Когато става въпрос за Голямото Оливане, Анкх няма равен на себе си. Неслучайно девизът на клуба е: "Когато биеш, прави го с кеф. Когато падаш, прави го със стил". И какво по-стилно омазване от това 0-8 от предпоследния в класирането?

"Светулките" даже не разбраха как им бе позволено да отбележат всичките тези голове. Та те досега не бяха вкарвали толкова попадения за целия сезон накуп!

Едва по-късно сред феновете плъзна слухът, че тъй като според предварителните сметки, Анкх следва да изпусне поне още 2-3 точки, за да играе нарочно на бараж за качване в по-горната група (и съответно да може да решава дали да се качи в съответната група или не), се налагаше да запишем още една "случайна" загуба. А когато Анкх реши да пада, нищо не може да го спре. Дори и отчаяните опити на гостите да покажат някакво що-годе състрадание и да спестят резила на именития си домакин. Не им мина номера.

И след всичко това, Анкх продължава да си води уверено в групата, тъй като преследвачите направиха самоубийствено реми помежду си. Неведоми са пътищата футболни.

...

А докато сме още на тема оливане...

О, Боже на махмурлука примига.

— А, така е много по-добре — промълви той. — О, да! Благодаря ви сърдечно.

Магьосниците, които споделяха вярата на гарвана в неотменимите правила на житейската гадост, го наблюдаваха недоверчиво.

— Ей сега ще започне — подготви ги Лекторът по съвременни руни. — Сигурно с някой забавен крясък…
— Знаете ли — предпазливо изрече О, богът, — дори ми се струва, че бих хапнал едно рохко яйце. И бих изпил чаша мляко.

Ридкъли го зяпаше стъписан.
— Драги, ти наистина ли се чувстваш по-добре?
— Няма съмнение. Готов съм да рискувам и една радостна усмивка.
— Не, не, не! — припряно се намеси Деканът. — Така е абсолютно неправилно. Всеизвестно е, че успешното лечение от махмурлук трябва да бъде съпроводено със смешни писъци.
— Ако искате, да ви разкажа един виц като компенсация — смутено предложи Хленчо.
— Не те ли мъчи желанието — осведоми се Архиканцлерът — да се втурнеш към чешмата и да си пъхнеш главата под ледената струя?
— Ами… нямам такова желание. Мисля си обаче, че една препечена филийка ще ми се отрази благотворно.

Деканът побърза да си свали шапката и на свой ред измъкна отвътре портативен тавмометър.
— О, станало е нещо твърде необичайно — отбеляза той. — Имало е огромен скок в тавмичното напрежение.
— Слушай… — не се отказваше Ридкъли. — Питието поне не ти ли се стори… възлютивичко?
— Никакъв вкус не усетих — любезно го увери О, богът.
— Стига сте се чудили — прихна от досада Сюзън. — Очевидно е. Когато Винчо пие до забрава, Хленчо понася всички мъки. Да, но сега Богът на махмурлука изпи мощно средство срещу махмурлук и въздействието се е предало обратно върху Бога на пиянството.
— Логично — поклати глава Архиканцлерът. — Не може само единият да го отнася. Този път страничните въздействия халосаха другия.
— Някой тук подмяташе всевиждащо кристално кълбо — заговори Хленчо с непререкаемия тон на жаждата за мъст. — Искам сега да го видя какво ще прави онзи хубостник…

...

Беше голяма чаша, пълна с един от онези коктейли, в които всяка лепкава силна съставка се налива майсторски, за да не се смесят слоевете. Измислят им имена като „Прокобата на небесната дъга“, а където повече държат на истината — „Здравей и сбогом, сива клетчице“.

Отгоре плуваха парченца от марули, лимони и ананаси. Стърчаха две хартиени чадърчета, синичко и розовичко, с по една вишничка на острите връхчета.

Някой идиот бе замразил бучките лед във вид на мънички слончета. Пристрастиш ли се към такива удоволствия, няма спасение.

Богът на пиянството любовно пое чашата под енергичните звуци на вихрена румба. Две момичета се гушкаха нежно в него. Нощта щеше да е хубава. Всичките му нощи бяха хубави.

— Честита Прасоколеда! — пожела на сбирщината си с вдигната чаша. А после: — Ей, да чувате някакъв смахнат шум?… Нещо май лети насам със страшна скорост…

И тогава…

...

Магьосниците се извърнаха от кристалното кълбо с гримаси на болезнено съчувствие. Само Хленчо се хилеше злобно.
— Аха, второто изригване на гейзера! — кискаше се в захлас и забиваше юмрук във въздуха. — Да! Да! Да!!! Как ти допадна скоросмъртницата, а???
— Като гледам, обърнали сме наопаки причинно-следствената верига — промърмори Ридкъли.
— Завинаги ли? — позволи си плаха надежда О, богът.
— Едва ли. Все пак именно ти си Богът на махмурлука. Щом въздействието на питието отмине, всичко ще си потръгне по старому.
— Значи нямам много време. Моля ви, донесете ми… я да помисля… да, бъчонка тъмно пиво, бутилка перцовка и бутилка какаов ликьор. Да видим ще ти хареса ли, господин Имам-още-място!

Сюзън сграбчи ръката му и го издърпа да седне на скамейката до стената.
— Не се погрижих да изтрезнееш само за да се натряскаш тутакси!
— Тъй ли?
— Искам да ми помогнеш!
— В какво?
— Не си бил човек преди, нали?

Той наведе глава да се огледа.
— Ами… Не съм бил.
— А никога ли не си се въплътявал? — попита Ридкъли.
— Това май е доста личен въпрос — възрази Професорът по неопределени изследвания.
— Хм… Странно. Помня, че открай време ме боли главата, но имам глава отскоро. Не може да е така, нали?
— Съществувал си само потенциално — предположи Архиканцлерът.
— Нима?

Ридкъли се втрещи.
— Ох, аз го направих!… Подхвърлих нещо на младия Стибънс за пиянството и махмурлука…
— Значи си го сътворил, без да се напънеш? — иронично се усмихна Деканът. — Муструм, не е за вярване. И всички можем да го правим, а? Да започнем тогава да си измисляме нови феи и гномчета.
— Като феята на косопада ли? — ухили се Лекторът по съвременни руни. И другите се засмяха.
— Не ми пада косата! — сърдито отсече Деканът. — Разпределя се по-равномерно.
— Същото исках да кажа и аз. Половината върху главата ти, другата половина — върху гребена.
— Нима е срамно да кажеш направо, че оплешивяваш? — безцеремонно попита Ридкъли. — Декане, не знаеш ли какво разправят хората за плешивците?
— Аз ще му напомня — продължи безмилостно Лекторът по съвременни руни, когото Деканът напоследък дразнеше. — „Ей, вижте го тоя, няма коса!“
— За последен ви казвам — аз не опле…

Деканът млъкна, за да се вслуша в звъна на сребърни камбанки.
— Ех, да знаех кой е източникът на този шум! — замечта се свирепо Архиканцлерът.
— Ъ-ъ… — започна неуверено Деканът. — Дали имам нещо… на главата?

Другите магьосници се вторачиха. Нещо наистина шаваше под шапката му.

Той посегна много внимателно и я свали. Миниатюрното гномче, възседнало главата му, държеше по едно снопче коса в ръчичките си. Примига гузно от светлината.
— Някакъв проблем ли има?
— Махнете го от мен! — изрева Деканът.

Останалите старши магьосници се колебаеха. Всички бяха чували по нещичко за теорията, че едни извънредно мънички създания пренасяли болестите. Е, да, гномчето далеч надхвърляше по размери предполагаемите злосторници, но на никого не му се искаше да прихване косопад.

Сюзън обаче посегна и го стисна в шепа.
— Ти ли си феята на косопада? — попита крайно недоверчиво.
— Ами така изглежда — призна си гърчещото се в пръстите й гномче.

Деканът отчаяно опипваше скалпа си.
— А бе, ти какво правеше с косата ми?
— Доколкото се сещам, част от нея трябва да оставя по гребена… Струва ми се обаче, че понякога я оплитам в топчици, с които запушвам канала в банята…
— Как тъй само ти се струва? — учуди се Архиканцлерът.
— Момент, моля — намеси се Сюзън и попита О, бога: — Ти къде беше, преди да те намеря в снега?
— Хм… тъй да се каже… навсякъде. На всяко място, където малко по-рано е поглъщан алкохол до пълно освинване…
— Аха! — възкликна Ридкъли. — Бил си иманентна природна стихия!
— Може и да съм бил — съгласи се Хленчо.
— А когато се пошегувахме за феята на косопада, тя изведнъж се съсредоточи върху главата на Декана, където от месеци забелязвахме усърдието й, само че от учтивост досега не коментирахме това.
— Значи призовавате към живот разни твари — промърмори Сюзън.
— Като например гоблинчето, което дава на Декана огромен чувал с пари? — подсказа с надежда Деканът. Понякога се отличаваше с учудваща бързина на мисълта. Заозърта се в радостно очакване. — Ей, някой чува ли звън на сребърни камбанки?
— Господине, често ли ви връчват огромни чували с пари? — попита спокойно Сюзън.
— Е, не всеки ден, но ако…
— В такъв случай не вярвам из окултните пространства да се намери място и за вашето гоблинче — отсече тя.
— Аз пък открай време се чудя какво ли става с моите чорапи — жизнерадостно съобщи Ковчежникът. — Нали знаете, че все липсва по един от чифта? Като бях момченце, си мислех, че нещо ги отмъква…

Магьосниците се замислиха, после всички чуха приятния звук. Архиканцлерът драматично изправи показалец към тавана.
— Към пералнята!
— Ама тя е надолу! — поправи го Деканът.
— Добре де, надолу към пералнята!
— Само че госпожа Уитлоу никак не обича да й се бъркаме в работата — напомни Професорът по неопределени изследвания.
— А кой е Архиканцлер на този университет, ако смея да попитам? — жлъчно изрече Ридкъли. — Случайно да не се казва госпожа Уитлоу? Ау, каква изненада! Май съм аз!
— Да, ама си я виждал каква е, като се ядоса — промърмори Професорът по неопределени изследвания.
— Вярно си е…
— Тя гостува на сестра си за празника — мило съобщи Ковчежникът.
— А-ха! Нима ще се подчиняваме на някаква си икономка?! Надолу към пералнята!

Магьосниците развълнувано се устремиха към вратата. Скоро в залата останаха само Сюзън, Хленчо, Гномът на брадавиците и феята на косопада.

— Би ли ми казала пак кои са тези хора? — озадачено помоли О, богът.
— Някои от най-умните мъже в света.
— И аз съм трезвен в момента, така ли?
— Виж какво, умен не е същото като мъдър или поне разсъдлив. Впрочем някои хора твърдят, че за да направиш първата крачка по пътя към мъдростта, трябва отново да се превърнеш в малко дете.
— А мислиш ли, че те изобщо знаят за втората крачка?

Сюзън въздъхна.

— Вероятно не. Понякога я правят случайно, докато се размотават насам-натам.
— Ясно… Тук дали имат нещо безалкохолно?

...

Пътят към мъдростта наистина започва с първата крачка.

Фаталната грешка на повечето хора се състои в пренебрегването на факта, че следват още хиляди крачки. Например правят първата крачка към постигането на хармония и пълно сливане с Вселената… И незнайно защо забравят да направят следващата — да живеят седемдесет-осемдесет години на висока планина и дневното им меню да се състои от купичка ориз и две-три купички чай с масло от мляко на тибетски як. Има неоспорими доказателства, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Всички те са се състояли от първи крачки.

В ситуации като тази Деканът беше в стихията си. Водеше бойната групичка между огромните медни казани, мушкаше с жезъла си в тъмните ъгли и подвикваше строго: „Къш! Къш!“

— Но защо създанието би се появило тъкмо тук? — прошепна Лекторът по съвременни руни.
— Ами защото в пералнята действителността не ми изглежда особено устойчива — обясни Ридкъли, надничайки в кош с избелено бельо. — Всяко нещо рано или късно се озовава тук. Трябваше отдавна да си втълпиш тази истина в главата.
— И защо точно сега? — не мирясваше Професорът по неопределени изследвания.
— Стига сте приказвали, ще го подплашите! — изсъска Деканът, изскочи в следващия проход и кресна оглушително.
— А… според вас колко е голяма тази твар, която ни отмъква чорапите? — осведоми се Старшият дискусионен наставник.
— Де да знам — вдигна рамене Архиканцлерът.
— Но като се замисля… Само от мен трябва да се е сдобила с цял тон чорапи през годините.
— И от мен — потвърди Лекторът по съвременни руни.
— Тогава… Къде да търсим? В малки кътчета или в по-широчки!? — продължи Старшият наставник с гласа на човек, чийто влак на мисълта току-що е навлязъл в дълъг тъмен тунел.
— Хм… А дали само ги краде — умуваше Професорът по неопределени изследвания, — или ги поглъща?
— Много ценна забележка — одобри Ридкъли. — Ей, постарайте се да не приличате на чорапи!
— Откъде ти… — запъна се Деканът. Всички чуха звука: гръф, гръф, гръф… Стори им се, че издава сериозен апетит.
— Гълтача на чорапи! — изписука Старшият наставник и стисна клепачи.
— Колко пипала очаквате да има? — делово подхвана Лекторът по съвременни руни.
— Звукът е силничък, а? — обади се Ковчежникът.
— Добре де, предположете поне с точност до една дузина — помоли Лекторът по съвременни руни, отстъпвайки заднешком.
— Сигурно ще ни съдере чорапите, щом ни зърне! — завайка се Старшият наставник.
— Аха, значи поне шест-седем пипала?
— Май е зад една от онези перални машини — посочи Деканът.

Машините бяха високи по два етажа и обикновено ги използваха само когато обитателите на Университета се увеличаваха по време на учебната година. За всяка бяха нужни поне шестима работници да стоварват вътре дрехите, да поддържат огъня в парните двигатели и да смазват осите на дървените перки. Ридкъли ги смяташе за олицетворение на извънредно чистия и хигиеничен Aд, където попада сапунът след смъртта си.

Деканът застана пред вратата към котелното.
— Има нещо вътре! Чуйте! Гръф, гръф…
— Спря! — изсъска той. — Знае, че сме тук! Готови ли сме? Напред! Къш!
— Недей! — изстена Лекторът по съвременни руни.
— Аз ще отворя вратата, а вие ще го спрете, ако побегне! Едно, две, три! Олеле…

...

Шейната се издигаше в натежалото от сняг небе.

— ОБЩО ВЗЕТО, МИНА МНОГО ДОБРЕ, НАЛИ?
— Да, господарю.
— ВСЕ ПАК МАЛКО МЕ ОЗАДАЧИ ОНОВА МОМЧЕНЦЕ С РИЗНИЦАТА.
— Господарю, според мен беше градски страж.
— НАИСТИНА ЛИ? Е, И ТОЙ СИ ТРЪГНА ЩАСТЛИВ, А ТОВА Е НАЙ-ВАЖНОТО.
— Тъй ли, господарю?

Албърт се безпокоеше. Идеите сякаш се просмукваха чрез осмоза в Смърт. Разбира се, ясно му беше защо се наложи да вършат всичко това, но господарят му… Честно казано, понякога проявяваше липса на необходимия интелектуален инструментариум, за да осъзнае кое трябва да бъде действително, а кое не бива…

— И ВЕЧЕ СЪМ УВЕРЕН, ЧЕ ОТРАБОТИХ ПРАВИЛНИЯ СМЯХ. ХО. ХО. ХО.
— О, да, звучи много весело. — Албърт се загледа в списъка. — Все пак работата продължава. Следващата спирка е съвсем наблизо, най-добре да не се реем прекалено нависоко.
— ЧУДЕСНО. ХО. ХО. ХО.
— Малката кибритопродавачка Сара, пред вратата на магазина за тютюневи изделия на Тимбъл, булевард „Капанът за пари“.
— А ТЯ КАКВО СИ Е ПОЖЕЛАЛА ЗА ПРАСОКОЛЕДА? ХО. ХО. ХО.
— Нямам представа. Никога не е пращала писмо на Дядо Прас. Между другото, ако позволите да ви подскажа, не е нужно да изричате „Хо, хо, хо“ постоянно. Я да видим…

Устните на Албърт се размърдаха беззвучно.

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЕДНА КУКЛА БИ БИЛА ПОДХОДЯЩА И В ТОЗИ СЛУЧАЙ. ИЛИ ПОДОБНА МЕКА ИГРАЧКА. ЧУВАЛЪТ МАЙ ЗНАЕ КАКВО ДА ПОДАДЕ. АЛБЪРТ, КАКВО ИМАМЕ ЗА НЕЯ? ХО. ХО. ХО.

Нещо дребно попадна в костеливата ръка.

— Ето това.
— О…

Миг смразяващо мълчание, през който двамата се взираха в животомера.

— Имате си и постоянно занятие — обади се омърлушен Албърт. — А животът си тече, господарю. Във всякакъв смисъл.
— НО СЕГА Е ПРАСОКОЛЕДА!…
— Доколкото разбирам, традиционен момент и за такива случки.
— НАЛИ УЖ Е НОЩ НА ВЕСЕЛИЕ?…
— Сещам се какво ви притеснява… Само че хората се развеселяват още повече, когато знаят, че на други не им е до смях — безстрастно обясни Албърт. — Така е уреден светът. Господарю, какво има?
— НЕ. НЕ МОЖЕ ДА Е УРЕДЕН ТАКА!

...

— Не съм се отказал да намеря малко мляко… — смънка унило О, богът, взирайки се в страховитата армия от дамаджани, кани и бутилки.
— Не ми се вярва Архиканцлерът да е разрешил пиенето на мляко в Невидимия университет. — съвсем го обезсърчи Сюзън. — Знаел откъде идва млякото и смятал процедурата за крайно нехигиенична. И това го казва човек, който изплюсква поне три яйца на закуска! А ти как научи за млякото?
— Е… имам някакви спомени. Не за нещо определено. Просто спомени. Например знам, че дърветата обикновено растат със зеленината нагоре… Сигурно боговете поначало знаят тези неща.
— А случайно да притежаваш някакви божествени сили?
— Вероятно бих успял да превърна вода в питие, от което да ти се подкосят краката. — Той си почеса носа. — Това ще ти помогне ли? Почти не се съмнявам и че съм способен да навличам на хората съсипващо главоболие.
— Аз само искам да разбера защо моят дядо се държи… чудато.
— Защо не попиташ него?
— Не иска да ми каже!
— Той често ли повръща?
— Едва ли. Яде твърде рядко. Хапва за удоволствие къри един-два пъти в месеца.*

[* Любимата реплика на Смърт след дълъг и успешен ден е: "А СЕГА... БИХ УНИЩОЖИЛ ЕДНО КЪРИ..."]

— Трябва да е доста кльощав.
— Нямаш представа колко си прав.
— В такъв случай… Често ли се гнуси от отражението си в огледалото? Пита ли се защо езикът му е вечно обложен с отвратителен жълт налеп? Може би имам някаква власт над хората, които страдат от махмурлук…
— Не му е присъщо. Май пропуснах да ти кажа… Дядо ми е Смърт.
— За кого?
— Ами Смърт. За всички. Като им дойде времето.
— Кой, онзи с черната роба…
— …острата коса, белия кон. И е скелет.
— Нека да уточним това — загрижено промълви О, боже на махмурлука. — Според теб дядо ти е Смърт, а смяташ, че той се държи чудато!?

...

Гълтачът на чорапи изгледа плашливо магьосниците, но челюстите му отново заработиха усърдно.

Гръф, гръф…

— Този е мой! — викна възмутен Професорът по неопределени изследвания и посегна.

Гълтачът се дръпна пъргаво. Приличаше на дребно слонче с широк и раздут в края хобот, в който тъкмо изчезваше чорапът на Професора.

— Ама че нелепо създание! — подсмихна се Ридкъли и миролюбиво облегна жезъла си на стената.
— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.

Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.

Чорапът хлътна в хобота с мляскане и създанието се скри тромаво зад един парен котел. След малко надникна недоверчиво.

Ридкъли отвори чекмедженце в шапката си и извади лула и кесийка ароматизиран тютюн. Драсна грамадна клечка кибрит по котела. Вечерта се оказа несравнимо по-интересна от очакванията му.

— Трябва да си изясним това най-сетне — промърмори през зъби, докато изпълваше въздуха с мирис на есенни огньове. — Не бива разни създания да изскачат от нищото само защото някой си ги е представил. Не е хигиенично.

...

Шейната спря рязко в края на „Капана за пари“.

— ДА ВЪРВИМ, АЛБЪРТ.
— Господарю, знаете, че не е редно да вършите това. Нали помните какво стана предишния път?
— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО СТОРИ.
— Но… — отчаяно заекна Албърт. — Жалкият край на малките кибритопродавачки е част от същността на Прасоколеда! Тоест… Хората слушат тъжната история и си казват: „Може да сме по-бедни и от сакат банан, може да ядем само кал и стари ботуши, но поне сме по-добре от горкичката кибритопродавачка.“ Чувстват се щастливи и доволни от малкото, което имат!
— АЛБЪРТ, ЗНАМ МНОГО ДОБРЕ В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ПРАСОКОЛЕДА.
— Извинете, господарю. Само че… И за нея не е зле. Събужда се, а наоколо всичко е светло и топло, звучи прекрасна музика и я заобикалят ангели.

Смърт спря внезапно.

— НИМА? ДОШЛИ СА В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА С ТОПЛИ ДРЕХИ И ГОРЕЩ ЧАЙ ЗА НЕЯ?

„Ами сега? Господарят пак е в едно от смахнатите си настроения…“

— Не точно в последната минута. По-скоро след нея…
— ЗНАЧИ СЛЕД КАТО МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ Е…
— Да. Съжалявам, господарю. Такава е историята. Вината не е моя.
— А ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОЯВЯТ ПО-РАНО? КОГАТО ПОИСКАТ, АНГЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ БЪРЗАЦИ.
— Не ми е ясно, господарю. Май хората смятат, че с този край е… по-правилно. — Албърт се намръщи. — Да, но като се замислих отново…

Смърт сведе поглед към фигурката, която снегът затрупваше полека. После постави животомера във въздуха и го докосна с пръст. Блесна синкава искра. Горната половина на животомера отново се изпълни с пясък.

— Ама наистина не ви е позволено да го правите!! — изпъшка Албърт.
— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО. ТОЙ НОСИ ПОДАРЪЦИ. А НЯМА ПО-ДОБЪР ПОДАРЪК ОТ БЪДЕЩЕТО.
— Е, да, обаче…
— АЛБЪРТ.
— Разбрах, господарю.

Смърт вдигна на ръце момиченцето и го понесе към края на булеварда. Снежинките галеха личицето й като ангелски перца. Двуметровият скелет се изпречи на двама мъже, които газеха в преспите.

— ОТНЕСЕТЕ Я НЯКЪДЕ НА ТОПЛО И Я НАХРАНЕТЕ ДОБРЕ — заповяда, оставяйки лекия си товар в ръцете на единия. — ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯ КАК СТЕ СЕ СПРАВИЛИ.

Обърна се и изчезна във виелицата.

Редови страж Визит се вторачи в момиченцето, което държеше от секунда-две.

— Ефрейтор, какво става?

Ноби дръпна края на одеялцето и надникна.

— Като гледам, избраха ни да се позанимаваме с благотворителност. Хайде, размърдай се, нали винаги имаме кльопачка за дежурството?

Ноби изпитваше непоклатимата увереност, че точно това се очаква от него. Спомняше си грамадния мъж в Пещерата, макар да нямаше и най-смътна представа за лицето му. И понеже изобщо не успя да зърне човека, който им връчи момичето, значи беше същият.

Малко по-късно зазвуча прекрасна музика, появи се ярко сияние и двама оскърбени ангели долетяха пред магазина за тютюневи изделия, но Албърт метна по тях няколко снежни топки и ги прогони.