Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
22.01.2010 16:05 - Буците на живота
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 8773 Коментари: 26 Гласове:
12

Последна промяна: 22.01.2010 17:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Театърът е най-лошата част. Всичките тия хора, които си въобразяват, че са други хора, нереалните неща, дето се случват по сцената, пейзаж, който можеш да го продъниш с обувка…

Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаеха своите места. Светът явно се променяше с всеки ден. Не беше редно чак толкова да се променя. Можеше като нищо да се побърка човек."

...  

Ankh_Morpork - Tamboerskloof   4 - 0
 
Ankh - TK   4 - 0

1 - 0  G Fleury 20
2 - 0  S Braspenning 36"
3 - 0  L Qiang 66"
4 - 0  FC Buj 84"

   

Анкх се изправи за осемнайсети път в историята си срещу стария познайник Тамбурсклоуф. Вече е ясна стартовата дата на единайсетото издание на приятелския турнир Псевдо Шампионска Лига и по традиция, двата отбора винаги правят един спаринг като последна подготовка за събитието, което ще ги държи заети през останалата част от редовния сезон.

Този път Анкх бяха в много добра форма и независимо, че техният съюзник се прочу с една невероятна серия от над 600 поредни минути без допуснат гол в шампионата, в приятелските си срещи ТК е доста по-непостоянен. Анкх се възползва от това по най-добрия начин и наказа по-силния си съюзник с една много престижна победа с 4:0. По два гола паднаха в двете части и макар че имаше две контузии, мачът премина в доста добро темпо и в приятелска обстановка, както си му е редът. И двата клуба продължават с пълен актив и без допуснат гол в съответните си дивизии, което не се е случвало от много време насам. Почти като приказка!

...
Както обикновено, Маграт беше омаяна. Театърът не представляваше нищо повече от няколко дължини боядисани чували, сцена, скована от дъски и положена върху ръждясали варели, и половин дузина дълги скамейки, подредени насред селския площад. Но същевременно сцената успяваше някак си да се превърне в Замъка, Друга част на замъка, Същата част малко по-късно, Бойното поле, а в момента беше Път, водещ извън града. Следобедът би бил прекрасен, ако не беше Баба Вихронрав.

След няколкото пронизващи погледа, които хвърли на тричленния оркестър, за да се опита да си изясни кой от трите инструмента всъщност е театърът, възрастната вещица накрая започна да обръща внимание и на сцената. Маграт не можеше да не усети, че на Баба й убягват някои фундаментални аспекти на театралното изкуство.

Точно в момента подскачаше яростно върху пейката.
— Той го уби — просъска тя. — Защо някой не направи нещо? Ама той го уби! Ей там, горе, пред очите на всички!

Маграт се вкопчи отчаяно в ръката на колежката си, за да й попречи да скочи на крака.
— Всичко е наред — прошепна. — Той не е мъртъв!
— Ти да не ме мислиш за лъжкиня, моето момиче? — сопна й се Баба. — Аз всичко видях!
— Виж, Бабо, това не е истинско…

Баба Вихронрав утихна замалко, но продължи да си мърмори под носа. Подозираше, че някой я прави на идиот.

Горе на сцената един мъж, увит в чаршаф, произнасяше драматичен монолог. Баба се заслуша за няколко минути, след което отново сръга Маграт в ребрата.
— Тоя сега какво иска? — настоя да разбере тя.
— Обяснява колко му е мъчно, задето другият човек умря — отвърна Маграт и се опита да смени темата, като добави бързо: — Ама нали има много корони?

Баба не позволяваше да бъде разсеяна така лесно.
— А той защо го уби тогава?
— Виж, малко по-сложно е… — отмаляло отговори Маграт.
— Срамота! — излая Баба. — А убитият нещастник още си лежи там!

Маграт хвърли умолителен поглед към Леля Ог, която преживяше ябълка и изучаваше сцената с настървението на учен-изследовател.

— Смятам… — бавно започна Леля. — Смятам, че всичкото това всъщност са преструвки. Глей, ами че той още диша.

Останалата част от публиката, която междувременно беше решила, че коментарите са част от представлението, като един се вторачиха в трупа на сцената. Трупът се изчерви.

— Виж му и ботушите — критично продължи Леля. — Един истински крал би се срамувал да носи подобни ботуши.

Трупът се опита да завре краката си зад картонен храст.

Баба почувства неясно удовлетворение от малката победа, извоювана над лагера на проводниците на лъжата и измамата, взе си ябълка от чантата на Леля Ог и загледа напред с подновен интерес. Нервите на Маграт се поотпуснаха, тя започна отново да се наслаждава на представлението. Но, както се оказа, не за дълго. Доброволното й отказване от неверието беше нарушено от глас, който произнесе:
А сега какво става?

Маграт въздъхна.
— Ами-и — осмели се тя, — той си мисли, че оня е принц, но всъщност той е другата кралска дъщеря, преоблечена като мъж.

Баба подложи актьора на дълъг изпитателен поглед.
— Това е мъж — обяви тя. — Със сламена перука. Прави си нарочно гласа писклив.

Маграт изтръпна. Тя знаеше нещичко за условностите в театъра. Беше се ужасявала точно от този момент. Защото Баба Вихронрав си имаше Възгледи.
— Да, ама — промълви нещастно — нали затова е Театър? Всичките жени се играят от мъже.
— Защо?
— Не е разрешено на жени да стъпват на сцената — плахо обясни Маграт. И стисна очи.

В действителност мястото вляво от нея не избухна в пламъци. Тя рискува и хвърли бегъл поглед по посока на Баба Вихронрав.

Баба кротко предъвкваше отново и отново все същото парче ябълка, а очите й не се отделяха от действието на сцената.

— Не го прави на въпрос, Есме — успокои я Леля Ог, която също беше чувала за Възгледите на Баба. — Това е добра пиеса. Струва ми се, че даже почна да ми просветва за какво се разправя.

Някой потупа Баба по рамото и един глас попита:
— Извинете, мадам, бихте ли била тъй добра да си свалите шапката?

Баба се извърна много бавно на пейката, сякаш задвижвана от скрити механизми, и подложи натрапника на диамантеносиния си стокиловатов поглед.
— Не — отсече тя.

Човекът обмисли позициите си.
— Добре — съгласи се накрая.

Баба се обърна и кимна към актьорите, които бяха спрели играта си и я наблюдаваха.
— Не разбирам в какво толкова сте се вторачили — изръмжа тя. — Продължавайте.

Леля Ог й подаде пликче.
Вземи си дъвчащ бонбон — предложи й тя.

Над сцената се възцари тишина, нарушавана единствено от колебливите гласове на актьорите, които продължаваха да хвърлят плахи погледи към наежената Баба Вихронрав, и звуците от безжалостно смучене на два дъвчащи бонбона.

Внезапно Баба произнесе с остър тон, който накара единия от актьорите да изпусне дървения си меч:
— Там има скрит човек, той им шепне непрекъснато нещо!
— Това е суфльорът — обясни Маграт. — Той им казва какво да говорят.
— А те сами не знаят ли?
— Изглежда, че забравят — горчиво отговори Маграт. — По някаква причина.

Баба сбута Леля Ог.
— Сега какво става? Защо всичките тия хора се появиха на сцената? И крале, и всякакви.
— Защото това е банкет — авторитетно обясни Леля Ог. — Правят го заради мъртвия крал, оня с ботушите, ако го помниш, въпреки че той сега се преструва на войник. И всички държат речи колко добър е бил кралят и се чудят кой ли го е убил.
— Чудят ли се? — мрачно попита Баба. Погледът й шареше по членовете на трупата в търсене на убиеца.

Тя обмисли проблема.

След това се изправи.

Черната й пелерина се развя като крилете на ангела на отмъщението, дошъл да донесе избавление на света от всичката глупост, преструвки, измама и фалш. Дори изглеждаше някак си по-едра от обичайно. Насочи гневен показалец към виновника.
— Той го извърши! — триумфално викна Баба. — Всички го видяхме! Уби го с кинжала си!

...
Зрителите удовлетворено напускаха театъра. Пиесата като цяло се беше оказала сполучлива, решиха те, въпреки че беше и доста заплетена. Но пък се бяха посмели до насита, когато всичките крале вкупом се разбягаха, а жената в черно скокна и произнесе финалните реплики. Дори само това си струваше половинката пени за вход.

Трите вещици самотно приседнаха на крайчеца на сцената.

— Чудя се как ли успяват да кандърдисат всичките тия крале и лордове да идват тука само заради нас — безсрамно обяви Баба. — Представях си, че те са доста заети хора. Нали имат да управляват и други такива неща.
— Не — уморено обясни Маграт. — Все още се съмнявам, че разбираш.
— Е, имам намерение да разнищя туй до дъно — закани се Баба. После се качи на сцената и дръпна рязко завесата, направена от съшити чували.
Ти! — кресна тя. — Ти си труп!

Злощастният бивш труп дъвчеше сандвич за отпускане на нервите. Катурна се назад от бурето, на което седеше.

Баба ритна един храст. Обувката й го проби.
— Виждате ли? — обърна се тя със странно удовлетворение към света като цяло. — Нищо не е истинско тука! Всичкото е нарисувано на хартия и е подпряно с пръчки отзад.

— Мога ли с нещо да ви услужа, скъпи дами?

Фразата бе изречена от богат и великолепен глас, всеки дифтонг на който се плъзгаше изящно на своето място. Беше сякаш златистокафяв. Ако Създателят на мултивселената имаше глас, неговият би бил точно като този. Оттеглеше ли се от сцената, човек не би могъл да го използва, за да поръчва въглища, да речем. Въглищата, поръчани с глас като този, щяха да се превърнат в диаманти. Гласът очевидно принадлежеше на едър дебел човек, явно нападнат от освирепели мустаци. Розови капиляри чертаеха картата на доста голям град върху бузите му, носът му успешно би се изгубил във фруктиера с ягоди. Мъжът носеше окъсания си жакет и проядените от молци панталони с апломб, който почти успяваше да убеди присъстващите, че кадифеното му наметало, обточено с хермелин, просто в момента се намира в пералнята. В ръка държеше пешкир, с него очевидно току-що бе свалял грима, който още се стичаше по лицето му.

— Познавам те — обади се Баба. — Ти извърши убийство. — Тя изгледа косо Маграт и додаде неохотно: — Поне така изглеждаше отстрани.
— Толкова ми е приятно. Винаги е удоволствие да срещнеш познавач на изкуството. Олвин Витолър, на вашите услуги. Аз съм директор на тая банда вагабонти — представи се мъжът, свали проядената си от молци шапка и направи нисък поклон. Това не беше само почтителен жест, а и упражнение по топология за напреднали.

Шапката му премина през серия усукани спирали и замръзна в ръката му, която сочеше към небесата. Междувременно той отстъпи с единия крак назад. Останалата част на тялото му се нагъна учтиво, докато главата му не достигна нивото на коленете на Баба Вихронрав.

— Да, добре — каза Баба, почувствала как дрехите й внезапно стават ужасно горещи и с няколко размера по-големи.
— И аз смятам, че изпълнението беше много добро — вмъкна Леля Ог. — Особено как величествено викахте на сцената. Човек би си помислил, че наистина сте крал.
— Надявам се, че не сме ви попречили особено на играта — додаде Маграт.
— Моя скъпа госпожице — отговори Витолър, — бих ли могъл дори да започна да изказвам гласно колко благодарен се чувства простият палячо, когато разбере, че публиката му е съумяла да прозре душата отвъд слоевете грим?
— Предполагам, че бихте могъл — отвърна Баба. — Предполагам, че бихте могъл да кажете каквото си поискате, господин Витолър.

Той върна шапката на мястото й. Очите им се срещнаха в дълъг и преценяващ поглед, отправен от един професионалист към друг. Витолър пръв се предаде и се престори, че изобщо не се е състезавал.

— А сега кажете ми на какво дължа тази визита от три тъй чаровни дами?

В действителност той спечели. Ченето на Баба увисна. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си“. Леля, от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя. Баба почувства, че тук действа някаква магия. Но не каквато тя познаваше.

Явно беше нещо в гласа на Витолър. Самият процес на произнасянето на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха.

„Виж ги само тия двете — помисли си ядно Баба, — докарват се като две кокошчици.“ Тя спря ръката си по средата на процеса на поправяне на собствения й твърд като стомана кок и многозначително се покашля.
— Бихме искали да разговаряме с вас, господин Витолър. — Кимна към актьорите, които в момента разглобяваха сцената, и добави с конспиративен шепот: — Някъде на четири очи.
— Ама разбира се, скъпи дами! — възкликна той. — Понастоящем съм отседнал в почтената странноприемница ей там, отвъд.

Вещиците се спогледаха. Маграт рискува:
— Искате да кажете, в кръчмата?

...
В Голямата зала на замъка Ланкър ставаше доста силно течение, а пикочният мехур на церемониалмайстора не беше първа младост… Той се гърчеше под погледа на лейди Фелмет.
— О, да — обясняваше той. — Имаме си ги тука. Доста от тях.
— И хората нищо ли не правят по въпроса?

Церемониалмайсторът примигна.
— Моля?
— Нима хората ги търпят?
— О, да, разбира се — ведро отговори церемониалмайсторът. — Смята се за добра поличба, ако в селото ти живее вещица. Истина ви казвам.
— И защо?

Той се поколеба. Последния път, когато се обърна към вещица, беше заради сериозните проблеми, които имаше с дебелото си черво. Те бяха превърнали тоалетната в ежедневна килия за изтезания. Бурканчето с мехлем, което тя му приготви, превърна света в далеч по-приятно място.
— Те изглаждат за нас буците и неравностите на живота — обясни той.
— Там, откъдето идвам, вещиците са забранени — строго произнесе дукесата. — И не възнамеряваме да ги търпим тук. Нареждаме ти да ни предоставиш списък с техните адреси.
— С адресите им ли, ваше височество?
— Местата, където живеят. Вярвам, че данъчните на кралството ги имат вписани в регистрите.
— Ах! — нещастно въздъхна церемониалмайсторът.

Дукът се наклони напред на трона си.
— Надявам се, че поне си плащат данъците?
— Не бих казал, че точно ги плащат, милорд — обясни церемониалмайсторът.

Възцари се тишина. Накрая дукът нервно настоя:
— Продължавай, човече.
— Ами-и, бих казал, че по-скоро не си ги плащат, разбирате ли. Никога не сме смятали, че…Предишният крал никога не би помислил… Ами-и, просто не си ги плащат.

Дукът положи длан върху ръката на съпругата си.
— Разбирам — студено произнесе той. — Много добре. Можеш да си вървиш.

Церемониалмайсторът кимна с облекчение и побягна рачешката извън залата.
— Тъй — каза дукесата.
— Именно.
— Значи по такъв начин семейството ти е управлявало кралството? Сега разбирам, че е било по-скоро въпрос на лична отговорност да убиеш братовчед си. Очевидно е в интерес на подобряване на породата. Слабите не заслужават да оцелеят.

Дукът потръпна. Сякаш нарочно продължаваше да му натяква. Той не възразяваше по принцип срещу избиването на хора или по-скоро срещу издаването на заповед те да бъдат убити и наблюдаване на процеса. Но убийството на роднина някак си му присядаше на гърлото. Или в конкретния случай — някъде в областта на черния дроб.

— Точно тъй — успя да отговори той. — Разбира се, вероятно ще се окаже, че тъдява има доста вещици и няма да е лесно да открием точно ония трите, които са били на ливадата.
— Няма никакво значение.
— Разбира се, че няма.
— Вземи нещата в свои ръце.
— Да, любов моя.

Да вземе нещата в ръцете си. Ще вземе нещата в ръце и още как. Ако затвореше очи, можеше да види как тялото се свлича надолу по стъпалата. Беше ли дочул нечие стреснато изохкване там долу, в тъмата на залата? Сигурен беше, че никой не е видял. Да вземе нещата в ръце! Тогава се опита да измие кръвта от ръцете си. Ако успееше да отмие кръвта, каза си, все едно нищо не се е случило. Той търкаше и търкаше. Търкаше, докато закрещя.

...
Баба не се чувстваше у дома си на обществени места. Седеше сковано, цялата в напрегнато внимание, над своя портвайн с лимон, сякаш чашата беше щит срещу светските съблазни.

Леля Ог, от друга страна, ентусиазирано преполовяваше третото си питие и вече беше, както Баба с раздразнение забеляза, далеко по оня път, който най-често завършваше с обичайните танци върху масата, мятане на фусти и пеене на „Таралежа никогаш не мож’ го избъзика“.

Масата беше покрита с медни монети. Витолър и съпругата му седяха в двата края и брояха. Отстрани изглеждаше, сякаш се състезаваха.

Баба огледа внимателно госпожа Витолър, докато тя грабваше петачетата изпод пръстите на съпруга си. Беше интелигентна на вид жена, която май се държеше със съпруга си, както овчарското куче се отнася с любимата си овца. Тънкостите на брачната връзка бяха познати на Баба само от разстояние, както астрономът познава повърхността на далечна чужда планета. Но вече й ставаше ясно, че съпругата на Витолър ще да е изключителна жена с бездънни запаси от търпение, организационни способности и чевръсти пръсти.

— Госпожо Витолър — предпазливо започна тя, — мога ли да се осмеля да ви запитам дали вашият съюз вече е бил благословен с плод?

Двамата я погледнаха тъпо.

— Тя има предвид… — започна Леля Ог.
— Разбирам — отговори кротко госпожа Витолър. — Не. Имахме момиченце. Някога.

Облаче увисна над масата. За секунда-две Витолър придоби прости човешки размери и остаря с години. Той се втренчи в малката купчинка монети пред себе си.

— Понеже ние имаме едно дете — обясни Баба, като кимна към вързопа в Лелините ръце. — Което има нужда от дом.

Двамата Витолър загледаха бебето. Мъжът въздъхна.
— Не е живот за малко дете това нашето — каза той. — Непрекъснато сме в движение. Сменяме град след град. Как ще му дадем образование? Казват, че било важно в днешно време. — Но погледът му остана прикован във вързопчето.

Госпожа Витолър попита:
— Защо има нужда от дом?
— Защото си няма — обясни Баба. — Поне не такъв, където да е добре дошло.

Тишината продължи още малко. След това госпожа Витолър продължи:
— А вие, дето питате, вие сте негови?…
— Кръстници — твърдо обяви Леля Ог.

Баба се стъписа. Подобно решение никога не би й хрумнало.

Витолър безцелно си поигра с монетите. Жена му протегна ръка през масата и докосна неговата. Настъпи момент на безсловесно общуване. Баба отклони поглед. Беше се научила да разчита лица, но понякога й се искаше да не го прави.

— С парите, уви, сме зле… — започна Витолър.
— Но ще се оправим — твърдо заяви съпругата му.
— Да. Мисля, че ще се оправим. Бихме били щастливи да поемем грижата за него.

Баба кимна и заровичка из бездънните дебри на пелерината си. Накрая измъкна малка кожена кесийка и я изсипа на масата. Вътре имаше много сребро и дори няколко дребни златни монети.

— Това ще стигне да покрие разходите за… — фразата увисна — …пеленки и тям подобни. Дрехи и други. Каквото трябва.
— И то стократно, струва ми се — немощно се съгласи Витолър. — Защо не казахте по-рано?
— Ако трябваше да ви купувам, не бихте си стрували цената.
— Но вие не знаете нищо за нас! — възкликна госпожа Витолър.
— Тъй си е — кротко потвърди Баба. — Естествено, ние бихме искали да научаваме как се развива. Можете да ни пращате от време на време писма и тям подобни. Но не би било добра идея да разправяте за случката наляво-надясно, като си тръгнете оттук. Заради детето.

Госпожа Витолър изгледа двете по-възрастни жени.
— Тук има нещо тайно, нали? — досети се тя. — Има скрито нещо голямо зад цялата тази работа.

Баба се поколеба, след това кимна.

— Но няма да е добре за нас, ако го узнаем?

Баба отново кимна.

След това видя няколко от актьорите да се приближават към тях, изправи се рязко на крака и развали магията на мига. Актьорите имат навика да изпълват докрай пространството около себе си.

— Имам да свърша някои неща — обяви тя. — Моля да ме извините.
— Как е името му? — попита Витолър.
— Том — отговори Баба, без да се поколебае.
— Джон — отвърна Леля. Двете вещици размениха погледи. Баба надделя.
— Том Джон — твърдо каза тя, след което се втурна към вратата. …За да срещне останалата без дъх Маграт.
— Намерих сандъка. В него са всичките им корони и останалите неща. Тъй че аз я скрих, както ми поръча, най-отдолу под всичко друго.
— Добре.
— Нашата корона изглежда толкова… просешка в сравнение с останалите!
— Другите са само за пред хората — каза Баба. — Някой видя ли те?
— Не, всички бяха много заети, но… — Маграт се поколеба и се изчерви.
— Казвай, момиче!
— Точно след като излязох, един мъж дойде и ме ощипа по дупето. — Лицето на Маграт стана пурпурночервено и тя притисна длан към устата си.
— Тъй ли? — попита Баба. — И после какво?
— И после, и после…
— Да?
— Той каза, той каза…
— Какво каза?
— Каза: „Здравей, красавице, какво ще правиш довечера?“

Баба предъвка фактите няколко пъти, след което попита:
— Старата баба Уимпър не те е извеждала много-много сред хора, а?
— Защото я боляха краката, знаеш.
— Но те е учила на акушерство и други такива, нали?
— О, да, доста пъти съм акуширала.
— Но… — Баба се поколеба, докато си проправяше път през непознатата територия — явно никога не ти е споменавала какво се случва преди това.
— Моля?
— Нали разбираш — продължи Баба с искрица отчаяние в гласа. — За мъжете и другите подобни.

Маграт изглеждаше, сякаш ей сега ще изпадне в паника.
— Какво за тях?

Баба Вихронрав беше вършила множество необичайни неща през живота си и не й беше леко да устои на предизвикателството, но накрая се предаде.
— Мисля си — безпомощно започна тя, — че би било добра идея да си поговориш насаме с Леля Ог тия дни. Колкото може по-скоро.

Взрив от смях стигна до тях откъм прозореца на странноприемницата, звън на чаши и след това треперлив глас се извиси в песен:
— …със жираф, ако се покатериш на стол. Обаче таралежът…

Баба спря да слуша.
— Само не и в момента — додаде тя.

...
Трупата потегли на път няколко часа преди залез. Четирите големи коли се заклатушкаха надолу по пътя, който отвеждаше към равнините Сто и големите градове. В Ланкър имаше златно правило всичките му там актьори, шарлатани и прочие потенциални престъпници да излязат извън крепостните стени до падането на нощта. Това правило всъщност не оскърбяваше никого, понеже градът нямаше стени в буквалния смисъл на думата и никой не възразяваше, ако посетителите прескачаха обратно за по едно питие след мръкване.

Вещиците наблюдаваха от колибата на Маграт, като използваха старото зелено кристално кълбо на Леля Ог.

— Смятам, че е крайно време да се научиш да пускаш звук от туй нещо — недоволно измърмори Баба. Тя побутна с пръст топката и дребни вълнички набраздиха изображението.
— Всичко е толкова странно — въздъхна Маграт. — В тия коли. Какви неща имат вътре! Хартиени дървета и всякакви костюми, и… - тя размаха ръце — имаше една огромна картина на далечни страни с всичките му там храмове и други работи струпани накуп. Прекрасно беше!

Баба изсумтя.

— И е направо невероятно как тия хора се превръщат, когато си пожелаят, в крале и други такива! Направо като магия!
— Какво се опитваш да кажеш, Маграт Чеснова? Всичко това е просто изрисувана хартия. Всеки го вижда.

Маграт отвори уста, за да отговори, превъртя през главата си разговора, който щеше да последва, и я затвори отново.
— Къде е Леля? — попита вместо това.
— Лежи навън на ливадката — отговори Баба. — Малко й стана зле.

Чуваше се, че Леля Ог е зле на много висок глас.

Маграт въздъхна.
— Знаеш ли — започна тя, — ако сме му кръстници, трябва да му дадем три дара. Така е по традиция.
— Какви ги приказваш, бе момиче?
— Трите феи винаги дават три дара на кръщелника си. Нали се сещаш — красота, мъдрост и щастие. — Маграт предизвикателно продължи. — Така се е правело едно време.
— А, да нямаш предвид онези приказки за къщурки от нуга и тям подобни? — небрежно попита Баба. — За въртящи се чекръци и тикви, и принцеси, дето си бодат пръстите на розово бодилче. Никога не съм вярвала в подобни работи.

Тя замислено забърса кълбото.

— Да, но… — започна Маграт.

Баба я изгледа. Такава си беше Маграт. С глава, пълна със златокори тикви. За две стотинки ще стане кръстница на всекиго. Но пък беше добра душа иначе. Като някакво малко пухкаво животинче. От онзи тип хора, които се тревожат за пиленцата, изпаднали от гнездото си.

— Виж сега, ако това ще те зарадва, хайде да го сторим — измърмори Баба, изненадана от самата себе си. Размаха ръце над образа на отдалечаващите се коли. — Какво да му пожелаем — богатство, хубост?
— Е, парите не са всичко. Ако се е метнал на баща си, така или иначе ще бъде хубавец. — Маграт внезапно стана съвсем сериозна. — Какво ще кажеш за мъдрост?
— Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба.
— Отлично зрение тогава? Хубав глас за пеене?

Отвън, откъм ливадата, долетя пресекливият, но изпълнен с ентусиазъм глас на Леля, която обяви пред нощното небе, че „Жезълът на магьосника си има топка на върха“.

— Това не е толкова необходимо — високо произнесе Баба. — Видиш ли, тука трябва да се използва Главознание*. Няма смисъл да оклепваме всичко с богатство и с хубост. Това не са важни неща.

[* Главознанието, както обяснихме по-рано, е изкуството да вникваш в начина, по който хората възприемат света. В Кръглия свят се нарича психология.]

Тя се обърна към топката и нерешително посочи с ръка.
— Може би е по-добре да приберем Леля, след като трябва да сме и трите тука.

Успяха някак си да довлекат Леля, сетне прекараха известно време в опити да й обяснят идеята си.

— Три дара, тъй ли? — попита тя. — Не бях виждала таквоз нещо, откак бях мома… навява ми спомени. А ти пък какво правиш?

Маграт се суетеше из стаята и палеше свещи.
— О, трябва да създадем подходяща магическа обстановка — обясни тя.

Баба вдигна рамене, но не каза нищо дори пред лицето на това грубо предизвикателство. Всяка вещица правеше магиите си по свой начин, а сега се намираха в колибата на Маграт.

— Значи, какво ще му дарим? — попита Леля.
— Точно това обсъждахме — натърти Баба.
— Знам от какво ще има нужда — обяви Леля.

...Предложението й беше посрещнато с ледена тишина.

— Не мога да разбера каква полза ще има от подобно нещо — несигурно се обади Маграт. — Няма ли да му е неудобно, като ходи?
— Като възмъжее обаче ще ни е благодарен, помни ми думата — настоя Леля. — Първият ми съпруг, бог да го прости, обичаше да казва…
— Традицията изисква да не е нещо от толкова физически характер — прекъсна я Баба, като стрелна с поглед Леля Ог. — Не е нужно всичко да разваляш, Гита. Защо непрекъснато трябва да…
— Добре де, но най-малкото мога да кажа, че аз…- опита се да възрази Леля.

Гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи напрегната тишина.

— Мисля си — започна Маграт с пресилена ведрост, — че може би е добре всички да се разотидем по колибите си и всяка да направи заклинание по своя начин. Поотделно. Дълъг ден имахме и всички сме изморени.
— Добра идея — твърдо каза Баба и се изправи — Идвай, Гита — викна тя. — Имахме дълъг ден и сме изморени.

Маграт чуваше още известно време заядливите им гласове през прозореца, докато двете се отдалечаваха с клатушкане надолу по пътеката.

После тъжно седна сред цветните свещи с малко шишенце изключително магически тамян в ръка. Беше го поръчала в магазина за магически предмети чак от Анкх-Морпорк. От много време чакаше сгоден случай, за да го изпробва. Нямаше да е лошо, мислеше си тя, ако хората се показваха малко по-възпитани от време на време…

Загледа се в кълбото.

Е, добре, можеше да започне.

— Лесно да се сприятелява с хората — прошепна тя. Не беше кой знае какъв дар, но тя самата никога не беше успявала да се справи.

...
Леля Ог седеше в кухнята си, огромният й котарак Грибо спеше навит на геврек в скута й. Наля си чаша вино преди сън и през замъгленото си съзнание се опита да си припомни думите на седемнайсетия куплет от песента за таралежа. Ставаше дума за някакви кози, сещаше се тя, но детайлите й се изплъзваха. Времето е враг на паметта.

Тя отмахна с ръка нечие невидимо присъствие.

— Трябва да има дяволски добра памет. Винаги да помни думите.

Баба Вихронрав крачеше с широка стъпка през среднощната гора към къщи, увита в широкия си шал, и разсъждаваше. Изминал беше дълъг и уморителен ден. Театърът беше най-лошата му част. Всичките тия хора, които си въобразяваха, че са други хора, нереалните неща, дето се случваха по сцената, пейзаж, който можеш да го продъниш с обувка… Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаеха своите места. Светът явно се променяше с всеки ден.

Не беше редно чак толкова да се променя. Можеше като нищо да се побърка човек.

Тя забърза в нощта с твърдата крачка на човек, който е убеден, че нощната ветровита гора крие ужасни и необичайни неща и че едно от тези неща беше самата тя.

— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят.

 



Гласувай:
12



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - ама и двата I-ви от абзаците ситняците..
22.01.2010 16:17
много ми лазят по готиното :p
бабите много кефят обаче във всяко отношение хъхъ
аз съм от ситнягово и чета, но не на дребно винаги
минавах само щот тъй мъ изнесе вълната :))
лека вечер човече
цитирай
2. spasunger - Ами,
22.01.2010 16:55
Странно, но повечето коментари са по първите абзаци-ситняци. Което ме навежда на мисълта, че читателите май стигат дотам, и там спират, а? ;-)
А те са всъщност винаги повторение на част от текста (онзи, по-надолу, дългия, с по-едричките буквички, който съдържа същината).

Мисълта ми е, ако някой всъщност зачете същинския текст, веднага ще забележи, че ситняците присъстват в него и не са нищо повече от повторение-наблягане. Ех, мечти... ;-)

Подсказка: Четенето на Пратчет по диагонал е противопоказно занимание - в смисъл, убива се целия смисъл от заниманието и го превръща в загуба на време.
цитирай
3. bizcocho - "— Ако трябваше да ви купувам, ...
22.01.2010 17:08
"— Ако трябваше да ви купувам, не бихте си стрували цената." - страхотен израз! Порази ме с мъдроста си! А и мъдроста на трите орисвания харесах!
На реакцията на бабите в театъра се посмях :) Те са цял цирк :))
цитирай
4. bizcocho - Забравих - защото нищо не разбирам ...
22.01.2010 17:10
Забравих - защото нищо не разбирам от "срещите" ти, кажи поне напредваш ли :))))))
цитирай
5. spasunger - 4.
22.01.2010 17:13
Линк номер 9. отдясно :-)

След 3 изиграни кръга: победи с по 5:0, 10:0 и 11:0, 9 точки, твърдо първо място и голова разлика 25:0 без допуснат гол... как ти звучи?

Просто ги правя сами да си говорят :-))
цитирай
6. bizcocho - Изчетох, след като пуснах коментариите ми това и затова пак се връщам към коментар :)))
22.01.2010 17:18
spasunger написа:
Странно, но повечето коментари са по първите абзаци-ситняци. Което ме навежда на мисълта, че читателите май стигат дотам, и там спират, а? ;-)
А те са всъщност винаги повторение на част от текста (онзи, по-надолу, дългия, с по-едричките буквички, който съдържа същината).

Мисълта ми е, ако някой всъщност зачете същинския текст, веднага ще забележи, че ситняците присъстват в него и не са нищо повече от повторение-наблягане. Ех, мечти... ;-)

Подсказка: Четенето на Пратчет по диагонал е противопоказно занимание - в смисъл, убива се целия смисъл от заниманието и го превръща в загуба на време.


Аз го изчетох цялото и мисля, че си заслужаваше! Веселието от наивноста на героините в началото се преплете с мъдрост в мислите им, която ми допадна! Чисти, духовно чисти са тези "вещици". има страни в които вещицата е символ на късмета. Срещата с тези героини в реала наистина би било късмет...е, ако не сме завини в предразсъдъци :)))
Дано не досадих :)))))))))
цитирай
7. bizcocho - Уаааааааа! Вещици да те орисат! :)))) /В страната, в която съм, вещицата е на късмет:)))/
22.01.2010 17:20
spasunger написа:
Линк номер 9. отдясно :-)

След 3 изиграни кръга: победи с по 5:0, 10:0 и 11:0, 9 точки, твърдо първо място и голова разлика 25:0 без допуснат гол... как ти звучи?

Просто ги правя сами да си говорят :-))

цитирай
8. spasunger - 6.
22.01.2010 17:25
Да, на Диска вещиците се ползват с голямо (страхо)почитание, и то по обясними причини. Изкуството на НЕ-използването на магия е най-мощната магия, която може да съществува във Вселената. И най-трудната за овладяване :-)
цитирай
9. smani - :))) Е и аз го прочетох целия текст.
22.01.2010 17:58
spasunger написа:
Странно, но повечето коментари са по първите абзаци-ситняци. Което ме навежда на мисълта, че читателите май стигат дотам, и там спират, а? ;-)
А те са всъщност винаги повторение на част от текста (онзи, по-надолу, дългия, с по-едричките буквички, който съдържа същината).


Баба респектира! :)
цитирай
10. queerfish - Удоволствие бе за мен да прочета постинга! :)
22.01.2010 18:41
Поздравления!
Със шеметността и същевременно с мъдростта си "вещиците" ми станаха много симпатични. Замислих се наистина ли едни от най-важните неща, с които не можем да се сдобием сами, са:
1. Лесно да се сприятеляваме с хората. /това за много хора наистина е трудна задача в материалното ни съвремие/.
2. Да имаме дяволски добра памет. Винаги да помним думите./бих добавила и да чуваме думите на другите/
3. Да бъдем такива, за каквито се мислим.
Още веднъж поздравления!
цитирай
11. spasunger - 10.
22.01.2010 20:44
Благодаря от името на Баба и останалите! :-)

Да, наистина чуването на думите е още по-важно и от запомнянето им. Ако можем да слушаме *И* да помним какво сме чули, цена няма да имаме.
цитирай
12. tili - Загубих й дирята на играта,
22.01.2010 21:26
но чета другото с голям интерес!
"— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят."
По-добра орисия - здраве му кажи!
цитирай
13. spasunger - Тя играта никога не свършва.
22.01.2010 22:44
Но виж - орисията... тази точно орисия... тя може да се окаже коварно нещо, ако не знаеш как да се възползваш от дадената ти дарба.
цитирай
14. min11hetep - :):):)
22.01.2010 23:46
Специални поздравления за:
1. "Самият процес на произнасянето на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха."
2. "Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба."
3. "Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят."
цитирай
15. spasunger - Нали :-)
23.01.2010 00:45
На малки попаденийца ми изглеждат? Пратчет е гений. Точка.
цитирай
16. xfire - :)))))) "Метлата на Баба е ...
23.01.2010 13:42
:))))))
"Метлата на Баба е прочута с възрастта и своенравието си. Ремонтирана е толкова пъти, че от оригиналната метла не е останало почти нищо, и често има нужда да набере скорост (например като тичаш с нея), за да полети. Потегли ли веднъж обаче, е доста по-бърза от другите метли."
И Баба знае, че не метлата е важна, а кой се вози на нея:))))))
цитирай
17. spasunger - Ахъм,
23.01.2010 13:50
Кралят на Швеция например ходи на работа с градския транспорт. Взима зелената линия на метрото от Дротнингхолм до Гамла Стан и Двореца.

Но това не го прави по-малко крал. :-)
цитирай
18. palisandar - Въшната страна не би могла да изм...
24.01.2010 16:42
Въшната страна не би могла да измести сърцевината. Дори кракът ти да потъва в картонен храст. Даже и ако крал пътува с метро и е лишен от правото на всеки друг да монтира сателитна антена на покрива си. Кралят е такъв, за какъвто се мисли... А дали публиката успява да прозре душата на палячо под дебелия слой грим ... едва ли някой би могъл да отговори вместо друг.
цитирай
19. анонимен - Добро утро хъхъ
25.01.2010 10:52
ай ай май дай ПЕТАРКА демег пляс тряс :)
Да бе човек, така е.. но аз съм непостоянен в дълготата, но не се учудвай, ако бръкна под полата (демег, ако случайно се зачета и във вътрешността) Времето ми е по първите редове :p дет съ вика и кон дъ мъ тресе ни мойШ мъ мръдна да слезна, ако не мъ изръси някоя светкавиза по копитото та да съ смъкна в облаците..
ъъъъ пак си измислям.. аз само минавам да ти кажа едно българско ЗДРАВЕЙ и не всички са като мен, по повърхността не се ходи лесно.. пропукано ми е и съм съ изпонадрал :P хъхъхъ (майтап да става истина хич)
ей брей ай да зачезвам сега, че отиде деня..
цитирай
20. spasunger - ;-)
25.01.2010 11:30
пропукано ми е и съм съ изпонадрал


Мдам, може да СЪ каже :с)
цитирай
21. injir - Приятелство, памет и мисъл. Май ...
26.01.2010 01:53
Приятелство, памет и мисъл. Май всеки има нужда от такава орисия. Защото приятелите понякога се оказват ,че не са приятели. Паметта е къса. А мисълта не отива по-далеч от егоистичното ,,аз,,.
цитирай
22. анонимен - между другото само така да съ довмъкна като да не казвам хъхъ
26.01.2010 14:12
АЗ-ът е много важен, той Е..
това което изглежда, не винаги е това което Е..
просто минавам, беше ми скучно :p
хубав довършак на деня и лунна вечер на ноща аууууу
цитирай
23. анонимен - Lele spasunger Vsichkite ti c...
26.01.2010 14:23
Lele spasunger
Vsichkite ti chitateli li sa tolkova lunatichni!
цитирай
24. spasunger - Е, ти пък.
26.01.2010 14:33
Какъвто писателят, такива и читателите. ;-)
цитирай
25. injir - До отг.23
26.01.2010 15:55
Някои сме от Луната. АТи откъде долетя?
цитирай
26. spasunger - :-)
26.01.2010 17:11
Може да е от Марс, поне така ми звучи.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051858
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699