О, Боже на махмурлука хвана момичето за раменете. Май бяха прекалено костеливи…

— ПРОКЛЯТИЕ — изрече Сюзън безизразно.

Отблъсна го, опря се на масата и наведе глава, за да не се вижда лицето й. Най-сетне наложи волята си, както бе свикнала през последните години, и си възвърна собствения глас.

— Той постъпва все по-необичайно — промърмори под носа си. — Усещам как го прави. И така въвлича мен. Защо върши всичко това?
— Не се сещам — смънка О, богът, отстъпвайки припряно. — Слушай… когато ти… преди да се извърнеш… сякаш имаше много тъмен грим около очите… ама знаех, че не е така…
— Не е трудно да го проумееш! — вторачи се тя ядосано в него. Косата й пак си променяше прическата. Винаги го правеше в напрегнати моменти. — Нали знаеш как се наследяват разни чудатости в семействата? Сини очи, криви зъби и тям подобни. Е, в моето семейство Смърт е наследствена черта.
— Хм, това все пак важи и за всяко друго семейство…
— Млъкни, не ми се слушат глупости! Говоря ти за Смърт с главна буква. Ако той се отплесне в щуротии, аз трябва да поема неговите задължения. А често му се случва да се разсее. Не знам какво е сполетяло истинския Дядо Прас и защо дядо ми върши неговата работа. Познавам обаче мисленето му. Той не е… дебелокож като хората. Не умее нито да забравя, нито да си затваря очите. Приема всичко логично и буквално и изобщо не разбира защо това не винаги помага…

Забеляза, че сериозно е озадачила Хленчо.
— Ще се опитам да ти обясня иначе… Ти как би решил задачата да нахраниш всички хора по света?
— Аз ли? Ами как… Сигурно трябва да помисля за господстващите в момента политически системи, да проуча разпределението и използването на обработваемата земя, също да…
— Именно. А той просто би дал всекиму толкова храна, че да засити глада си.
— Охо! Ясно. Крайно непрактичен подход…

Оглуши ги страхотен трясък.

Сюзън и Хленчо се вторачиха стреснати в огромното туловище, проснато сред останките от цяла маса, отрупана с плодове.

— Ей, този падна направо от въздуха! — прошепна О, богът.
— Тъй ли… Не стой като закован за пода! Помогни ми да го вдигнем! — заповяда тя, борейки се с грамадна диня.
— Само че зад ухото му виси чепка грозде…
— Е, и?
— Дори не ми се мисли за грозде, камо ли да го пипам…
— Я не се занасяй!

Заедно успяха да изправят на крака новодошлия.

— Тога, сандали… изглежда донякъде като теб — отбеляза Сюзън, внимателно оглеждайки олюляващата се фигура.
— И аз ли бях толкова зелен в лицето?
— Почти.
— Има ли… има ли тоалетна наблизо? — измъчено попита явлението.
— Доколкото знам, трябва да минете под онази арка и да свърнете вляво. Чувала съм обаче, че вътре не е особено приятно.
— Нищо ново — изпъшка тлъстото туловище и се заклатушка натам. — Може ли после да ми дадете чаша вода и една препечена филийка…
— Този да не ти е приятел? — поклати глава Сюзън.
— Струва ми се, че е Богът на стомашното разстройство. Слушай… аз май си спомням нещо отпреди въплътяването си. Ще ти прозвучи глупаво…
— Казвай, де!
— Зъби — прошепна той смутен.
— Не искаш да кажеш, че някоя зъбата твар те е нападнала, докато си бил безплътен, нали?
— Разбира се, че не. Усещах… зъбатост. Вероятно това не ти подсказва нищо. А и като Бог на махмурлука съм преживявал доста по-лоши неща.
— Зъби. Много зъби. Не страшни, а мънички. В неизброими количества — мърмореше си тя. — И някак те натъжават.
— Да! Как позна?
— Може би си спомних предварително какво ще ми кажеш. Не знам… А да си виждал голямо червено светещо кълбо?

О, богът се позамисли.
— А, боя се, че не съм сигурен. Само зъби. Много, ама много зъби.
— И аз някак долових — промълви Сюзън, — че… зъбите са важни.
— ПИСУК — обади се Смърт на мишките, който кротко гризеше сиренце.

Обърнаха се към него. Сочеше сивите си зъбки.

— И какво общо има феята на зъбчетата? — учуди се Сюзън.
— ПИСУК.
— А каква е тази фея на зъбчетата? — попита О, Боже на махмурлука.
— Напоследък често се среща. Всъщност са много, а не една. Едва ли не търговска организация. Връчват им подвижна стълба, портмоне с парички, клещи и… хайде на работа!
— Клещи ли?!
— Разбираш ли… Ако няма дребни и не могат да й върнат ресто, трябва да вземе още едно зъбче, за да се отчете. Но феите на зъбчетата са безобидни. Познавам няколко от тях. Обикновени момичета, които трябва някак да си изкарват прехраната. За никого не са заплаха.
— ПИСУК.
— Дано дядо ми не си втълпи, че отсега нататък ще върши и тяхната работа. Ох, само като си го представих!…
— Значи събират зъби?
— Нали това ти обяснявах досега.
— А защо?
— Как тъй защо? С това се занимават.
— Тоест… къде отнасят зъбите, след като ги съберат?
— Не знам! Ами… Вземат зъбчета от децата, дават парички за тях… Що за въпрос: „Къде отнасят зъбите?“
— Само ми е интересно. Вероятно всички хора знаят отговора и е глупаво да разпитвам за общоизвестен факт.

Сюзън се вторачи въпросително в Смърт на мишките.

— А-а… къде всъщност отнасят зъбите?
— ПИСУК?
— Плъхчето разправя, че и то няма как да знае — преведе гарванът. — Да не ги продават? — Почука с човка по един буркан. — Хей, изглеждат много приятно, едни такива сбръчкани. Да не са?…
— Мариновани лешници — разсеяно го обезкуражи Сюзън. — Добре де, какво ги правят всички онези зъбчета? Каква полза от тях? Но… Каква ли беля би могла да направи една фея на зъбчетата?
— Имаме ли време да намерим някоя от тях и да я попитаме? — простодушно предложи О, богът.
— О, времето не е проблем…

...

Времето не бе проблем и за отбора на Анкх в предпоследния мач в лигата. Вярно, валеше като из ведро и публиката здравичката се намокри, но нашите момци са си корави. Гостуващия отбор на Со Сик по начало не е от най-силните в групата, а при такива метеорологични условия съвсем им се отщя да играят. Анкх пък вече си бяха изпълнили задачата предната седмица, като паднаха нарочно и изгубиха достатъчно точки, за да се наложи да играят бараж за издигане след края на сезона - един допълнителен мач винаги е от полза, особено щом се очаква стадиона да се напълни догоре...

Дъждът попречи на стадиона да се напълни в този мач, но това няма значение. Резулата също не е от съществено значение, но си струва да отбележим, че бе повече от изразителен. Осем на нула и хеттрик на кап. Керът Айронфаундерсон. Нищо необичайно, като се замисли човек. Предстои само още един мач от шампионата, в който Анкх среща прекия си конкурент за първото място. Ето, това вече ще е интригуваща среща. Макар че и нея се очаква да спечелим, стига да си играем както ние си знаем.

...

Някои вярват, че знанието се добива подобно на скъпоценна руда от сивите скални слоеве на невежеството.

Други пък са убедени, че знанието може само да бъде извлечено от паметта. Имало е някакъв Златен век в далечното минало, когато всичко е било известно, а камъните така са се напасвали, че да не пъхнеш и острието на джобно ножче в пролуките. Не е ли очевидно, че тогава са имали и летящи машини, защото онези гигантски чертежи са се виждали добре само отгоре?… А и четох някъде, че в онзи музей имало джобен калкулатор, намерили го под олтара на един храм… Ама нали се сещаш, скапаните власти всичко потулват…*

[* Изумително е например хитроумието, с което властите потулват тайната на срещите с извънземни, като се знаят жалките им постижения във всичко останало. Едно от правдоподобните обяснения гласи, че самите извънземни са твърде засрамени от поведението си и не искат да се разчува.

Не се знае защо повечето хвъркащи из пространството раси са склонни да тършуват из затънтените кътчета на Земята, преди да установят най-официално контакт с хората. Но както изглежда, представители на няколкостотин цивилизации се размотават из идилични селски райони, без да подозират за присъствието на останалите изследователи. Неизбежно следствие от тази бъркотия е да започнат да се отвличат един друг, вместо да докопват аборигени. Всъщност някои от тях са били отвлечени, докато са дебнели други, готвещи се да отмъкнат извънземни от трета раса, които пък не разбрали дадените им заповеди, затова се канели да събират добитъка в загадъчни кръгове и да осакатяват посевите... В момента планетата Земя е обявена за забранена зона за всички извънземни, докато те се съвещават и търсят отговора на въпроса, с колко оригинални маркови екземпляри от човечеството разполагат. Вече ги обземат мрачни подозрения, че имат в лабораториите си само един, и то грамаден, космат и с огромни стъпала.

Истината е Някъде Там, трябва само да се пресегнеш към нея, лъжите обаче отдавна са се наместили в главата ти.]

А Муструм Ридкъли си знаеше, че знанието се придобива, като крещиш на околните. Имаше твърдото намерение да постигне целта си именно по този начин.

Магьосниците седяха начумерени около маса, отрупана с книги.

— Слушай, Муструм, Прасоколеда е — напомни с укор Деканът, но не престана да прелиства дебел том.
— Има време до полунощ — ухили се зловещо Архиканцлерът. — Докато се чудите какво и защо става, ще огладнеете достатъчно.
— Аз май напипах нещо — обади се Професорът по неопределени изследвания. — В „Справочник за боговете“ на Уодли. Има разни бележки за лари и пенати, които доста пасват на нашите главоболия.
— Тия пък какви са?
— Домашни божества. Тоест… Били са някога. Май са се изгубили в Нищото преди много време. Нещо като… малки духчета в къщата, например за…

Трима наведнъж, проявявайки неприсъща за магьосниците пъргавина на мисълта, му запушиха устата с длани.

— По-внимателно! — скара му се Ридкъли. — „Безгрижно слово и… ето ти напаст нова.“ Имаме си вече дебел Бог на стомашното разстройство, дето кисне в тоалетната. Между другото къде е Ковчежникът?
— Беше в тоалетната — отвърна Лекторът по съвременни руни.
— Когато онзи?…
— Да.
— Е, няма страшно, ще му се размине — увери ги Ридкъли с нехайството на човек, който говори за неприятностите на друг зад гърба му. — Само че няма нужда да се множат тези… как ги нарече?
— Лари и пенати. Не съм казвал обаче…
— За мен всичко е ясно. Нещо се е объркало и тези дребни пакостници се връщат. Само трябва да научим каква е белята и да я оправим.
— Ох, радвам се, че си свършихме работата — въздъхна Деканът.
— Домашни божества, значи…
— Ами грижели са се хлябът да бухне красиво, млякото да е достатъчно маслено…
— Брей! А някой от тях хапвал ли е моливи? И как са били настроени към чорапите?
— Било е по времето на Първата империя — вдигна рамене Професорът по неопределени изследвания. — Тоги, сандали, нали знаете…
— Аха. Чорапите не са били на мода, тъй ли?
— Определено. Пък и за моливите нищо не е написано в хрониките.
— Приспособили са се бързичко — поклати глава Ридкъли. — Нямало е как да не забележат промените. Някога са се занимавали с хляба, сега пък си имаме твари, дето ядат моливи и чорапи. Май се грижат и никога да нямаш чиста хавлия подръка…

Далечен звън.

Той млъкна.

— Пак го направих, а? — Другите закимаха мрачно.
— Как мислите, аз ли съм първият човек, който е споменал?…

Ново задружно движение на умни глави.

— Е, да му се не види, ама наистина няма чисти хавлии, когато…

Мъхеста кърпа прелетя над масата с жужене. Смътно се забелязваха множество крилца.

— Тази беше от моите — недоволно съобщи Лекторът по съвременни руни.
— Хавлиени оси! — прихна Деканът. — Бива си те, Муструм.
— Ами, по дяволите, такива сме си хората! — разгорещи се Архиканцлерът. — Нещо се оплесква, друго се губи… Съвсем естествено е да си измисляш малки твари, които, да речем… Добре, разбрах! Ще си затварям устата! Исках само да кажа, че човек по природа е "митопоетично" същество.
— И какво означава това? — полюбопитства Старшият дискусионен наставник.
— Означава, че си съчиняваме в движение разни глупости — отговори Деканът, без да го погледне.
— Ъ-ъ… извинете, господа — намеси се Пондър Стибънс, който неуморно изпълваше лист след лист с разкривения си почерк, — значи приемаме предположението, че тези създания се завръщат в нашия свят?
— Никак не ми допада да питаме за всичко онази мислеща машина — тутакси се озъби Деканът. — Колко пъти да ви повтарям, че я издигаме в култ! Лично на мен и окултното ми стига.
— И това го имa — съгласи се Архиканцлерът, — но, от друга страна, онази джаджа е единствената тук, която изобщо си прави труда да мисли, пък и върши каквото й се нареди.

...

Шейната пореше въздуха с грохот и оставяше бурни вихри след себе си.

— Ама че кеф… — мърмореше Албърт, вкопчил се до болка в гредите.

Плъзгачите докоснаха един покрив близо до Невидимия университет и шопарите спряха. Смърт отново погледна животомера в ръката си.

— СТРАННО.
— А, за разнообразие ще поработите с косата, тъй ли? — попита Албърт. — Без фалшивата брада и веселия смях? — Огледа околността и сарказмът му се смени с недоумение. — Ха! Как е възможно някой да умре тук?

Фактът обаче беше неоспорим. На снега лежеше труп. И личеше, че е умрял току-що. Албърт примижа към небето.

— Няма откъде да се стовари, а по снега не се виждат стъпки — мърмореше озадачен, а в това време Смърт замахна с косата. — Откъде ли се е взел? Облечен е като някой частен страж. И са го намушкали с нож. Гадна рана.
— Никак не е добре, да — съгласи се духът на човека, взирайки се в доскорошното си вместилище.

После се озърна към Смърт и Албърт, стъписването му отстъпи пред потреса.

— Докопаха зъбчетата! До последното! Просто нахълтаха и… Не, почакайте!…

Избледня и изчезна.

— Това пък какво беше?!
— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.
— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.
— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.
— И откъде се е пренесъл тук този труп?
— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА...

Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.
— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…
— О, ДА...

Албърт го изгледа изпод вежди.
— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.
— НАИСТИНА...
— Всъщност беше смайващо съвпадение...
— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА....
— Дори бих казал, че не е за вярване.
— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ...
— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. — А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.
— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.....
— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там, a?
— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА...

Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.

— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.
— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.

...

Като мнозина бармани и Игор държеше бухалка под тезгяха, за да решава дребните проблеми, които възникват обикновено малко преди часа за затваряне на заведението. Е, само дето „Ковчезите“ никога не затваряха, а Игор винаги стърчеше зад бара.

Освен това неговото любимо оръжие малко се различаваше от типовия модел. Имаше сребърни шипове (за върколаци), беше окичено с чесън (за вампири) и увито с парче от одеяло (за караконджоли). За останалите обикновено стигаше и фактът, че дългата две стъпки бухалка е издялана от блатен дъб.

Игор наблюдаваше с интерес прозореца. По стъклото пълзеше скреж и незнайно защо оформяше картинка на три кученца, надничащи от ботуш.

После някой го потупа по рамото. Обърна се с вдигната бухалка, но се отпусна.

— А, вие ли сте, госпожице… Не чух да се отваря вратата.

Нямаше как да е чул. Сюзън бързаше.

— Игор, виждал ли си напоследък Вайълет?
— Коя? Момичето, дето събира зъбчета? — Единствената му вежда се изви от напрежението на мисълта. — Не, от седмица или две не се е мяркала.

Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.

— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.
— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти! — обади се дрезгаво птицата.
— А къде живее Вайълет?
— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…
— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?
— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието. Веждата се набръчка от гняв. — Госпожице, не сте за пръв път тук, спазвайте правилата! Никой не ме ръфа за гърлото и никой не ми се крие зад вратата! И вие не ми пробутвайте номера с дядовия ви глас! Мога да ви изключа от клуба за такива волности!
— Съжалявам, но проблемът е извънредно спешен.

С ъгълчето на окото си тя забеляза, че гарванът е изпърхал безшумно върху рафтовете и бърника в някакво гърненце.

— Ъхъ! Ами ако някой вампир реши, че е извънредно спешен проблем да си навакса телесните течности??

Откъм гърненцето се чу „пльок“. Сюзън се стараеше да не поглежда натам.

— Няма ли да си тръгваме? — настоя О, богът. — Толкова алкохол на едно място ме изнервя.

Тя кимна и излезе забързано. Игор изръмжа нещо и пак се загледа в скрежа по стъклото. Не искаше кой знае колко от живота. След минута обаче чу задавено грачене:
— Грабнах едно! Грабнах едно!

Гарванът бе нанизал мариновано яйце на човката си.

Игор въздъхна и взе бухалката. На птицата лошо й се пишеше, но в този миг Смърт на мишките ухапа бармана по ухото, след което двете досадни същества бързо офейкаха от бара.