Мъглата се кълбеше около Сюзън, а тя си мечтаеше за легло. И сутринта — порядъчни човешки удоволствия като кафе и закуска. Преди всичко леглото! Истинските неща…

Бинки спря. Тя погледа сънено ушите му, после го смуши с пети да продължи напред. Конят изцвили и не помръдна.

Костелива ръка бе хванала поводите. Смърт се появи пред очите й.
— ТОВА НЕ Е КРАЯТ. ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ ОЩЕ НЕЩО. ТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГО ИЗМЪЧВАТ.

Сюзън провеси глава.
— Кои? Кого?
— ПРЕМЕСТИ СЕ ПО-НАПРЕД.

Смърт се метна на седлото и се пресегна покрай нея да хване юздата.

— Слушай, аз отидох…
— ЗНАМ. КОНТРОЛЪТ НАД ВЯРАТА. САМО ИЗВЪНРЕДНО ПРОСТОДУШЕН УМ БИ СЕ СЕТИЛ ЗА ТОВА. ТОЛКОВА ДРЕВНА МАГИЯ, ЧЕ НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ Я СМЯТА ЗА МАГИЯ. КАКЪВ ЛЕСЕН НАЧИН ДА ОТНЕМЕШ ВЯРАТА НА МИЛИОНИ ДЕЦА В ДЯДО ПРАС.
— А ти с какво се занимаваше?
— АЗ СЪЩО СТОРИХ ОНОВА, КОЕТО БЯХ РЕШИЛ. ЗАПАЗИХ ПРОСТРАНСТВО. МИЛИОНИ КИЛИМИ С ПЕТНА ОТ САЖДИ, МИЛИОНИ НАПЪЛНЕНИ ЧОРАПИ, ПОКРИВИ СЪС СЛЕДИ ОТ ШЕЙНА… НЕВЕРИЕТО ТРУДНО ЩЕ СЕ НАМЕСТИ ПРИ ТАКИВА ДОКАЗАТЕЛСТВА. А АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ДНИ НАРЕД НЯМАЛО ДА ПИЙНЕ ВЕРМУТ. ТАКА ДЯДО ПРАС ПОНЕ ИМА КЪДЕ ДА СЕ ВЪРНЕ.
— Какво трябва да правя сега?
— ДА ВЪРНЕШ ДЯДО ПРАС.
— О, нима? Заради спокойствието на хората, добрината в душите им и приятния звън на камбанките? Да не би да е толкова важно? Та той е някакъв си дебел стар смешник, който кара хората да се чувстват противно самодоволни на Прасоколеда! Значи преживях всичко това заради един дъртак, който се промъква в детските стаи?
— НЕ. СТОРИ ГО, ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.
— Какво общо има астрономията с Дядо Прас?
— СТАРИТЕ БОГОВЕ СИ НАМИРАТ НОВИ МЕСТА.

...

А отбора на Анкх започна официално сезона със загуба. Всъщност шампионата започва в събота, но преди това трябвше да изиграят първия си мач в Националната Купа.

И както си му е редът, съвсем според традицията, момците на Смърт загубиха още в първия кръг и напуснаха надпреварата за втория по значение трофей. "Мародерите" не им оставиха кой знае колко шансове и, макар че Анкх се опита да противодейства, донякъде успешно до средата на мача, в края на краищата домакините надделяха.

Разбира се това не помрачи празника на магьосниците от борда на директорите. Всъщност, едва ли съществува нещо, което може да ги отклони от твърдото им намерение да се натъпчат като шопари и да се напият до козирката в нощта на Прасоколеда...

...

В Голямата зала на Невидимия Университет една от масите вече се бе счупила под тежестта на гозбите.

— Как си, драги? — попита Деканът седящия до него Ковчежник. — Пак ли гълташ хапчета от сушени жаби?
— Аз… е… не. Не се чувствам зле. Разбира се, беше много стъписващо, когато…
— Жалко, защото съм ти приготвил подарък за Прасоколеда — прекъсна го Деканът. Подаде му опакована кутийка, в която нещо потракваше. — Разгледай го, ако искаш.
— О, колко мило… И хубаво…
— Купих го с мои пари, да знаеш.
— И хартията е толкова приятна…
— Струваше ми повече от долар.
— Нима?

Ковчежникът извади кутийката.

— Можеш да си слагаш в нея хапчетата от сушени жаби. Виждаш ли, написано е: „Хапчета от сушени жаби“.

Ковчежникът разклати кутийката.
— Много си грижлив — промълви безпомощно. — Сложил си хапчета вътре. Ще ми свършат работа.
— Взех ги от нощното ти шкафче. И без това се охарчих за кутийката.

Ковчежникът кимна с признателност и остави кутийката до чинията си. Тази вечер дори му позволиха да си служи с ножове. Можеше да хапне и нещо друго освен онова, което се гребе с дървена лъжица.

Взираше се с нервна наслада в най-близкото печено прасенце. Решително нагласи ленената салфетка под брадичката си.
— Господин Стибънс… — потрепна гласът му. — Ще бъдете ли така добър да ми подадете ябълковия сос?

Някъде във въздуха пред него сякаш се сцепи груб плат, после някой се стовари върху печеното прасенце. Разхвърчаха се задушени картофки. Лимончето се изстреля от устата на прасенцето и цапна Ковчежника по челото. Той примига, погледна надолу и установи, че се кани да бодне с вилицата човешка глава.

— А-ха-ха…

Очите му започнаха да се изцъклят. Другите магьосници избутаха встрани преобърнатите съдове.

— Ама той откъде се изтърси?
— Облечен е като убиец! Пак ли студентски хумор?
— И защо държи меч без острие?
— Мъртъв ли е?
— Така изглежда.
— Още не бях опитал салатата от сьомга, а той си топна крака в нея! Колега, ще ядеш ли твоята или да я взема?

Пондър Стибънс разблъска навалицата. Знаеше какво става, когато по-старшите магьосници решат да помогнат някому. Все едно подаваш чаша вода на удавник.

Притисна ухо към гърдите на проснатия младеж.
— Но той не диша!
— Как беше заклинанието?… — мърмореше Професорът по неопределени изследвания. — Ами да, Принудителният респиратор на Сполт! Само че къде го записах?

Ридкъли се пресегна над раменете им, хвана единия обут в черно крак и дръпна нагоре. Обърна пострадалия с главата надолу и го прасна по гърба.

Чак тогава забеляза изумените погледи.
— Тъй правехме във фермата — обясни невъзмутимо. — С малките козлета няма грешка.
— О, що за методи! — възмути се Деканът. — Аз не бих…

Лъжемъртвецът издаде задавен звук.

— Я разчистете малко! — сопна се Архиканцлерът и без да ги чака, помете масата със свободната си ръка.
— Тъкмо се канех да си взема от скаридите! — разсърди се Лекторът по съвременни руни.

Тийтайм отвори очи. Несъмнено беше издръжлив, щом оцеля и след като видя съвсем отблизо носа на надвесилия се над него Ридкъли. Запълваше личната му Вселена като гигантска розова планета.

— Извинете. — Пондър беше разтворил бележника си и се канеше да записва. — Приносът ви ще бъде изключително важен за напредъка на натурфилософията. Видяхте ли ярки светлини? Попаднахте ли в сияещ тунел? Някой от вашите покойни роднини опита ли се да ви заговори? Коя дума би описала най-точно?…

Ридкъли го побутна назад.
— Какви ги вършиш, господин Стибънс?
— Сър, непременно трябва да поговоря с него. Та той се е разминал на косъм със смъртта!
— Всички го правим. Нарича се „живот“, ако още не си наясно. Прибери проклетия молив и се погрижи да сипеш нещо ободряващо за горкото момче.

— Уф… Това трябва да е Невидимият университет, нали? — опомни се Тийтайм. — А всички вие сте магьосници?
— Лежи си спокойно, рано ти е да ставаш — посъветва го Архиканцлерът.

Тийтайм вече се надигаше на лакти.
— Имах един меч…
— А, паднал е на пода. — Деканът се наведе. — Струва ми се, че няма… Ей, аз ли го направих?!

Всички се облещиха към падащото парче от масата. Нещо бе срязало всичко — дърво, покривка, чинии, прибори, храна… По-късно Деканът се кълнеше, че и една свещ била с половин пламъче за миг, докато фитилът не се сетил, че се държи неприлично.

Той вдигна ръка. Околните се пръснаха като пилци.
— Аха, видях го най-сетне! Прилича на тънка синя линия…
— Извинете ме, господине. — Тийтайм си взе оръжието. — Съжалявам, но бързам.

Напусна залата тичешком.

— Накъде си мисли, че е тръгнал? — вдигна рамене Лекторът по съвременни руни. — Нали главният вход е заключен съгласно указа, издаден още от Архиканцлер Споуд?
— Е, да, но момчето има чудесен шперц… — поклати глава Ридкъли, щом отекна трясъкът от падащи врати.
— Що за странна случка? — намеси се Професорът по неопределени изследвания, но вече оглеждаше критично остатъците от трапезата. — Я, колко хубаво е срязан този бут!
— Бу-бу-бу…

Всички впиха погледи в Ковчежника. Държеше половинка от вилица.

— Добре, че моят подарък ще му послужи веднага — отдъхна си Деканът. — Но най-важна е проявата на внимание, нали?

...

— ИМА ОЩЕ… ВРАГОВЕ — изрече Смърт, когато Бинки вече препускаше между заледени върхове.
— Всички са мъртви…
— ДРУГИ ВРАГОВЕ. НЕ Е ИЗЛИШНО И ТИ ДА ГО ЗНАЕШ. ДОРИ В НАЙ-ТЪМНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО ЖИВЕЯТ СЪЩЕСТВА, ЛИШЕНИ ОТ МОЗЪК, ОЧИ ИЛИ УСТА. ТЕ ПРОСТО АЛЕНЕЯТ ПРИКАЗНО ТАМ, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ ВИДИ. ТЕ СА САМО ЕДНО ТИХИЧКО „ДА“ В МРАКА. И ВЪПРЕКИ ТОВА… ИМАТ ВРАГОВЕ, ИЗПЪЛНЕНИ С НЕУТОЛИМА ЗЛОБА КЪМ ТЯХ. ТЕ ИСКАТ МЪНИЧКИТЕ СЪЩЕСТВА НИКОГА ДА НЕ СА ВЪЗНИКВАЛИ. СЛЕДИШ ЛИ МИСЪЛТА МИ?
— Да, но…
— ДОБРЕ. А СЕГА СИ ПРЕДСТАВИ КАК СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО.

Сюзън изтръпна. За пръв път чуваше нещо друго освен мъртвешкото спокойствие в гласа на дядо си.

— Какви са те?
— ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАМЕ. НЕ НИ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ.
— Аз пък се заблуждавах, че ти винаги имаш предостатъчно време. Тоест… Когато искаш да поспреш, винаги успяваш да се върнеш назад и…
— И ДА СЕ НАБЪРКАМ КЪДЕТО НЯМАМ РАБОТА, НАЛИ?
— Е, признай, че си го правил…
— ТОЗИ ПЪТ СЕ НАМЕСИХА ДРУГИ. А ТЕ НЯМАТ ПРАВО.
— Кои други?
— ЛИШЕНИ СА И ОТ ИМЕНА. НЕКА ГИ НАРЕЧЕМ РЕВИЗОРИТЕ. ТЕ УПРАВЛЯВАТ ВСЕЛЕНАТА. ГРИЖАТ СЕ ГРАВИТАЦИЯТА ДА ДЕЙСТВА, АТОМИТЕ ДА СЕ ВЪРТЯТ ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПОДХОДЯЩО ЗА ТЯХ. И МРАЗЯТ ЖИВОТА.
— Защо?
— ЗАЩОТО ВНАСЯ… БЕЗПОРЯДЪК. ИЗОБЩО НЕ Е БИЛ ПРЕДВИДЕН. РЕВИЗОРИТЕ ХАРЕСВАТ КАМЪНИТЕ, ОБИКАЛЯЩИ В КРЪГ. НАЙ-МНОГО ОТ ВСИЧКО НЕНАВИЖДАТ ХОРАТА. — Смърт въздъхна. — УВИ, НА РЕВИЗОРИТЕ ИМ ЛИПСВА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР.
— А защо Дядо Прас…
— ОНОВА, В КОЕТО ВЯРВАШ, ТЕ ПРАВИ ЧОВЕК. ЗА ДОБРО ИЛИ ЗА ЗЛО.

Мъглата се разпръсна. Навсякъде по стръмните склонове искреше сняг.

— Това не са ли планините до Костения замък?
— ТАКА Е. В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ. ВЪРНАЛ СЕ Е НА ПОЗНАТО МЯСТО. ЕДНО ОТ НАЙ-РАННИТЕ МЕСТА…

Бинки се спускаше към снеговете.

— И какво търсим? — попита Сюзън.
— ЩЕ ГО ПОЗНАЕШ, КОГАТО ГО ВИДИШ.
— Снега ли? Дърветата? Не може ли да чуя поне намек? Каква е причината да сме тук?
— КАЗАХ ТИ. ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ СЛЪНЦЕТО ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Но слънцето непременно ще го направи!
— НЯМА.
— Няма магия, която да спре слънцето!
— ЖАЛКО, ЧЕ НЕ СЪМ ТОЛКОВА ОБРАЗОВАН КАТО ТЕБ.

Раздразнената Сюзън се извърна и забеляза нещо долу.

Дребни тъмни фигурки тичаха по бялото поле, сякаш преследваха жертва.
— Ей… — обади се колебливо тя. — Долу има някаква гонитба. Виждам животни, само че не е ясно след кого са се втурнали.

Едва тогава различи движение в снега — неясен черен силует, който се мяташе наляво-надясно и оставаше почти неуловим за погледа.

Бинки нахлу между върховете на елите, повличайки вихрушка от опадали клонки и снежен прах.

Виждаха добре преследвачите. Приличаха на едри кучета. Набелязаната плячка запазваше размитите си очертания, шмугваше се между преспите, криеше се зад отрупаните със сняг храсти…

Една пряспа сякаш избухна. От нея се надигна нещо голямо и дълго, досущ черносиньо сухоземно китче.

— Но това е прасе!
— ГЛИГАН. ПРИТИСКАТ ГО КЪМ РЪБА НА УРВАТА. ВЕЧЕ СА ОТЧАЯНИ.

Чуваше накъсаното дишане и пръхтенето на животното. Кучетата тичаха съвсем безшумно. Кръв изпъстряше снега от раните, които бяха нанесли на глигана.

— А това да не е… — запъна се Сюзън.
— ДА.
— Искат да убият Дядо Прас!…
— НЕ ДА ГО УБИЯТ. НО ТОЙ ЗНАЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА УМРЕШ. О, ДА… В ТОЗИ СИ ВИД ГО ЗНАЕ ДОБРЕ. ИМА БОГАТ ОПИТ. ТЕ ИСКАТ ДА МУ ОТНЕМАТ СЪЩИНСКИЯ ЖИВОТ, ДА МУ ИЗТРЪГНАТ ДУШАТА, ДА ГО ЛИШАТ ОТ ВСИЧКО. НЕ БИВА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА ГО ПОВАЛЯТ.
— Добре де, какво чакаш още?! Спри ги!
— ТИ ТРЯБВА ДА ГО СТОРИШ. ТОВА Е ЗАДЪЛЖЕНИЕ НА ХОРАТА.

Движенията на кучетата бяха малко чудати. Всъщност не тичаха, а се преливаха от място на място, затова бързината им никак не пасваше на измамно мудните им крачки.

— Ама те не са истински кучета…
— НЕ СА.
— И какво мога да направя аз?

Смърт кимна към глигана. Бинки вече препускаше на метър-два от него. Сюзън се досети.

— Нима искаш да го яхна!?
— ЗАЩО НЕ? НАЛИ ПОЛУЧИ ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ?
— Именно! Затова ми е известно, че глиганите не позволяват на хората да ги яздят!
— НАТРУПВАНЕТО НА СУБЕКТИВНИ СВИДЕТЕЛСТВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СМЯТА ЗА НЕОСПОРИМО ДОКАЗАТЕЛСТВО.

Сюзън се загледа напред. Равнината прекъсваше изведнъж.

— ДЛЪЖНА СИ — отекна гласът на дядо й в нейната глава. — КОГАТО СТИГНЕ ДО РЪБА, ТОЙ ЩЕ ИМ СЕ ОПЪЛЧИ. А НЕ БИВА. РАЗБРА ЛИ МЕ? ТЪКМО ЗАЩОТО НЕ СА ИСТИНСКИ КУЧЕТА. АКО ГО НАСТИГНАТ, ТОЙ НЯМА ДА УМРЕ… ПРОСТО НИКОГА НЯМА ДА Е СЪЩЕСТВУВАЛ.

Сюзън скочи. За миг политна с развята от вятъра рокля, с разперени ръце…

Падането върху гърба на животното не се различаваше от пльосването върху неприятно твърд стол. Глиганът се препъна, но отново напипа опора за краката си.

Пръстите й се вкопчиха в дебелия му врат, лицето й се опря в коравата четина. Усещаше топлината на тялото му, сякаш бе яхнала сгорещена фурна. Вонеше на пот, кръв и прасе. На голямо прасе.

А пред нея се откриваше стряскаща липса на пейзаж.

Глиганът зарови крака в преспите до ръба и едва не я хвърли от гърба си. Обърна муцуната си към кучетата.

Бяха много. Сюзън бе отраснала с кучета. В двореца бяха повече от килимите. Но тези не принадлежаха към същата ленива добродушна порода.

Заби пети в хълбоците на животното и сграбчи ушите му. Стори й се, че държи космати лопати.
— ЗАВИЙ НАЛЯВО! — изпищя диво и дръпна съответното ухо.

Вложи цялата си воля в заповедта. В гласа й прозвуча недвусмислена заплаха за сериозен пердах преди сън в случай на непослушание.

За нейна неописуема изненада глиганът изгрухтя, завъртя се до самата пропаст и препусна. Кучетата се блъскаха едно в друго, докато се мъчеха да скочат след него.

Оттук изглеждаше, че от равнината няма път надолу освен най-краткия и фатално отвесен маршрут.

Кучетата пак тичаха по петите на жертвата си.

Сюзън се озърташе в сивия, лишен от източник на светлина въздух. Трябваше да има все някакъв изход…

Наистина имаше.

Скална издатина, подобна на гигантски назъбен нож, свързваше платото с отсрещните възвишения. Беше твърде тясна — само една снежна ивица с вледеняващи душата бездни от двете й страни.

По-добре от нищо. Защото беше нищо със сняг отгоре.

Глиганът стигна до началото на издатината и спря нерешително. Сюзън заби брадичка във врата му и отново го срита с пети.

С наведена зурла животното се хвърли напред. Краката му тласкаха като бутала. Наваксваше липсата на пъргавина с бясно усилие и напомняше за танцьор на степ, тичащ нагоре по ескалатор, който се спуска надолу.

— Добре, добре, до…

Единият крак се подхлъзна. За миг глиганът се опираше само на две места, останалите два крака чегъртаха безплодно по заледената скала. Сюзън рязко се наклони на другата страна и усети как пропастта я зове.

„Той ще ме хване, ако падна, той ще ме хване…“

Снежинките щипеха очите й. Друг, прастар глас се обади в ума й: „Няма да ме хване. Ако падна точно сега, значи не заслужавам да ме хване.“

Очите на животното бяха на една педя от нейните. И тя прозря…

Някой отвърна на погледа й.

Едната й обувка опря в камък и тя се отблъсна с последната ярост на отчаянието. Глиганът и момичето се заклатушкаха, после четирите крака на животното намериха опора и го понесоха напред по издатината.

Сюзън рискува да погледне назад.

Кучетата… не, кучешките форми не бяха далеч.

Поредното сътресение. Разхвърча се сняг. Светът се наклони. Мускулите на глигана се сгърчиха и го тласнаха миг преди огромен скален къс да пропадне в тъмата.

Сюзън се преметна в дълбока пряспа. Заопипва трескаво наоколо, очакваше да се хлъзне в бездната. Улови се за заледен клон. На няколко крачки от нея глиганът се задъхваше в снега.

Сюзън се изправи. Бяха стигнали до началото на горист хълм.

Кучетата се тълпяха пред издатината и внимаваха да не се избутат взаимно надолу.

Тя виждаше, че лесно биха преодолели препятствието. Дори глиганът успя да я пренесе на гърба си. Хвана клона с двете си ръце и дръпна. Отчупи се с пукот и Сюзън го размаха.

— Хайде, скачайте! Опитайте! Хайде, де!

Едно се престраши. Клонът го цапардоса, когато докосваше коравата земя. Сюзън се завъртя обратно и помете зашеметеното куче към урвата.

За миг силуетът се замъгли, после пропадна с вой.

Тя подскачаше от радост и бяс.

— Да, ето така! Кой е следващият?

Другите кучета се взряха в очите й и решиха, че няма следващ. С плахи стъпки се обърнаха и понечиха да се върнат на платото.

Но една фигура им бе препречила пътя...

Преди миг я нямаше, но вече изглеждаше, че открай време си е била там. Май се състоеше от три снежни топки, струпани една върху друга. Имаше черни точки вместо очи. Полукръг от още точки изобразяваше устата. В ролята на носа стърчеше морков.

Две пръчки заместваха ръцете.

Поне така изглеждаха отдалеч. Едната стискаше нещо извито.

Гарван с провиснало на гърдите му парче мокра червена хартия кацна на едната тънка ръка.
— Скок, скок, скок! — изграчи жизнерадостно. — Честито ви Слънцестоене! Чурулик-чурулик! Какво чакате, а? Да настъпи Прасоколеда ли?

Кучетата отстъпиха към ръба.

Снегът падаше на буци и постепенно откриваше кльощава фигура в развяваща се черна роба.

Смърт изплю моркова.

— ХО. ХО. ХО.

Сивите тела се преливаха в безплодни напъни да променят формата си.

— НАКРАЯ НЕ УСТОЯХТЕ НА ИЗКУШЕНИЕТО, ТАКА ЛИ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ДОПУСНАХТЕ ГРЕШКА.

Докосна дългата дървена дръжка. Острието изскочи и просветна.

— ЖИВОТЪТ, ИСКАШ ИЛИ НЕ ИСКАШ, ТИ СЕ ВМЪКВА ПОД КОЖАТА. — Смърт закрачи напред. — ОБРАЗНО КАЗАНО, РАЗБИРА СЕ. НАВИК, ОТ КОЙТО Е ТРУДНО ДА СЕ ОТКАЖЕШ. ЕДНО ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ НЕ СТИГА. ИСКА ТИ СЕ ДА ГО ПОВТОРИШ.

Едно от кучетата се подхлъзна и издрапа трескаво, за да се спаси от дългия студен полет към нищото.

— САМИ СЕ УБЕЖДАВАТЕ, ЧЕ КОЛКОТО ПО-ЯРОСТНО СЕ БОРИТЕ ЗА ВСЕКИ НОВ МИГ, ТОЛКОВА ПО-ОБВЪРЗАНИ С ЖИВОТА ОСТАВАТЕ… И ТОГАВА СЕ ПОЯВЯВАМ АЗ.

Водачът на глутницата успя за частица от секундата да се превърне в сива закачулена роба, но кучешката форма се наложи отново.

— ДА, И СТРАХЪТ ВИ ЗАКОТВЯ КЪМ ЖИВОТА — обясни Смърт. — ВСИЧКИ ТЕЗИ СЕТИВА, ЖАДНО ПОГЛЪЩАЩИ И НАЙ-НИЩОЖНАТА ПОДРОБНОСТ ОТ СВЕТА… ЛУДО БИЕЩОТО СЪРЦЕ… УСТРЕМА НА КРЪВТА В ТЯЛОТО… УСЕЩАТЕ ЛИ КАК ВИ ПРИВЪРЗВАТ НЕОБРАТИМО КЪМ ЖИВОТА?

Още един Ревизор се помъчи да си възвърне привичния вид и успя да изрече:
„Не можеш да постъпваш така, има си правила!“
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. И ВИЕ ГИ НАРУШИХТЕ. КАК СМЕЕТЕ? КАК СМЕЕТЕ?!

Острието на косата беше тънка синя линия в сивотата...

Смърт вдигна костелив пръст към липсващите си устни и се замисли.
— ОСТАНА ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС...

Изведнъж се извиси над тях и очните му кухини засияха в син пламък, като две свръхнови. Когато гласът му се разнесе отново, бе толкова мощен, че срути лавини в планините.

— БЯХТЕ ЛИ ПОСЛУШНИ… ИЛИ ПРАВЕХТЕ БЕЛИЧКИ? ХО!!! ХО!!! ХО!!!

Силуетите не издържаха на натиска, задните крака на кучетата поддадоха и те с далечен затихващ писък изчезнаха надолу в бездната.

...

Сюзън се заслуша в затихващия някъде далеч вой.

Снегът около глигана беше почервенял от кръв. Коленичи и се опита да повдигне главата му.

Животното беше мъртво. Езикът му висеше от устата.

Риданията напираха, а неуморната гувернантка в ума й отбеляза, че това е реакция, дължаща се на изтощението и излишните вълнения. Струваше ли си да плаче над едно мъртво прасе?

Останалата част от Сюзън заудря с юмруци по четинестия труп.
— Не можеш да ме подведеш така! Спасихме те! Не е редно да ми умреш накрая!

Подухна ветрец.

Нещо се надигаше иззад снега. Клоните на древните дървета се полюшваха и ронеха ледени иглички.

Внезапно светлината връхлетя Сюзън като безмълвен ураган. Беше ослепителна. Огромното червено кълбо сякаш превърна в огън скрежа по дърветата.

Златно сияние се стовари върху върховете и ги преобрази в мълчаливи вулкани. Продължи нататък, изпълни долините и заля в неудържим прилив склоновете…

Стенание.

Вместо глигана в снега лежеше човек.

Имаше само животинска кожа около слабините. Дългата му коса беше сплетена на гърба и закоравяла от кръв и лой. Рани покриваха тялото му там, където кучетата бяха нахапали глигана.

Сюзън го позяпа, после нещо различно от ума й я подтикна да къса ивици от фустата си, за да превърже най-лошите рани. „Мислиш трезво и в най-напечените положения — похвали я слабичко гласче в главата й. — Вероятно е вроден недостатък.“

Сини криволици и спирали покриваха кожата на мъжа под замръзващата кръв. Той отвори очи към небето.

— Можете ли да станете?

Погледът му се спря на нея. Мъжът понечи да се надигне и отново се свлече на гръб.

Накрая все пак му помогна да седне. Изправиха се с клатушкане. Сюзън се стараеше да не забелязва вонята му, която имаше силата на точно прицелен юмрук в носа.

Предпочете да слязат надолу по склона. Краката му май схванаха идеята.

Препъваха се в заснежената гора, грейнала в оранжеви отблясъци от огненото слънце.

Татуираният мъж до нея изхриптя, изплъзна се от ръцете й и тупна на колене и длани. Впи пръсти в гърлото си и се задави.

— Сега пък какво има? Какво ви стана?

Очите му се въртяха, той се дереше по гръкляна.

— Нещо е заседнало ли?

Мъжът се бореше да си поеме дъх.

Сюзън пъхна ръцете си под мишниците му и го вдигна, после стегна ребрата му. „О, богове, как беше по-нататък, нали ни обясняваха в училището?…“

Той се закашля, нещо отскочи от близкото дърво и падна на снега.

Малко черно бобче...

Високо в клоните изписука птичка. Сюзън вдигна глава. Едно мушитрънче й се опули и прескочи на съседния клон.

Когато се обърна, мъжът веч беше друг. Носеше тежки кожи и ботуши. Подпираше се на копие с първобитно каменно острие и изглеждаше много по-як.

Сянка се стрелна между дърветата. За миг се мярна бял елен и изчезна.

А мъжът беше остарял, макар очите му да си оставаха същите. Носеше широко дълго расо и приличаше на жрец.

Тя не отклони поглед при следващия птичи зов. И разбра, че се е заблудила — мъжът не се променяше, както се обръщат страниците на книга. Всички нетрайни образи си оставаха в него. Външността му зависеше от погледа на наблюдателя.

„Добре, че съм хладнокръвна и съм свикнала с щуротиите. Иначе щях да се разтревожа…“

Стигнаха до края на гората.

Чакаха ги четири огромни шопара, над които се издигаше пара, а шейната зад тях несъмнено бе сглобена грубо от одялани трупи. По почернялото дърво личаха маски — издълбани може би с камък, а може би от вятъра и дъжда.

Дядо Прас седна в шейната. Натежа с последните крачки, вече беше почти невъзможно да се види друг образ освен огромния старец в червено наметало. Ледени кристалчета блещукаха тук-там по плата. И само в несигурната им светлина все още се показваше за миг четина или зурла.

Дядо Прас се понамести и извади от шейната фалшива брада. Взря се недоумяващо в нея.

— Ъ-Ъ-Ъ... ИЗВИНЯВАЙ. ТОВА МАЙ Е МОЕ.

Дядо Прас кимна на Смърт с признанието, което един майстор занаятчия дължи на друг. После кимна и на Сюзън. Тя не знаеше дали е получила благодарност. По-скоро беше жест на одобрение за свястно свършената неотложна работа.

Той цъкна с език и шейната се плъзна по снега.

— Слушала съм — разсеяно промърмори Сюзън, — че представата за червено-белите одежди на Дядо Прас се е наложила не много отдавна.
— НЕ Е ВЯРНО. ХОРАТА СА СИ Я ПРИПОМНИЛИ.

Шейната беше малко петънце на отсрещния склон.

— Е, не знам за неговите дрехи, но с моята рокля е свършено. Иска ми се да те попитам от чиста любознателност… Сигурен ли беше, че ще оцелея?
— БЯХ НАПЪЛНО УБЕДЕН В ТОВА.
— О, колко ми олекна…

— ЩЕ ТЕ ОТВЕДА ОБРАТНО — предложи Смърт след краткото мълчание.
— Благодаря. А сега… Кажи ми, моля те…
— КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО ТИ НЕ ГО БЕШЕ СПАСИЛА?
— Да! Слънцето щеше да си изгрее въпреки всичко, нали?
— НЕ.
— Не ме занасяй. Нима очакваш от мен да повярвам и в това? Говорим си за астрономически факти.
— СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Дядо, тази нощ ми се стори твърде дълга! Изтощена съм, имам нужда от гореща вана! Не ми се слушат глупости!
— ПОВЯРВАЙ МИ. СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Я гледай ти… А какво щеше да има на негово място?
— ЕДНО НАЙ-ПОШЛО КЪЛБО ОТ ПЛАМТЯЩ ГАЗ ЩЕШЕ ДА ОСВЕТИ ТАЗИ ЗЕМЯ.

Повървяха смълчани.

— Аха — смънка унило Сюзън. — Игра на думи. Очаквах от теб да си по-прям.
— АЗ ВИНАГИ СЪМ ПРЯМ. СЛОВЕСНИТЕ ХИТРИНИ СА ПРИСЪЩИ НА ЧОВЕШКИЯ СВЯТ.
— Добре — въздъхна тя. — Не съм чак толкова тъпа. Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от… фантазии, за да понасят живота.
— ВСЕ ЕДНО ГЪЛТАТ РОЗОВИ ХАПЧЕТА? НЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.

— И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад…
— ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.
— За да повярваме и в големите?
— ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА.
— Нямат нищо общо помежду си!
— НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ, СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА… ПРАВОТА, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.
— Хората трябва да вярват в това, иначе какъв е смисълът?…
— ЗНАЧИ УСПЯХ ДА ТИ ОБЯСНЯ.

Сюзън се мъчеше да си събере мислите в главата.

— ИМА МЯСТО, КЪДЕТО ДВЕ ГАЛАКТИКИ СЕ СБЛЪСКВАТ И УНИЩОЖАВАТ ВЗАИМНО ОТ ЕДИН МИЛИАРД ГОДИНИ — внезапно подхвърли Смърт. — НАЛИ НЕ БИ СЕ ОПИТАЛА ДА МЕ УБЕДИШ, ЧЕ И В ТАКОВА СЪБИТИЕ ИМА НЕЩО СПРАВЕДЛИВО?
— Е, да, но хората обикновено не се замислят за това.

Някъде трябваше да има меко легло…

— ПРАВИЛНО. ЗВЕЗДИ ИЗБУХВАТ, СВЕТОВЕ ЗАГИВАТ, ИЗ ЦЕЛИЯ КОСМОС ЕДВА СЕ НАМИРА КЪТЧЕ, КЪДЕТО ХОРАТА МОГАТ ДА ЖИВЕЯТ, БЕЗ ДА ЗАМРЪЗНАТ ИЛИ ДА СЕ ПРЕПЕКАТ ЗА СЕКУНДА, А ТИ ВСЕ ПАК ВЯРВАШ, ЧЕ… ЕДНО ЛЕГЛО Е НЕЩО НОРМАЛНО. ИЗУМИТЕЛНА ДАРБА.
— Дарба ли?
— О, ДА. МНОГО ОСОБЕНА РАЗНОВИДНОСТ НА ГЛУПОСТТА. ВЪОБРАЗЯВАТЕ СИ, ЧЕ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА Е В ГЛАВИТЕ ВИ.
— Като те слушам, трябва да сме безнадеждно луди…

Прекрасно, топло, меко легло…

— НЕ СТЕ ЛУДИ. ИЗПИТВАТЕ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЯРВАТЕ И В ОНОВА, КОЕТО НЕ Е ИСТИНСКО. ИНАЧЕ КАК ТО ЩЕ СЕ СЛУЧИ НАКРАЯ?
— Хм… Слушай, загубих меча ти. Трябва да е някъде при феята на зъбчетата.

Смърт вдигна острите си рамене.

— ЩЕ СИ НАПРАВЯ ДРУГ.
— А можеш ли?
— РАЗБИРА СЕ. ТЪКМО ЩЕ ИМАМ С КАКВО ДА СЕ ЗАНИМАВАМ. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ.

...

Светлината вече позлатяваше Кулата на изкуствата, когато Бинки спря във въздуха до балкона на занималнята. Сюзън стъпи на девствения сняг и се поколеба. Когато някой си загуби времето да те докара вкъщи, редно е да го поканиш вътре. А от друга страна…

— НЕ ИСКАШ ЛИ ДА НИ ДОЙДЕШ НА ГОСТИ ЗА ВЕЧЕРЯ? — попита Смърт с надежда. — АЛБЪРТ ПЪРЖИ ПУДИНГ.
— Как тъй пържи пудинг!?
— АЛБЪРТ Е МНОГО ВЕЩ В ПЪРЖЕНЕТО.
— Ами аз… Хм… Всъщност очакват да съм неотлъчно тук. Семейство Гейтър кани много гости по празниците. Повечето са делови партньори на стопанина на дома. А аз трябва да се занимавам с децата… Искаш ли да пийнеш нещо?
— МИСЛЯ, ЧЕ ЧАША КАКАО ЩЕ БЪДЕ НАПЪЛНО ПОДХОДЯЩА.
— Ей сега. Има бисквити в кутията над камината.

Сюзън се запъти към мъничката кухня.

Смърт се отпусна в скърцащия люлеещ се стол. Оглеждаше се с любопитство. Откъм кухнята се чуваше потракване на чаши и чинийки, после рязко вдишване… и нищо друго.

Взе си бисквитка от кутията. Взря се с професионална гордост в двата пълни чорапа пред камината.

Обърна се към вратата. На кукичките висяха престилката и бонето на Сюзън, които обличаше в ролята си на гувернантка. Сиви и скучни. Смърт не смяташе, че е изучил докрай човешката психика, но богатият опит му позволяваше веднага да разпознае защитните цветове за сливане с околната среда.

Вратата се отвори. За свой ужас Смърт зърна малко човече с трудно поддаващ се на разпознаване пол, което прекоси сънено стаята и откачи чорапите. Вече се тътреше към вратата… но го забеляза. Просто спря и се вторачи преценяващо в него.

Беше му известно, че малките деца го виждат, защото още не са насадили у себе си Избирателната Слепота, свързана с осъзнаването на собствената тленност. Смути се.

— Ей, Сюзън има ръжен — осведоми го детето, сякаш беше на негова страна.
— АУ, СЕРИОЗНО ЛИ? ГОРКО МИ.
— Мишлех ши… Мислех си, че всички вече сте чули за ръжена. Миналата шедмича… седмица, де, тя щеше да откъсне носа на един караконджол.

Смърт се позамисли дали това е осъществимо практически.

— Ще дам на Гауейн неговия чорап — сподели намеренията си детето, — после ще се върна да гледам.

И изтупурка от стаята.

— АМИ СЕГА… СЮЗЪН?

Време беше да повика подкрепленията.

Сюзън влезе заднешком, стиснала почернял чайник. Имаше още някой. В слабата светлина на свещите синята линия на застрашително стърчащото острие се отразяваше от едно стъклено око.

— Виж ти, виж ти… — Тийтайм се загледа невъзмутимо в Смърт. — Неочаквана среща. Посещаваме роднините си, а?

Мечът бръмчеше тихичко, описвайки малки кръгове във въздуха.

— Отдавна се питам — продължи убиецът замечтано — дали е възможно да бъде убит Смърт? Мечът е специален, а поне тук действието му е извън всякакво съмнение… — Той се ухили. — И никой няма да го сметне за убийство. Вероятно ще ме похвалят за гражданска доблест. Моля ви да се изправите, сър. Вие вероятно най-добре си знаете имате ли слаби места, но Сюзън непременно ще умре. Затова на ваше място не бих опитвал трикове в последния момент.
— АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ МОМЕНТ — напомни Смърт.

Тийтайм го обикаляше предпазливо.

В съседната стая се опитваха да надуят съвсем тихичко свирка. Сюзън погледна строго дядо си.
— Не помня някой от двамата да е искал шумна играчка.
— ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРЯТ В ЧОРАПА ИМЕННО ТАКАВА ИГРАЧКА. ИНАЧЕ С КАКВО ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТ В ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА СУТРИНТА?
— А, тук имало и деца — засмя се Тийтайм. — Защо не се досетих по-рано? Повикайте ги.
— Как пък не!
— Това ще бъде много поучително за тях. Ще им помогне в развитието. А когато противникът ти е Смърт, няма как да не си отредиш ролята на добрия герой. — Насочи меча към Сюзън. — Казах да ги повикаш!

Тя се озърна с надежда към дядо си. Той кимна. За миг й се стори, че едната му очна кухина просветна. Само така умееше да намига.

„Измислил е нещо. Нали е способен да спира времето?“

— Гауейн? Туайла?

Приглушеният шум оттатък спря. Два чифта боси крачета зашляпаха по пода и две сериозни личица надникнаха в занималнята.

— Влезте, влезте, мили дребосъчета с хубави къдрички — подкани ги снизходително Тийтайм. В погледа на Гауейн проличаха стоманени отблясъци.

„Поредната му грешка. Ако ги беше нарекъл «копеленца тъпи», щяха да се прехласнат по него. Твърде добре усещат, когато някой им се присмива.“

— Аз залових това чудовище — обясни убиецът — Какво да го правим сега?

Двете личица се обърнаха към Смърт. Туайла си лапна палеца.

— Обикновен скелет — скептично промърмори Гауейн.
— Правилно. Отвратителен ужасен скелет. Много е страшен, нали?

Туайла извади палеца от устата си.
— Ама той яде бишквитка.
— Бисквитка — по навик я поправи Сюзън. И разклати разсеяно чайника в ръката си.
— Огледайте го хубавичко! — подкани Тийтайм. — Страшен скелет в черни дрехи!

Май вече усещаше, че ефектът се разминава с очакванията му. Изведнъж се вторачи в Сюзън.
— Този чайник май смущава спокойствието ти. Поредното ти хрумване, нали? Остави го на пода, моля те. Съвсем бавно.
— Нищо страшно няма, само купчина кости — презрително се обади Гауейн. — А конярят Уили ми обеща истински череп от кобила. И ще си направя от него шапка, каквато е имал генерал Тактикус, за да плаши враговете. Пък и тоя скелет само си стои, дори не ще да вие. А ти си страшен. Имаш много гнусно око.
— Тъй ли било? Да видим тогава колко по-страшен мога да бъда.

По острието на меча пробягваха сини светлинки.

Ръката на Сюзън докопа съвсем самостоятелно ръжена. Тийтайм забеляза движението и пристъпи зад Смърт с вдигнат меч…

Сюзън действаше инстинктивно. Тя метна ръжена с яростен замах. Парчето метал разцепи въздуха с пукот и остави диря от искри.

Заби се в черната роба и изчезна. Смърт примига. Тийтайм се усмихна.

После се взря унесено в меча. Оръжието падна от пръстите му.

Смърт го хвана, преди да е срязало пода.

Докато се свличаше, Тийтайм не отделяше поглед от ръжена в гърдите си.
— О, не… Няма как да е минал през теб. Толкова ребра...

И се свлече.

Туайла отново благоволи да извади палеца от устата си, за да изръкопляска.
— Убива само чудовища.
— Спри времето веднага! — заповяда Сюзън.

Смърт щракна с пръсти. Часовникът в ъгъла вече не цъкаше.

— Ти ми намигна! Мислех си, че имаш някакъв план!
— РАЗБИРА СЕ. ИМАХ НАМЕРЕНИЕТО ДА НАБЛЮДАВАМ КАКВО ЩЕ НАПРАВИШ.
— Само толкова ли!?
— ТИ СИ ИЗВЪНРЕДНО ИЗОБРЕТАТЕЛНА. И ПОЛУЧИ ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ.
— Какво?!
— АЗ ОБАЧЕ ДОБАВИХ ШУМА И ИСКРИТЕ. СТОРИ МИ СЕ, ЧЕ ТАКА ЩЕ БЪДЕ ПО-ЗРЕЛИЩНО И… УМЕСТНО.
— А ако нищо не бях направила?
— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ТВЪРДЯ, ЧЕ ВСЕ НЕЩО ЩЯХ ДА ИЗМИСЛЯ. В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ.
— Това беше последният момент!
— ВИНАГИ ИМА ВРЕМЕ ЗА ОЩЕ ЕДИН ПОСЛЕДЕН МОМЕНТ.
— И децата гледаха!
— НАИСТИНА БЕШЕ ПОУЧИТЕЛНО. СВЕТЪТ СКОРО ЩЕ ГИ ЗАПОЗНАЕ С РЕАЛНИТЕ СИ ЧУДОВИЩА. НЕКА ПОМНЯТ, ЧЕ ВИНАГИ ИМАТ ПОДРЪКА РЪЖЕНА.
— Те обаче го помислиха за човек…
— СПОРЕД МЕН СЕ ДОСЕТИХА ВЕДНАГА КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА. — Смърт подритна трупа. — О, ХАЙДЕ. СТИГА ПРЕСТРУВКИ, ГОСПОДИН ТИЙТАЙМ.

Духът на убиеца подскочи като кукла на пружинка, грейнал в безумна усмивка.
— Хъ! Пак не успях!
— ЕСТЕСТВЕНО.

Духът избледня.

— АЗ ЩЕ ОТНЕСА ТЯЛОТО. НЕ ИСКАМ ДА ТИ ЗАДАВАТ НЕПРИЯТНИ ВЪПРОСИ.
— Но защо той вършеше всичко това? За пари? Или за власт?
— НЯКОИ ХОРА СА ГОТОВИ НА ВСИЧКО САМО ЗАРАДИ ТРЪПКАТА. ИЛИ ЗА ДА СЕ ПРОСЛАВЯТ. ИЛИ… ПРОСТО ЗАЩОТО НЕ БИВА ДА ГО ПРАВЯТ. ИЛИ ЗАЩОТО НЕ ГИ БИВА В НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ДА ВЪРШАТ ЗЛИНИ.

Смърт метна трупа на рамо. Нещо падна в камината. Той поумува.
— ИЗВИНЯВАЙ… ТИ СИГУРНА ЛИ БЕШЕ, ЧЕ РЪЖЕНЪТ ЩЕ МИНЕ ПРЕЗ МЕН?

Чак сега Сюзън усети, че трепери.
— Бях напълно убедена в това.
— АХА… Е, ДОБРЕ ТОГАВА… ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА.
— Весела Прасоколеда и на теб.

Смърт отново поспря на балкона.
— И ЛЕКА НОЩ, ДЕЦА… КЪДЕТО И ДА СТЕ.

...

Следва Епилог.