Постинг
15.01.2010 12:44 -
Посестрими в занаята
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 3523 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 15.01.2010 14:48
Прочетен: 3523 Коментари: 7 Гласове:
6
Последна промяна: 15.01.2010 14:48
 |
 |
"Повечето хора изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва." ... |
Ankh_Morpork - Tartuffels 7 - 0
Ankh - Tartuffels 7 - 0
|
|
(Участват Трите вещици, също така крале, кинжали, корони, бури, джуджета, котки, духове, привидения, маймуни, бандити, демони, гори, наследници на престола, смешници, изтезания, тролове, сценични приспособления, всеобщо ликуване и разни шумотевици.)
...
Вятърът виеше. Мълнии прорязваха облаците и се забиваха в земята като кинжала на нескопосан убиец. Гръмотевици отекваха из тъмните, брулени от дъжда възвишения.
Нощта беше черна като котешка утроба. Беше от ония нощи, през които човек би повярвал, че боговете си играят с хората, сякаш са просто пешки върху шахматната дъска на съдбата. В центъра на тази първична стихия, сред ръсещите вода храсталаци, малък огън просветваше, както лудостта блещука в окото на невестулка. Осветяваше три сгърбени фигури.
Тайнствен глас дрезгаво надвика бълбукането на котлето:
— Кога ний трите ще се сберем отново?
Настъпи тишина.
Най-накрая нов глас произнесе с много по-делничен тон:
— Ами-и, аз ще съм свободна следващия вторник.
...
Сред бездънните дълбини на Космоса плава Великата А’Туин, звездната костенурка. Тя носи на гърба си четири гигантски слона, които крепят на раменете си тежестта на Света на Диска. Мъничко слънце и луна обикалят около тях по сложна орбита, за да създадат сезоните. Вероятно никъде другаде в Мултивселената не се налага от време на време някой слон да повдига крак, за да позволи на слънцето да премине.
Може би никога няма да узнаем защо е трябвало да стане точно тъй. Вероятно на Създателя на Вселената в един момент му е доскучало да се занимава с отегчителните изчисления на аксиални наклони, албеда и скорости на въртене и е решил и той веднъж да си направи кефа.
Можем да се обзаложим, че боговете на свят като този не играят шах, и ще спечелим. Всъщност никъде по света боговете не играят шах. Просто не им стига въображението. Предпочитат простичките жестоки игрички „Не достигаш трансценденталност, а отиваш директно в забвение“. Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече“ с криви зарчета.
Магията спояваше Света на Диска — тя бе генерирана при създаването на самия свят, обвила бе като с копринени нишки дълбоката структура на естеството и бе съшила прорезите на реалността.
По-голямата част от магията беше струпана в планините Овнерог. Те се простират от замръзналите земи близо до Главината по дълги архипелази от зъбери до топлите морета, преливащи неспирно в пустотата зад Ръба.
Разряди от сурова магия невидимо прескачаха от зъбер на зъбер и се заземяваха в подножията. От Овнерог произлизаха повечето вещици и магьосници на Диска. В планините Овнерог листата на дърветата потрепваха дори когато няма бриз. Привечер скалите излизаха на разходка.
Дори земята от време на време изглеждаше оживяла…
От време на време така изглеждаха и небесата.
Бурята даваше от себе си най-доброто, на което бе способна. Днес беше големият й шанс. Тя прекара години и години в обиколки из провинцията, свърши доста полезна работа като вихрушка, натрупа опит, завърза връзки с влиятелни типове, като се нахвърляше внезапно връз нищо неподозиращи овчари или изпепеляваше по-дребни дъбови дървета. След всичките тези усилия сега пред нея се отваряше възможността да излезе тържествено на сцената и да изиграе ролята си с надеждата, че ще бъде забелязана от някой от големите климати.
Тя беше хубава буря. Добре се вживяваше в ролята си, влагаше страст и критиците бяха единодушни, че ако се научи да контролира гръмотевиците, в следващите няколко години ще се превърне в буря, която си струва да се види.
Гората ревеше своите овации, изпълнена с мъгли и диво летящи листа.
В нощи като тази боговете, както вече беше споменато, играят игрички, различни от шаха, със съдбите на смъртните и кралските престоли. Важно е да помним обаче, че те винаги мамят. Чак до края на играта…
...
В Анкх-Морпорк пък все още беше ранен следобед. Светлината на Диска се движи наистина бавно...
Имаше ги всички предпоставки за един интересен, макар и лишен от интрига мач. Нашите момци от Анкх играеха приятелска среща с Тартюфелс. На организаторите им отне известно време, докато схванат разликата с "Трюфелс" и поправят надписа на светлинното табло.
А то показваше недвусмисленото 7:0 в края на мача. Не е нужно да споменаваме, че момците на Смърт даже не се изпотиха (с изключение на серж. Колън, но той винаги се поти). Серж. Детритъс отбеляза хеттрик в този мач. За повече го домързя. А и противниковите защитници не изглеждаха много ентусиазирани от идеята да застанат на пътя на двутоново парче скала, устремено към тяхната врата. И затова услужливо му правеха път да мине, оставяйки техния вратар сам да се оправя със ситуацията.
В дни като този, често събитията около игрището се случва да са по-интересни от тези на него. Къде някой ще преджоби някого сред публиката, под одобрителните погледи на околните и бурните овации на целия отсамен сектор на трибуните (които определено не се връзваха със съответстващите събития на терена); къде някой ще продаде на разсеяните зрители престарели банички с месо със съмнителен произход... Абе въобще, струва си да се отиде на такъв мач.
...
Една колесница профуча по неравната горска пътека, като подскачаше всеки път, щом колелата й преминеха през кривите коренища на дърветата. Камшикът на кочияша изсвистя над главите на изплашения впряг. Плющенето прозвуча като подходящ акцент в тътена на бурята над главите им.
Зад тях, и то съвсем наблизо, бързо ги застигаха трима закачулени конници.
В нощи като тази хората вършат злини. Е, и добрини, разбира се. Но повече злини.
...
В нощи като тази вещиците излизат навън.
Всъщност не отиват много надалеч. Не им допада храната по чуждите краища, нямат доверие на водата и шаманите винаги първи заемат шезлонгите. Но луната вече разгонваше дрипавите облаци, резливият въздух беше изпълнен с шепот и се долавяше повей на магия.
На срещата си горе в леса вещиците разговаряха:
— Във вторник имам да бавя бебе — каза едната. Изпод шапката й се подаваха бели къдрици, толкова гъсти, сякаш имаше шлем на главата. — Малкото на нашия Джейсън. Свободна съм в петък. Побързай с чая, скъпа. Пресъхнала ми е устата.
Най-младата участничка в триото въздъхна и пресипа врящата вода от котлето в малко чайниче.
Третата вещица я потупа снизходително по ръката:
— Доста добре го каза. Може би още малко трябва да поработиш върху дрезгавия шепот, нали така, Лельо Ог?
— Много полезно нещо е дрезгавият шепот — забързано отговори Леля Ог. — И виждам също така, че старата Уимпър, мир на праха й, те е понаучила да си кривиш очите точно като вещица.
— Да, да. Добро кривогледство докарваш — съгласи се Баба Вихронрав.
Младата вещица, която се казваше Маграт Чеснова, си отдъхна. Тя боготвореше Баба Вихронрав. Из планините Овнерог се носеше мълвата, че госпожа Вихронрав не одобрява нищо особено много. Щом и тя казваше, че Маграт добре си криви очите, значи те със сигурност гледаха към собствения й нос.
За разлика от магьосниците, които най-много от всичко обичат сложната йерархия, вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване. Лична работа на всяка беше да си вземе момиче, за да го обучи да се грижи за нейния район, когато тя умре. По природа вещиците не са стадни същества и не обичат компания. Особено пък компанията на други вещици. Те определено нямат свои водачи.
Баба Вихронрав беше най-високо уважаваната измежду водачите, които вещиците нямаха.
Ръцете на Маграт леко потрепваха, докато приготвяше чая. Тя, разбира се, беше много благодарна на шанса си, но въпреки това беше изпитание за нервите й да започне кариерата си като селска вещица между Баба и от другата страна на гората — Леля Ог. На Маграт принадлежеше идеята да създадат местно Сборище. Струваше й се, че е някак си по-окултно. За нейна изненада двете вещици се съгласиха или поне не протестираха особено много.
— Оборище? — попита Леля Ог. — За какво да се събираме в обора?
— Тя има предвид Сборище, Гита — обясни Баба Вихронрав. — Нали разбираш, както едно време. Сбирка.
— А, да се поразкършим ли? — обнадежди се леля Ог.
— Никакви танци! — предупреди Баба. — Не се занимавам с такива работи. Нито пък с пеене, с жизнерадостни дивотии или мазотене с помади, белила и други подобни.
— Добре ще ти се отрази да поизлезеш малко — дружелюбно отговори Леля.
Маграт остана разочарована заради танците и почувства облекчение, задето не сподели една-две други идеи, които й се въртяха из главата. Порови в торбата, която беше донесла. Днес беше първият й Сабат и беше твърдо решена той да протече правилно.
— Иска ли някой курабийка? — попита тя.
Баба огледа строго курабийката си, преди да я захапе. Маграт я беше опекла във форма на прилеп. Очичките бяха направени от стафидки.
...
Впрягът изскрибуца сред дърветата на края на гората, удари се в камък и за секунди се наклони опасно на две колела, изправи се отново в противоречие с всички закони на равновесието и отмина с трясък. Но сега напредваше видимо по-бавно. Склонът го теглеше назад.
Кочияшът, изправен на капрата, сякаш бе водач на бойна колесница. Махна перчема от очите си и се взря в мрака напред. Никой не живееше из този край, в самото лоно на планините Овнерог, но въпреки това той съзря светлинка отпред. По божията милост на пътя му имаше светлина.
Една стрела се заби в покрива на колесницата зад него.
...
В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора — поне онези на възраст под шейсет години, — Верънс не беше обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата се нареждат някак си. И подобно на повечето хора от зората на времето до днес той беше мъртъв.
Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър с кинжал, забит в гърба.
Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото беше свикнал да мисли като за своя личност, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше за собственото му тяло, остана да лежи на пода.
Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.
Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.
На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса, се състоеше само от кости.
Когато умре, човек започва инстинктивно да разпознава някои работи.
— ДОБЪР ВЕЧЕР.
Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към който думата „ръст“ е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата „дълбочина“ би била уместна.
— Аз съм кралят, имай го предвид — натърти той.
— "БЯХТЕ", ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.
— Какво? — излая Верънс.
— КАЗАХ "БЯХТЕ". НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.
Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.
И като стана дума, Верънс също се тревожеше за доста неща. Но разнообразните сигнали, които си пробиваха път през присъщата му налудничаво храбра тъпота, го караха да мисли, че в каквото и царство да беше попаднал в момента, той не беше негов владетел.
— Значи ти си Смърт, приятелче? — предположи той.
— ИМАМ МНОГО ИМЕНА.
— И кое от тях използваш в момента? — попита Верънс с намек за уважение. Около тях като привидения се суетяха хора, по-точно доста от хората се суетяха през тях.
— А, значи Фелмет го е направил — разсеяно добави кралят, като гледаше към човека, който надничаше с безсрамна наслада откъм върха на стълбището. — Казваше ми татко никога да не го пускам зад гърба си. Защо не се чувствам бесен?
— ЗАРАДИ ЖЛЕЗИТЕ — късо обясни Смърт. — АДРЕНАЛИН И ТАКА НАТАТЪК. И ЕМОЦИИТЕ. ВЕЧЕ ГИ НЯМАШ. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ Е ОСТАНАЛО, Е САМО МИСЪЛТА. — Очевидно високата фигура стигна до някакво решение. — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНО — промърмори той, очевидно на себе си, — НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КОЙ СЪМ АЗ, ЧЕ ДА СЪДЯ?
— Наистина кой?
— МОЛЯ?
— Казах кой си наистина?
— Я ДА МЛЪКВАШ...
Смърт постоя с наведен на една страна череп, сякаш вслушан във вътрешния си глас. Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не беше изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никога през целия си живот не се бе чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.
Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.
Но Верънс винаги беше живял само за настоящето. Поне до този момент. Смърт въздъхна.
— ДОПУСКАМ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТИ Е СПОМЕНАВАЛ НИЩО ПО ВЪПРОСА? — предположи той.
— Я повтори?
— ИМАЛ ЛИ СИ НЯКАКВИ ПРЕДЧУВСТВИЯ? СТРАННИ СЪНИЩА? ПОБЪРКАНИ ГАДАТЕЛКИ ДА СА КРЕЩЕЛИ НЯКАКВИ СЛОВА ЗАД ГЪРБА ТИ НА УЛИЦАТА?
— За какво? За умиране?
— НЕ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ. БИ БИЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ГО ОЧАКВАМЕ ОТ ТЯХ — кисело отбеляза Смърт. — ВСИЧКАТА РАБОТА НА МЕНЕ ОСТАВЯТ.
— Кой? — объркано попита Верънс.
— СЪДБАТА. ОРИСТА. И ОСТАНАЛИТЕ. — Смърт прегърна краля през раменете. — ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕАЛНОСТТА ТИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛА ДА СТАНЕШ ПРИЗРАК.
— О.
Верънс погледна към своето… тяло, което си изглеждаше съвсем материално. След това обаче някой премина през него.
— НЕ СЕ РАЗСТРОЙВАЙ.
Верънс наблюдаваше как благоговейно отнасят собствения му вкочанен труп.
— Ще опитам.
— БРАВО.
— Не мисля обаче, че ще успея да се справя с белите чаршафи и дрънчащите вериги. Трябва ли да обикалям, да стена и да вия?
Смърт вдигна рамене.
— ИСКА ЛИ ТИ СЕ?
— Не.
— В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, АКО БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, НЯМАШЕ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ ЗА ТОВА. — Смърт измъкна пясъчен часовник от гънките на тъмната си роба и се вторачи в него. — А СЕГА НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.
— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.
Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.
— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!
Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.
— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.
Смърт се извърна към него.
— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.
— Хубаво.
— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.
— А колко дълго ще бъде в действителност?
— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.
— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.
— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.
— Добре де, а как да науча?
— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.
— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?
— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.
— Мразя котки.
Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.
— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?
— Всъщност да.
Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!
Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, а това си беше истински депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си беше излочил* много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.
[* Лоченето е същото като пиенето, но разплискваш повече наоколо.]
Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветваше му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.
— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ -подметна Смърт.
— А? — каза разсеяно Верънс.
— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?
Но Верънс беше изчезнал през стената.
— А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заяде се Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.
— ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.
Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.
Като крал той беше свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.
Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…
После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна на една педя в камъка.
След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.
Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да се добави и язденето. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.
Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.
— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.
...
Баба Вихронрав замръзна с втората курабийка на половината път към устата си.
— Нещо приближава.
— Подсказа ти го собственият ти вътрешен глас ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.
— Подсказаха ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.
Старата Уимпър беше прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.
Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.
— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.
Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.
— От какво се страхуват? — смънка Маграт.
— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.
Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.
Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен израз на лицето.
— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.
Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.
В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепваха на вятъра.
Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.
Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблесна изпод подгизналия му плащ, когато изтегли меча си.
Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.
— Дай ми го!
Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.
— Не — отговори от принципни съображения.
Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.
— Вие вещици ли сте? — попита.
Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.
— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?
— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.
Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:
— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.
— Млъквай!
— Но би било ужасно лоша поличба да…
— Трябва ли да повтарям?!
— Сър.
Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.
Водачът се ухили на Баба, която не беше помръднала и мускул.
— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.
— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.
Мъжът вдигна меча си. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.
— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.
Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.
— Може би просто не си бил наясно в какво се целех — прошепна. — Майка на нощта, как пък не!
Войникът, който се беше опитал да възпре началника си, гледаше с ням ужас окървавения кинжал в ръката си и отстъпваше механично назад.
— Аз… аз… аз не можех да го допусна. Той не трябваше да… Не е.. не е правилно — заекна той.
Тукашен ли си, млади момко? — попита Баба.
Човекът се отпусна на колене.
— От Бесния Вълк съм, г’спожо, — отговори. Погледът му се върна върху тялото на поваления капитан. — Сега ще ме убият! — завайка се.
— Ти просто стори това, което считаше за правилно — успокои го Баба.
— Не съм станал войник за това. Не и за да обикалям и да убивам хора.
— Точно така. Ако бях на твое място, щях да стана моряк — каза Баба замислено. — Да, морска кариера. И бих започнала колкото е възможно по-скоро. Всъщност още сега. Бягай, човече! Бягай към морето, където не остават следи. Обещавам ти дълъг и успешен живот. — Тя се замисли за момент и добави: — Най-малкото по-дълъг, отколкото ако продължаваш да се мотаеш наоколо.
Войникът се надигна, изгледа я със смесица от благодарност и страхопочитание и изчезна в мъглата.
— Ще ни каже ли някой най-после за какво беше всичко това? — обърна се Баба към третия човек. Към мястото, където третият човек беше стоял.
Трите вещици дочуха отдалечаващ се тропот на копита, който бързо заглъхна в торфа. Леля Ог се приближи с накуцване.
— Бих могла да го хвана — предложи тя. — Как мислиш?
Баба поклати глава. След това приседна на един камък и се загледа в детето в ръцете си. Беше момченце, не повече от двегодишно, голичко под одеялото. Тя го полюля разсеяно и се втренчи в нищото.
Леля Ог разгледа двата трупа със самочувствието на човек, у когото смъртта не всява страх.
— Тримата конници може да са били бандити — каза с трепет в гласа Маграт.
Леля поклати глава.
— Странна работа. И двамата носят един и същ герб. Две мечки на щит в черно и златно. Някой да знае какво означава това?
— Това е гербът на крал Верънс — обясни Маграт.
— А кой е той? — попита Баба Вихронрав.
— Той управлява тази страна.
— А, този крал ли... — каза Баба с пренебрежение.
— Войниците на краля да се избиват един друг…Не виждам никакъв смисъл в това — учуди се Леля Ог. — Маграт, я иди да огледаш колесницата.
Най-младата от трите вещици надникна вътре и се появи с голяма торба в ръце. Изтръска я и нещо тупна с глух звук на земята.
Бурята беше отшумяла към другата страна на планината и влажната луна разпръскваше деликатна светлина върху подгизналата пустош. Тя се отразяваше с мек блясък в това, което без никакво съмнение беше изключително важна корона.
— Но това е корона! — възкликна Маграт. — Вижте, има си всичките заострени нещица отгоре.
— О, боже — промърмори Баба.
Детето изгука в съня си. Баба Вихронрав не обичаше да поглежда бъдещето, но в момента усещаше как бъдещето се е втренчило в нея.
Изражението му никак не й се понрави.
що ми се струва, че целия ми живот минава в
"В нощи като тази..." ?!? Не целия, естествено, повечето...
умееш да готвиш вкусно с малко продукти...
цитирай"В нощи като тази..." ?!? Не целия, естествено, повечето...
умееш да готвиш вкусно с малко продукти...
2.
анонимен -
виж кво сига щи кажа..
15.01.2010 13:55
15.01.2010 13:55
хич не умееш да готвиш вкусно, щот на мен само ми замириса, пък не е ли да го изям ам ам в големия си търбух хъхъ
бъзикам те "ма", бъзикам те..
"В дни като този, често събитията около игрището се случва да са по-интересни.." от тези в мислите ми хъхъ, а купих си нови маратонки, демег подариха ми нови марИйкиниТОННКИ :)
готин ден човеко во веко :p
цитирайбъзикам те "ма", бъзикам те..
"В дни като този, често събитията около игрището се случва да са по-интересни.." от тези в мислите ми хъхъ, а купих си нови маратонки, демег подариха ми нови марИйкиниТОННКИ :)
готин ден човеко во веко :p
Важното е да мирише приятно, хъ-хъ :-)
цитирайПовечето хора изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва."
цитирайЧесто са най-важните. И най-пропусканите.
цитирай
6.
анонимен -
Боже
18.01.2010 16:41
18.01.2010 16:41
Какво общо има това с раздел спорт? Кои са тия малоумни модератори, които одобряват постингите?
цитирайКакво да ти кажа.
Първо, моля представи се. Анонимен, без име, а има претенции към модераторите? Ти някакъв самоназначил се модератор ли си, педантично интернет-ченге ли, нечий натегач ли, що ли...
Второ, не четеш. Първия параграф на всеки пост и ОСОБЕНО линковете. Все им викам: хора, линковетеее! :-)
Особено първия линк отдясно.
Мързел те гони? ОК, добре. Копирам ти го тука, да знаеш какво да четеш, че да ти се изЯсни. Спокойно, не е много дълго:
http://spasunger.blog.bg/sport/2007/05/02/.66001
Въпроси други някакви?
Ps. А къде трябваше да е блога според теб? Предложения? Или може би настояваш да не бъде "одобрен" и да се изтрие? Не ти разбирам проблема.
Всъщност, знаеш ли какво. Не ми отговаряй. Ако имаш желание да дадеш някакъв принос към блога, добре дошъл. Открий си акаунт в блог-бг и ме добави, може пък да се зачетеш и да ти хареса.
цитирайПърво, моля представи се. Анонимен, без име, а има претенции към модераторите? Ти някакъв самоназначил се модератор ли си, педантично интернет-ченге ли, нечий натегач ли, що ли...
Второ, не четеш. Първия параграф на всеки пост и ОСОБЕНО линковете. Все им викам: хора, линковетеее! :-)
Особено първия линк отдясно.
Мързел те гони? ОК, добре. Копирам ти го тука, да знаеш какво да четеш, че да ти се изЯсни. Спокойно, не е много дълго:
http://spasunger.blog.bg/sport/2007/05/02/.66001
Въпроси други някакви?
Ps. А къде трябваше да е блога според теб? Предложения? Или може би настояваш да не бъде "одобрен" и да се изтрие? Не ти разбирам проблема.
Всъщност, знаеш ли какво. Не ми отговаряй. Ако имаш желание да дадеш някакъв принос към блога, добре дошъл. Открий си акаунт в блог-бг и ме добави, може пък да се зачетеш и да ти хареса.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
