— ЕТО ТАМ — посочи Смърт.

Дръпна поводите толкова рязко, че шопарите се завъртяха с муцуните си в обратната посока. Албърт се измъкна от купчината плюшени мечета, в която дремеше.

— Какво става? Да не направихме катастрофа?

Смърт сочеше властно надолу. Под тях се простираше привидно безкрайно заснежено поле, където само бледите пламъчета на свещи зад прозорците издаваха присъствието на тленен живот.

Албърт примижа и най-после различи какво е забелязал господарят му.
— Някакъв дъртак крета по снега. Като гледам, събирал си е дръвца. Не е хубаво човек да излиза по принуда в такава нощ. Като се замисля, аз също цяла нощ съм навън. Господарю, според мен сторихте достатъчно, за да осигурите…
— НЕЩО СТАВА ДОЛУ. ХО. ХО. ХО.
— Ама на него нищичко му няма — заяде се Албърт, но се наложи да се хване здраво за гредите, защото шейната се спусна устремно.

За миг блесна клин от светлина, когато старецът отвори вратата на своята прихлупена от снега къщурка.

— Вижте, двама типове го настигат и носят какви ли не вкуснотии. Значи дъртакът все пак добре ще си прекара Прасоколеда. Няма проблеми. Можем вече да си тръгваме…

Сияещите очни кухини на Смърт поглъщаха всяка подробност.
— ДОЛУ СТАВА НЕЩО ЛОШО.
— Ох, пак ли!…

...

А на малкото стадионче в покрайнините на Ланкре, местното отборче Танкери посрещна Анкх. След злопоучното отпадане от турнира на Псевдо Шампионската Лига, момците на Смърт, оставени на самотек, решиха да го карат по-полека. До края на сезона остава само една седмица, а до празниците - две. Наближава ракиено време, а нашите момци са принудени да играят в такива безсмислени приятелски спаринги като този.

На заснежения терен на име Кречана, танкеристите припкаха чевръсто от единия край на игрището до другия - навярно за да се стоплят, а не толкова да притеснят именития си гост.

Анкх все пак вкара пет гола и даже пусна едно почетно попадение за любезния си домакин, както си му е редът. Серж. Колън намуши хеттрик (както често му се случва напоследък), домакините останаха с впечатлението, че леко им се е разминало, а след срещата всички играчи от двата отбора се събраха в единствената кръчма на града, за да полеят събитието... срещата... абе, каквото там има за поливане.

...

О, Боже на махмурлука спря нерешително.
— Как тъй не можеш да минеш през вратата? — ядоса се Сюзън. — В бара го направи.
— А, там беше друго. В близост до алкохол имам по-особени божествени дарби. Пък и ние почукахме, а никой не ни отвори. Какво ще кажеш по въпроса за добрите обноски?

Сюзън вдигна рамене и мина през евтиния шперплат. Знаеше, че може би не е благоразумно да постъпва така. Всеки път изхабяваше частичка от своята… нормалност. Рано или късно щеше да забрави напълно за какво служат дръжките на вратите. Също като дядо си.

По-точно, той изобщо не успя да схване смисъла на обичая да се поставят дръжки на вратите.

Отвори отвътре. О, богът влезе и се огледа любопитно. Процедурата не му отне много време. Стаята не беше просторна.
— Тук ли живее феята на зъбчетата?! Обстановката е малко… скапана. Разни неща разхвърляни по пода… А какво виси на въжето?
— Ами… един вид женски дрехи — отвърна Сюзън, ровейки припряно в разхвърляните листчета по тясната клатушкаща се масичка.
— Не са особено големи. И са някак… прозрачни.
— Искам да те питам нещо — изрече тя, без да вдига глава. — Спомените, с които се въплъти… Не бяха подробни, нали? Аха!

Хленчо надникна през рамото й в отвореното червено бележниче.

— Говорила съм с Вайълет само един или два пъти — обясни момичето. — Май предава зъбчетата някъде и получава процент от парите. Работата не е добре платена. Твърдеше, че би изкарвала повече като келнерка… Ето, това ми трябва…
— Какво откри?
— Получава имената за седмицата предварително.
— Имената ли? На децата, на които ще им падат млечните зъби?
— Правилно. Имената и адресите.
— Звучи доста невероятно.
— Извинявай, но ти не си ли Богът на махмурлука? Ха, ето го и зъба на Туайла от миналия месец! — Сюзън се засмя на спретнатите сиви редове. — Изкърти го преждевременно, защото реши, че има нужда от още пари.
— А-а… ти обичаш ли децата? — смутено попита Хленчо.

Тя го изгледа косо.
— Не и необработени. Допадат ми, стига да са на други родители. Да видим сега… Последните дни нищо не е отбелязвала, а виж тук, за предишната седмица — птичка пред всяко име, сумата събрана прилежно отдолу. И… Да не е грешка?

За първата непотвърдена нощ от седмицата имаше само пет имена. Повечето деца знаят по инстинкт кога прекаляват нетърпимо, затова само неудържимо алчните или закъсалите със зъбите привличат вниманието на феята на зъбчетата около Прасоколеда.

— Прочети имената… — промърмори Сюзън.
— „Уилям Уитълс, същият Уили (у дома), Пръскача (в училище). Втори етаж, задна спалня, улица «Кикълбъри» 68. Софи Лангтри, същата На татко принцесата. Трети етаж, четвъртата спалня отляво, «Хипо» 5. Сър Джефри Бибълтън, същият Белята в гащи (у дома), Цъкльо (в училище). Първи етаж, задни покои, имение Скроут, Паркова алея…“ — Той се поколеба. — Не е ли твърде нахално така да им надничат в живота?
— О, тепърва откриваш цял нов свят — подсмихна се Сюзън. — Продължавай.
— „Нухакме Икта, същата Малкото съкровище. Мазето на «Веселото фиде», Клачистански денонощен магазин и бърза закуска, ъгъла на «Димна» и «Подгизнала». Реджиналд Лилиуайт, същият Банджо, Бияча, Грамадата, Издирва се. Стая 17, ОПА.“
— А какво е ОПА?
— Съкращение. Така наричаме Асоциацията на духовно преродените младежи, следващи култа към Слузестия Бог Бел-Шамхарот. Е, този последният прилича ли ти на детенце, което ще очаква посещение от феята на зъбчетата?
— Не.
— И на мен. По-скоро би очаквал делова визита от Стражата.

Сюзън зарея поглед из стаята. Такава дупка човек наема, ако се надява да не остане дълго тук. Но беше и донякъде стъписващ фактът, че повечето обитатели на такива стаи оставаха завинаги в тях, макар намеренията им да бяха съвсем противоположни.

Евтино тясно легло, олющена мазилка, мъничко прозорче…

— Къде ли би могла да носи зъбчетата? — чудеше се на глас. — За какво й са, по дяволите?

Някой почука на вратата. Сюзън отвори. Пред прага стоеше нисичък плешив мъж с дълго кафяво палто. Държеше бележник. Примига нервно, когато я видя.
— Ъ-ъ…
— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се Сюзън хладно.
— Такова, видях, че свети, та си викам: „Вайълет трябва да се е прибрала.“ — Въртеше неспокойно молива, вързан с канапче за бележника. — Поизостанала е с графика, да ви кажа, пък и за парите не се е отчела. И Ърни не се върна с каруцата, пък аз трябва вече да пращам доклада. Дойдох… дойдох, щото може да е болна, а не е редно човек да е самичък и болен на Прасоколеда…
— Вайълет не е тук — безизразно съобщи Сюзън. Мъжът се вторачи разтревожен в нея и завъртя глава.
— Ех… У нея са към тринайсет долара зъбни компенсации. Няма как, ще ги впиша в доклада като липса.
— На кого докладвате всъщност?
— Ами на началството, както си му е редът. Дано не стане гнусотия като с онази история в Куирм, дето момичето започна да краде от къщите… Още ни трият сол на главите…
— На кого докладвате?
— Стълбата и клещите също струват пари — продължи мъжът монотонната си жалба от света, който не разбира мъката да попълваш всекидневно формуляри в три екземпляра. — Как да си гледам работата, ако наемните работници отмъкват инструменти? Знам ги аз какво си мислят отначало — ще има само ясни летни нощи. Като ги продуха ветрецът, свиват платната. „Чао, Чарли, ставам келнерка, поне да съм на топло.“ И тая история с Ърни… Знам го що за мърльо е. Глътчица да се сгрее, втора да не се мине, после трета, щото му се пие… Всичко трябва да опиша в доклада, а кого ще изкарат виновен накрая?
— Вас, нали? — промълви Сюзън, почти изпаднала в хипноза.

Познаваше хората с такъв глас. Настъпеше ли краят на света, те пак щяха да се тревожат, че накрая за всичко ще обвинят тях.

— Тъй си е — малко недоволно потвърди мъжът. Не би позволил съчувствието да внесе лъч светлина в мрака на битието му. — Момичетата все се оплакват, ама аз им казвам: „Паднало ви се е на работата лекото, питате ли ме как газя до колене в разни бумаги и попълвам липсите от джоба си?“ А като се започне…
— Вие ли наемате на работа феите на зъбчетата? — бързо вметна Сюзън.

Дребосъкът се понаежи.

— Тъй си е, ама отговарям и за събирането и доставката…
— Къде доставяте зъбчетата?

Той я зяпна. Изискващите точен отговор въпроси май не му бяха по силите.
— Само се грижа да бъдат натоварени в каруцата — замънка намръщен. — Щом Ърни ми подпише товарителницата, моите отговорности приключват. Ама нали ви казах, тоя път Ърни не върна каруцата и…
— Нима ви е нужна цяла каруца за шепа зъбчета?
— А, има и храна за пазачите, освен това… Вие пък коя сте и какво правите тук?

Сюзън се изопна в целия си ръст.
— Нищо не ме задължава да ви понасям повече — съобщи му мило и се наведе към лицето му. — ЧАРЛИ, КАКВА Е ТАЗИ КАРУЦА?

О, богът отскочи встрани, а мъжът с кафявото палто се долепи до стената на коридора.
— Ами дето тръгва всеки вторник… — задъха се безпомощно. — Ама какво…
— И НАКЪДЕ ОТПЪТУВА КАРУЦАТА?
— Не ми влиза в работата! Щом…
— …Ърни подпише товарителницата и така нататък. Ясно. Как е фамилията на Вайълет?

Той поумува.

— ЗАДАДОХ ТИ ВЪПРОС!
— Вайълет Ботлър! — избълва дребосъкът.
— Благодаря. Какво става накрая със зъбчетата?

Мъжът само примига насреща.

„Несбъднат тиранин — взе му мярката Сюзън. — Нищожен, слаб, скучен тиранин, който не успява да тормози почти никого, защото трудно се намират по-нищожни и слаби от него. Затова гледа да затрудни по мъничко живота на всички останали…“

— Що за въпрос? — успя да се заяде той въпреки погледа й.
— Никога ли не сте се питал? — измамно кротко отвърна тя и добави мислено: „Защото и аз не съм се питала. Дали някому е хрумвало?“
— Не ми влиза в работата, аз само…
— Да, да, чух. Благодаря. Бяхте много отзивчив.

Мъжът се опули, обърна се светкавично и се втурна надолу по скърцащата стълба.

— Толкова е лесно! — изсъска Сюзън. — Ако пожелая, ще намеря всекиго. Наследствена черта.
— О, добре…
— Не е добре. Имаш ли представа колко ми е трудно да бъда нормална? Знаеш ли колко дреболии трябва да помня непрекъснато? Как да заспивам, за какво са дръжките на вратите…

„Защо ли беснея пред него? За него е нормално само да повръща, когато другите преливат.“

— Да вървим! — заповяда тя и тръгна към стълбата.

Изобщо не би я затруднило отново да си припомни безсмъртието, да яхне коня, да знае всичко. И с всеки път наближаваше денят, когато за нея нямаше да има връщане.

Смърт е наследствена черта. В известен смисъл това важи за всекиго.

— Сега накъде? — попита О, богът.
— В общежитието на ОПА.

...

Старецът в къщурката се блещеше слисан към подреденото на масата му угощение. Свиваше се на трикракото си столче като паяк в огън.

— А бе, аз съм си сготвил малко бобец… — посмя да изблее към неочакваните гости.
— О, небеса, немислимо е да ядеш тъкмо боб на Прасоколеда! — ухили се благодушно кралят. — Това носи ужасен късмет, сериозно ти говоря!
— Че аз отде да знам — смънка старецът и заби поглед в скута си.
— А ние ти донесохме великолепни ястия. Не си ли съгласен?
— Убеден съм, че преливаш от благодарност — натърти пажът.
— Да де, много сте щедри… — изцърка старецът като мишок.

Мигаше и се чудеше какво да прави.

— Виж, пуйката си е почти недокосната, по нея има още много месо — убеждаваше го кралят — Хапни си и от тази възхитителна патица, пълнена с лебедови дробчета…
— …ама аз си падам по бобеца, от никого нищичко не съм искал — оплака се старецът.
— Човече, няма от какво да се притесняваш — великодушно го успокои кралят. — Прасоколеда е в края на краищата! Случайно надникнах през прозореца и попитах младия Жермен: „Кой ли е онзи симпатяга?“ А той ми отвърна. „Един селянин, живее до гората.“ Аз реших, че и без това не мога да сложа още дори залък в устата си. Събрахме всичко във вързоп и ето ни при теб!
— Предполагам, че си трогнат до сълзи — сурово изрече пажът. — Внесохме лъч светлина в тунела на живота ти, а?
— Е, има таквоз нещо, ама аз бобеца си го кътам цяла седмица за днеска. Опекъл съм си картофки в жаравата. Намерих ги в зимника, мишките само ги бяха поогризали. А и татко ми все разправяше да не се моля никому…
— Човече — започна кралят по-наежено, — бъхтахме се няколко мили, за да ти донесем храна, каквато не си и сънувал.

Сълзи на унижение и срам се стичаха по бузите на стареца.
— Много сте добри, благородни господа, ама аз хич и не знам как да ги ям тия лебеди. Ако ви се хапва бобец, да ви сипя…
— Нека да бъдем наясно — остро го прекъсна кралят. — Това е проява на искрена благотворителност, каквато подхожда на празник като Прасоколеда. И ние имаме намерение да стоим тук, за да видим щастливата усмивка на твоето сбръчкано честно лице, разбра ли?
— Какво ще кажеш на милосърдния си крал? — изръмжа пажът.

Селянинът провеси глава.
— Блъдъря.
— Така е по-добре — отдъхна си кралят и се разположи по-удобно — Сега вземи вилицата и…

Вратата тресна в стената. В стайчето нахълта странна фигура, носейки облак снежен прах.

— КАКВО СТАВА ТУК?

Пажът се надигна с ръка върху дръжката на меча си. Изобщо не разбра как втора фигура се озова зад гърба му и бащински положи ръце на раменете му.
— Здрасти, синко, аз съм Албърт. Защо не го прибереш тоя меч обратно в ножницата? Някой може да пострада.

Един пръст мушна, онемелия крал в гърдите.
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО, СПОРЕД ВАС С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАТЕ В МОМЕНТА?

Владетелят се мъчеше да види фигурата по-добре. Различаваше червено и бяло, но и малко черно. Успя да развесели Албърт, като се надигна и зае царствена поза.
— Който ще да си, ще благоволя да ти обясня. Тук се занимаваме с благотворителност за Прасоколеда, съгласно прастарата традиция! А ти как се…
— НЕ Е ВЯРНО.
— Нима дръзваш да ми противо…
— БЯХТЕ ЛИ ТУК ПРЕДИ МЕСЕЦ? ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТУК СЛЕД СЕДМИЦА? НЕ. САМО ИСКАХТЕ ДА СИ СГРЕЕТЕ ДУШАТА ТАЗИ НОЩ. ИСКАХТЕ ВСИЧКИ ДА СИ КАЖАТ: „КАКЪВ ДОБРЯК Е НАШИЯТ КРАЛ.“
— Ох, пак се увлече… — въздъхна изтерзано Албърт, но натисна още по-силно раменете на пажа. — Синко, ти не мърдай, че ще станеш бележка под линия в хрониките на кралството.
— Каквото и да си мислиш, той никога не е имал такива гозби! — оскърби се кралят. — А дочакахме от него само черна неблагодарност…
— РАЗВАЛИ ВИ УДОВОЛСТВИЕТО, ТАКА ЛИ? — Смърт се взря отблизо в него. — МАХАЙТЕ СЕ.

Кралят установи с изненада, че тялото му се подчини безпрекословно. Албърт тупна пажа по гърба.
— Измитай се и ти.
— …не щях да ги ядосвам, ама никого за нищо не съм молил… — мрънкаше старецът в собствения си свят на смирението.
— Господарю, по-добре го оставете на мен — отсече Албърт. — Аз ей сегинка ще се върна.

„Това ми е работата — да запушвам дупките! Господарят все не обръща внимание на дреболиите.“

Настигна краля.
— А, ваше величество, пак се срещаме. Няма да ви отнемам от скъпоценното време… — Албърт почти опря нос в лицето на зашеметения монарх. — Някой може би се кани да направи голяма грешка. Да речем, ще изпрати стражниците си тук сутринта, за да прогони стареца от къщурката или дори да го тикне в зандана под двореца… Ако този някой държи на намерението си, не е зле и да знае, че това ще е последната грешка в живота му. Добронамерен съвет, нали се сещате? Весела Прасоколеда.

Побърза да се върне в къщурката. Угощението бе изчезнало. Старецът зяпаше празната маса.

— ОГРИЗКИ — изрече Смърт. — НИЕ НЕСЪМНЕНО ЩЕ СЕ СПРАВИМ ПО-ДОБРЕ.

Посегна да бръкне в чувала. Албърт стисна костеливата ръка, преди да е извадила нещо.
— Господарю, може ли да посъветвам и вас? Родил съм се в дупка като тази.
— НЕ ВИЖДАМ СЪЛЗИ НА УМИЛЕНИЕ В ОЧИТЕ ТИ.
— По-скоро бихте видял запалена клечка кибрит в ръката ми. Чуйте ме, моля ви…

Старецът едва ли разбра, че си зашепнаха. Седеше си и зяпаше изцъклено отсрещната стена.

— Е, ЩОМ ТОЛКОВА НАСТОЯВАШ…
— Сърбал съм я тая попара. Благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислиш, а каквото на тях им се иска.
— ОДОБРЯВАМ. — Смърт отново бръкна в чувала. — ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО.

Имаше цяла връзка наденици, дебел резен бекон, солидно парче пушено свинско, калъп чревца. Имаше голям черен пудинг. Също и няколко съда с други отвратителни на вид и изумително вкусни свински изделия. Накрая върху масата меко тупна…
— Свинска глава! — ахна старецът. — Цялата за мен?! И пача от сто години не съм вкусвал! Дробчета! Леле-мале, толкоз крачета и ушички!…
— ХО. ХО. ХО.
— Пак ме смаяхте, господарю — прошепна Албърт. — Как придадохте на свинската глава такава прилика с краля?
— МАЙ ГО НАПРАВИХ НЕВОЛНО...

Албърт тупна дружески стареца по гърба.
— Хапни си до насита. А сега, господарю, време е да си вървим.
— Е, ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ ДОБРА ПОСТЪПКА? — настоя Смърт, когато шопарите се ускориха стремглаво в нощта.
— О, да. Горкият дъртак. Боб по Прасоколеда… Наистина можеше да му донесе лош късмет.
— ЗНАЕШ ЛИ, СЯКАШ СЪМ СЪЗДАДЕН ЗА ТАКИВА ЗАНИМАНИЯ.
— Нима?
— ТОЛКОВА Е ПРИЯТНО ДА СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА, НО И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ХОРАТА СЕ РАДВАТ ДА ТЕ ВИДЯТ.
— Аха… — начумери се Албърт.
— ОБИКНОВЕНО НЕ ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ СРЕЩНАТ…
— Няма спор.
— …ОСВЕН В ИЗВЪНРЕДНИ И КРАЙНО ЗЛОПОЛУЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
— Вярно си е.
— И НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДОСЕГА ДА МИ ОСТАВЯТ ЧАША ВЕРМУТ.
— Знаех си.
— КАТО ЧЕ БИХ СВИКНАЛ ЛЕСНО С НОВАТА СИ РОЛЯ.
— Но няма да се наложи, господарю, нали така казахте? — Албърт се смръзна от перспективата да остане завинаги гном-помагач на Дядо Прас. — Нали ще върнем титуляра на полагащото му се място? Нали затова се захванахме с тази щуротия? А и младата Сюзън сигурно се е разшетала…
— ДА. РАЗБИРА СЕ.
— Е, не казвам, че вие я помолихте…
— ВИНАГИ СЪМ ВЪРВЯЛ НАТАМ, НАКЪДЕТО МЕ ЗОВЕ ДЪЛГЪТ.
— Правилно, господарю.
— НАПЪЛНО СЕ ВЛАДЕЯ И СЪЗНАВАМ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО СИ.
— Е, значи си нямаме никакви проблеми.
— НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.
— Радвам се да го чуя, господарю.
— АКО ИМАХ МАЛКО ИМЕ, „ДЪЛГ“ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ПРЕЗИМЕТО МИ.
— Прекрасно.
— И ВСЕ ПАК…

Албърт наостри слух и му се стори, че дочу печално и тихо „Хо-хо-хо“.