Пондър изпитваше опасения, щом се замислеше за Хекса. Не разбираше как действа това нещо. Някои части познаваше добре и почти не се съмняваше, че Хексът размишлява, като превръща всичко в числа и ги предъвква (за което използваше специално монтираната сушилня за дрехи, съкратено „модул СД“). Но за какво ли използваше множеството дребни религиозни фигурки? А и мишката… Тя уж не вършеше нищо, но престанеха ли да й дават сиренце, Хексът също спираше. Пък и онези овчи черепи… Само дето мравките, които задвижваха цялата тази машинария, понякога лазеха по тях.

Пондър най-силно се тревожеше да не изпада в преклонение, дължащо се на заблуда. Бе чел предостатъчно за подобни вярвания. Невежи* и простодушни** племена, на чийто остров някога се отбил търговски кораб, за да размени срещу техните бисери и кокосови орехи плодовете на цивилизацията, състоящи се от мъниста, огледала, брадви и венерически болести, по-късно изработват големи бамбукови модели на кораби с надеждата да привлекат отново вълшебните изделия. Разбира се, те са прекалено невежи и простодушни, за да осъзнаят, че като наподобиш само формата, не стигаш до същността…

[* Невежество е да не знаеш какво е прилагателно или как да извлечеш корен квадратен от 27,4. Знаеш само детински и безполезни дреболии. Например как да разпознаваш кои от близо седемдесетте почти еднакви на вид лилави морски змии са отровни. Как да превърнеш отровната сърцевина на дървото саго-саго в полезна и утоляваща глада каша. Как да предсказваш времето по движенията на рака-грабител, когато лази по дърветата. Как да си набавяш жизнено необходими витамини от черния дроб на полярната мечка. Незнайно защо, когато хората станат образовани, научават що е прилагателно, а започват да отбягват сърцевината на дървото саго-саго.]

[** Простодушие е да имаш възгледи за Вселената и за мястото на човечеството в нея, които се споделят само от други простодушни хора… и от най-надарените и схватливи физици и математици.]

А Пондър създаде формата на Хекса. Не забравяше и че го сътвори в университет по магии, където стената между реално и нереално беше толкова разтегната, че през нея прозираха разни неща. Вече го терзаеше ужасното подозрение, че само е придал вещественост на невидима и предварително начертана скица.

Хексът знаеше какво трябва да представлява.

А сега дори онова, което уж потръгна добре, се обърна с главата надолу.

Пондър зяпаше мрачно перодръжката на Хекса сред нейната плетеница от телчета и макарички.

Вратата се отвори. Само един човек в Невидимия университет можеше да тресне толкова небрежно врата, която се затваряше с пружина. Пондър дори не се озърна.

— Здравейте отново, господин Архиканцлер.
— Работи ли твоята мислеща машина или не? — подхвана го Ридкъли. — Имаме една интересна…
— Не работи.
— Как тъй? И тя ли излезе в почивка за Прасоколеда?
— Господине, знам колко тъпо звучи, но според мен е прихванала нещо от Ковчежника, защото той често се отбива тук.
— Момко, та това е нелепо! — подсмихна се Деканът. — Идиотизмът не е заразна болест.

Ридкъли засмука озадачено лулата си.
— А бе, и аз се заблуждавах, но вече не съм толкова сигурен… Нали се смята, че мъдростта е прихватливо свойство?
— Как пък не! — възмути се Деканът. — Ридкъли, това да не ти е грип?
— Нали събираме студентите тук и се надяваме да прихванат малко мъдрост от нас? — с обидна учтивост напомни Архиканцлерът.
— Да, ама само в преносен смисъл.
— Тъкмо за пренасянето ти говоря. Ако се размотаваш с банда кретени, няма ли да станеш като тях?
— Е, донякъде…
— Не ти ли стига да си поприказваш пет минути с горкия Ковчежник, за да усетиш как и ти започваш да превърташ?

Другите магьосници закимаха. Пондър се намеси.
— Хексът и сега се справя чудесно с числата, но иначе плещи глупости.
— Ето, видяхте ли! — грейна Ридкъли. — Именно болестта на Ковчежника. Защо не се опитаме да излекуваме и машината с хапчета от сушени жаби?
— Съжалявам, господине, но това е некомпетентно предложение — възрази Пондър. — Не можете да поправяте машини, като им давате лекарства.
— Че защо да не мога? Къде бяха онези плочки с букви и цифри, господин Стибънс? Аха, ето ги, как не ги видях…

Седна и започна да натиска с един пръст досущ като президент на голяма корпорация.

Х-А-П-Ч-И-Т-Ъ-О-Т-С-У-Ш-Е-Н-И-Ж-Е-Б-И.

Няколко тръбички в Хекса издрънчаха.

— Господине, просто няма начин това да му въздейства — въздъхна Пондър.
— А би трябвало — поучително изрече Ридкъли. — Щом си е въобразил, че е психически болен, защо да не си въобрази, че отново е станал здравомислещ?

Пак започна да натиска.

М-Н-О-Г-У-Х-А-П-Ч-И-Т-Ъ-О-Т-С-У-Ш-Е-Н-И-Ж-Е-Б-И.

— Нали това нещо вярва на всичко, което му се казва?
— Е, щом поставяте въпроса така… Вярно, Хексът няма понятие за неистината.
— Знаех си. Току-що го уверих, че глътна голяма доза лекарство. И няма да ме нарече лъжец, нали?

В дълбините на Хекса разни чаркове потракваха и бръмчаха. Накрая машината написа.

+++ Добър вечер, Архиканцлер. Аз съм напълно възстановен и съм готов усърдно да изпълнявам задачите си.+++

— Аха, омръзна ли ти да се правиш на луд?

+++ Уверявам ви, че съм не по-малко здравомислещ от който и да е друг в това помещение.+++

— Ковчежнико, я излез малко да подишаш чист въздух! — побърза да нареди Ридкъли. — Повече май не може и да се желае. Сега да си свършим работата. Искаме да научим какво става.
— На конкретно място или изобщо? — попита Пондър с намек за сарказъм.

А перодръжката на Хекса вече скрибуцаше. Архиканцлерът се зачете в листа.

— Тук пише: „Сътворение по подразбиране на антропоморфни персонификации.“ Какво означава това?
— Ъ-ъ… Според мен Хексът се опита да ви отговори.
— Сериозно? Аз пък още не се бях опитал да му задам въпрос.
— Нали той вече може да ви чува, господине?

Веждите на Ридкъли се извиха. Той се наведе по-близо до фунията за глухи.
— ЕЙ, ТИ ЧУВАШ ЛИ МЕ?

Перодръжката изскърца. +++Да.+++

— ТИЯ МЛАДОЦИ ДОБРЕ ЛИ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЕБЕ?

— Изобщо не е необходимо да викате — търпеливо промълви Пондър.
— А що за сътворение по подразбиране измисли машината?
— Аз май съм чел нещичко по въпроса — скромно си призна Пондър. — Означава, че съществуването на някои явления неизбежно води до възникването и на други явления.
— А… Тоест като престъплението и наказанието ли? — опита се да налучка Ридкъли. — Или пиянството и махмурлука… Разбира се!
— Приблизително същото е, господине.
— Значи ако вече си имаме фея на зъбчетата, задължително е да се появи и Гном на брадавиците? — Архиканцлерът си поглади брадата. — Е, поне има някакъв смисъл. Защо обаче никой не е чувал за Гоблин на постоянните зъби? Да носи онези, големите, които тепърва растат с ужасни болки в устите на децата?

Настъпи тишина. И някъде в дебрите на Университета звъннаха сребърни камбанки.

— Ох… Как мислите, аз дали пак…
— И на мен ми звучи логично — опита се да го ободри Старшият дискусионен наставник. — Помня как скимтях, когато ми никнеха мъдреците.
— Да не беше миналата седмица? — ухили се Деканът.

Ридкъли изобщо не се притесни. Това не му се случваше, макар околните честичко да се срамуваха заради него. Пак се наведе към фунията за глухи.

— ЕЙ, ТАМ ЛИ СИ ОЩЕ?

Пондър вдигна очи към тавана и потропа с крак.

— ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА МИ КАЖЕШ КАК Е ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НАОКОЛО?

Перодръжката изписа: +++ Мащаб едно към десет подходящ ли е? +++

— НАПЪЛНО — викна Ридкъли.

+++ Грешка — деление на краставичка. Моля за преконфигуриране и преинсталиране на Вселената.+++

— Любопитно — промърмори Архиканцлерът. — Някой досеща ли се за какво намеква машината?
— Да му се не види… — процеди през зъби Пондър. — Пак се скапа.
— Е, вие си знаете, но… — Ридкъли чукна по мембраната с пръст. — ДРАГИ, ИСКАШ ЛИ ОЩЕ ХАПЧЕТА ОТ СУШЕНИ ЖАБИ?
— Моля ви, оставете ни да преодолеем проблема!

Пондър се мъчеше полека да го дръпне от Хекса.

— Я ми обясни за това „деление на краставичка“.
— О, Хексът използва израза, когато получи отговор, за който знае, че не може да бъде верен.
— Май навлизам в същината на работата с мислещи машини — весело съобщи Ридкъли. — А онова за Вселената? Да не иска да каже, че трябва да я сритаме и пораздрусаме? ЕЙ, СЛУШАШ ЛИ МЕ?
— Наистина не е необходимо да викате!
— Добре, де. Кажи сега за антропоморфните персонификации.

+++ Хората винаги са приписвали случайни, сезонни, природни или необясними явления на същества с човешки вид. Примери — Джак Скрежко, Дядо Прас, феята на зъбчетата и Смърт. +++

— А, тези ли… Те си съществуват. Срещал съм някои от тях.

+++ Хората невинаги грешат в предположенията си. +++

— Ясно, обаче съм адски сигурен, че никога не е имало Гълтач на чорапи или О, Боже на махмурлука.

+++ Няма основателна причина да не съществуват. +++

— Машината налучка отговора — обяви Лекторът по съвременни руни. — Дребосък, дето разнася брадавици, не е по-нелеп от феята, която взема падналите млечни зъби на децата и оставя парички в замяна.
— Ами Гълтача? — пак се ядоса Професорът по неопределени изследвания. — Ковчежникът само спомена как отдавна подозирал, че някой му отмъква чорапите и — хоп! Създанието се появи.
— Но всички ние му повярвахме, нали? На мен ми се стори най-правдоподобното обяснение за всички изгубени чорапи. Ако падаха зад чекмеджетата, в гардероба трябваше да се е натрупала цяла планина!
— Разбирам ви — замислено изрече Пондър. — Същото е като с моливите. Купувал съм стотици, а не помня нито един да съм изписал докрай. Дори аз понякога се питам дали нещо не се прокрадва и не ги…

Далечен звън на камбанки. Пондър се смръзна.

— Да се оглеждам ли? — попита жално. — Страшно ли е?
— Прилича ми на много сащисана птица — успокои го Ридкъли.
— И то с извънредно уродлив клюн — добави Лекторът по съвременни руни.
— Ех, да знаех кой дрънчи с онези камбанки! — заканително произнесе Архиканцлерът.

...

На двадесет мили оттам, в полята на плътно засятите със зелеви масиви равнини Сто Лат, Анкх отново излезе на неутрален терен срещу поредния си съперник в турнира на Псевдо Шампионската Лига. Четвъртфинала срещна момците на Смърт със стар познайник - най-добрия съюзник на Анкх, отбора на Тамбурсклоуф. За съжаление, в дългата история на благородно съперничество между двата клуба, Тамбурсклоуф винаги е имал определено и осезаемо надмощие.

И този мач не бе изключение от правилото. Анкх бе далеч под класата на противника си, който бе решен да не допуска никакви изненади. Още повече, че Тамбурсклоуф е съ-организатор на турнира ПШЛ и изглежда се е засилил да спечели десетото, юбилейно издание на проявата. Резултатът 4 на 0 за съперника бе съвсем закономерен - Анкх бяха надиграни по всички параграфи и пратени по живо, по здраво да си ходят, без да имат честта да продължат в борбата за разпределение на медалите.

...

Сюзън не можеше да се опомни от смайване. О, богът я слушаше внимателно и сериозно, май дори не му хрумваше да не повярва и на една-единствена дума. Тя не си бе позволявала досега да говори така пред никого. Сподели това с Хленчо.

— Ами аз нямам вродени предразсъдъци — смотолеви О, богът. — Сигурно защото не съм се раждал.
— Както и да е, обясних ти положението си. Очевидно не съм наследила… физическите му особености. Просто гледам на света по определен начин.
— Какъв по-точно?
— Ами невинаги го смятам за непреодолимо препятствие. Ще ти покажа.

Затвори очи. Чувстваше се по-добре, когато не виждаше какво прави, защото част от съзнанието й настояваше упорито, че не е възможно.

Усети само някакво студено гъделичкане.

— Е, видя ли нещо? — попита, без да отваря очи.
— Ъ-ъ… Ръката ти мина през плота на масата.
— Убеди ли се?
— Хм… Да разбирам ли, че останалите човеци не могат да вършат това?
— Да!!
— Моля те да не ми викаш. Нямам богат опит с хората, ако не броим моментите, когато слънцето тепърва наднича през пролуките в завесите. Тогава човеците обикновено копнеят земята да се отвори и да ги погълне.
— Има и друго — продължи Сюзън. — Спомням си неща, които още не са се случили.
— Не е ли полезно да имаш такава дарба?
— Не е! Защото тъй и не узнавам как ще… Ще ти го обясня иначе — все едно надничаш в бъдещето през ключалка. Мяркат ти се някакви късчета, но не проумяваш значението им, докато не отвориш вратата и не видиш къде им е мястото. Тъй… Убеден ли си, че не знаеш защо попадна в замъка на Дядо Прас?
— Убеден съм. Помня само, че… Имаш ли представа какво е безплътното съзнание?
— О, да!
— Радвам се. Аз пък бях безплътно главоболие. И в един миг вече лежах по гръб, какъвто нямах дотогава, насред купища непознато за мен студено бяло вещество. Щом ще започваш съществуването си, трябва да го направиш все някъде, нали?
— Там, където го е нямало онзи, който би трябвало да съществува — прошепна Сюзън на себе си.
— Моля?
— Дядо Прас не беше в замъка си. И без това не очаквах да го заваря там именно в тази нощ, само че го нямаше не защото беше другаде, а защото не беше никъде. Дори замъкът вече изчезваше.
— Дано започна по-скоро да се ориентирам в тази щуротия с въплътяването — промърмори О, богът.
— Повечето хора… — подхвана Сюзън, но ледена тръпка мина по цялото й тяло. — О, не… Какво прави той? КАКВО ПРАВИ?!

...

— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.

Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.

— Хм… — подсмръкна Албърт.
— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?
— Разклатени нерви! — отсече Албърт.
— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.
— Господарю, никакви подаръци не ща — въздъхна Албърт. — Ех, ако можех да се събудя и всичко да си е нормално! Нали сам знаете, че всичко се обърква, когато започнете да променяте света?…
— НО НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА. С ПО НЯКОЕ МАЛКО ЧУДО И ВЕСЕЛ СМЯХ. ТАКА УЧИ ХОРАТА В КАКВО Е СМИСЪЛЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.
— И какъв е? Че са изклани достатъчно говеда и свине, та с малко късмет всички ще имат храна до пролетта?
— Е, АЗ ИМАХ ПРЕДВИД ИСТИНСКИЯ…
— Аха! Да отсекат главата на някой нещастник вдън гори тилилейски само защото е намерил черно бобче в паницата си. Иначе, виждате ли, слънцето нямало да изгрее.
— НЕСЪМНЕНО НА ПРАЗНИКА СЕ ПРИДАВА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, НО…
— Как не се сетих! Трябва да подгонят и да убият някой окаян звяр, после да пускат стрели през клоните на ябълките, та да прогонят всички сенки. Това ли е?
— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ИМА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, ОБАЧЕ…
— Ясно, говорите за паленето на глупашки огромен огън, за да намекнат на слънцето, че е крайно време да се подаде над хоризонта и да си върши работата.

Смърт помълча. Шопарите преодоляха вихрено поредния рид.

— АЛБЪРТ, ИНАТИШ СЕ.
— Ами аз само такъв реален смисъл виждам в празника, ако гледам трезво на нещата. Господарю, всичко е заради слънцето. Белият сняг, червената кръв и слънцето. Това е. Друго няма.
— ДОБРЕ, ЩЕ ТИ УГОДЯ. ЗНАЧИ ДЯДО ПРАС МОЖЕ ДА НАУЧИ ХОРАТА КАКЪВ Е НЕРЕАЛНИЯТ СМИСЪЛ НА ПРАЗНИКА.

Албърт плю във въздуха.
— Ха! „Не е ли най-добре всички да сме милички един с друг?“ Нещо такова, а?
— ЧУВАЛ СЪМ МНОЖЕСТВО НЕСРАВНИМО ПО-ЗЛОВЕЩИ ЛОЗУНГИ.
— Олеле…
— ИЗВИНЯВАЙ. — Смърт бръкна в робата си и извади животомер. — АЛБЪРТ, ОБЪРНИ ШЕЙНАТА. ДЪЛГЪТ НИ ЗОВЕ.
— Кой — постоянният или временният?
— ЩЕ ТИ БЪДА ОСОБЕНО БЛАГОДАРЕН, АКО СЕ НАСТРОИШ МАЛКО ПО-СГОВОРЧИВО.

...

— Очарователно! — възкликна Ридкъли. — Имате ли още някой молив?
— Той излапа четири — намусено напомни Лекторът по съвременни руни. — А вие знаете добре, че вече си ги плащаме от собствения джоб.

Напоследък това беше болното място. Подобно на мнозина, които нищичко не разбират от практическа икономика, Муструм Ридкъли приравняваше финансовия контрол с броенето на кламери. Дори старшите магьосници трябваше да му представят стария молив, изписан до огризка, за да получат нов от винаги заключеното шкафче под бюрото му. Разбира се, никой не пазеше изписаните си моливи, затова се подлагаха на унижението да си ги купуват.

А причината за изчезването на злополучните огризки се пъчеше пред тях и поглъщаше поредния НВ чак до гумичката, която изплю по Ковчежника.

Пондър Стибънс пишеше усърдно.
— Май става така… При нас се персонифицират различни сили, точно както смята и Хексът. Но магията действа само ако нещото е… логично. — Той преглътна на сухо. Пондър поначало беше голям почитател на логиката въпреки многобройните разочарования поради живота в Невидимия университет. Никак не му беше приятно да използва думата по този начин. — Не искам да кажа, че е логично да има Гълтач на чорапи, но… все пак има смисъл… поне като работна хипотеза.
— Досущ като Дядо Прас — вметна Ридкъли. — Ако си хлапе, историйката не е по-лоша от всяка друга, напи?
— И защо да не е логично, че съществува и гоблинче, което ще ми носи огромни чували с пари? — сърдито попита Деканът.

Архиканцлерът подаде поредния молив на крилатия крадец.

— Ами… — започна Пондър. — Първо, никога не сте получавал тайнствени чували с пари, за да имате нужда и от обяснение на този факт, и второ, никой друг не смята, че това може да се случи.
— Хъ!
— А защо тъкмо сега? — изсумтя Ридкъли. — Ей, това приятелче ми кацна на ръката! У някого остана ли моливче?
— Е, тези сили ги е имало винаги — вдигна рамене Пондър. — Открай време чорапите и моливите изчезват загадъчно. Но защо изведнъж започнаха да се персонифицират… Опасявам се, че не знам каква е причината.
— Струва си обаче да научим отговора възможно по-скоро — натърти внушително Ридкъли. — Нетърпимо е! Разни жалки подобия на богове и всевъзможни кокошкарчета от Отвъдното да ни се мотаят в краката, само защото хората предполагат съществуването им… Така можем да стигнем до какво ли не! Ами ако някой идиот заяви, че има и бог на стомашното разстройство?

Звън на сребърни камбанки.

— Ъ-ъ, сър… — заекна Пондър. — Мисля, че се намери такъв. Ъх!...
— Ей? Какво ти става?!