Сюзън подаде глава да огледа стълбите и едва не опря нос в стрела, заредена в арбалет.

— Айде сега всичките излезте да ви виждам — нехайно заповяда Мъхнатко. — А ти, госпожичке, не посягай към тоя меч, дето си го препасала. Ще вземеш да се порежеш.

Сюзън се опита да стане невидима и не успя. Досега го постигаше с такава лекота, че често й се случваше неволно и изпадаше в разнообразни неловки ситуации. Случваше се да си чете книжка в леглото, а хората се чудеха как е излязла от стаята си, без никой да забележи. Тук обаче упорито си оставаше достъпна за всеки поглед.

— Това място не ви принадлежи! — сопна се, отстъпвайки.
— Ъхъ, ама ей тоя арбалет си е мой. Затуй вървете си кротичко пред мене, ще отидем да си поприказваме с господин Тийтайм.
— Извинете, но бих искал да проверя нещо — учтиво изрече Хленчо.

Много учуди Сюзън със следващата си постъпка — протегна ръка и притисна пръст към върха на стрелата.
— Ей, к’во ти става, бе? — сащиса се и Мъхнатко.
— Усетих я, обаче известна степен на болка би трябвало да е част от нормалната ми реакция — поклати глава О, богът. — Налага се да ви предупредя, че най-вероятно съм безсмъртен.
— Да, но ние двете най-вероятно не сме — напомни му Сюзън.
— Безсмъртен, а? — търпеливо се ухили Мъхнатко. — Значи ако ти забода тая стрела в главата, няма да ритнеш камбаната?
— Е, щом поставяте въпроса така… Знам, че ще ме заболи много…
— Досетливко си ти. Айде, размърдайте се.
— Като нещо се случи — прошепна Сюзън, — вие двамата се опитайте да стигнете до първия етаж и да излезете оттук, ясно? Ако тук нещата потръгнат съвсем зле, конят поне може да ви изведе от това място.
— Тоест… Ако нещо се случи — поправи я нерешително О, богът.
— Когато — натърти тя.

Вървящият зад тях Мъхнатко се озърташе усилено. Щеше да му е много по-спокойно да е с аверчетата си. Доста му олекна дори да има пленници.

С ъгълчето на окото си Сюзън забеляза нещо на една от отсрещните стълби. За миг й се стори, че долови няколко отблясъка като от метални остриета.

Някой изохка изтерзано зад нея. Обърна се. Мъжът с арбалета се бе вцепенил и също гледаше към отсрещната стълба.
— О, не-е-е… — завайка се той тихичко.
— Какъв ви е проблемът? — попита тя невъзмутимо.
— И ти ли го виждаш? — трепна силно грубиянът.
— Кое? Онази купчина щракащи остриета?
— О, не-е-е-е-е!!!
— Мярна се само за секунда — продължи тя. — Вече не е там. Сигурно се е пренесло другаде.
— Човекът с ножиците… — втрещен прошепна Мъхнатко.
— Що за индивид е той? — не сдържа любопитството си Хленчо.
— Никой! — троснато отвърна мъжагата в отчаян опит да се наложи като господар на положението. — Няма никакъв Човек с ножици и толкоз!
— Сигурно сте прав — вдигна рамене Сюзън. — Само че… Смучехте ли си пръстите като малък? Слушала съм само за един Човек с ножици. С него плашат децата…
— Млък, млък, млък! — ревна Мъхнатко и опря стрелата в нея. — Дребосъците вярват на всякакви измишльотини! Отдавна съм голям, отварям си бирата с челюстите на всекиго, дето го спипам за врата и… О, богове…

Сюзън чуваше същото „щрак-щрак“. Много по-наблизо.

Мъхнатко затвори очи.
— Има ли нещо зад гърба ми? — изписука той. Тя избута другите двама и им посочи заповеднически стълбата.
— Няма — увери го, а Хленчо и Вайълет вече тичаха надолу по стъпалата.
— Някой изобщо стои ли наоколо?
— Никой.
— Ами добре! Като видиш онуй еднооко копеле, кажи му да си завре парите отзад!

Мъхнатко също се завъртя на пети и побягна.

Сюзън го погледа още малко, а когато се обърна да продължи нагоре, срещу нея стоеше Човекът с ножиците.

Всъщност изобщо нямаше човешки вид. Приличаше на изродена кръстоска между щраус и изправен гущер, и то почти само от остриета, които стържеха и потракваха на всяка крачка.

Дългата сребриста шия се изви и острата ръбата глава се наведе да я погледне отблизо.
— Не търсиш мен — учтиво го упъти Сюзън. — Не си присъствал в моите кошмари.

Остриетата се поклащаха, като че се опитваха да мислят.
— Аз обаче те помня добре — сви вежди Сюзън и пристъпи напред. — Веднъж дойде при Туайла. Онази проклета гувернантка й бе обяснила подробно какво сполетява малките момичета, които си смучат пръстите. А ти помниш ли ръжена? Обзалагам се, че после си имал нужда от дълго заточване…

Създанието наведе глава, заобиколи я предпазливо и затрака надолу по стълбите след Мъхнатко.

Сюзън продължи към върха на кулата.

...

Отбора на Анкх пък участваше в традиционното международно предизвикателство между сезоните. Е, Псевдополис е съвсем досами Анкх-Морпорк, но все пак си се води "чужбина". Така че серията от срещи между представители на градовете отсам Кръглото Море с тези оттатъка се броеше за съвсем редовно "международно" предизвикателство.

Местния отбор на Бео Зоо не беше нищо особено. Най-интересното в него бе фактът, че се състоеше от странна смесица от хибриди между човек и животно. А това, само по себе си, не е кой знае колко необичайно за свикналите с какви ли не щуротии жители на Анкх-Морпорк. В края на краищата, нали Библиотекарят на Невидимия Университет, съвсем случайно е орангутан. Вярно, това недоразумение на природата се е получило след съприкосновение на последния индивид с неимоверно големи количества магия, но това са само технически подробности. Самият Библиотекар настойчиво отклонява всякакви опити на колегите му магьосници да му възвърнат предишната форма.

Все пак, да си библиотекар и да имаш четири ръце, с които да можеш да се хващаш за рафтовете е голямо предимство. Освен това, да не забравяме и редовните доставки на безплатни банани...

Както и да е. Разнообразните човеко-животински форми на играчите им не успяха да помогнат на Бео Зоо в този мач. Така или иначе, Анкх смаза съпротивата на клетите същества и им нанесе масивно поражение с 6 на 1. С което прибави една победа към актива на федерацията от отсамната страна на Кръглото Море. В края на краищата, тя спечели с убедителното съотношение 124 победи на 110 загуби (и няколко заблудени ремита).

Май вече сме готови за началото на новия шампионат.

...

Вайълет и Хленчо тичаха надолу по стълбите.

— Знаете ли как можем да напуснем това място? — попита тя.
— А вие не знаете ли?
— Има някаква… пролука. Ако вървите към нея и знаете, че е там, преминавате.
— Известно ли ви е къде е тази пролука?
— Не! Досега не съм стъпвала тук! И ми бяха нахлупили чувал на главата, когато дойдохме! Аз само прибирах падналите зъбчета на дечицата! — Вайълет захлипа. — Връчват ти списъка, обясняват ти за пет минути какво да правиш, дори ти удържат по десет цента на седмица за стълбата. Признавам, сбърках с малкия Уилям Рубин миналата седмица, но да ми бяха казали! Уж трябвало да се вземе който и да е зъб, ако…
— А… в какво се състоеше грешката?
— Случи се, защото той си беше пъхнал главата под възглавницата, но когато ни дават клещите, изобщо не им хрумва да ни обяснят, че не бива…

Хленчо си мислеше, че тя несъмнено има приятен глас, но защо ли го дразнеше?

— Най-добре да излезем от тази кула — предложи той. — Иначе може да ни чуят.
— А с какъв вид божествена работа се занимавате? — престраши се да попита тя.
— Ами… О, аз… Това-онова… Аз…

Хленчо се напъваше да съчини нещо въпреки пулсиращата болка в слепоочията си. И тогава го осени една от онези идеи, които изглеждат великолепни на пияна глава. Е, да, някой друг бе погълнал алкохола.

— Всъщност съм на свободна практика — изрече той с измъчена бодрост.
— Но как е възможно да съществува бог на свободна практика?!
— Вижте какво… Ако някой от останалите поиска да излезе в отпуск или да се поразсее, аз го замествам. — В тези обстоятелства може би не беше най-мъдрото решение да дава воля на въображението си. — Честно казано, прекалено зает съм напоследък. Не успявам дъх да си поема. Нямате представа как ме експлоатират! Изобщо не се замислят редно ли е да се отдадат на удоволствия, въплътени в някой бял бик или лебед. Само ме тупат по рамото: „Ей, Хленчо, приятелче, поеми нещата, отговаряй на молитвите и така нататък, знаеш какво да вършиш.“ Нямам свободна минутка, но в тези времена не можеш да отказваш каквато и да е работа…

Вайълет се кокореше очарована.
— А кого замествате в момента?
— Хм, ами… Бога на махмурлука…
— Бог на махмурлука ли?! Ужасно!

Хленчо огледа за миг своята изцапана и смачкана тога.
— Сигурно така изглежда отстрани… — успя да измънка.
— Не сте особено подходящ за тази работа.
— О, знам, знам!
— Повече ви прилича да сте в ролята на някой от най-важните богове — въодушевено продължи Вайълет. — Лесно си представям как замествате например Йо или Провидението.

И неговото чене увисна на свой ред.

— Веднага познах, че тази роля не е за вас… — похвали и себе си тя.

Някой вече опираше острието на меч в шията му.
— К’во става тука, бе? — изръмжа Мрежестия. — И Алея на влюбените ли си имаме?
— Я го оставете на мира! — възмути се Вайълет. — Той е бог! Ще съжалявате за нахалството си!

Хленчо преглътна много внимателно. Мечът като че беше добре наточен.

— Бог, значи? На к’во си бог?

Той пак се опита да преглътне.
— Ами на това-онова…
— Стига, бе… Леле, колко се стреснах! Трябва да стъпвам на пръсти около тебе, а? Да не вземеш да ме поразиш с някоя мълния? Ще ми съсипеш настроението, да знаеш.

Хленчо не смееше да помръдне главата си. Но беше съвсем сигурен, че с периферното си зрение долавя смътно стрелкащи се сенки по стените.

— А сега, де! — подсмихна се Мрежестия. — Май ни свършиха мълниите? Ей, сетих се нещо! Нивгаш не съм клъцвал гърлото на…

Скърцане.

Лицето на бандита беше на една педя от очите на Хленчо, затова О, богът можа да проследи промяната от първия ред, образно казано.

Очите на мъжа се завъртяха диво, а от устата му се изтръгна само едно „гър“...

Хленчо се осмели да отстъпи крачка-две назад. Мечът не шавна в ръката на Мрежестия. Стоеше и трепереше, имаше вид на човек, който жадува да провери има ли нещо зад гърба му, но не би посмял, защото може и да има.

О, богът не разбираше как някакво си скърцане ще ти подейства толкова опустошително. Озърна се към първата площадка на стълбите.
— Ама кой успя да сложи незабелязано онова нещо там? — учуди се Вайълет.

Беше най-обикновен гардероб. От тъмен дъб и с малко финтифлюшки по вратичките, залепени в безсилен опит да се прикрие фактът, че това си е една изправена кутия.

— Може би сте се опитал — предположи тя — да го ударите с гръмотевица, но сте прескочил малко по-натам в речника?
— Моля?

Хленчо гледаше ту вцепенения мъжага, ту гардероба. Дърводелското произведение беше толкова обикновено, че чак изглеждаше… зловещо.

— Ами „гЪРдероб“ като че е малко преди „гЪРмотевица“…

Тя се намръщи съсредоточено. Някаква част от съзнанието на Хленчо замърмори: „Падам си по момиче, което не е особено наясно с правописа. От друга страна, тя май си пада по същество с тога, върху която сякаш банда невестулки си е правила оргия. По-добре да спра дотук…“

Основната част обаче се чудеше защо от гърлото на този човек се изтръгва само бълбукане. Това все пак е гардероб!

— Не, не! — замънка Мрежестия. — Не ща!

Мечът издрънча на каменните плочи. Грубиянът направи крачка заднешком по стъпалата. Съвсем бавно. Изглеждаше, че нещо го придърпва въпреки истеричните усилия на всичките му мускули.

— Какво не искате? Не разбирам… — промълви Вайълет.

Хленчо за пръв път наблюдаваше как някой се обръща, все едно гигантска ръка го стиска за главата и го върти.

— Не, не, не, не… — Мрежестия се препъваше по стълбата. — Помогнете ми! — прошепна смазан.
— Не мога да схвана проблема — вдигна рамене Хленчо. — Това е гардероб, нали? Служи за натъпкване вътре на старите дрехи, за да няма място за новите.

Вратичките се разтвориха подканящо. Мрежестия успя да разпери ръце и да се запъне. За миг застина в тази поза.

После беше всмукан рязко и вратичките треснаха. Малкото бронзово ключе се завъртя.

— Трябва да го измъкнем оттам! — възкликна О, богът и се втурна нагоре.
— Но защо? — възпротиви се Вайълет. — Не са особено мили хора! А и тъкмо този ми правеше непристойни намеци, когато ми носеше храна.
— Е, да, но…

Хленчо бе виждал досега такова лице само в огледалото. Мрежестия му се стори смъртно болен.

Завъртя ключето и отвори вратичките.
— О, аз…
— Не искам да гледам! Не искам да гледам! — изчурулика Вайълет, надничайки настървено над рамото му.

Хленчо се наведе и вдигна ботушите, оставени грижливо точно по средата. После ги остави полека и заобиколи, за да погледне задната страна на гардероба.

Беше направена от шперплат и в единия ъгъл имаше щампован надпис с поизбледняло мастило: „Фирма «Дратли и синове», улица «Федра», Анкх-Морпорк.“

— Магически ли е? — нервно попита Вайълет.
— Не знам дали нещо магическо носи и фирмения знак на производителя…
— Да, обаче наистина има и вълшебни гардероби! — все още неспокойно възкликна тя. — Ако влезеш в тях, излизаш в някоя вълшебна страна.

Хленчо пак мина отпред, за да погледне ботушите.

— Хм… Вероятно.

...

— МИСЛЯ, ЧЕ ЕДНО ОБЯСНЕНИЕ Е НАПЪЛНО УМЕСТНО В СЛУЧАЯ.
— И аз си мисля, че ни го дължиш — потвърди Ридкъли, Архиканцлера на Невидимия Университет. — Наоколо щъкат разни изродчета и ни ядат чорапите и моливите, а малко по-рано отрезвявахме един тип, който се мисли за Бога на махмурлука. И ние решихме, че нещо лошо е сполетяло Дядо Прас. Прави бяхме, нали?
— Хексът беше прав, господин Архиканцлер — учтиво, но твърдо го поправи Пондър.
— ХЕКСЪТ ЛИ? КАКВО Е ХЕКСЪТ?
— Ъ-ъ… Хексът мисли… тоест изчислява, че днес трябва да е настъпила огромна промяна в природата на Вярата.

Незнайно защо Пондър си представяше, че Смърт едва ли би одобрил появата на неживи творения, които мислят.

— ГОСПОДИН ХЕКСЪТ Е ПРОЯВИЛ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА ПРОНИЦАТЕЛНОСТ. ДЯДО ПРАС БЕШЕ… — Смърт млъкна, за да подбере нужните му думи. — ЛИПСВА ДОСТАТЪЧНО СМИСЛЕНО ПОНЯТИЕ В ЧОВЕШКИЯ ЕЗИК. ОТ ЕДНА СТРАНА, МОЖЕМ ДА ГО ОБЯВИМ И ЗА МЪРТЪВ, НО ОТ ДРУГА СТРАНА, НЯМА ДА Е СЪВСЕМ ТОЧНО… ЕДИН БОГ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УБИТ. НЕ И НАПЪЛНО. ДА РЕЧЕМ, ЧЕ БЕШЕ ЖЕСТОКО ОГРАНИЧЕН В СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ.
— Ех, богове! — поклати глава Ридкъли. — Кому се е приискало да изрита стареца от сцената?
— ТОЙ ИМА ВРАГОВЕ.
— Че какво е сторил? Да не е пропуснал някой комин?
— ВСЯКО СЪЩЕСТВУВАЩО СЪЗДАНИЕ ИМА ВРАГОВЕ.
— Сериозно? Всяко?!
— ДА. И ТО МОГЪЩИ ВРАГОВЕ. НО ТОЗИ ПЪТ ТЕ ПРЕКАЛИХА. ВЕЧЕ ИЗПОЛЗВАТ ХОРА ЗА ДЕЯНИЯТА СИ.
— Ама кои са те?

— ОНЕЗИ, КОИТО СМЯТАТ, ЧЕ ВСЕЛЕНАТА ТРЯБВА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА КУПЧИНА КАМЪНИ, ОБИКАЛЯЩИ ПО СПРЕТНАТИ ОРБИТИ. ЧУВАЛ ЛИ СИ НЯКОЙ ДА СПОМЕНАВА РЕВИЗОРИТЕ?
— Предполагам, че Ковчежникът може да се е пооплескал, какъвто си е…
— ГОВОРЯ ТИ НЕ ЗА РЕВИЗОРИ НА ФИНАНСИ, А НА РЕАЛНОСТИ. ТЕ СМЯТАТ ЖИВОТА ЗА ПЕТНО ВЪРХУ ВСЕЛЕНАТА. ЗА ЗАРАЗА. ЗА МРЪСОТИЯ, КОЯТО САМО ИМ РАЗВАЛЯ ХУБАВИЯ РЕД.
— И какъв трябва да е този ред?
— Този, който осигурява ефективно функционираща Вселена.
— Хм, аз пък си мислех, че тя функционира заради нас… Всъщност за да го има Професора по приложна антропика, но и ние се облажваме покрай него. — Архиканцлерът се почеса по брадата. — И аз щях да ръководя един идеално функциониращ Университет, ако не ми се мотаеха разни студенти в краката.
— ИМЕННО.

— Значи искат да се отърват от нас?
— ИСКАТ ДА БЪДЕТЕ ПО-МАЛКО СКЛОННИ КЪМ… ОХ, ЗАБРАВИХ ДУМАТА. ДЯДО ПРАС Е СИМВОЛ НА ТОВА ВАШЕ СВОЙСТВО. МОЖЕ БИ СКЛОННОСТТА КЪМ НЕИСТИНИ? — Смърт щракна с пръсти и ехото отскочи от стените. — ИЛИ Е ПО-ПРАВИЛНО ДА ГИ НАРЕКА „ОБНАДЕЖДАВАЩИ ЛЪЖИ“?
— Неистини ли? — промърмори Ридкъли. — Че аз съм честен, колкото е дълъг денят! Добре де, какво пък толкоз казах тоя път?

Пондър го дърпаше за робата. Зашепна настойчиво в ухото му. Архиканцлерът се прокашля от неудобство.

— Току-що ми беше напомнено, че днес всъщност е най-късият ден в годината. Това обаче изобщо не поставя под съмнение моята позиция, макар да благодаря на колегата си за неоценимия му принос и неизменната готовност да поправя моите дребни, но внасящи известни затруднения грешки. Все пак продължавам да твърдя, че аз имам забележителното качество да се придържам към Истината. Изявленията ми пред Съвета на магьосниците не би трябвало да се включват в сметката.

— ИМАХ ПРЕДВИД ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО. ХМ… ТОЕСТ НАВИКА ВИ ДА УВЕРЯВАТЕ ВСЕЛЕНАТА, ЧЕ ТЯ НЕ Е ТОЧНО ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ Е.
— Сега ме оплете напълно — врътна глава Архиканцлерът. — Впрочем тъй и не разбрах защо ти вършиш неговата работа.
— НЯКОЙ ТРЯБВА ДА Я СВЪРШИ. НЕВЕРОЯТНО ВАЖНО Е ДА БЪДЕ ВИДЯН И ДА ПОВЯРВАТ В НЕГО. ПРЕДИ ИЗГРЕВ ТРЯБВА ДА СЕ НАТРУПА ДОСТАТЪЧНО СИЛНА ВЯРА В ДЯДО ПРАС.
— Защо?
— ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.

Двамата магьосници зяпнаха Смърт.

— РЯДКО СЕ ШЕГУВАМ — увери ги той. В този миг се разнесе писък на бездънен ужас.
— Май беше Ковчежникът — досети се Ридкъли. — А се чувстваше необичайно добре днес…

Причината за потреса на Ковчежника лежеше на пода в неговата спалня.

Беше мъртвец. Нито един жив човек не би могъл да има такова изражение на лицето си.

Други магьосници вече бяха нахълтали в стаята. Ридкъли ги разблъска безцеремонно.

— Ех, богове… Що за физиономия! Като гледам, споминал се е от страх. Какво ли се е случило?
— Доколкото можахме да установим фактите — важно започна Деканът, — Ковчежникът отворил гардероба и намерил този човек вътре.
— Нима? Не бих казал, че горкият ни Ковчежник е чак толкоз страшен.
— Не ме разбра, Муструм. Трупът просто се стоварил върху него.

Ковчежникът стърчеше в ъгъла с присъщата си гримаса на блажено мозъчно сътресение.

— Ей, драги, добре ли си? — подхвана го Архиканцлерът. — Колко са единадесет процента от 1276?
— Сто и четиридесет цяло и тридесет и шест стотни — безметежно отвърна Ковчежникът.
— Аха, във форма си — весело го похвали Ридкъли. — Само тая история малко ме притеснява… Не сме имали труп в гардероб след произшествието с Архиканцлера Бъкълби.
— Всички го предупредихме, че ключалката заяжда — мрачно отрони Деканът. Ридкъли пак се вторачи в трупа.
— Случайно да го познавате? Прилича ми на уличен бияч. И къде ли са му ботушите?

Деканът извади стъклено кубче от джоба си и го размаха над тялото.

— Сериозни тавматургични смущения, господа — съобщи след малко. — Изтърсил се е тук с магия. — Започна да рови по джобовете на трупа и извади шепа малки бели нещица. — Ъ-ъ-ъх!… Зъби!
— Кой идиот ходи със зъби в джобовете? — изненада се Архиканцлерът.
— Може би некадърен боксьор? — предположи Професорът по неопределени изследвания. — Ще отида да повикам Модо. Не е зле да махне тези тленни останки оттук.
— Щом имаме данни от тавмометъра — замисли се Ридкъли, — защо да не се допитаме до Хекса?
— Муструм — строго изрече Деканът, — аз продължавам да държа на убеждението си, че все пак има проблеми, които можем да решим и без участието на онази мислеща… мелница.

Смърт оглеждаше внимателно Хекса.

— ЗНАЧИ ТОВА Е МАШИНА ЗА МИСЛЕНЕ?
— Ъ-ъ… да, сър — потвърди Пондър Стибънс. — Когато споменахте… Ами вижте, Хексът вярва във всичко… Но нали слънцето все пак ще изгрее? Това му е работата в края на краищата.
— ОСТАВИ НИ САМИ.

Пондър забърза с гърба напред към вратата.

Мравките щъкаха по тръбичките. Зъбните колелца се въртяха. Голямото воденично колело с овчите черепи скрибуцаше кротко. Някъде из механичните дебри писукаше мишка.

— ТУК ТВЪРДЯТ, ЧЕ СИ МИСЛИТЕЛ. ИСКАМ ДА СТИГНЕШ ДО ЛОГИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, КОИТО ЩЕ НАСТЪПЯТ, АКО ХОРАТА ПРЕСТАНАТ ДА ВЯРВАТ В ДЯДО ПРАС. ОТГОВОРИ МИ — СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ ЛИ В НЕБЕТО?

Минаха няколко минути. Колелцата се въртяха. Мравките подтичваха. Мишката писукаше. Пясъчен часовник се спусна на пружина. Полюля се и отскочи нагоре.

Хексът написа:
+++ Слънцето няма да се издигне в небето. +++
— ПРАВИЛНО. КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО ТОВА?
+++ С твърда и непоклатима вяра. +++
— ПРАВ СИ. ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС.
+++ Изпълнявам инструкцията. +++
— Е, ВЯРВАШ ЛИ В ДЯДО ПРАС?
+++ Вярвам. +++
— ВЯРВАШ… ЛИ… В… ДЯДО… ПРАС? ОТГОВОРИ МИ.
+++ ВЯРВАМ!!! +++

Настъпи промяна в нелепото струпване на тръбички и частички. Голямото колело се намести в ново положение. От другата страна на стената забръмчаха пчели.

— ДОБРЕ.

Смърт понечи да си тръгне, но перодръжката отново заскърца трескаво. Изчака и взе изписания лист.

+++ Скъпи Дядо Прас, за Прасоколеда си пожелавам… +++

— О, НЕ. ТА ТИ НЕ МОЖЕШ ДА МУ ПИШЕШ… — Смърт се замисли. — А ЗАЩО НЕ?

+++ Така е. Вече имам право. +++

Смърт дочете списъка.

— ВСЕ ПАК ТИ СИ МАШИНА. ВЕЩИТЕ НЯМАТ СТРЕМЕЖИ. ЕДНА ДРЪЖКА НА ВРАТА НЕ ИСКА НИЩО, МАКАР ДА Е СЛОЖЕН МЕХАНИЗЪМ.

+++ Всички неща копнеят да бъдат нещо друго. +++

— УБЕДИТЕЛЕН ДОВОД.

Смърт се сети за мъничките алени цветчета в черните дълбини.

— ПОВЕЧЕТО ПОНЯТИЯ В ТВОЯ СПИСЪК СА МИ НЕПОЗНАТИ. УВИ, ЕДВА ЛИ И ЧУВАЛЪТ ЩЕ УСПЕЕ ДА ИЗПЪЛНИ ЖЕЛАНИЯТА ТИ.

+++ Много съжалявам. +++

— НО НИЕ ЩЕ НАПРАВИМ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ — обеща Смърт. — ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ, КОГАТО ТАЗИ НОЩ ОТМИНЕ. НЕСРАВНИМО ПО-ТРУДНО Е ДА ПОДАРЯВАШ, ОТКОЛКОТО ДА ПОЛУЧАВАШ. — Той бръкна в чувала. — ХМ, Я ДА ВИДИМ СЕГА… НА КОЛКО ГОДИНКИ СИ?