В дебрите на библиотеката на Смърт нещо проскърца.

Звукът не беше силен, но отекваше някак излишно силно сред всички трескаво и безшумно запълващи страниците си книги.

Казват, че у всекиго бил скрит по един роман. В тази библиотека всеки беше скрит в романа на собственото си житие.

Скърцането звучеше по-гръмко, забелязваше се и определен ритъм на въртящи се механизми.

Книга до книга, рафт над рафт… И навсякъде по страницата на вечно изплъзващото се настояще се редеше краснописът на всекидневието…

Едно наглед не особено устойчиво устройство издаваше целия шум. Малко приличаше на обсадна кула. Долу имаше два педала, които задвижваха тромавото творение чрез зъбчати колела и вериги.

Сюзън се държеше за парапета на най-горната площадка.
— Не можеш ли да побързаш? Още сме в началото на Б.
— Въртя тези педали цяла вечност! — изпъшка О, богът.
— Какво да се прави, имената с А са твърде популярни.

Сюзън оглеждаше табелите на рафтовете. Сякаш имаше безкрайно много книги под номенклатурата „Без.“. Тук бяха подредени историите на всички онези, които не са получили име. Обикновено книгите се оказваха съвсем тънички. Доста трудничко занимание, но се налагаше да го извършат както трябва, предвид разкритията, които току-що бяха направили.

— Така… Бо… Бог… Бод… Сега завий наляво…

Кулата заскрибуца тромаво и кривна в поредния проход.
— Ех, да му се не види! „Бот“ са поне двайсетина рафта по-нагоре.
— Каква приятна изненада — изсумтя примирено Хленчо.

Натисна лоста, с който прехвърли веригата на друго зъбно колело, и отново завъртя педалите. Площадката започна да се издига мудно.

— Готово! — викна отгоре Сюзън след няколко минути. — Да видим… Аабана Ботлър… Още малко напред… Спри!

Кулата се разлюля опасно, когато О, богът подритна клина за застопоряване.

— А, ето я. Добре, спусни ме.

Голямо колело с оловни тежести се завъртя сякаш с нежелание и кулата се прибра в себе си като телескоп сред чегъртане и скрибуцане.

— Всички ли са тук? — попита недоверчиво Хленчо.
— Всяко живо същество, надарено със съзнание — увери го Сюзън, прелиствайки припряно книгата.
— Ама че глупост! Както изглежда, Вайълет е попаднала в някакъв… затвор. Кому би хрумнало да арестува фея на зъбчетата?
— Може би на човек с твърде чувствителни венци?

Тя се върна няколко страници в миналото.
— Не е много ясно. Качулка на главата, някакви хора я понесли и така нататък. Но… Последната задача, която е изпълнила, е да вземе зъба на Банджо и… Да, взела го е… После усетила, че някой дебне зад гърба й… Аха, качили я на някаква каруца…
— Нима и това го има в книгата?
— Нали е автобиография? Пише се сама, докато ти си живееш.
— И аз ли имам книга тук?
— Предполагам.
— Представям си. „Събуди се, изповръща си червата, дощя му се да пукне.“ Не е особено увлекателно четиво.

Сюзън обърна на следващата страница.
— Кула — промълви замислено. — Вайълет е попаднала в кула. Отвътре й се сторила много висока, цялата от бял камък… Ха, но не и отвън?! Не изглеждала истинска. И наоколо имало ябълкови дръвчета, само че с твърде сбъркан вид. И река, която никак не била наред. Със златни рибки… които плували върху водата.
— Ето до какво води замърсяването на реките — мъдро отбеляза О, богът.
— Едва ли. Вайълет ги видяла да плуват.
— Върху водата?…
— Така й се е сторило.
— Нима? Как мислиш, дали не е пила нещо?
— Хм… Небето било синьо, но… Е, трябва да се е объркала. Според нея имало небе само отгоре.
— Ъхъ, най-подходящото място за едно небе — съгласи се Хленчо. — Ако небето е под теб, загазила си.
— Не, тя си мисли, че там небето е само отгоре, но не и отстрани. Никакъв хоризонт, разбираш ли?
— Извинявай, отскоро съм в този свят, но би трябвало да имаш небе до хоризонта. Иначе как ще знаеш, че е хоризонт?

Сюзън долавяше нещо познато, но щом се опиташе да се съсредоточи, измамното чувство й се изплъзваше.
— Виждала съм това място — почука с пръст по страницата. — Само да беше огледала дърветата по-внимателно… Имали кафяви стволове и зелени листа, били много чудновати. И… — Прочете напрегнато следващия абзац. — В тревата растат цветя. С големи кръгли съцветия. Наистина има нещо смахнато в този пейзаж…
— Че какво му е? Небе, дървета, цветя, полумъртви рибки…
— Кафяви стволове? Обикновено са сивкави или покрити с мъх. На едно-единствено място можеш да видиш дървета с кафяви стволове. И тъкмо там небето е отгоре. Синьото не стига до земята.

Тя се озърна към високия и много тесен прозорец в края на прохода. През него се виждаше черната градина. С черни храсти, черна трева, черни дървета. Кльощави черни рибки плуваха в черната вода на декоративен басейн под черни водни лилии.

Имаше и други цветове, макар в по-особен смисъл. Виждат се само когато пуснеш черен лъч през призма. Тук-там намеци за оттенък и ако се взираш дълго, можеш да си внушиш, че различаваш тъмнолилаво или мрачносиньо. Разбира се, преобладаваше черното. Този свят принадлежеше на Смърт.

А формата на Смърт беше такава, каквато хората я съчиниха през хилядолетията. Защо само кости ли? Ами защото пряка асоциация ги свързва със смъртта. Носеше остра коса, защото селските стопани виждаха в това напълно оправдана метафора. И живееше в мрачна земя, защото човешкото въображение и с отчаяни напъни не би успяло да го настани в приятен парк с пъстри цветя.

Подобни същества обитаваха човешките фантазии и от тях черпеха формата си. Смърт не беше единственият…

…но сценарият никак не му допадаше. Бе започнал да се интересува от хората. Дали тя си спомняше нещо, което още не се е случило?

— Можем ли да я последваме в онова място? — попита О, богът. — Включвам и себе си, защото май се оплетох в тази история, без да усетя.
— Тя е жива, значи е и смъртна. Лесно ще я открия.

Сюзън закрачи енергично към изхода на библиотеката.

— Щом има синьо небе само отгоре, какво запълва празнината между него и хоризонта? — попита подтичващият след нея Хленчо.
— Не си длъжен да идваш с мен. Проблемът не те засяга.
— Може би, но щом смисълът на съществуването ми е винаги да се чувствам гнусно, всичко друго е значително подобрение, нали?
— Не съм сигурна дали е безопасно. Не ми се вярва да е попаднала там доброволно. А каква полза от теб в една схватка?
— Мога да сразя враговете, като повръщам неспирно върху тях.

...

А пък Анкх срази прекия си конкурент за титлата в най-долната дивизия. Без особени затруднения. Лудия Ханс отново се развихри и не остави никакви шансове на защитниците на домакините да го спрат. Останалите момци на Смърт също играха много съсредоточено и си извоюваха ценната победа в заключителния мач на сезона, който се оказа и своеобразен финал на шампионата.

Анкх триумфира с купата на дивизията и е безспорен фаворит за затвърждаване на успеха. Така един дълъг сезон се увенча със заслужено шампанско, но за Анкх няма много време за разтакаване. Защото само след седмица предстои баража за изкачване обратно в по-горната дивизия.

Дали те ще предпочетат по-силната конкуренция горе, или ще прекарат още един сезон, където са сега, предстои да бъде решено...

...

Беше схлупена колиба в покрайнините на Скрот. Този равнинен град изобилстваше от покрайнини, пръснати толкова нашироко — тук обърната каруца, там кучешка мърша, — че често се случваше хората да минат през него, без да забележат. Всъщност беше отбелязан на картите, само защото съставителите им се притесняват от големите празни територии.

Прасоколеда тук настъпваше след бурните вълнения по повод прибирането на зелевата реколта, когато в Скрот започваше пълно затишие и хората нямаше какво да очакват чак до празника по случай покълването на зелето през идната пролет.

Тази колиба имаше желязна печка с кюнец, подаващ се през дебелия покрив от лозови листа.

В момента по кюнеца отекваха гласове.
— ТОВА НАИСТИНА Е КРАЙНО ГЛУПАВО…
— Е, господарю, традицията може би се е наложила, когато всички са имали високи и широки комини.

Вторият говорещ май стоеше на покрива.

— НАИСТИНА ЛИ? ИМАМ КЪСМЕТ, ЧЕ ПОНЕ НИЩО НЕ СЕ ВИЖДА ВЪТРЕ.

Още малко драскане и кухо дрънчене, после звънящ удар в тумбестото тяло на печката.
— ПРОКЛЯТИЕ.
— Какво стана, господарю?
— ВРАТИЧКАТА НЯМА ДРЪЖКА ОТВЪТРЕ. СПОРЕД МЕН Е ПРОЯВА НА НЕДОСЕТЛИВОСТ.

Още малко блъскане вътре, накрая капакът се повдигна. Подаде се ръка, която зашари по предницата на печката и напипа дръжката.

Доста си поигра с нея и пролича, че ръката принадлежи на същество, което не е свикнало да отваря каквото и да било.

Накратко казано, Смърт все пак успя да се измъкне от печката. Точно как бе осъществен процесът, е трудно да се обясни, без да сгънете многократно екрана, на който четете в момента. От гледната точка на Смърт Пространството и Времето са само удобни описания. В неговия случай вероятно помага да си представим Вселената като безкрайно податлив каучуков лист. А може би и това не е достатъчно.

— Господарю, пуснете ме да вляза — отекна жален глас през кюнеца. — Тук и статуя ще се смръзне.

Смърт застана пред вратата на колибата. През пролуката под нея нахлуваше сняг. Взря се нервно в дъските. Отвън потропаха, Албърт се обади от другата страна:
— Господарю, какво ви затруднява?

Смърт подаде глава през дъските.
— ИМА ЕДНИ МЕТАЛНИ НЕЩА…
— Резета, господарю. Просто ги дръпнете — обясни Албърт, пъхнал длани под мишниците си.
— АХА.

Главата се скри вътре. Албърт пристъпяше от крак на крак и гледаше как дъхът му замръзва мигновено. Вслушваше се в безпомощното чегъртане.

Главата на Смърт пак се показа.
— Ъ-Ъ…
— Мандалото, господарю — подсказа Албърт уморено.
— ДА, ДА, ЕЙ СЕГА.
— Сложете си палеца на него и натиснете надолу.
— ВЕДНАГА.

Главата се скри. Албърт подскачаше и чакаше.

Главата се подаде.
— Ъ-Ъ… РАЗБРАХ ДО СЛАГАНЕТО НА ПАЛЕЦА…

Албърт въздъхна.
— После натиснете и дръпнете вратата.
— ЯСНО. СХВАНАХ.

Главата изчезна. „Ох, той просто е неспособен да вникне в нещата…“ Вратата се отвори на тласъци и пресекулки. Смърт сияеше от гордост.

— Гадост, страхотен студ е навън — изфъфли Албърт с изтръпнали устни. — Дали няма чашка вермут на масата? — попита обнадежден.
— УВИ, НЯМА.

Смърт се озърна към чорапа, провесен на кука до печката. На стъпалото се виждаше дупчица.

Към чорапа беше окачена бележка с неуверени драскулки. Смърт я взе.
— МОМЧЕТО ИСКА ПАНТАЛОН, КОЙТО ДА НЕ ДЕЛИ С НИКОГО, ОГРОМЕН ПАЙ С МЕСО, ЗАХАРНО МИШЛЕ, „МНОГО-МНОГО ИГРАЧКИ“ И КУЧЕНЦЕ НА ИМЕ РОШЛЬО.
— Колко трогателно — промърмори Албърт. — Налага се да избърша от очите си сълзите на умиление, защото както виждате, ще получи жалка дървена играчка и една ябълка.
— НО ПИСМОТО Е СЪВСЕМ НЕДВУСМИСЛЕНО…
— Да де, ама пак се намесват социално-икономическите фактори. Светът ще затъне в хаос, ако всекиму се изпълняват желанията, нали?
— В МАГАЗИНА ИМ ДАВАХ КАКВОТО ПОИСКАТ…
— С което създадохте големи главоболия на мнозина. Замълчах си, защото така си гонехме целта, но това не може да продължава до безкрай. Каква полза от бог, дето ти изпълнява всеки каприз?
— ОЗАДАЧАВАШ МЕ.
— Важна е надеждата, господарю. Тя е основната съставка на вярата. Ако дадем конфитюр на хората още днес, ще седнат и ще го излапат. Но утрешният конфитюр… В стремежа си към него просто нямат спиране.
— ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕДНИТЕ ПОЛУЧАВАТ БОКЛУЦИ, А БОГАТИТЕ — ПРЕКРАСНИ НЕЩА?
— Горе-долу това е. Ето ви го смисъла на Прасоколеда.

Смърт едва не захлипа.
— НО АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС! — Позасрами се. — Е, ПОНЕ В МОМЕНТА.
— Все тая — вдигна рамене Албърт. — Като бях сополанко, една Прасоколеда се заплеснах по голямо дървено конче, беше изложено на витрината… — Лицето му се разкриви за миг в мрачна усмивка. — Един ден студът беше като в душицата на дама от благотворителна фондация, пък аз не знам си колко часа стърчах, долепил нос до стъклото… Чуха ме да вряскам и ме отлепиха накрая. Видях как вадят кончето от витрината, някой дойде да го купи. Честно казано, за секундичка си помислих, че наистина ще е мое… Ех, мътните го взели! Сънувах го пустото му конче! Червеничко, беличко, със седло, че и люлеещо се отгоре на всичко. Можех човек да убия заради него. — Албърт пак вдигна рамене. — Никакъв шанс, разбира се, бяхме бедни като църковни мишки…
— МОЛЯ ТЕ ДА МЕ ОСВЕДОМИШ ПО ВЪПРОСА. ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ НАИСТИНА ЛИ СА БЕДНИ?
— Ъхъ…
— НО НЕ ПО-БЕДНИ ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ МИШКИ, ПРЕДПОЛАГАМ? ПЪК И В ЦЪРКВИТЕ ИМА ВОСЪЧНИ СВЕЩИ, ХОРАТА НОСЯТ РАЗНИ НЕЩА ЗА ЯДЕНЕ…
— Господарю, това е само поговорка. Няма защо да търсите в нея скрит смисъл.
— А, РАЗБИРАМ. ПРОДЪЛЖАВАЙ, ИНТЕРЕСНО МИ Е.
— Както се полагаше, окачих си чорапа и оная Прасоколеда. И що да видя сутринта? Баща ми пъхнал вътре малко конче, дето го издялкал самичък…
— АХ... — въздъхна Смърт. — И ЗА ТЕБ ТО СТРУВАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ СКЪПИ ИГРАЧКИ В МАГАЗИНИТЕ НА ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, НАЛИ?

Албърт го изгледа намръщен.
— Как пък не! Хич не ми хареса. Онуй конче на витрината не ми излизаше от главата.

Смърт видимо се изненада.
— НИМА НЕ Е НЕСРАВНИМО ПО-ПРИЯТНО ДА ПОЛУЧИШ ПОДАРЪК, НАПРАВЕН СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕБ?…
— Не. Само възрастните си мислят такива глупости. На седем години човек си е едно себично гадно копеленце. Пък и баща ми се ядоса на нещо, докато обядвахме, и потроши тъпата играчка.
— ОБЯДВАЛИ СТЕ?
— Може и тъй да се каже. Май имахме малко свинска мас към хляба.
— ВЪПРЕКИ ТОВА… ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА… НАСТРОЕНИЕТО…

Албърт въздъхна.
— Щом тъй ви харесва повече.

Смърт обаче не можеше да се успокои.
— ДА РЕЧЕМ ВСЕ ПАК, ЧЕ ДЯДО ПРАС ТИ БЕШЕ ДОНЕСЪЛ ОНОВА ЧУДЕСНО КОНЧЕ…
— Баща ми тутакси щеше да го шитне срещу две-три бутилки.
— НО НИЕ ПОСЕТИХМЕ МНОЖЕСТВО ДОМОВЕ, КЪДЕТО ДЕЦАТА ИМАТ КУПИЩА ИГРАЧКИ, А ИМ НОСЕХМЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ. ЗАТОВА ПЪК В БОРДЕИ КАТО ТОЗИ ТЕ НЕ ПОЛУЧАВАТ ПРАКТИЧЕСКИ НИЩО.
— Какво ли не бих дал навремето за такова „практически нищо“…
— ЗНАЧИ ВАЖНОТО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ТОВА, КОЕТО ИМАШ?
— Ами тъй си е, господарю, както ще да увъртаме. Основното правило на всички божества. Стискай шепичката и втълпявай на хората да са доволни и от трошиците, дето им пускаш. Конфитюрът все остава за утре, нали разбирате…
— ТОВА Е КРАЙНО НЕПРАВИЛНО. — Смърт се поколеба. — ТОЕСТ… ПРАВИЛНО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ОНОВА, КОЕТО ИМАШ. ЗА ЦЕЛТА ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАШ НЕЩО. НЕЛЕПО Е ДА СИ ДОВОЛЕН, АКО НЯМАШ НИЩО.

Албърт усети, че почвата се изплъзва изпод краката му под напора на тази нова вълна в социалната философия.
— Де да знам… Хората сигурно могат да кажат, че имат поне Луната и звездите, таквиз ми ти щуротии.
— УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ НЕ БИХА УСПЕЛИ ДА ПРЕДСТАВЯТ СЪОТВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ.
— Чуйте аз какво ще ви река. Ако баща ми ни беше спипал с голям чувал засукани играчки, само щеше да ни съдере задниците от бой, че сме ги откраднали.
— ТОВА… НЕ Е ЧЕСТНО.
— Такъв е животът, господарю.
— НО НЕ И АЗ.
— С други думи — така трябва да е устроен светът.
— НЕ. САМО Е УСТРОЕН ТАКА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

Албърт се подпря на печката и сви поредната от неприятните си тънки папироски. Оставяше господаря си сам да ровичка в мъчителните въпроси. След време му минаваше. Както беше с онази история с цигулката. Три дни се чуваше жалното дрънчене на скъсани струни… и Смърт повече не докосна инструмента. В това всъщност беше проблемът. Когато му влезеше муха в главата, трябваше да почакаш, докато излезе.

Бе си въобразил, че Прасоколеда се състои само от сладкиши, шампанско и „Хо-хо-хо!“, а не умееше да обръща гръб на останалото. Затова страдаше.

— ПРАСОКОЛЕДА Е — изрече Смърт, — А ХОРАТА ПАК УМИРАТ НА УЛИЦАТА. ЕДНИ ПИРУВАТ В ТОПЛИ И СВЕТЛИ ДОМОВЕ, ДРУГИ НЯМАТ ДОМ. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Тъкмо в това е въпросът… — започна Албърт.
— СЕЛЯНИНЪТ ИМАШЕ ШЕПА БОБ, А КРАЛЯТ ТЪНЕШЕ В ТАКОВА ОХОЛСТВО, ЧЕ МУ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО КАКВО ПОДАРЯВА. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Не е, само че дадете ли същото на селянина, след година-две ще си навири носа като краля — подхвърли обръгналият на човешките прелести Албърт.
— ТВЪРДЕ ЛЕСНО Е ДА СИ МИЛОСТИВ И ЩЕДЪР, КОГАТО СИ БОГАТ. А ТОВА ЧЕСТНО ЛИ Е?

Албърт много искаше да се сопне: „Хайде, бе! Като е тъй, защо повечето богати задници са такива долни мръсници? Да си беден не значи и да си лош. Поне наистина бяхме честни. Е, да, по-скоро тъпи, ама и горе-долу честни.“

Преглътна думите. Господарят не беше в подходящо настроение за препирни. А и винаги правеше каквото е необходимо според него.

— Сам казахте, че вършим всичко, за да повярват хората… — Поумува и започна иначе: — Като опряхме до честност, господарю, вие също…
— ПРЕД МЕН БОГАТИТЕ И БЕДНИТЕ СА РАВНИ — прекъсна го Смърт. — А ТОЗИ ДЕН УЖ БЕШЕ ПОСВЕТЕН НА РАДОСТТА…

...

Перодръжката на Хекса драскаше по хартията като обезумял паяк в кибритена кутийка.

Макар Пондър Стибънс да не одобряваше ставащото пред очите му, неволно изпитваше и страхопочитание.

Досега ако Хексът се заинатеше с изчисленията си и започнеше да изписва нагли отговори като +++ Грешка в зареждането на програмата. Свърши сиренцето +++ или пък +++ Рестартирайте системата +++, Пондър все се опитваше да реши проблема спокойно и разумно.

Никога, ама никога не би му хрумнало да прасне Хекса с ковашки чук. Ридкъли точно с това заплаши машината.

Новаторска, а и малко смущаваща идея, защото Хексът май разбра какви ще бъдат последиците.

— А така — похвали го Архиканцлерът и остави чука на масата. — И повече да ги нямаме тия „Непълни данни“, ясно? Като не си сигурен в отговора, що не напишеш „Не се сещам“ или „Да пукна, ако знам“? Няма нужда да ми се фукаш. Хайде, почвай да налучкваш.

Перодръжката изписа +++ Недост… +++ Спря. Трепна и започна на нов ред.

+++ Трябва да разберете, че това са само приблизителни изчисления. +++
— И те ми стигат — увери го Ридкъли.
+++ Количеството вяра в света би трябвало да има горна граница. +++
— Ама че налудничава догадка! — подсмихна се Деканът.
— Ами, има хляб в тая машинка! — възрази Архиканцлерът. — Човек не може да вярва във всичко. Колко пъти съм ви го повтарял? Е, и какво следва от това?
+++ Появяват се създания, в които хората са вярвали някога. +++
— Има такова нещо.
+++ Изчезнали са отдавна, защото хората са престанали да вярват в тях. +++
— Правилно разсъждаваш.
+++ Въпрос. Хората са повярвали в друг обект. +++

Ридкъли се озърна към останалите магьосници, които дружно вдигнаха рамене.
— Може и така да е... — отвърна предпазливо.
+++ Следователно ако бъде премахнат важен обект на вярата, ще има свободна Вяра. +++

Архиканцлерът зяпна думите на листа.
— Значи… плиска си се като море наоколо?

Голямото колело, украсено с овчи черепи, се завъртя мудно. Мравките защъкаха още по-пъргаво в стъклените тръбички.

— Какво става? — прошепна гръмогласно Ридкъли.
— Според мен Хексът търси значението на глагола „плискам се“. Може би е на дълготрайно съхранение.

Някъде изпод тавана се спусна пясъчен часовник на пружина.

— Това пък защо го прави?
— Ъ-ъ… Така Хексът показва, че работи по въпроса.
— Брей. Зад стената май нещо бръмчи силно…

Пондър се прокашля.
— Сър, именно там е дълготрайното съхранение.
— И как го използвате?
— Ъ-ъ… Ако си представите паметта като система от малки рафтчета или… или дупчици, където да си слагате спомените… Ние пък измислихме памет, която чудесно се съгласува с мравките. Още по-важно е, че можем да разширяваме обема й според натоварването. Е, да, бавничка е, но…
— Подчертах, че бръмченето е силно — изрече строго Ридкъли. — Да няма някаква грешка в онзи ваш склад за спомени?
— Напротив, звукът показва, че всичко е наред. Там има пчелни кошери. — Пондър пак си прочисти гърлото. — Различни видове цветен прашец, променлива гъстота на меда, нееднакво разполагане на яйцата от пчелата-майка… Изумително е колко информация може да се съхранява в един кошер. — Той се взря в лицата на по-старшите си колеги. — Освен това системата е абсолютно защитена от нежелан достъп. Който и да влезе там, ще бъде нажилен до смърт…

Усети, че погледите им го притискат до стената. Хексът го отърва от неудобното положение. Пясъчният часовник отскочи нагоре със звън на пружина, перодръжката се притисна към листа.

+++ Да. Плиска се. Натрупва се. +++
— Да му се не знае… — промърмори Ридкъли. — Помните ли като ни налегна цялата онази жизнена сила? Човек не можеше да си опази панталона! Тъй… Значи свободната Вяра си се плиска и онези малки досадници се възползват от нея, за да се върнат? Всички онези… домашни богчета и духчета?
+++ Твърде вероятно. +++
— Добре де, в какво са престанали да вярват хората изведнъж?
+++ Грешка. Свърши сиренцето. Диня, диня, диня. Рестартирайте системата. +++
— Много ти благодаря. С едно „не знам“ щеше да минеш по-лесно — изсумтя Архиканцлерът.
— Да не е някой от главните богове? — предположи Професорът по неопределени изследвания.
— Хе-хе, веднага щяхме да усетим, ако някой от тях се бе изпарил.
— Днес е Прасоколеда — напомни Деканът. — Да се надяваме, че Дядо Прас си обикаля по света…
— А ти вярваш ли в него? — опули се Ридкъли.
— Е, той се занимава с дечицата. Всички те вярват в него, нали? Поне аз вярвах. Не пропусках Прасоколеда, без да си окача калъфката от възглавницата до камината…
— Калъфката ли?! — рязко повтори Старшият дискусионен наставник.
— Ами в чорапа почти нищо не можеше да се побере…
— Затова ли окачаше огромна калъфка от пухена възглавница?
— Да. Какво те засяга?
— Аз ли се заблуждавам или това наистина е проява на себична алчност? В моето семейство — натърти Старшият наставник — окачахме малки чорапчета. Захарно прасенце, оловно войниче, дребен портокал… и толкова! А както излиза, някои хора са омитали всичко в калъфките от възглавниците си!
— Я да млъквате и двамата! — сряза ги Ридкъли. — Все трябва да има някакъв простичък начин да проверим. Как ще познаете дали Дядо Прас съществува?
— Ами някой е изпил вермута, оставил е следи от сажди по килима, на покрива очевидно е спирала шейна и калъфката от възглавницата ти е пълна с подаръци — изброи Деканът.
— Аха, калъфката — озъби се Старшият наставник. — Сигурно си израснал в едно от ония семейства, които си отварят подаръците чак след вечеря, а? И слагат голямо нафукано дръвче в хола?
— Но ако… — започна Архиканцлерът. Уви, беше закъснял.
— За какво намекваш? — осведоми се неприязнено Деканът. — Разбира се, че първо обядвахме, а после си отваряхме подаръците.
— Да знаеш, най-много мразех ония с големите нафукани дръвчета за празника. А някои лапахме каквото имахме и когато сварехме, не си деляхме безбройните гозби на обяд и вечеря…
— Не съм виновен, че не ни липсваха пари. — С тези думи Деканът можеше и да поразсее напрежението, само че добави неблагоразумно: — Нито пък добро възпитание.
— Не са ви липсвали и калъфки от възглавници! — яростно изкрещя Старшият наставник. — Хващам се на бас, че сте си купували бръшляна и зелениката за украсата!

Деканът вдигна вежди насреща му.
— Естествено! Не се промъквахме като селяци, за да ги крадем от градините на други хора.
— Ама това си е традиция! Иначе се губи половината кеф!
— О, разбирам. Какво изтънчено удоволствие — да украсяваш дома си за Прасоколеда с крадени растения.

Ридкъли отпусна чело на ръцете си.

Беше чувал, че в краищата с по-суров климат наричат този проблем „зимна треска“. Ако хората са били натъпкани натясно в къщите си през късите сиви дни на зимата, започват да си лазят взаимно по нервите. Несъмнено обаче биха се намерили критично настроени наблюдатели, които щяха да отбележат, че да прекарваш дните си в университет с над пет хиляди достъпни в момента помещения (и неизвестен брой зазидани или забравени), неописуемо огромна Библиотека, с най-добрите кухни в града, собствена пивоварна и мандра, обширна винарна, с пералня, бръснарница и дори алея за кегли и в същото време да споменаваш израза „натъпкани натясно“, би било преувеличение. Магьосниците въпреки това придобиваха умението да си лазят по нервите и от срещуположните краища на футболен стадион.

— Затваряйте си устите! — нареди им той с досада. — Прасоколеда е! Не е най-подходящият ден за глупашки кавги, нали?
— Ами, много си е подходящ! — черногледо възрази Професорът по неопределени изследвания. — Вкъщи имахме голям късмет, ако успеехме да си доядем празничната вечеря без заяждания, че Хенри бил голям загубеняк, щом не искал да стане съдружник в бизнеса на Рони, или че никой не си правел труда да научи децата как да се държат на масата.
— Ами вкиснатите физиономии… — потръпна Пондър Стибънс.
— О, да! — охотно потвърди Професорът. — Празникът не беше същият, без всички да зяпат в стените или в тавана.
— Забавните игри бяха още по-лоши — заяви Пондър.
— Нима не беше най-зле, когато хлапетата започнат да се бият за играчките? Не минаваше Прасоколеда, без по пода да се търкалят парчетии, а всички да циврят, защото не са им позволили да ограбят подаръците на другите.
— Това не е най-лошото — намеси се с тон на познавач Лекторът по съвременни руни. — Как тъй ще мине Прасоколеда, без всички да нахлупят хартиени шапчици?
— Как забравих за шапчиците… — поклати глава Професорът. — Ох…
— По-късно — включи се отново Пондър — някой предлага: „Я да поиграем карти.“
— Точно така. Само че никой не помни правилата и се започва една игра…
— Особено ако решат да заложат по някой цент, та да стане по-интересно.
— Само след пет минути хората не си говорят доживот заради същия този цент.
— А някое противно хлапе…
— Знам, знам! По милост не го заставят да си легне рано, а то се разкрива като бъдещ главорез и мошеник и обира всички до шушка!
— Абсолютно точно!
— Ъ-ъ… — запъна се Пондър, който силно подозираше, че навремето е изпълнявал ролята на противното хлапе.
— Не забравяйте подаръците — вметна Професорът, който сякаш надникна в мислен зловещ списък.
— Колко… колко обещаващи са в красивите си опаковки… А после ги отваряш и луксозната хартия се оказва по-интересна, обаче трябва да кажеш: „Колко си мил, много ти благодаря.“ Според мен не е по-хубаво да подаряваш, отколкото да получаваш. Просто не е толкова неловко.
— Аз отдавна пресметнах — сподели Старшият наставник, — че доста съм се охарчил за подаръци, а в замяна…
— Така е с всички — вдигна рамене Професорът.
— Пръскаш цяло състояние за другите, а като изхвърлиш лъскавата хартия, оставаш с един чехъл в крещящ цвят и безумно интересна брошурка за ушната кал.

Ридкъли ги слушаше с изумление и ужас. Винаги се бе наслаждавал на всяка подробност в Прасоколеда. Радваше се да види роднините си, възхищаваше се на вкусните гозби, много го биваше в игрите на карти. И пръв нахлупваше смешната хартиена шапчица. Освен това четеше внимателно пожеланията на всяка картичка и намираше време да си спомни с добро човека, който му я праща.

А тези типове наоколо сякаш цепеха с брадви къщичка за кукли.

— О, богове! — изпъшка той накрая, загубил търпение. — Може би все пак няма Дядо Прас, щом успяхте да избълвате толкова отрова. Той не би позволил всички да са начумерени за празника!
— Слушай, Дядо Прас е древен бог на зимата — уморено отвърна Старшият наставник. — Какво общо може да има със смеха и веселието!?
— Щом така ти харесва… Но ако въпреки всичко бихме пожелали да се свържем с него, как да постъпим? Да му напишем писмо ли?
— Не и тази вечер, сър — завъртя глава Пондър. — В момента би трябвало да разнася подаръците.
— Значи не се знае къде е. Ех, че…
— Но май още не е минал оттук — досети се Пондър.
— А как би му хрумнало да ни навести? — унило промълви Архиканцлерът.

Всички едновременно се спогледаха.