесено на рамото й.
— Казах, че имам нужда от помощта ви. Искам да го събудите.
— Тоест да измислим магическо чудо ли? — осведоми се по-отдалеч Старшият наставник.
— Не е мъртъв, а се е унесъл!
— Така утешават дечицата — трепна гласът на Старшия наставник.

Настроеният по-прагматично Ридкъли побутна главата на О, бога и чу тежък стон.
— Този май празнува отдавна.
— Това е Богът на махмурлука — обясни Сюзън. — По-точно О, боже на махмурлука.
— Не го почитам — вдигна рамене Архиканцлерът; — защото никога не съм бил махмурлия. Мога да се наливам цяла нощ, а на сутринта съм свеж като репичка.

Очите на О, бога се отвориха мудно. Внезапно скочи към Ридкъли и започна да го налага с юмруци.
— Долен мръсник! Мразя те, мразя те, мразя те!…

Клепачите му пак се спуснаха и той се свлече на пода.
— Това пък що за представление беше? — учуди се Ридкъли.
— Ами нервна реакция — дипломатично отвърна Сюзън. — Слушайте, тази нощ става нещо крайно неприятно. Надявам се, че той може да ми каже подробности. Но първо трябва да му наместим ума в главата.
— И с тази цел го доведохте при нас?! — прихна Архиканцлерът.

...

— ХО. ХО. ХО. ДА, ДЕТЕНЦЕ, ПРАВО СИ. ТО НАИСТИНА ГО НАПРАВИ. ТОЧНО ТАКА, НАЦАПА СТАРАТЕЛНО ПОЧИСТЕНИЯ ПОД. ЧЕСТО ГО ПРАВЯТ, ДА ЗНАЕШ. ЕДНО ОТ СВОЙСТВАТА НА ИСТИНСКИТЕ ПРАСЕТА. ЗАПОВЯДАЙ. ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. И БЪДИ ДОБРО. АЗ ЗНАМ ВСИЧКО, КОЕТО ПРАВИШ. ХО. ХО. ХО.
— Е, и в този едва започнал живот внесохте вълшебство — поклати глава Албърт, докато родителите забързано отвеждаха поредното хлапе.
— НАЙ-МНОГО МИ ДОПАДА ИЗРАЖЕНИЕТО НА ТЕХНИТЕ МАЛКИ МИЛИ ЛИЧИЦА.
— Тоест ужаса и страхопочитанието? И че не знаят да се смеят ли, да плачат ли или да намокрят гащите?
— ИМЕННО. НА ТОВА МУ КАЗВАМ АЗ ИСКРЕНА ВЯРА.