Библиотекарят се зави презглава и се унесе в още по-сладки сънища.

Като орангутан той копнееше за топлината на тропическите джунгли. Имаше едно незначително затруднение — никога през живота си не бе зървал тропически джунгли, защото първо си беше човек, а после се разви до маймуна (в случая е замесена магия в особено големи количества). Въпреки това изобщо не му допадаше зимният студ. А беше библиотекар до мозъка на костите си, затова не би позволил и най-нищожно огънче да пламне сред книгите. Затова навсякъде другаде из Невидимия университет непрекъснато изчезваха одеяла и други подходящи материали за завивки. А в справочния отдел на библиотеката се трупаше все по-дебел пашкул около човекоподобния й отговорник.

Нещо изскърца до импровизираното му леговище, чу се шепот.

— В никакъв случай не палете фенера!
— Аз пък се чудех защо не го зърнах никъде цялата вечер…
— Сър, той си ляга рано преди Прасоколеда. Аха, намерих го… — зарадва се Пондър. — Провървя ни. Още не е напълнен. Ако се съди по миризмата, взел е назаем един от Ковчежника.
— Нима всяка година окача чорап?!
    — Така изглежда.
    — Но той не е дете, въпреки несъмненото си детинско простодушие…
    — Сър, може би за човекоподобните не е съвсем същото…
    — Хм, нима мислиш, че в джунглите празнуват Прасоколеда?!
— Не ми се вярва, сър. Все пак там нямат комини.
— А и краката им са късички. Ще бъдат доста онеправдани откъм дължина на чорапите, нали? Виж, ако окачат ръкавици, могат да се облажат. Ръцете им си ги бива, висят до земята.
— Прозорлива забележка, господин Архиканцлер.
— А какво е поставил върху… Брей, чаша вермут! Е, да не се похабява…

В мрака прозвуча припряно бълбукане.

— Сър, все пак вермутът беше за Дядо Прас.
— Ами бананите?
— Предполагам, че са за прасетата.
— За кои прасета?
— Не се ли сещате, сър? Четири грамадни шопара, които теглят шейната на Дядо Прас… — Пондър се позапъна и си спомни на колко години е. — Децата вярват и в тях — добави смутен.
— Банани за прасетата, а? Нетрадиционен подход. Аз бих им поднесъл жълъди. Или ябълки.
— Разбирам, сър, но работата е там, че Библиотекарят обича банани.
— Аха… искрена проява на щедрост. Ами добре, господин Стибънс, да се настаним удобно и да чакаме.
— Да, сър.

В тъмата проблесна огънче — Ридкъли, без да подозира, изложи на риск живота си, като си запали лулата.

„Аз чакам Дядо Прас — мислено си размахваше пръст Пондър Стибънс. — Седя на тъмно и чакам Дядо Прас! Аз! Привърженикът на натурфилософията. Мога веднага да кажа колко е корен квадратен от 27,4.* Не е редно! А дори не съм си окачил чорапа. Поне щеше да има някакъв смисъл…“ Смръзна се за миг, после свали единия си моден островърх сандал и смъкна чорапа от крака си.

[* Би трябвало да си признае, че отговорът ще гласи: „Ами пет цяло и нещо отгоре.“ Все пак би налучкал приблизително…]

Олекваше му, като си внушаваше, че подлага на проверка интересна научна хипотеза. Някъде наблизо Ридкъли попита:
— Колко трябва да киснем тука според теб?
— Широко разпространено е схващането, че подаръците се доставят преди полунощ.
— Аха… Добре ли сте, господин Стибънс?
— Чувствам се чудесно, сър. Наистина. Ъ-ъ… Случайно да имате някаква карфица? Или пиронче?
— Не ми се вярва.
— Няма значение. Намерих ножче за разрязване на страници.

Тишината беше нарушена от неприятно дрънчене. Библиотекарят изсумтя насън.

— Ама какви ги вършиш?
— Бутнах лопатката за въглища до камината.
— А защо опипваш наоколо?
— Аз всъщност… Искам да проведа един експеримент. В края на краищата… Не се знае.
— Кое не се знае?
— Ами… изобщо. Не се знае.
— Знае се понякога — увери го Ридкъли. — Убеден съм, че вече знам много повече, отколкото преди години. Дори си мисля, че е чудно колко много знаеш, без да се усетиш, че си го научил. Питам се какво ли ще знам след време.
— Не се знае.
— Вярно.

...

Единственото, което се знаеше за поредния спаринг между Анкх и съюзника Тамбурсклоуф беше фактът, че ТК несъмнено винаги печели. Каквото ще да става, колкото и гола да им вкараме, те винаги бият. Хубавото е, че в този случай това нямаше особено значение, тъй като срещата бе изцяло приятелска и без някакво отражение за класирания и тям подобни.

Наистина, Анкх дори поведе в резултата след половин час игра - серж. Колън изуми всички с пъргавостта си. Но после нещата сами си дойдоха по местата - три безответни гола за ТК.

С това сезона официално бе закрит. Анкх финишира с титла в VI.918 дивизия и му предстои междинен бараж за качване на по-горното ниво. Може би най-очакваният мач за сезона.

...

Бинки препускаше леко през някакви мъгливи кълбета, а наглед не помръдваше.

— О, аз! — прошепна Хленчо.
— Какво има?
— Ами затвори си очите, ще разбереш.

Тя стисна клепачи и тутакси вдигна ръка към очите си.
— Пак виждам…
— Мислех, че само аз се мъча. Обикновено е така.

Кълбетата изчезнаха и под тях се откри зеленина.

Странна гледка. Наистина беше някаква растителност. Сюзън бе прелитала няколко пъти над поля и гори, дори над блата и джунгли, но те изобщо не изглеждаха толкова зелени. Пейзажът долу се мъчеше да докаже, че и зеленото е основен цвят в природата.

А онова криволичещо нещо…

— Това не е река! — отсече Сюзън.
— Не е ли?
— Синя е!

О, богът се престраши да погледне.
— Нали водата е синя?
— Изобщо не е вярно!
— Тревата е зелена, водата е синя… Поне това помня.
— Е, да, донякъде…

Сюзън се поколеба. Всеки знае, че тревата е зелена, а водата — синя. Твърде често действителността се разминава с такива представи, но хората въпреки това си държат на тях. Същото е и с небесната синева.

Както се беше умислила, направи грешката да зарее поглед в небето.

Да, горе имаше небе, и то синьо. Долу пък имаше покрита със зеленина земя.

А по средата нямаше нищо. Нито еднообразна белота, нито нощен мрак. Просто Нищо. Мозъкът твърдеше, че там небето и земята трябва да се срещат спретнато на хоризонта, но вместо него пустотата сякаш засмукваше очите подобно на хлабав зъб.

А слънцето се рееше под небето. И беше безметежно жълто.

Бинки стъпи на тревата до реката. Е, поне на зеленината. Повече приличаше на мъх или на податлива гъба. Конят се наведе и я подуши любопитно.

Сюзън се смъкна от гърба му, стараеше се да гледа надолу, значи право в яркосинята вода.

В нея се забелязваха оранжеви рибки. Не изглеждаха особено добре. Явно ги бе породило въображението на човек, който искрено смята, че рибата се състои от две извити линии и триъгълна опашка. Веднага й напомниха за мършавите рибки в басейна пред къщата на Смърт. Напълно подхождаха на… околната си среда. И Сюзън ги виждаше, макар част от ума й да настояваше упорито, че водата е само плътна и непрозрачна цветна ивица.

Вече знаеше къде е попаднала. Последното късче от мозайката се намести и тя прозря изведнъж. Дори се досещаше предварително как ще изглежда къщата, колко прозорци ще има и какъв дим ще излиза от комина.

Почти не се съмняваше, че на дърветата има ябълки. И са червени, защото всеки знае, че ябълките се червени. А слънцето — жълто, небето — синьо, тревата — зелена.

Но имаше и друг свят, наричан истински от хората, които вярват в него. Там небето можеше да има всякакъв цвят — от кървавочервеното на залеза до тъмносивото на бурята. Дърветата понякога изглеждаха като черни оголени клони или пък наесен приличаха на огньове. Слънцето можеше да е ослепително бяло, жълтеникаво, оранжево, алено… Водата — кафява, белезникава, зеленясала…

Тук обаче имаше само пролетни цветове. И то от пролетта на въображението.

— Това е детска рисунка. — изрече Сюзън. — Намираме се в детска рисунка!
— Като погледна оная празнота — смънка О, богът и се прегърби на тревата, — очите ми се насълзяват. О, аз… Бълвочът на магьосниците май вече не ми действа.
— Виждала съм десетки рисунки на това място — продължи унесено Сюзън. — Туайла ги прави такива, навремето и аз… Вероятно и всички деца. Да вървим, трябва да намерим къщата.
— Каква къща? — изстена О, богът. — Би ли говорила по-тихо, главата ми ще се пръсне.
— Винаги има къща — натърти Сюзън. — С четири прозореца. И димът излиза от комина, навит на спирала. Разбери, тук е същото като в страната на Смърт. Искам да кажа, че не е истинска география.

Хленчо доближи едно дърво и заудря главата си в него, сякаш много се надяваше да го заболи.

— Прилича ми на истинска…
— Нима си виждал такива дървета? Голямо зелено кълбо върху права кафява пръчка? Прилича на близалка!
— Де да знам. За пръв път виждам дървета. Ох! Нещо ме тупна по главата. — Той се вторачи замаяно в земята. — Червено е.
— Ябълка. — Сюзън въздъхна. — Нали ябълките са червени…

Липсваха каквито и да било храсти. Затова пък се пъчеха едри цветя, всяко с по две удължени зелени листчета отдолу. Никнеха на голямо разстояние едно от друго, колкото да изпъстрят зеленината.

Щом излязоха на поляната, видяха къщата.

Не беше особено голяма. Имаше четири прозореца и врата. От комина се виеше дим като пружина.

— Смешно е, но… — замислено проточи Сюзън. — И Туайла ги рисува такива, а живее в много по-голяма къща. Аз също, обаче прекарах детството си в дворец. Защо ли?
— Може да са само двойници на тази къща — смотолеви жално О, богът.
— Какво? Наистина ли го мислиш? Хлапетата само копират това място, защото е и в главите им?
— Не ме питай, само се опитвах да водя светски разговор.

Сюзън постоя пред къщата. Думите „Сега какво?“ сякаш се надвесиха над нея. Да почука ли?…

Осъзна, че това е поредната изцепка на нормалното й мислене…

...

В страната, където има небе само отгоре, Средния Дейв Лилиуайт влачеше поредния чувал с пари надолу по стълбите.

— Трябва да са хиляди тука — подхвърли Мрежестия.
— Стотици хиляди — промърмори Средния Дейв.
— Ей, тука к’во има? — Котака отвори яка кутия.
— А, хартийки.

Захвърли дебелия лист в ъгъла. Средния Дейв въздъхна. Нямаше нищо против съсловната солидарност, но Котака наистина го дразнеше понякога.

— Мой човек, току-що пусна на пода нотариален акт. По-скъп е от дребните мангизи в целия чувал.
— Айде, бе! Хартийката да струва повече от монетите? Не си ли чувал приказката, че к’вото става за горене, не става за харчене?
— Не се ежи толкоз — укроти го Мрежестия. — Слушал съм аз разни истории к’ви номера си погаждат хората с тия нотариални актове. Та, значи, феята на зъбчетата си купува имоти, а?
— Нали отнейде трябва да смъква паричките за хлапетата? — вдигна рамене Средния Дейв.
— Ако гепим хартийките, стават ли наши или има някаква хитринка?
— За к’во ти са? — ухили се Котака.
— Слушай, готин, като гледам всичко туй в кулата, десет хилядарки са джобни пари…
— Значи оня няма да се усети, че…

— Господа.

Обърнаха се едновременно. Тийтайм се подпираше на отворената врата.

— Ами… таквоз, прибирахме — обясни не особено смислено Мрежестия.
— Знам. Аз ви заръчах да го правите.
— Вярно, тъй си беше — отдъхна си Мрежестия.
— А има още толкова много… — усмихна се Тийтайм.

Котака се закашля.

— Хиляди чували! — избоботи Средния Дейв. — Ами тия нотариални актове? Глей, има един и за магазинчето, дето си купувам тютюнеца в Анкх-Морпорк! Дъртият Тимбъл все мрънка за наема…
— О, значи сте посегнали и на касите — любезно отбеляза убиецът.
— Ами да…
— Добре, добре. Не съм ви молил, но няма нищо… А как иначе според вас феята на зъбчетата би си набавяла непрекъснато толкова пари? Да не си въобразявахте, че малки гномчета ровят в земята? Само че вълшебното злато е вече боклук на другата сутрин!

Разсмя се. Последва го Мрежестия, присъедини се и Средния Дейв. В следващия миг Тийтайм го налетя и го приплеска до стената.

Едрият мъж се опита да примигне и левият му клепач изведнъж пламна.

Здравото око на убиеца беше точно срещу лицето му. Ако можеше да се нарече здраво с тази зеница-топлийка. Острието на ножа не се отделяше от очите на Средния Дейв.

— Знам какво говорят хората за мен — прошепна Тийтайм. — Първо ръгам, после приказвам. Не е точно така, но защо ли да не постъпя спрямо теб в съответствие с общата заблуда? Стоиш насред замък от злато, а искаш да отмъкнеш малко грошове. Колко жалко! И какво да те правя сега? — Звънящото напрежение се поизцеди от мускулите на убиеца, но ножът не трепна. — Мислиш си, че Банджо ще ти се притече на помощ. Винаги на това си разчитал, нали? Банджо обаче ме харесва. Той е мой приятел.

Средния Дейв успя някак да съсредоточи погледа си отвъд ухото на Тийтайм. Брат му чакаше с безизразно лице да чуе нова заповед или да го споходи нова мисъл.

— Ако ми се стори, че таиш зли помисли към мен, ще се опечаля — продължи убиецът. — Не са ми останали много приятели, господин Среден Дейв. — Дръпна се с весела усмивка на лицето. — Тук царят дружба и разбирателство, нали? Банджо, помогни на брат си да стане, че май не го държат краката.

Грамадата послушно се затътри напред.

— Банджо има душа на дете — похвали го Тийтайм. — Позволявам си да твърдя същото и за себе си.

Другите се бяха вцепенили. Не бяха помръднали след изненадващото нападение. Средния Дейв беше тежичък, меко казано, а Тийтайм приличаше на пръчка, но го помете както ураган прашинка.

— Сега по въпроса за парите. Изобщо не са ми нужни — съобщи сговорчиво убиецът, възседнал чувал с дребни сребърни монети. — Ако желаете, поделете си ги. Не се съмнявам, че ще се карате и ще се мамите до полуда. Ох… Колко досадно е да присъстваш на падението на приятелите си.

Стана и ритна чувала. Зеблото се сцепи, среброто и медта се посипаха в скъпо ручейче.

— А после ще се перчите и ще прахосвате плячката за пиене и жени. Идеята за инвестиции е толкова чужда на белязаните ви дребни мозъчета…

Откъм Банджо се разнесе тътен. Дори Тийтайм млъкна, за да изчака търпеливо, докато великанът сглоби изречението.
— Ъъъ, аз си имам прасенце-касичка...
— Прекрасно! А какво би сторил с един милион долара?

Приглушен грохот. Лицето на Банджо се разкриви от интелектуалните усилия.
— Амиии… А сега, де… Ще си купя по-голяма касичка.
— Великолепно! Време е да проверим как се справя нашият магьосник.

Убиецът излезе, без да се озърне. Банджо го последва. Другите се стараеха да не се гледат. Накрая Мрежестия се обади:
— Ама оня к’во каза? Да взимаме парите и да се омитаме ли?
— Стига глупости, бе! — сряза го Средния Дейв, захлупил с длан лявото си око. — И десет крачки няма да направим. Уф, че боли! Оня направо ми сряза скапания клепач!
— Дайте да зарежем всичко и да се разкараме!
— И как ще се оправяш, като те подгони?
— Че що му е да се занимава с нас?
— За приятели ще намери време — горчиво изръмжа Средния Дейв. — Айде бе, дайте ми някакъв чист парцал!
— Ясно, ама… Оня не може да тършува навсякъде.

Средния Дейв поклати глава. Бе завършил с оцеляване уличния университет на Анкх-Морпорк, от което вродената му схватливост се наточи до блясък. И един поглед в двете различни, но еднакво страшни очи му стигаше, за да осъзнае истината — ако Тийтайм реши да те намери, няма да тършува навсякъде. Ще дойде направо там, където си се спотаил.

— А братчето ти що толкоз го харесва?

Средния Дейв сви устни. Банджо винаги правеше каквото поискаше неговият брат. Поне доскоро.

Промяната май започна с онзи юмручен удар в кръчмата. На Средния Дейв никак не му се умуваше над противната сценка. Бе обещал на майка си да се грижи за Банджо*, а тогава брат му рухна по гръб като отсечено хилядолетно дърво. И когато Средния Дейв скочи от стола си, за да угаси веднъж завинаги гнусния блясък в очичките на убиеца, Тийтайм вече беше опрял нож в гърба му. Ей на това му се викаше унижение…

[* Такава беше предсмъртната заръка на Мамчето Лилиуайт, макар тя да не подозираше, че е настъпил последният й час. „Бягайте при конете, аз ще ги отпъдя от стълбите. Ако стане нещо с мен, наглеждай тъпчото!“]

После Банджо се изправи много учуден и изплю зъб от устата си…

— Ако брат ти не се лепеше тъй за него, щяхме да го връхлетим всички заедно — мечтателно промълви Котака.
— Да го връхлетим ли? — повтори с неописуем глас Средния Дейв.
— Тъй, де! Ти си виновен, да знаеш! — подхвана Мрежестия.
— Я глей ти! Аз ли се прехласвах по десетте хиляди долара?

Мрежестия отстъпи припряно.
— Де да знам, че ще налетим на таквиз щуротии! Искам да си ходя вкъщи!

Средния Дейв се поколеба въпреки болката и яростта. Мрежестия открай време си мрънкаше и се жалваше, но този път имаше нещо нередно. Вярно, местенцето си беше страшничко, а и от заниманията с всички онези зъби тръпки го побиваха… Помнеше обаче как се държеше Мрежестия, когато веднъж ги подгониха и Стражата, и Гилдията на крадците.

— Ей, к’во ви става на всичките? Все едно… сте дечица!

...

В камината падаха сажди.

— Да предположим, че е той — обади се Ридкъли.

Нещо тупна в пепелта. Двамата магьосници изчакаха мълчаливо фигурата да се надигне. Зашумоля хартия.

— Я ДА ВИДИМ…

Потракване — лулата падна от отворената уста на архиканцлера.

— Кой си ти, дяволите те взели?! Стибънс, запали една свещ най-сетне! Смърт се поотдръпна.
— АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС, РАЗБИРА СЕ. Ъ-Ъ… ХО. ХО. ХО. И АКО СМЕЯ ДА ПОПИТАМ, НИМА БИХТЕ ОЧАКВАЛИ ДРУГ ДА СЛЕЗЕ ПРЕЗ КОМИНА В ТАЗИ НОЩ?
— Не си Дядо Прас!
— КАК ДА НЕ СЪМ, КАТО СИ ИМАМ БРАДАТА, ВЪЗГЛАВНИЦАТА ПОД…
— Защо ли обаче си толкова кльощав в лицето, а?
— АЗ… НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ДОБРЕ. ЗАРАДИ… ВСИЧКИТЕ ЧАШИ ВЕРМУТ И ТИЧАНЕТО НАСАМ-НАТАМ. ПРИЛОША МИ. ХО. ХО. Х....
— Смъртоносно, бих казал.

Ридкъли докопа брадата и яростно опънатото ластиче се спраска.

— Аха, фалшива брада!
— НЕ Е! — отчаяно отрече Смърт.
— Ето ги и кукичките за ушите. Не се съмнявам, че ужасно са те затруднили! — Архиканцлерът размаха победоносно уликата. — И защо се промъкваш през комина? Що за смахнати хрумвания?!

Смърт показа малкото смачкано листче, сякаш за да се оправдае.

— ОФИЦИАЛНО ПИСМО ДО ДЯДО ПРАС. ТУК ПИШЕ… — Взря се по-внимателно. — АМИ МНОГО НЕЩА. ИМА ДЪЛЪГ СПИСЪК. БИБЛИОТЕЧНИ ПЕЧАТИ, БИБЛИОГРАФСКИ СПРАВОЧНИЦИ, МОЛИВИ, БАНАНИ…
— Библиотекарят е поискал всичко това от Дядо Прас? — учуди се Архиканцлерът. — Но защо?
— НЕ ЗНАМ — уклончиво отговори Смърт.

Затискаше с костеливия си палец изречението, отнасящо се до Ридкъли. Библиотекарят бе съчинил любопитен орангутански йероглиф за израза „кучи гъз“.

— Има цели кутии моливи в бюрото ми — проточи Архиканцлерът. — Давам веднага нов молив на всекиго, ако ми докаже, че е изписал докрай стария.
— ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА ТИ ДОКАЖАТ ЛИПСАТА НА МОЛИВ?
— Разбира се! Щом са му били необходими канцеларски консумативи, би трябвало да дойде първо при мен. Никой човек не би могъл да ти каже, че се инатя.
— ИМЕННО — невъзмутимо потвърди Смърт с точността на опитен антрополог.
— Е, не държа запас от банани, естествено. — Ридкъли успя да вцепени Пондър Стибънс, когато мушна с показалец възглавницата под червената куртка. За миг по-младият му колега забрави, че всички магьосници знаят точния час на смъртта си.*

[* Поне го научават навреме, за да поръчат най-хубавото им наметало да бъде изпрано и изгладено, да опустошат избата и да се наплюскат до пръсване. Значително по-добър вариант на килията за осъдени на смърт, защото си спестяват скъпите и безплодни увъртания на адвокатите.]

— Но защо тъкмо ти се захвана с това? Какво сполетя другото приятелче?
— ИЗГЛЕЖДА СЕ НАЛАГА ДА ТИ ОБЯСНЯ.