Сайдни едва не си глътна езика, когато Тийтайм се появи до него.

— Напредваме ли?
— Гнк…
— Моля?

Магьосникът се опомни.
— Ъ-ъ… постигнахме нещо. Ъ-ъ… измислихме как да отворим една ключалка.

Стъкленото око блесна.
— Ако не съм се заблудил, ключалките са седем.
— Е, да, но са наполовина вълшебни и само наполовина истински, пък и наполовина не съществуват… Тоест… Има части в тях, които не са реални през цялото време…

Господин Браун завъртя глава и прибра шперца.
— Не става. И от лоста няма полза. Ако се върна в града и донеса две дракончета… Стапят всякаква стомана, стига да ги натъпчеш с въглен и да им извиеш хубавичко вратлетата.
— Увериха ме, че ти си най-добрият касоразбивач в Анкх-Морпорк — промълви Тийтайм.

Зад него Банджо пристъпи от крак на крак. Господин Браун позволи на раздразнението си да проличи.
— Така си е! Ама ключалките се променят в движение, докато ги човъркам. Поне досега не ми се беше случвало.
— Смятах, че си способен да отвориш всяка ключалка, направена някога.
— Направена от хора! — натърти господин Браун. — Или от повечето джуджета. Хич не знам що за твар си е играла с тези. Изобщо не споменахте за магия, когато се споразумяхме.
— Колко жалко… — въздъхна убиецът. — В такъв случай не се нуждая от услугите ти. Защо не се прибереш вкъщи?
— С удоволствие. — Господин Браун започна да си прибира принадлежностите в торбата. — Ами парите?
— Убеден ли си, че ти дължа нещо?
— Дойдох с вас. Не съм виновен, че тук е замесена магия. Трябва все нещо да получа за труда и загубеното време.
— Мисля, че те разбирам. Разбира се, редно е да си получиш заслуженото. Банджо…

Великанът се повлече напред, но спря посред път. Ръката на господин Браун изскочи от торбата, стиснала здрав лост.
— Плужек недорасъл, ти май се лъжеш, че аз съм се пръкнал вчера! Виждал съм типове като тебе. Мислиш си, че всичко е игра. Пускаш тъпи шегички и си въобразяваш, че никой нищичко не проумява. Аз пък си тръгвам и ще взема каквото ми се полага. Ти няма да ме спреш. Нито пък Банджо. Знаехме се с Мамчето Лилиуайт в доброто старо време. Смяташ се за хитър гадняр, а? Няма по-страшен от тебе, а? Мамчето досега да ти беше натикала ушите в гърлото, наперено изродче такова! Работил съм често с нея, затова хич не се плаша нито от тебе, нито от нещастника Банджо.

Господин Браун ги изгледа гневно, размахал лоста. Сайдни се свиваше пред непристъпната врата.

Забеляза как Тийтайм кимна любезно, сякаш бе изслушал кратко благодарствено слово.
— Вече казах че разбирам гледната ти точка. Банджо, заеми се.

Грамадата надвисна над господин Браун и толкова рязко го вдигна за лоста, че краката му изскочиха от обувките.

— Ей, нали ме познаваш! — закряка във въздуха касоразбивачът. — Като мъничък съм те дундуркал на коленете си, а с твойто мамче…
— Обичаш ли ябълки? — избоботи Банджо. Браун се боричкаше безпомощно. — Трябва да кажеш „Да“.
— Да!
— Обичаш ли круши? Трябва да кажеш „да“.
— Да!
— Обичаш ли да се търкаляш по стълбите?

...

Доста по-надолу в Кулата на Феята на Зъбчетата, Средния Дейв и Мъхнатко чуха как някой горе изпищя. Викът се извиси и секна изведнъж, смени го трополене.

Средния Дейв стигна до площадката тъкмо навреме, за да проследи с поглед профучалото тяло на господин Браун. Миг по-късно кожената торба отскочи от стълбите, отвори се и посипа дъжд от шперцове и други инструменти.

Трупът се търкаляше устремно. Вероятно щеше да стигне чак до основата на кулата.

Средния Дейв отметна глава. Два етажа по-нагоре Банджо го наблюдаваше от срещуположна площадка.

Той не различаваше доброто от злото. Винаги бе оставял тази задача на брат си.

— Ех, да му се… Горкият май се е хлъзнал — смънка Средния Дейв.
— Ами да, хлъзнал се е… — съгласи се Мъхнатко, който също гледаше нагоре.

Мъхнатко се озърташе припряно. От известно време му се привиждаха странни неща. Тази кула му действаше на нервите. Чудна работа, как не ги забеляза досега? Бялата кула уж светеше отвътре, а пък имаше сенки, плъзгащи се по камъните. Не, в самите камъни…

— Що за шум беше оня? — сепна се Мъхнатко.
— Сега пък к’во ти се причува?
— Все едно… някой точи ножове. И то наблизичко.
— Само ние сме тука! — сопна му се Средния Дейв. — От кого се плашиш толкоз? От цветенцата навънка ли? Я ела с мен… Да видим можем ли да го свестим…

...

А междувременно отбора на Анкх ядеше бой от Търсачите на Битки. Един доста сериозен отбор, който се отличаваше с много добра защита и още по-впечатляваща халфова линия.

Анкх всъщност бяха решили да не се качват в по-горната група, в края на краищата. Не че щяха да победят в този бараж, дори и да се бяха напънали...

Не се напънаха. Домакините съвсем леко надделяха с 4 на 0 и оставиха Анкх още един сезон в най-долния ешелон. От Борда на директорите не изглеждаха особено впечатлени от загубата. Явно им е влизала в плановете. А те са: още един сезон трупане на финансови постъпления, пък след няколко месеца може пак да се пробваме. Но този път ще си подготвим селекцията както си му е редът.

...

Сюзън установи, че просто не може да мине през вратата, която тъпо и упорито се съпротивляваше на набезите й. Накрая усети, че ще се натърти излишно, и се отказа. Затова натисна дръжката и отвори.

Чу как О, богът ахна. Тя обаче беше свикнала със сгради, които отвътре са доста по-просторни. Дядо й тъй и не успя да схване идеята за пределите, наложени от трите измерения.

Погледите им неизбежно се приковаха в стълбите. Започваха и от четирите страни на кулата, таванът пък се губеше в светла мараня. Спиралите сякаш чезнеха в безкрая.

После Сюзън зяпна голямата купчина насред пода.

Беше бяла и блещукаше мътно в сиянието на стените.

— Зъби…
— Май ще повърна — тъжно се обади Хленчо.
— Че какво страшно има в зъбите?

Не успя да вложи искреност в упрека си. Купчината изглеждаше направо ужасно.

— Кой е споменавал за страх? Пак съм си махмурлия… О, аз…

Сюзън пристъпи предпазливо.

Малки зъби. Детски. А купчината беше струпана твърде небрежно. Вероятно от същите злосторници, които бяха издраскали знаци с тебешир наоколо.

— Много са… — прошепна О, богът.
— Поне двайсетина милиона, ако се ориентираме по средните размери на един млечен зъб — изрече Сюзън, без да се замисли.
— Я, как го сметна толкова набързо?
— Както се пресмята обемът на конус — вдигна рамене момичето. — Пи по квадрата на радиуса по височината, делено на три. Обзалагам се, че госпожица Бут не е подозирала къде ще се възползвам от натъпканите в главата ми знания.
— Изумително! На ум ли го сметна?
— Нещо се е объркало — промълви тя, без да го слуша. — Не вярвам феята на зъбчетата да го е направила. Толкова труд, за да ги събере, и то само за да ги натрупа тук? А, видях угарка на пода. Феята едва ли си свива цигарите от боклучав тютюн.

Сюзън огледа тебеширените черти.

Някъде отвисоко долетяха гласове и тя рязко отметна глава. Стори й се, че зърна за миг лице над парапет, което се дръпна припряно. Не изглеждаше никак приказно.

Пак се взря в тебеширения кръг около зъбите. Някой бе поискал всички да са на едно място, а хората да ги заобикалят.

А около кръга имаше знаци. Сюзън притежаваше отлична памет за подробностите. Поредната наследствена черта. И една дреболия се разшава като сънена пчела.

— О, не! — ахна момичето. — Нима някому би хрумнало да…

Вик в маранята горе. По най-близките до нея стъпала се претърколи тяло. Доскоро явно бе принадлежало на слабоват мъж на средна възраст, само че стълбите се бяха отнесли немилостиво с него.

Сюзън се затича натам, но трупът избледня и се разтвори във въздуха. Остана само кърваво петно.

Нещо звънна. Един лост отскочи от парапета, заби се в мрамора и затрептя.

Мрежестия стигна задъхан до горната площадка.
— Господин Тийтайм, долу има някакви хора! — изхъхри той. — Дейв и другите слязоха да ги спипат!
— Е, и? Просто ги… премахнете.
— Само дето… единият е момиче, господине.

Убиецът изобщо не се озърна.
— Значи ще ги премахнете любезно.
— Да, господине… Ясно… — Мрежестия се прокашля. — Господине, не искате ли да знаете защо са дошли?
— О, небеса, не! Не страдам от излишно любопитство. Върви, върви.

Мрежестия постоя, почеса се и затупурка бързо по стъпалата. Някъде по средата дочу скърцане като от разсъхнала се стара врата.

И пребледня.

„Стига бе, к’во като е врата?“ — успокои го разсъдливият преден дял на мозъка му. Наистина тук имаше стотици врати, но… Не помнеше някоя от тях да е скръцнала досега.

Един друг дял, който си кротуваше до гръбначния мозък, се намеси: „Не е никоя от тукашните врати. Знаеш ти коя е, знаеш…“

Не бе чувал този звук от трийсетина години...

Изквича тихичко и започна да прескача по четири стъпала наведнъж.

В ъглите сенките потъмняваха...

...

Сюзън тичаше нагоре и влачеше неуморно Хленчо.

— Имаш ли представа какво са сторили?! — възклицаваше на бегом. — Знаеш ли защо са оградили с онзи кръг всички зъби?! Какво могъщество! Ох…

...

Когато Мрежестия стигна до първия етаж, вече се тресеше целият, но съвсем не от преумора. Втурна се право към изхода и Средния Дейв едва успя да го сграбчи.

— Пусни ме, бе! Онуй ме гони!
— Ей, виж му мутрата… — стъписа се Котака. — Все едно му се е изпречил призрак.
— Да, ама не е призрак — смънка Мрежестия. — По-лошо е…

Средния Дейв се засили и му стовари тежък шамар.
— Я се стегни! Отвори си зъркелите! Нищо не те гони! Пък и ние на всекиго ще вземем мярката, ясно?

Ужасът бе успял да се поизцеди от душицата му. Мрежестия огледа стълбите с подозрение. Никъде нищо не видя.
— А тъй те искам — промърмори Средния Дейв, но не го пусна. — Казвай сега к’во ти се привидя.
— Май беше оня гардероб. Айде де, смейте ми се…

Никой дори не се усмихна.

— Кой гардероб? — колебливо попита Котака.
— А бе, като бях малък… Имахме си един вехт гардероб. От дъб. И на него едно… едно… като лице. — Лицата наоколо бяха не по-малко вдървени от онова в спомените му. — Е, не истинско, ами… една такваз украса около ключалката. Само като я погледнех накриво, ставаше лице. Натикаха гардероба в мойта стая, щото беше голям, а всяка нощ… всяка нощ…

Те бяха зрели мъже или поне бяха живели по няколко десетилетия. Незнайно защо повечето цивилизации смятат, че е едно и също. За пръв път обаче виждаха някого от своите да се гърчи от ужас.

— И к’во? — дрезгаво го подкани Котака.
— …и ми шепнеше разни неща — довърши Мрежестия досущ като мишка в тъмница. Спогледаха се.
— К’ви неща, бе? — попита Средния Дейв.
— Не знам! Пъхах си главата под възглавницата! И без туй бях хлапе тогаз! Накрая татко ми се пищиcа, нацепи гардероба с брадвата и го изгори на двора. Накара ме да гледам.
— Да знаете, с мен е същото, като съм на тъмно — гузно сподели Котака.
— Леле, и ти ли започна! — хвана се за главата Средния Дейв. — Нали не те е страх от тъмното? С туй те знаят хората. Влизал съм с тебе в к’ви ли не мазета и не знам си къде още. Нали от туй ти излезе прякорът, бе? Котака, щото виждаш на тъмно.
— Да, де… Човек почва да се инати, да знаеш. Като пораснеш, викаш си: „Сенки и измишльотини, друго няма.“ Пък и не е като онуй тъмно в наш’то мазе.
— А, за тебе са приготвили нещо специално, тъй ли? — изсумтя Средния Дейв.

Подигравката не предизвика очакваната реакция.

— Вярно — простичко отвърна Котака. — Специално си беше.
— Наш’то мамче ни пердашеше, ако се напъхаме в мазето — спомни си Средния Дейв. — Там й беше казанът за ракия.
— Глей ти… — промълви Котака сякаш от безмерната далечина. — Нашият татко пък ни пердашеше, ако се измъкнем от мазето. И айде стига с тия истории.

Стигнаха до първия етаж. Нямаше нито натрапници, нито труп.

— Не може да е оживял, нали? — смотолеви Средния Дейв.
— Нали го видях, като прелетя — вдигна рамене Котака. — Ако си жив, няма как да ти се изкриви вратът чак толкоз… — Рязко се обърна и примижа към маранята. — Ама кой шава там?
— Разделяме се и по стълбите! — троснато нареди Средния Дейв. — Тоя път няма да ни се измъкнат.
— Кои са тия? Що са се довлекли тука?
— А ние що се довлякохме? — промърмори Мъхнатко, който се оглеждаше неуморно. — Да сте чували някакво щракане, все едно са ножици?
— Не съм чувал.
— И аз не съм.
— Причуло ти се е.

Мъхнатко кимна унило.

Докато изкачваше неохотно стъпалата, малки сенки пробягваха по дяланите камъни и се събираха около краката му.

...

Сюзън се шмугна в първия страничен коридор, по който от двете страни се редяха бели врати.

— Май ни видяха. А ако те са феи на зъбчетата, значи някой глупак е приложил на практика девиза „Равен шанс за всички“…

Отвори наслука една врата.

Стаята нямаше прозорци, но беше чудесно осветена от стените. По средата стърчеше витринка със счупено стъкло. Картонени късчета белееха по пода.

Сюзън взе едно и прочете на глас:
— „Томас Агуе, на четири години и почти девет месеца, «Дворцов булевард» 9, Сто Лат.“

Буквите бяха равни и приятно закръглени. Тя влезе забързано в отсрещната стая и завари същото опустошение.
— Вече знаем къде са били зъбчетата. Онези са ги събрали и са ги отнесли долу.
— За какво са им?

Сюзън въздъхна.
— Магията е толкова стара, че вече почти никой не я смята за магия. Ако имаш кичур, отрязан нокът или зъб от някого, можеш да наложиш властта си над него.

О, богът се съсредоточи мъчително.
— Дали те разбрах правилно?… Онази купчина контролира милиони деца, така ли?
— Да. И повечето отдавна са пораснали.
— С тази магия ги заставяш да мислят или да вършат каквото пожелаеш???
— Да.
— Например да бръкнат в портфейла на татко и да пратят съдържанието на внушен им адрес?
— Хм, за това не се бях сетила, но… почти не се съмнявам, че е възможно.
— Или да слязат в избата и да излеят алкохола в канала, а после да се закълнат тържествено, че няма и капка да близнат до края на живота си?

Хленчо живна забележимо.

— Какви ги дрънкаш?!
— Лесно ти е на теб. Не се будиш всяка сутрин с видението как животът ти се изсипва в тоалетната чиния.

...

Средния Дейв и Котака претичаха по коридора и спряха пред първото разклонение.
— Ти върви натам, а аз…
— Ей, дай да не се делим.
— На всички чутурите ви се напълниха с бръмбари! Гледал съм те да прегризваш гърлата на три овчарски кучета, като свършихме оная работа в Куирм! Сега к’во, за ръчичка ли да те държа? Провери стаите нататък, аз ще кривна наляво.

Той се отдалечи, а Котака се загледа изцъклено в посочения му коридор.

Нямаше много врати и не беше особено дълъг. А и както ги предупреди Тийтайм, липсваха каквито и да било опасности… освен онези, които бяха пренесли в себе си.

Чу гласове и едва не се свлече от облекчение.

С хората знаеше как да се разправя.

Тъкмо доближи вратата и някакво странно шумолене го принуди да се обърне. По коридора шеметно се носеха сенки. Право към него. Падаха от тавана и изскачаха от стените.

Където се сливаха, ставаха все по-тъмни. И още по-тъмни.

И се надигнаха. И скочиха.

...

— Това пък какво беше? — сепна се Сюзън.
— Някой се канеше да изпищи — обясни Хленчо, може би опирайки се на горчивия си опит, — но не му позволиха да осъществи намерението си.

Тя отвори вратата. Навън беше безлюдно.

Но не и пусто. Петно мрак се смали и изчезна в пода, друга сянка се скри зад ъгъла.

А насред коридора се мъдреха ботуши. Сюзън не си спомняше да са били там преди минута.

Подуши въздуха. Миришеше на плъхове, влага и мухъл.

— Да се махаме по-бързо оттук!
— Но как ще открием онази Вайълет? Стаите са толкова много…
— Не знам. Уж би трябвало да я усетя, а не мога.

Сюзън надникна. Някъде викаха мъже. Измъкнаха се от коридора и се качиха до горната площадка. И тук имаше стаи с разбити витринки.

А в ъглите се преливаха сенки, сякаш невидим източник на светлина се полюшваше бавно.

— Между другото това място доста ми напомня за… хм, жилището на твоя дядо — подхвърли О, богът.
— Знам. Няма други правила освен онези, които той наложи. И си мисля, че той също нямаше да се зарадва особено, ако някой нахлуе и му разпердушини библиотеката… — Гласът й се промени изведнъж. — Ами да, тук важат само правилата, в които вярват децата!
— Е, това ми звучи обнадеждаващо.
— Напротив!
— Хубави цветенца и сбъркано небе, какво пък толкова?
— Ще стане и много по-зле. И ще бъде твърде странно.
— Повече от сега? Хм…
— Например не ми се вярва, че човек може да умре тук...
— Мъжът, който се изтърколи по стълбата, ми се стори съвсем мъртъв.
— О, да, умираш си. Само че не тук. Пренасяш се другаде. И повече никой не те вижда. Горе-долу толкова знаеш за смъртта, когато си на три години. Дядо ми твърди, че не било така преди петдесетина години. Всички оплаквали мъртвеца, дори леглото не се виждало от струпани роднини. А вече разправят на децата, че любимата им бабка е заминала другаде.
— Ей… Здрасти… Кой е там? — подвикна жена откъм следващия страничен коридор.

Влязоха в стаята и завариха Вайълет, вързана за едно от крачетата на вездесъщата витринка. Тя ги изгледа плашливо, после се учуди, накрая се досети.

— Вие не сте ли?…
— Да, да, срещали сме се от време на време в „Ковчезите“. А когато дойдохте последния път за зъбчето на Туайла, стъписахте се, че ви виждам и трябваше да ви дам нещо за пиене, за да се успокоите. — Сюзън дърпаше възлите. — Май нямаме много време…
— Този кой е?

О, Боже на махмурлука се опита да приглади влажната си коса.
— А, един бог. Казва се Хленчо.
— Пиете ли алкохол? — мина направо към същността О, богът.
— Що за въп…
— Иска да научи това — намеси се Сюзън, — за да реши дали ви мрази. Божи чудатости, нали ги знаете какви са…
— Изобщо не пия — вдигна рамене Вайълет. — Ама че обидно предположение! Дори нося синя лентичка!

Веждите на Хленчо се извиха.

— Това означава — търпеливо обясни Сюзън, — че тя членува в Лигата на Въздържателите под покровителството на бог Офлър. Заклеват се да не близнат алкохол през живота си. Не знам защо. Е, разбира се, Офлър е крокодил. Явно не кисне по барове. Повече му допада водата.
— Никакъв алкохол, така ли? — пожела да се увери О, богът, втренчил поглед в нея.
— Никога! — гордо натърти Вайълет. — Татко ме възпита да бъда порядъчно момиче.

След малко Сюзън трябваше да се изпречи пред погледите им, за да привлече някак вниманието им.
— Може ли да се заемем с по-неотложните неща? Благодаря. Вайълет, кой ви доведе тук?
— Не знам! Обикалях си по задачите както винаги, после ми се стори, че някой се прокрадва зад мен. Изведнъж всичко потъмня и когато се опомних, бяхме… Видяхте ли какво има навън?
— Да.
— Ами вече бяхме тук. Онзи големият ме носеше. Наричат го Банджо. Не е лош човек, само е… особен. Муден… и в главата. Другите са бандити. Внимавайте с онзи, който има едно стъклено око. Всички се боят от него освен Банджо.
— Стъклено око ли?
— По дрехите познах, че е от Гилдията на убийците. Името му е Тийтайм. Май се опитват да откраднат нещо… Цяла вечност пренасяха зъбчетата и ги струпваха долу. Ужасно! Благодаря — каза мило на О, бога, който галантно й помогна да се изправи, като не откъсваше поглед от нея.
— Около тях е очертан магически кръг — промълви Сюзън.

Устата и очите на Вайълет образуваха три кръгчета.
— Но защо?!
— Според мен използват зъбчетата, за да установят контрол над децата. С магия.
— Ах, какъв ужас!

Сюзън неволно помисли, че този начин на изразяване е неподходящ за пораснало момиче, но пък сигурно се използва, за да внуши у намиращите се наблизо същества от мъжки пол впечатлението колко е крехка и беззащитна въпросната особа. Съзнаваше, че е несправедливо, а и никому не е нужно да се занимава с такива дреболии. Отгоре на всичко беше права, а от това й ставаше още по-неприятно.
— Да, ужасно е.
— Ами да, с тях има и един магьосник! Носи островърха шапка!
— Крайно време е да я изведем оттук — настоя О, богът с излишен драматичен привкус.
— Добра идея — съгласи се снизходително Сюзън. — Да вървим.

...

Някой май бе дръпнал Котака нагоре с такава светкавична бързина, че ботушите не са успели да го последват.

А това доста разтревожи Средния Дейв. Да не говорим пък за миризмата. Иначе кулата нито вонеше, нито ухаеше на нещо, тук обаче се усещаше дъх на гъби и пръст.

Челото му се набръчка. Средния Дейв крадеше и убиваше, затова бе развил у себе си изтънчени морални норми. Предпочиташе да не краде от бедняци, може би не само защото нямаше какво да им отмъкне. Ако се наложеше да причини болка, стараеше се да не осакатява човека. А когато покрай всичко друго се видеше принуден да очисти някого, внимаваше жертвата да не се мъчи много или поне да не издава по-силни звуци.

Цялата тази история започваше сериозно да му опъва нервите. Обикновено дори не забелязваше, че ги има.

А от Котака беше останал само чифт ботуши.

Изтегли меча си от ножницата.

Пълзящите над него сенки се поотдръпнаха.