Постинг
18.01.2010 15:19 -
Усещане за крал
 |
 |
"Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт." ... |
so_sick - Ankh_Morpork 0 - 11
sick - Ankh 0 - 11
|
|
Спомняте ли си О, Бога на махмурлука? Да, онзи, който се изяви като доста полезен отборен играч в предната история за Дядо Прас. Е, същият сега предвожда отбора на Повръщачите в най-долната селска дивизия на шампионата на Диска. Анкх игра срещу тях през уикенда и буквално ги размаза с кошмарния резултат 11:0 - като гост.
Вероятно една от многото причини Повръщачите да са толкова неадекватни на футболния терен е хроничният им махмурлук. Не казвам алкохолизъм - това е друго. Говорим за махмурлук. След като има бог на виното и съответната му свита от валкирии, пиволейци и винопийци, защо да няма и съответно бог на махмурлука. Или по-точно О, Боже на махмурлука. Защото първите думи, с които се събужда сутрин, са "О, боже мой!...."
Поредната разгромна победа затвърди лидерската позиция на Анкх в шампионата, където момците на Смърт вече имат главозамайващата голова разлика 25-0 след само три мача. Красноречиво, нали?
...
Крал Верънс гледаше миналото с объркани чувства.
— Можеш ли да ме видиш? — попита той.
— О, да. Доста ясно при това, бих казал — отговори странният глас зад гърба му.
Верънс озадачено вдигна вежди. Да бъдеш призрак изискваше чувствително повече умствено напрежение, отколкото му бе нужно приживе. Той се беше справял изненадващо добре през последните четирийсетина години, без да му се налага да разсъждава повече от веднъж-дваж дневно, а сега вършеше този нелек труд през цялото време,
— Аха, Значи и ти си призрак.
— Браво, много добро попадение!
— Досетих се заради главата, дето си я държиш под мишница — доволен от находчивостта си, отвърна Верънс. — Насочи мислите ми в правилната посока.
— О... Притеснява ли те? Мога да си я нахлупя обратно, ако те дразни — услужливо предложи възрастният призрак. Протегна свободната си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Чампот, крал на Ланкър.
— Верънс. И аз... — Той сведе поглед, за да разгледа по-внимателно чертите на лицето на другия, и добави: — Не си спомням да съм виждал портрета ти в Дългата галерия…
— О, нея я построиха по-късно — махна пренебрежително с ръка Чампот.
— А ти откога си тук?
Чампот протегна надолу ръка и замислено се почеса по носа.
— От около хиляда години може би — каза със сянка на самодоволство в гласа. — Като човек и като призрак.
— Хиляда години!
— Фактически аз построих замъка. Тъкмо го бяхме боядисали и отвътре, племенникът ми взе, че ми отсече главата, докато спях. Просто не мога да ти опиша колко ми докривя от тая работа.
— Но… хиляда години… — повтори немощно Верънс.
Чампот го подхвана за лакътя.
— Е, не е толкова зле — довери му, докато разхождаше сащисания крал по двора. — В доста отношения е дори по-хубаво, отколкото да бъдеш жив.
— Ще да са ужасно необичайни отношения, значи! — сопна се Верънс. — На мене ми харесваше като бях жив!
Чампот му се ухили с разбиране.
— Скоро ще свикнеш, не се бой.
— Ама аз не искам да свиквам!
— Имаш мощно морфогенно поле, затова е — отбеляза Чампот. — Мога да го почувствам оттук. Аз обръщам внимание на тия неща. Да. Изключително мощно, бих казал.
— Това пък какво е?
— Никога не съм бил силен в приказките. Винаги ми се е струвало по-лесно да ударя някого с нещо, вместо да му приказвам. Но доколкото схващам, всичко се свежда до това колко жив си бил. Когато си бил жив и здрав, искам да кажа. Нещото се нарича… — направи пауза той — животинска жизненост. Да, точно тъй беше. Животинска жизненост. Колкото повече от нея имаш, толкова по-дълго оставаш себе си, след като се превърнеш в призрак. Предполагам, че ти си бил сто процента жив приживе.
Въпреки нежеланието си Верънс се почувства поласкан.
— Стараех се да не оставам без работа — отговори.
Двамата крале преминаха с отмерена стъпка през стената и влязоха в Голямата зала, която понастоящем беше празна. Видът на грубите кръстокраки маси отключи автоматична реакция у Верънс.
— Как решаваме проблема със закуската? — попита той.
Чампот го изгледа изненадано.
— Ние не закусваме — отговори. — Ние сме призраци.
— Ама аз съм гладен!
— Не, всъщност не си. Всичко е просто плод на твоето въображение.
От кухнята се дочу потракване на съдове. Готвачите вече бяха станали и по липса на други инструкции приготвяха обичайното за замъка сутрешно меню. Познати аромати се носеха из въздуха току под опушения свод, който отвеждаше към кухнята.
Верънс подсмръкна.
— Наденички — замечтано произнесе той. — Бекон. Яйца. Пушена риба. — Загледа се в Чампот. — Кървавица — прошепна.
— Ти всъщност дори нямаш стомах — отбеляза възрастният призрак. — Всичко става единствено в съзнанието ти. Силата на навика, разбираш ли. Само си мислиш, че искаш да ядеш.
— Аз "мисля", че умирам от глад?
— Да, но така или иначе не можеш дори да докоснеш храната — внимателно обясни Чампот. — Нищо не можеш да пипнеш.
Верънс приседна на една от пейките, като внимаваше да не потъне през нея, и обгърна с длани главата си. Беше чувал, че смъртта е лошо нещо. Просто досега не си беше давал сметка колко лошо беше всъщност.
Той жадуваше за отмъщение. Искаше да се измъкне от този ужасен замък и да намери сина си. Но истински го плашеше фактът, че това, което му се искаше най-много от всичко на света, беше поднос пържени бъбречета.
...
Влажна зора наводни пейзажа, озари бойните кули на замъка Ланкър, атакува караулното помещение и най-накрая проникна през капаците на прозорците.
Дук Фелмет унило се взираше в мократа гора. Наоколо имаше толкова много от нея!… Не че лично той имаше нещо против дърветата като такива, просто гледката на толкова много дървета на едно място му се струваше безкрайно депресираща. Продължаваше да му се иска да започне да ги брои.
— Наистина, любов моя — каза.
Дукът извикваше у хората представа за някакъв вид влечуго, вероятно от тези, които обитават вулканични острови, помръдват веднъж дневно, притежават рудиментарно трето око и мигат по веднъж месечно. Той самият считаше себе си за цивилизован мъж, далеч по-приспособен към сухия въздух и яркото слънце на някой по-добре организиран климат.
От друга страна, разсъждаваше той, може би е прекрасно да бъдеш дърво. Дърветата нямат уши, беше категоричен по въпроса. И освен това изглежда се справяха някак и без свещеното тайнство на брака. Мъжките дъбове — беше го видял с очите си — просто разпръскваха полена си и бризът го понасяше. Работата по отглеждането на жълъдите — освен ако не се наричаха дъбови ябълки, не, със сигурност бяха жълъди — се случваше някъде другаде…
— Да, съкровище мое — повтори той.
Да-а, дърветата всичко си бяха измислили. Дук Фелмет хвърли последен поглед към зеленото покривало на леса. Егоистични копелета.
— Разбира се, скъпа моя.
— Какво? — попита дукесата.
Дукът се поколеба, като отчаяно се опитваше да превърти назад в главата си монолога й от последните пет минути. Чул бе нещо, свързано с това, че бил половин мъж и… нарочно се преструвал на нерешителен. И със сигурност беше дочул оплакване от студа, царящ в замъка. Да, вероятно това беше. Е, тия окаяни дървета поне веднъж можеха да влязат в употреба.
— Ще наредя да отсекат няколко и да ги донесат право тук, любима моя — обясни той.
Лейди Фелмет за миг загуби дар слово. А това беше събитие за отбелязване в календара. Тя беше едра, внушителна жена и създаваше у хората, които се сблъскваха за пръв път с нея, впечатлението, че виждат пред себе си галеон, плаващ с пълна мощ. Ефектът се подсилваше от злощастната й вяра, че червеното кадифе й отива. То не подчертаваше характера й, а беше в абсолютна хармония с него.
Дукът често размишляваше върху щастливия си жребий с избора на съпруга. Ако не беше двигателят на нейната амбиция, той и досега би бил просто поредният местен лорд с нищо друго за вършене освен лова, пиенето и упражняването на своите droit de seigneur*. Вместо това сега беше само на крачка от трона и скоро щеше да бъде законен монарх на земите, докъдето му поглед стигаше.
Като се има предвид, че докъдето му се простираше погледът, той виждаше само дървета.
[* Каквото и да означаваше това. Така и не се беше намерил някой, готов да му го обясни. Но със сигурност беше нещо, което добрият феодален владетел следва да върши и — той беше почти убеден в това — се нуждаеше от редовно упражняване. Представяше си го като някакво голямо рунтаво куче. Той определено смяташе да си вземе куче и да го упражнява, както си му е редът.
Droit de seigneur или jus primae noctae е правото на първа брачна нощ. В средновековна Европа владетелят на земята е разполагал с правото да преспи с булката на всеки свой васал през първата нощ след сватбата.]
Дукът въздъхна.
— Какво искаш да насечеш? — ледено попита лейди Фелмет.
— О, дърветата.
— Какво общо имат с това дърветата?
— Ами-и… толкова са много — отговори прочувствено дукът.
— Не променяй темата!
— Извинявай, сладка моя.
— Тъкмо казвах — как може да си толкова глупав, та да ги оставиш да ти се изплъзнат? Аз ти обяснявах, че оня слуга е прекалено лоялен. Не можеш да имаш доверие на подобни хора.
— Не, любов моя.
— По някаква случайност да си изпратил хора след тях?
— Пратих Бенцен. И двама стражи.
— О.
Дукесата направи пауза. Капитанът на личната гвардия на дука, Бенцен, по настървението си на убиец можеше да се мери с побъркана мангуста. Подразни я усещането, че за момент е лишена от възможността да уличи в грешка съпруга си, но успя да се измъкне грациозно от Ситуацията.
— Нямаше да се налага да го пращаш след бегълците, ако ме беше слушал овреме. Но ти никога не ме слушаш.
— Какво не правя, страст моя? — прозя се дукът.
Изминалата нощ беше дълга. Вилня гръмотевична буря с излишно драматични размери, а след това на главата му се беше стоварила всичката тая объркана история с кинжалите.
Споменахме, че дук Фелмет беше само на една крачка от трона. Въпросната крачка се беше случила на върха на стълбището, което водеше към Голямата зала. Крал Верънс се беше строполил в подножието му само за да се наниже, в противоречие с всички вероятностни закони, на своята собствена кама.
Неговият личен знахар беше обявил, че смъртта е настъпила в резултат на естествени причини. Преди това Бенцен отиде да консултира човека и да му обясни, че падането по стълбище с кинжал, забит в гърба, всъщност е болест, причинена от неразумно отваряне на устата.
Няколко кралски телохранители, които явно не дочуваха добре, вече бяха прихванали заболяването. Нощес се беше разразила нещо като малка епидемия...
Тръпки полазиха по гърба на дука. Детайлите от изминалата нощ изникваха едновременно замъглени и ужасяващи в ума му.
Той се опита да убеди сам себе си, че всички неприятности са отминали и вече разполага с кралство. Не че беше кой знае какво — предимно дървета, като се поогледа човек, но все пак си беше кралство и той си имаше корона.
Стига само да успееше да я намери...
Замъкът Ланкър беше построен върху една издадена скала от архитект, който явно беше чувал за Горменгаст*, но не бе разполагал с нужния бюджет. Въпреки това човекът явно се беше постарал — наслагал беше преоценени назъбени кули, досущ като излезли от калъп, подземия, купени на сметка, колонади, амбразури и бойници, водоливници, островърхи кули, вътрешни дворчета, караулни помещения и тъмници. Почти всичко, от каквото един замък има нужда, с изключение може би на стабилни основи и хоросан, който да не се отмива от първия по-силен дъжд.
[* Горменгаст е вълшебен древен замък от едноименната трилогия на Марвин Пийк.]
Замъкът шеметно се беше надвесил над разпенената бяла вода на река Ланкър, която мрачно тътнеше хиляда стъпки по-надолу. От време на време късчета мазилка падаха в нея.
Въпреки че беше малък, замъкът разполагаше с хиляди места, където да се скрие корона...
Дукесата профуча край него, за да си намери да ругае някого другиго, и остави лорд Фелмет да съзерцава унило пейзажа. Започваше да вали.
...
Наред с разигралите се събития някой гръмовно почука на портите на замъка. Това сериозно разстрои дворцовия вратар. Той играеше в топлината на кухнята „Черен Петър“ с дворцовия готвач и дворцовия шут.
Вратарят изръмжа и се изправи.
— Тропа се отвъд.
— Къде отвъд? — попита Шутът.
— Отвъд портата, глупако.
Шутът притеснено го изгледа.
— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?
Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.
— Какво е Зен?
Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Без да се замисли, той обясни:
— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.
— Я пак повтори? — подозрително каза готвачът.
Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го беше върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът беше прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да си върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.
Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.
— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.
Готвачът се успокои.
— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.
Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.
Кой тропа отвъд? — изръмжа той.
Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.
— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.
— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.
— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещиците са излезли!
Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…
...
— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.
— Вещици! — извика дукесата.
Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!...“
А хората със свръхестествен усет…
...
— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.
— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.
— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.
— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!
— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяваше каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и вече можеш да считаш, че си я загазила.
— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.
— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!
— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.
Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.
— Да, но идеята е… — започна Маграт.
— Идеята е — прекъсна я Баба, — че хората ще дойдат да го търсят. Ще ровят. Сериозни хора. Ще търсят сериозно. Търсене от вида на „събори-стените-на-къщата“ и „подпали-сламения-покрив“.
— И?…
— Куко ми пави малкия касавец?
— …И освен това, Гита, убедена съм, че всички ще се почувстваме далеч по-добре, ако престанеш да гукаш по този начин! — сопна се Баба.
Можеше да усети как й се опъват нервите. Винаги я хващаха нервите, когато не беше сигурна какво да предприеме. Междувременно се бяха пренесли в колибата на Маграт и обстановката започваше да я дразни, защото домакинята вярваше в мъдростта на Природата и в елфите, и в лековитата сила на цветовете, и в кръговрата на сезоните, и в какви ли не други неща, с които Баба Вихронрав не желаеше да си има вземане-даване.
— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?
— Просто отбелязах, че следва да поразсъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.
— Е? — подкани Маграт.
Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.
— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.
— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.
— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.
— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?
Обмислиха казаното в пълно мълчание.
— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…
— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.
Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:
— Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?
— Сигили* — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.
[* Сиглите са художествени символи, свързани с идеята, че божествата и духовете могат да бъдат призовавани и контролирани. Използват се в религиозните практики. Терминът идва от латинското „sigilum“, което означава „запечатвам“.]
— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?
— "Модерни" — натърти Баба Вихронрав и изсумтя неодобрително. — Когато аз бях млада вещица, имах само една буца восък и две карфици, но и на толкова бях доволна. Самички трябваше да си правим баенето в ония дни.
— Ех, да, много вода изтече оттогава — мъдро заключи Леля Ог и подруса приспивно бебето.
Леля Ог се беше омъжвала три пъти и управляваше племе от деца и внуци, пръснато из цялото кралство. Разбира се, на вещиците не беше "забранено" да се омъжват (за разлика от магьосниците, които губеха магическите си способности, ако се забъркат в... ами, нали знаете). Баба неохотно трябваше да се съгласи с този факт. Изключително неохотно. Тя отново изсумтя неодобрително. Това беше грешка от нейна страна.
— Каква е тая миризма? — рязко попита тя.
— Ах… — Леля Ог предпазливо отмести бебето. — Смятам да попитам Маграт дали няма някакви чисти пешкири.
Баба Вихронрав остана сама. Почувства се объркана, както човек обикновено се чувства, оставен сам в чужда стая да се бори с подтика да стане и да разрови книгите в библиотеката над скрина или да провери дали се е събрал прах на поличката над камината. Тя повъртя още малко короната в ръце. Отново й създаде усещането, че е по-голяма и по-тежка, отколкото беше в действителност.
Улови отражението си в огледалото над камината и сведе поглед надолу към короната. Беше изкушаващо. Направо я молеше да пробва как ще й стои. Е, добре де, защо пък не? Огледа се, за да се увери, че другите две вещици ги няма наоколо, след това с едно-единствено движение свали със замах шапката и постави короната на главата си.
Стана й. Баба гордо се изпъчи и величествено размаха ръка по посока на огнището.
— Много добре го мога това. — Махна с пренебрежение към дядовия часовник. — Резни му главата — нареди тя и се усмихна зловещо.
И замръзна, когато чу крясъците, тропота на коне, смъртоносното свистене на стрели и влажния нисък звук на копие, забило се в плът. Атака след атака отекваха в черепа й. Меч срещаше щит или меч, или безжалостно — кост. Години прелетяваха през ума й само за миг. Имаше времена, когато короната лежеше забравена сред мъртъвци или висеше на някой клон. Но винаги се намираше ръка, която отново я вдигаше, за да я постави на кадифена възглавничка…
Баба изключително предпазливо повдигна короната от главата си — нужно беше усилие на волята, на короната не й харесваше да бъде сваляна — и я положи на масата.
— Значи такова било усещането да си крал? — кротко каза тя. — Чудя се защо всички се натискат да получат работата?
— Да ти сипя ли захар? — попита Маграт зад гърба й.
— Трябва да си роден глупак, за да искаш да станеш крал — коментира Баба.
— Моля?
Баба се обърна.
— Не те видях да влизаш. Какво ме пита?
— Искаш ли захар в чая си?
— Три лъжички — бързо отговори Баба.
Едно от житейските й разочарования беше, че въпреки всичките си усилия тя навлизаше във върха на професионалните си умения с тен като розова ябълка и с всичките си зъби в устата. Никакви ласкателства не можеха да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Големите количества захар не успяваха да повредят зъбите й, а само като че ли й придаваха неукротима енергия. Тя дори се беше консултирала с един магьосник по въпроса и той й беше обяснил, че всичко се дължи на метаболизма й. Това й позволяваше да усеща леко превъзходство по отношение на Леля Ог, която вероятно през живота си не беше виждала жив метаболизъм.
Маграт прилежно изсипа в чашата три препълнени лъжички. Прекрасно би било, умислено си каза тя, ако хората понякога казваха и „благодаря“.
Усети, че короната я съзерцава.
— Усещаш го, нали? — попита Баба. — Нали ти казвах? Короните съобщават за себе си!
— Ужасно е.
— Не, не е. Тя се държи по този начин, защото такава й е природата. Тя не е виновна.
— Но това е магия!
— Просто е това, което е — повтори Баба.
— Опитва се да ме накара да я сложа на главата си — възкликна Маграт, като отблъсна във въздуха невидима сила с ръка.
— Така правят, да.
— Но аз ще проявя твърдост!
— И аз тъй си помислих — отговори Баба с внезапно появило се дървено изражение на лицето си. — Какво прави Гита?
— Къпе бебето в легена — разсеяно произнесе Маграт. — Но как може да се скрие нещо подобно? Какво ще стане, ако например я заровим някъде надълбоко?
— Язовци ще я изровят — отпаднало обясни Баба. — Или ще довтасат златотърсачи. Или дърво ще оплете корените си около нея, а след това буря та ще го събори и някой ще я вдигне и ще си я сложи…
— Освен ако не е някой здравомислещ като нас — отбеляза Маграт.
— Освен в такъв случай, да — съгласи се Баба, разглеждайки ноктите си. — Въпреки че при короните проблемът не е с поставянето им, а със свалянето им от главата.
Маграт пое короната и я заобръща в ръцете си.
— Дори не прилича много-много на корона.
— Ти понеже много корони си виждала — присмя й се Баба. — Станала си експерт по короните, естествено.
— Виждала съм достатъчно. Имат къде-къде повече скъпоценни камъни и кадифено парче отгоре — предизвикателно отговори Маграт. — А тая е просто някаква малка…
— Маграт Чеснова!
— Виждала съм! Беше по времето, когато ме обучаваше старата Уимпър…
— …мир на праха й…
— …мир на праха й, обичаше да ме взима със себе си в Тъп Бръснач или в Гъзголям или даже в Ланкър, когато в града идваха гастролиращи артисти. Тя много обичаше театъра. Там имат повече корони, отколкото можеш да си представиш. Въпреки че, забележи… — тя направи пауза, — … добрата старица ми обясни, че са направени от хартия, тенеке и други такива. И прости стъкълца вместо скъпоценни камъни. Но въпреки това изглеждаха по-истински, отколкото тая тука. Не ти ли се струва странно?
— Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт — обясни Баба. — Не че го одобрявам. И за какво се разхождат, ако мога да попитам, с корони на главите?
— Не си ли чувала за театър? — изуми се Маграт.
Баба Вихронрав, която никога не би признала невежеството си в каквато и да е област, не се поколеба и миг:
— О, да. Става дума за някое от онези, модерните неща.
— Добрата стара Уимпър обичаше да казва, че театърът е огледало на живота — поясни Маграт. — Твърдеше, че я ободрявал.
— Предполагам — стреля наслуки Баба, — ако е изигран добре, във всеки случай. Добри хора са играчите на театър, а?
— Така ми се струва.
— И обикалят из страната, казваш? — замислено продължи Баба, загледана към кухненската врата.
— Пътуват навсякъде. Точно в момента в Ланкър е пристигнала трупа. Така чух. Не съм била там, за да видя, защото знаеш… — Маграт сведе поглед. — Не е правилно сама жена да ходи по такива места.
Баба кимна. Искрено одобряваше подобни предразсъдъци, разбира се, докато никой не й намекнеше, че те биха могли да се отнасят до нея.
Тя забарабани с пръсти по покривката.
— Добре — каза накрая. — Защо не? Иди да кажеш на Гита да повие добре бебето. И без това отдавна не съм ходила на театър.
| 1. |  |
Ankh_Morpork | 3 | 3 | 0 | 0 | 26 | 0 | 26 | 9 | |
| 2. | |
FC VARBAN | 3 | 3 | 0 | 0 | 12 | 2 | 10 | 9 | |
| 3. |  |
Gabrovo - 2000 | 3 | 2 | 0 | 1 | 12 | 5 | 7 | 6 |
23.01.2010 13.25 Ankh_Morpork - FC VARBAN
Goliam teatar...
цитирайтова за нещата дето се опитват да приличат ...и т н...нещо ме озадачи, никак не го разбрах, ама много се смях, забавно звучи :))
да, иначе, веселба да става, супер е, и вещици да има - пак няма лошо :):)
уф, само убийства да няма..., тогава всичко е ок!!
цитирайда, иначе, веселба да става, супер е, и вещици да има - пак няма лошо :):)
уф, само убийства да няма..., тогава всичко е ок!!
Трябва малко по-дълбочко да бръкнем под повърхността на думичките (или ако щеш - под фустите на вещиците). ;-)
Мисълта на младата Маграт е, че театърът често изглежда по-реален от истинския живот, а фалшивите корони от тенеке и стъклени мъниста - по-великолепни и царствени от истинските, семпли корони без диаманти, но иначе направени от чисто злато. В този ред на мисли, не всичко, което блести, е злато... и не всичко, което лети, се яде. Необходимо е да се вгледаме в нещата и да вложим малко повече усилие... и ще различим истинското в живота.
По-ясно ли стана? :-)
цитирайМисълта на младата Маграт е, че театърът често изглежда по-реален от истинския живот, а фалшивите корони от тенеке и стъклени мъниста - по-великолепни и царствени от истинските, семпли корони без диаманти, но иначе направени от чисто злато. В този ред на мисли, не всичко, което блести, е злато... и не всичко, което лети, се яде. Необходимо е да се вгледаме в нещата и да вложим малко повече усилие... и ще различим истинското в живота.
По-ясно ли стана? :-)
Вглеждането като състояние на духа не изисква толкова услие, колкото питане, дори и да е любопитството, с което Мери поглежда опаковата страна на извезаното, там където са корените на лицевата, официализирана страна на стенния гоблен. Подобията в наподобяването са гротескни... Актьорите не винаги успяват да скрият това. И от дамата на трети ред . С перото от гмурец в чантата без диамантена закопчалка.
цитирайНо и това не е целта им. Те са там, за да ни забавляват и същевременно да ни изправят пред огледалото на самите нас. Да се надсмеем над себе си, а и да се разтоварим. Това важи и за дамата с перото, и за господина със смешните очила на втория ред, и за хлапето със захарното петле на първия ред (защото децата са най-големите почитатели. И винаги ръкопляскат първи).
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
