Постинг
13.02.2010 22:04 -
Момичета с характер
 |
 |
"Има хиляди основателни причини, поради които магията не може да управлява света. Наричат се вещици и магьосници. Вероятно става дума за някакво мъдро решение от страна на майката-природа, за да защити сама себе си. Състои се в това, че всеки магичен талант е също толкова склонен за сътрудничество, колкото и страдаща от зъбобол мечка. Тъй че всичките страховити сили са безопасно разпилявани в дърляници и съперничество. Има разлика в стиловете, естествено. Магьосниците се избиват из влажни коридори, докато вещиците просто се поразяват една друга, като се срещат по улиците. И са егоцентрични като пумпали. Дори когато помагат на хората, пак някак го правят за себе си. Действително, държат се като някакви големи деца." ... |
Ankh_Morpork - FCZinjou 5 - 2
Ankh - Zinjou 5 - 2
|
Най-сетне единайсетото издание на Псевдо Шампионската Лига стартира. Анкх има един златен и три бронзови медали от десетте си участия до този момент и, предвид силната конкуренция в турнира, надеждите в момента са най-много за четвъртфинал. Но все пак апетита идва с яденето и не се знае докъде могат да стигнат нещата.
Ето, момците на Смърт стартираха участието си с впечатляваща победа над Зинжу, отбор от близкия континент Клач, където местните жители ходят с чалми на главата даже в тоалетната и където камилите са повече от хората. Вероятно фактът, че гостите играха с чалми, би обяснил донякъде трудната им подвижност и съответно защо играчите на Анкх ги надбягваха в повечето случаи.
Скоростните атаки по крилата се оказаха онзи елемент, който реши мача в полза на Анкх. И разбира се точно изпълнените две дузпи от Лудия Ханс, но това се подразбира от само себе си.
Очакваме с нетърпение следващата си жертва...
...
Баба Вихронрав не се беше загубила. Тя не беше от хората, дето се губят. Просто в момента, въпреки че й беше абсолютно ясно къде се намира тя самата, някак си й убягваше местоположението на всичко останало. Тъкмо беше улучила за втори път кухнята. Това предизвика нервен срив у готвача, който междувременно се опитваше да опече на шиш малко целина. Фактът, че няколко души бяха поискали да си купят от ябълките й, изобщо не беше допринесъл за доброто й настроение.
Маграт се ориентира по пътя до Голямата зала, която по това време на деня беше празна и изоставена, с изключение на двамата стражи, играещи на зарове. Бяха облечени в туниките на личната гвардия на Фелмет и прекъснаха играта си в мига, в който тя се появи на вратите.
— Виж ти, виж ти — възкликна похотливо единият. — Дошла си, за да ни правиш компания, а, красавице?*
[* Никой не знае защо мъжете говорят подобни работи. Всеки момент той ще заяви, че си пада по момичета с характер.]
— Опитвам се да намеря тъмницата — обясни Маграт, за която израза „сексуално посегателство“ не беше нищо повече от сбор срички.
— Представи си само — заяви стражът, като намигна на колегата си. — Струва ми се, че бихме могли да ти помогнем.
Те се изправиха от двете й страни. Тя виждаше единствено две брадички, о които човек можеше да си пали кибритени клечки, и усещаше всеобгръщаща воня на прокиснала бира. Неистовите сигнали, които части от мозъка й изпращаха, започнаха да си пробиват път през твърдата й като стомана убеденост, че лошите неща се случват само на лошите хора.
Двамината я поведоха по стълбищата няколко етажа по-надолу, сред лабиринт от усойни коридори, докато тя трескаво търсеше някакъв учтив предлог, под който да се откъсне от тях.
— Искам да ви предупредя — започна Маграт, — че не съм, както може би изглежда на пръв поглед, проста продавачка на ябълки.
— Представи си само!
— В действителност съм вещица.
Този факт не произведе впечатлението, на което се надяваше. Стражите само размениха погледи помежду си.
— Много хубаво — отговори единият. — И без това от доста отдавна се чудя какво ли е да целунеш вещица. По тия места разправят, че тя те превръщала в жаба.
Другият страж го смушка в ребрата.
— В такъв случай бих казал — започна той със заговорническия тон на човек, който си мисли, че това, което ще каже, ще бъде изключително смешно, — че вече си целунал някоя от тях. Още преди години.
Краткият хохот рязко спря, а Маграт беше запратена към стената и подложена на близък оглед от страна на ноздрите на стража.
— Слушай ме сега, миличка. Дори и да си вещица, ти не си първата, която е попадала тука долу. А ако искаш да ти проработи късметът и да излезеш отново, трябва просто да бъдеш мила с нас, разбра ли?
Някъде наблизо се разнесе вледеняващ кратък писък.
— Ето, виждаш ли — продължи стражът, — това беше вещица, дето не разбира от дума. Можеш да направиш услуга на всички ни, нали тъй? Какъв късмет си имала само, че попадна на нас.
Търсещата му ръка внезапно спря.
— Какво е това? — попита той право в бледото лице на Маграт. — Нож? Нож?! Работата взе да става сериозна, а, Хрон?
— Трябва да й вържеш ръцете и да й запушиш устата — предложи Хрон. — Не могат да правят магии, ако не махат с ръце и не говорят.
— Свали си ръцете от нея!!!
И тримата се ококориха към края на коридора, където беше застанал Шутът. Той чак подрънкваше от ярост.
— Пусни я на секундата! — викна той. — Или ще докладвам за вас!
— Ах, щял да докладва за нас, тъй ли? — заяде се Хрон. — И кой ще те послуша тебе, дребен тъпако с цвят на ушна кал?
— Хванали сме вещица — додаде другият страж, — тъй че по-добре ходи да звъниш някъде другаде. — Той се обърна отново към Маграт. — Обичам момичета с характер.
Но грешеше.
Шутът се приближи с храбростта на смъртоносно ядосания.
— Казах ти да я пуснеш — повтори той.
Хрон изтегли меча си и смигна на колегата си.
В този момент Маграт го халоса. Това бе непланиран, инстинктивен замах, а ударната му мощ бе значително подсилена от тежестта на пръстените и гривните. Ръката й се стрелна към ченето на нейния похитител и го завъртя два пъти, преди той да се срути на купчинка на пода с кратка въздишка и с известно количество окултни символи, гравирани на бузата.
Хрон зяпна към него, след това погледна Маграт. Вдигна меча си кажи-речи в същия момент, в който Шутът се нахвърли отгоре му. Двамата мъже паднаха на пода в бореща се купчина. Също както повечето дребни мъже, Шутът се осланяше на първоначалната сляпа ярост, която да му осигури преимущество. В последващия бой обикновено губеше и вероятно нямаше да се отърве леко от схватката с Хрон, ако стражът не бе усетил внезапно дългия нож за хляб, опрян в гърлото му.
— Пусни го — заповяда Маграт и отметна косите от очите си.
Човекът окаменя.
— Чудиш се дали ще ми стигне смелост да ти прережа гърлото ли? — задъхано попита Маграт. — И аз не съм сигурна. Помисли си обаче колко би било забавно, докато пробваме.
Тя протегна другата си ръка и измъкна Шута за колана му.
— Откъде дойде оня писък? — попита, без да сваля поглед от стража.
— От онази посока. Затворили са я в килията за изтезания, на мене туй хич не ми харесва, отидоха прекалено далеч, не можах да вляза обратно и тръгнах да обикалям за помощ…
— Е, ето че ме намери — прекъсна го Маграт. — Ти — обърна се към Хрон — стой тука. Или бягай, както предпочиташ. Но да не си посмял да идваш след нас.
Той кимна и продължи да гледа втренчено след тях, докато бързаха по коридора.
— Вратата е заключена — каза Шутът. — Отвътре се разнасят всякакви шумове, обаче вратата е залостена.
— Ами нали е тъмница в края на краищата?
— Да, ама не е редно да се заключват отвътре.
Вратата бе действително непоклатима. От вътрешната страна се донасяше единствено тишина — наситена, плътна тишина пропълзяваше през процепите и се разплискваше из тесния коридор. Такава тишина, която беше по-страшна и от писъците.
Шутът подрипна от крак на крак, докато Маграт изследваше грубата повърхност на вратата.
— Ти действително ли си вещица? — попита. — Те казаха, че си вещица, ама истина ли е? Щото не приличаш на вещица, ти си много, такова… — Той се изчерви. — Не си като, нали се сещаш, дърта кокошка, ни най-малко, ами си абсолютно прекрасна…
Гласът му постепенно се стопи.
Напълно контролирам положението, убеждаваше сама себе си Маграт. Никога не съм и предполагала, че ще успея, обаче разсъждавам абсолютно трезво.
И установи по непогрешимо ясен начин, че подплънките й се бяха смъкнали чак на кръста, косата й изглеждаше, сякаш семейство нехигиенични птички бяха свили гнездо в нея, а сенките й за очи се бяха не толкова разтекли, колкото разбягали. Роклята й бе разкъсана на няколко места, краката й бяха изподрани, ръцете й бяха в синини, а по някаква причина тя се чувстваше господарка на света.
— Мисля, че е добре да се дръпнеш малко назад, Верънс — каза тя. — Не съм убедена как ще проработи това.
Шутът рязко си пое дъх.
— Откъде знаеш името ми?
Маграт измери с поглед вратата. Дъбовото дърво бе старо, вековно, но тя можеше да почувства малкото количество мъзга под повърхността, полирана от годините до нещо, твърдо като камък. Заклинанието, което й бе дошло наум, обикновено изискваше поне ден предварително планиране и торба екзотични билки. Най-малкото така бе вярвала досега. В момента обаче бе готова да се усъмни. Щом човек може да призовава демони от легена си за пране, значи може всичко. Спомни си, че Шутът бе казал нещо.
— О, вероятно съм го дочула някъде — небрежно отговори тя.
— Не ми се вярва, никога не съм го използвал. Искам да кажа, дукът надали би се зарадвал. Майка ми, нали разбираш… Явно на хората им харесва да кръщават децата си на крале и принцове. Дядо ми казваше, че не си е работа да има човек такова име и да не се размотавам насам-натам с него…
Маграт кимна. Тя оглеждаше с професионално око влажния тунел.
Не беше обещаващо място. Старите дъбови трупи са преседели тук, в тъмнината, всичките тия години, далеч от хронометъра на сезоните…
От друга страна обаче… Баба беше обяснила нещо за това, че всички дървета са всъщност едно-единствено дърво, или нещо такова. На Маграт й се стори, че разбра, въпреки че не беше съвсем сигурна за какво точно става дума. А там горе беше пролет. Духът на живота, който все още обитаваше това дърво, би трябвало да го знае. Или ако е забравил, да му бъде припомнено.
Тя опря отново длани о вратата и затвори очи, като се опита да мисли за пътя си отвъд камъните, отвъд замъка, към тънката черна планинска пръст, към въздуха, към слънчевата светлина…
Шутът просто видя, че Маграт изведнъж застана съвсем неподвижно. След това косата й внезапно се разлюля леко и се разнесе отчетлива миризма на пръст и листна тор.
И после, без каквото и да е предупреждение, енергията, която кара меката като желе гъба да си пробива път през петнайсетина сантиметра паваж и която движи змиорките през хиляди мили враждебна океанска шир към някакво си езерце сред планините, се стовари през тялото й право във вратата.
Тя отстъпи предпазливо назад с парализиран ум, борейки се с неистовото желание да зарови пръстите на краката си в скалата и да се разлисти незабавно. Шутът я подхвана и шокът едва не го погуби.
Маграт се отпусна върху слабо подрънкващото му тяло, изпълнена с ликуване. Успя! Без изкуствени добавки! Само ако другите можеха да я видят отнякъде…
— Не се доближавай до вратата — измърмори тя. — Струва ми се, че й дадох прекалено… множко.
Шутът все още държеше кльощавото й тяло в ръце и беше прекалено потресен, за да издаде звук, но тя все пак получи отговор.
— Да, струва ми се. — Баба Вихронрав пристъпи напред от сенките. — Никога не бих се сетила да го направя по този начин.
Маграт я изгледа.
— Ти тука ли беше през цялото време?
— Само последните няколко минути. — Баба хвърли поглед към вратата. — Добра техника имаш — продължи тя. — Но пък това тука е доста старо дърво. Струва ми се, че даже е горяло. Много железни гвоздеи са му били набити. Не вярвам да се получи. Ако бях на твое място, бих опитала с камъните, но…
Но бе прекъсната от леко „поп“.
Последва го още едно, а подир него — цяла серия едновременно, като порой от захарни целувки.
Зад гърба й дървената врата се разлистваше много бавно.
Баба се вторачи за секунда в нея, след това се извърна, за да срещне ужасения поглед на Маграт.
— Бягай! — викна тя.
Двете грабнаха Шута и се втурнаха да намерят заслон зад близката колонада.
Вратата предупредително изскърца. Няколко от дъските се загърчиха в растителна агония и наоколо се посипа дъжд от каменни отломки, щом гвоздеите, изхвърлени като трънче от рана, рикошираха в стените. Шутът залегна, когато голям къс камък профуча край ухото му и се разби в отсрещната стена.
Долните части на дъските протегнаха търсещи коренища, плъзнаха се по околния влажен камънак към близките цепнатини и започнаха да ги разбиват като със свредел. Чворовете се издуваха и взривяваха в снопове клонки, които се удряха в камъните около рамката и ги разместваха. Всичко това бе съпроводено от нисък монотонен рев — това бе звукът на клетките на дървесината, които се опитваха да удържат напора суров живот, преливащ в тях. — Ако аз бях на твое място — продължи Баба Вихронрав, когато част от тавана по продължение на коридора се срина, — не бих го направила тъй. Не че имам нещо напротив — бързо добави тя, щом Маграт отвори уста. — Свършила си сериозна работа. Може би малко си попрекалила, това е всичко.
— Извинете? — обади се Шутът.
— Не мога да работя със скалите — призна си Маграт.
— Е, да, скалите са за по-напреднали в техниката…
— Извинете ме!
Двете вещици се вторачиха в Шута и той отстъпи.
— Не бяхте ли дошли, за да спасявате някого? — попита ги.
— О. — сети се Баба. — Ела, Маграт. Дай по-добре да видим какво е правила без нас.
— Чух писъци — продължи Шутът, който не можеше да се отърве от усещането, че двете не взимат нещата достатъчно насериозно.
— Осмелявам се да твърдя — Баба го отмести от пътя си и настъпи гърчещ се корен, — че ако някой затвори мене в тъмница, тогава ще се чуят писъци.
...
В килията висеше облак прах и в ореола светлина около факлата Маграт успя да различи две смътни фигури, свити в най-отдалечения ъгъл на помещението.
По-голямата част от мебелировката бе разхвърляна и пръсната по пода. Не че което и да е от нещата беше изработено, за да бъде удобно на хората… Леля Ог бе приседнала с дружелюбно изражение на лицето върху нещо, което повече наподобяваше пън.
— А, дойдохте най-сетне! Ще ме измъкнете ли от туй нещо? Вече съвсем се схванах.
А на пода лежеше кинжалът.
Той се въртеше леко в центъра на стаята и проблесна, когато светлината се отрази от острието му.
— Собственият ми кинжал! — кълнеше призракът на краля с глас, който само вещиците можеха да чуят. — И аз да не съм знаел през цялото време! Със собствения ми кинжал! Проклетниците са ме намушкали със собствения ми проклет нож!
Той се приближи още една крачка към кралската двойка и размаха кинжала. Немощно клокочене се изкопчи от устните на дука, щастливо, че се е махнало оттам.
— Добре се справя, какво ще кажеш? — коментира Леля, докато Маграт я измъкваше от оковите й.
— Това старият крал ли е? А те могат ли да го видят?
— Не, не мисля.
Крал Верънс залитна леко под тежестта. Беше прекалено възрастен вече за подобен род изпълнения като полтъргайст. Човек трябва да е по-млад, за да има сили за тях…
— Чакай само да го хвана по-здраво — задъха се той. — Ох, по дяволите…
Ножът изпадна от немощната му хватка и издрънча на пода. Баба Вихронрав пъргаво пристъпи напред и настъпи дръжката му.
— Мъртвите не бива да убиват живите — заяви тя. — Ще се получи опасен, кажи го де, прецедент. Най-малкото, имате числено превъзходство над нас.
Дукесата първа изплува от ужасеното си вцепенение. Беше видяла пикиращи из въздуха кинжали и експлодиращи врати, а ето че сега тия жени я побеждаваха в собствената й тъмница! И ако не беше уверена как точно следва да се отнася към свръхестествените събития, тя имаше абсолютно твърдо виждане как да се заеме с последното.
Устата й се отвори като двери към някакъв ален ад.
— Стражаааа! — изрева тя, но забеляза Шута да се навърта около вратата. — Шуте! Доведи стражите!
— Те са заети. А и ние тъкмо си тръгвахме — обясни Баба. — Кой от двама ви е дукът?
Фелмет втренчи в нея розови очи от купчината, на която се беше свил в ъгъла. Тънка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му. Той се изкикоти.
Баба го погледна по-отблизо. От центъра на тези сълзящи очи нещо друго отвърна на погледа й.
— Не искам да те предизвиквам — кротко започна тя. — Струва ми се обаче, че ще е по-добре да напуснеш тази страна. Абдикирай или нещо такова.
— И кой ще заеме мястото му? — с леден глас попита дукесата. — Някоя вещица ли?
— Няма пък — отговори дукът.
— Какво каза?
Дукът се изправи, изтърси част от варта, полепнала по дрехите му, и изгледа дръзко Баба в лицето. Хладината в центъра на зениците му се беше увеличила.
— Казах, че няма — повтори той. — Нима си мислиш, че простите ти фокуси могат да ме стреснат? Аз съм си завоювал правото да бъда крал и ти няма да ми го отнемеш! Толкова е просто, вещице.
Той се приближи.
Баба го наблюдаваше. Никога досега не се бе сблъсквала с подобно нещо. Човекът очевидно беше луд, но в сърцевината на лудостта му гореше смразяващо хладен разум, като ядро от чист междузвезден лед в центъра на разпалена пещ. Тя го бе мислила за мекушав под тънката обвивка показна храброст, но нещата отиваха много по-дълбоко. Някъде навътре в мозъка му, отвъд събитийния хоризонт на рационалното, кошмарното налягане на безумието бе пресовало лудостта му в нещо по-твърдо от диамант...
— Ако ме победите чрез магия, магията ще управлява — каза дукът. — А вие не можете да допуснете това да стане. Всеки крал, възкачил се на престола с ваша помощ, ще бъде и под вашата власт. Под вещерски чехъл, бих казал. Което се управлява с магия, от магия се разрушава. Тя и вас ще унищожи накрая. И вие го знаете. Ха. Ха.
Кокалчетата на ръцете на Баба побеляха, когато той пристъпи още една крачка напред.
— Можете да ме убиете — продължи той. — И вероятно ще намерите кой да ме замести. Но само някой шут би се съгласил на такава сделка, защото ще знае, че непрекъснато ще бъде наблюдаван от вас и ако по някакъв начин ви разочарова, животът му няма да струва и петак. Можете да ми противоречите колкото си искате, но той ще знае, че управлява само по ваше благоволение. А това би му попречило да бъде истински крал. Не съм ли прав?
Баба отмести поглед. Другите вещици отстъпиха, готови да залегнат.
— Попитах — не съм ли прав?
— Да — отговори Баба. — Истина е…
— Да.
— …но все пак има някой, който би могъл да те победи — бавно завърши Баба.
— Детето ли? Нека да дойде, когато порасне. Като млад левент, който предизвиква съдбата си. — Дукът презрително се ухили. — Мно-о-ого романтично. Аз обаче имам доста години дотогава, за да се подготвя. Ще му дам да се пробва.
До главата му юмрукът на крал Верънс разпори въздуха, но не успя да закачи физиономията му.
Дукът се надвеси напред, докато носът му увисна досами лицето на Баба.
— Време е да се връщате при магическите си котлета, чародейки.
...
Баба Вихронрав крачеше гневно по коридорите на замъка Ланкър като огромен разгневен прилеп, а кикотът на дука отекваше в главата й.
— Можеше поне да му докараш циреи или нещо подобно — каза Леля Ог. — Хемороидите са добра идея. Позволено е. Няма да му попречат да управлява, само дето ще трябва да управлява изправен. А туй винаги разсмива хората.
Баба Вихронрав не отговори. Ако яростта имаше температура, шапката й вече щеше да се е подпалила.
— Имай предвид обаче, че от това само ще стане по-лош — додаде Леля, като подтичваше, за да не изостава. — Също като със зъбобола.
Тя хвърли кос поглед към сприхавото изражение на Баба.
— Няма за какво да се тревожиш — продължи. — Нищо особено не ми направиха. Но благодаря за проявения интерес.
— Никога не съм се безпокояла за тебе, Гита Ог — сопна се Баба. — Дойдох, единствено защото Маграт се притесняваше. Винаги съм казвала, че ако една вещица не може да се грижи сама за себе си, няма за какво да се нарича вещица.
— Маграт се справи доста добре с дървото, чини ми се.
Макар и улисана в мрачната си ярост, Баба Вихронрав кимна със съгласие.
— Ето я, идва — каза. Огледа коридора по цялата му дължина, след това се наведе към ухото на Леля Ог и прошепна: — Няма да му доставя удоволствието да го произнеса на глас, но той ни победи.
— Ами, не се знае — отвърна Леля. — Нашият Джейсън и още няколко момци скоро могат…
— Видя ли му стражите? Тия не са от стария сорт. Много са жилави.
— Можем малко да помогнем на момчетата…
— Няма да свърши работа. Хората трябва сами да ги вършат тия неща.
— Щом казваш, Есме — примирително отговори Леля. — Така е. Магията е, за да бъде управлявана, а не за да управлява.
Леля кимна и след това, припомняйки си даденото обещание, се наведе и взе от земята парченце камък от настилката на пода.
— Мислех, че вече си забравила — произнесе в ухото й призракът на краля.
...
Нататък по коридора Шутът подтичваше след Маграт.
— Мога ли да те видя отново?
— Ами... не знам... — отговори Маграт, а сърцето й пееше самодоволна песен.
— Какво ще кажеш за довечера?
— О, не. Довечера съм много заета.
Тя бе възнамерявала да си легне рано с чаша топло мляко и бележките по експериментална астрология на Старата Уимпър, но инстинктът й подсказа, че трябва да поставя препятствия пред всеки потенциален ухажор, за да разпалва страстта му.
— Тогава утре вечер? — настоя Шутът.
— Утре мисля да си мия косата.
— Мога да се освободя вечерта в петък…
— Ние, вещиците, доста работим нощем, нали разбираш…
— Тогава някой следобед, а?
Маграт се поколеба. Може би инстинктите й грешаха.
— Ами… — започна тя.
— Към два часа. На полянката до езерцето, става ли?
— Ами-и…
— Ще те чакам там. Става ли? — отчаяно попита Шутът.
— Шуте! — Гласът на дукесата отекна из коридорите и сянка на ужас пробяга по лицето му.
— Трябва да тръгвам. Значи на полянката, окей? Ще съм облечен така, че да ме разпознаеш. Става ли?
— Става — повтори Маграт, хипнотизирана от невероятната му упоритост. После се обърна и хукна след другите две вещици.
...
Извън замъка беше настанало същинско стълпотворение. Тълпата, събрала се при появата на Баба, сега се бе увеличила значително, бе преляла през неохраняваните порти във вътрешния двор и се бе изсипала на вълни край караулката. Гражданското неподчинение беше ново явление за Ланкър, но хората вече се бяха досетили за някои от по-елементарните му проявления, като размахване на сърпове и гребла нагоре-надолу из въздуха и гримасничене, придружено с викове „У-у-у-у!“. Въпреки че няколко граждани, които все още не бяха възприели концепцията, махаха знамена и ликуваха. По-напредничавите ученици вече оглеждаха с око на познавач запалимите постройки зад крепостната стена. Няколко продавачи на пирожки с месо и кренвирши в питка се бяха материализирали от нищото* и въртяха успешна тьрговийка. Съвсем скоро някой щеше да хвърли нещо.
[* Винаги така правят, навсякъде по света. Никой не забелязва откъде пристигат. Единственото логично обяснение е, че търговската марка включва сергия, хартиена шапка и малка, захранвана с газ машина на времето.]
Трите вещици застанаха на върха на главното стълбище и огледаха морето от лица.
— Ах, ето го там нашичкия Джейсън — щастливо викна Леля. — И Уейн, и Дарън, и Кев, и Трев, и Нев…
— Ще запомня лицата им — заяви лорд Фелмет, който се вмъкна между двете и постави длани на раменете им. — А вие виждате ли моите стрелци горе по бойниците?
— Виждам ги — неприветливо отговори Баба.
— Тогава се усмихвайте и махайте — нареди дукът. — Та народът да разбере, че всичко е наред. В края на краищата не идвахте ли днес да разговаряте с мене по важни държавни дела? — Той се доближи до Баба. — Да, има стотици неща, които би могла да направиш — прошепна той. — Но резултатът ще е един и същ. — Той се отдръпна. — Винаги съм се надявал, че съм човек, дето разбира от дума — добави дружелюбно. — Може би ако убедите хората да кротуват, аз бих могъл да бъда уговорен да посмекча малко методите си на управление. Нищо не обещавам, разбира се.
Баба не отговори.
— Усмихвайте се и махайте — нареди пак дукът.
Баба вдигна длан в кратко движение и успя да докара гърч на лицето си, който нямаше каквото и да е отношение към усмивката. След това смръщи вежди и сръга Леля Ог, която махаше и викаше като вманиачена.
— Няма нужда да прекаляваш — изсъска Баба.
— Ама там са нашта Рийт и нашта Шарлийн с дечицата — отвърна Леля. — Е-хо-о-о!
— Няма ли да млъкнеш, дъртофелнице такава! — сопна се Баба. — Я се вземи в ръце!
— Много хубаво, много добре — поощри ги дукът.
Той размаха ръце или поне едната ръка, защото другата все още го болеше. Нощес бе опитал отново със стъргалото и не се беше получило.
— Народе на Ланкър! — извика той. — Не се бой! Аз съм ваш приятел! Аз ще ви браня от вещиците! Те се съгласиха да ви оставят на спокойствие!
Баба го съзерцаваше, докато той говореше. Явно е от ония хора, дето страдат от маниакална депресия, помисли си тя. Непрекъснато нагоре и надолу, като кажи го де. В един миг ще те убие, а в следващия ще те пита как се чувстваш.
Усети, че той я гледа с очакване.
— Какво?
— Казах им, че сега ще помоля уважаваната Баба Вихронрав да каже няколко думи, ха, ха — отвърна той.
— Тъй ли си казал?
— Да!
— Много далеч си отишъл.
— Нали! — изкикоти се дукът.
Баба се обърна към тълпата, която притихна в очакване.
— Разотивайте се по домовете си — викна им тя.
Последва продължителна тишина.
— Това ли беше всичко? — попита дукът.
— Да.
— Ами нещо по въпроса за клетвите за вярност?
— Какво за тях? Гита, ще спреш ли най-после да махаш на хората!
— Извинявай.
— А сега и ние си тръгваме — заключи Баба.
— Ама тъкмо нещата бяха тръгнали толкова добре — възпротиви се дукът.
— Хайде, Гита, — ледено каза Баба. — Маграт къде изчезна?
Маграт погледна виновно. Беше потънала в дълбок разговор със Шута, въпреки че ставаше дума за един от ония разговори, в които и двете страни прекарват голямата част от времето във взиране в пръстите на краката и чоплене на нокти. Деветдесет процента от истинската любов е остро, изгарящо ушите притеснение.
— Тръгваме — повтори Баба.
— Значи в петък следобед — изсъска Шутът.
— Добре, но само ако мога — отговори Маграт.
Леля Ог ги изгледа дяволито.
И ето че Баба Вихронрав профуча надолу по стълбището, направо през тълпата, а другите две вещици подтичваха след нея. Няколко от подхилкващите се стражи уловиха погледа й и им се прииска да не го бяха правили. Тук и там сред наблюдаващите граждани се разнесе трудно сдържан кикот. Тя се понесе навън през портите, по подвижния мост и през града. Когато Баба крачеше бързо, останалите хора трябваше да тичат, за да не изостават.
След тях дукът, който бе достигнал върха на поредната си маниакална криза, сега бе превключил на обикновена лудост и бързо потъваше в локвичка отчаяние.
— Ха-ха...
...
Баба не спря, докато не излезе извън града и не стигна под гостоприемната стряха на гората. Там сви встрани от пътя и се тръшна на някакъв дънер, скрила лице в шепите си.
Другите две предпазливо я доближиха. Маграт я потупа по гърба.
— Не се отчайвай. Ти се справи изключително добре.
— Не съм отчаяна, а мисля — отговори Баба. — Тръгвайте си.
Леля Ог предупредително вдигна вежда към Маграт. Двете отстъпиха на почтително разстояние, въпреки че в настоящото си настроение Баба не би била безопасна дори от някое съседно измерение, и приседнаха на обрасъл с мъх камък.
— Добре ли си? — попита Маграт. — Сториха ли ти нещо?
— Дори с пръст не ме пипнаха — отвърна Леля и недоволно изсумтя. — Не са от истинско кралско потекло, веднага им личи. Старият крал Грюневелд, да речем, той не би си губил времето да размахва неща насам-натам и да заплашва хората. Би направил "бам!", иглите право под ноктите, ей тъй, както си приказваме, и няма лабаво. Никакви дивотии и заплашителен смях. Ето той беше истински крал. Много милостив!
— Ама те заплашваха да те изгорят...
— О, аз не бих им се вързала на приказките. Видях, че си имаш последовател — смени темата Леля.
— Моля? — не разбра Маграт.
— Младежът с камбанките — обясни Леля. — И с лице като на ритнат шпаньол.
— А, той ли… — Маграт обилно се изчерви под бледия грим. — Той всъщност е просто някакъв човек. Само ходи след мене.
— Трудно е, а? — мъдро каза Леля.
— Освен това е толкова дребничък. Непрекъснато обикаля насам-натам — продължи Маграт.
— Внимателно ли си го заглеждала? — попита старата вещица.
— Моля?
— Не си го заглеждала много-много, и аз тъй си помислих. Много умен мъж е този Шут. Що не вземе да стане актьор?
— Какво искаш да кажеш?
— Следващия път като го срещнеш, го погледни с очите на вещица, не с очите на жена. — Леля сръга заговорнически Маграт. — Добре се справи с вратата там долу — добави тя. — Вървиш на добре. Надявам се, че си му казала за Грибо.
— Той обеща веднага да го пусне да излезе, Лельо.
Откъм дънера Баба Вихронрав подсмръкна.
— Чухте ли как се подхилкваше тълпата? — попита тя. — Някой се изкикоти!
Леля Ог приседна до нея.
— И неколцина ни сочеха. Видях аз!
— Подобно нещо не може да се търпи!
Маграт седна на другия край на дънера.
— Има и други вещици — каза тя. — Нагоре из Овнерог има много вещици. Може би те биха ни помогнали.
Другите две я изгледаха с болезнена изненада.
— Не мисля, че сме закъсали чак толкова — изръмжа Баба. — Че да молим за помощ.
— Много лоша практика е туй — кимна Леля.
— Но нали помолихме демона да ни помогне — възрази Маграт.
— Не, не сме — отговори Баба.
— Добре. Не сме.
— Ние му "заповядахме" да ни "съдейства". — Тъй де.
Баба Вихронрав изпъна крака и се вгледа в обувките си. Бяха здрави обувки, целите набити с обущарски гвоздеи и сърповидни налчета. Човек не би повярвал, че ги е майсторил занаятчия. По-скоро бяха положили подметките и ги бяха "построили" от тях нагоре.
— Искам да кажа, спомни си само какви вещици живеят нагоре из планините — продължи тя. — Като Сестра Коя-Беше, дето живее по пътя към Скънд, дето синът й, кажи го де, замина да става моряк — нали се сещаш, Гита, оная, дето само подсмръква на хората и а си седнала, а ти е подпъхнала някоя от ония покривници, да не й цапаш облегалката на стола…
— Гродли й е името — отговори Леля Ог. — Стърчи й кутрето, когато пие чай, и приказва превзето.
— Да. Вярно. Е, не бих се унижила да разговарям с нея, не и от оня прецедент с бесилото, ако се сещаш. Смея да предположа, че на нея просто й се ще да си вре гагата, да пипа всичко, да души наоколо и да поучава хората как да си вършат работата. Да, нали? Помощ да искаме — как пък не! Само това ни остава.
— Да, а пък оттатък пътя за Скънд дърветата ти отговарят и се разхождат нощем — довърши Леля. — Дори без да те питат за позволение. Много слаба организация!
— А не такава добра организация, каквато ние тука си имаме ли? — попита Маграт.
Баба се изправи решително.
— Прибирам се у дома — заяви тя.
...
„Има хиляди основателни причини, поради които магията не може да управлява света. Наричат се вещици и магьосници“ — разсъждаваше Маграт, докато следваше двете по-възрастни жени обратно към пътя.
Вероятно ставаше дума за някакво мъдро решение от страна на майката-природа, за да защити сама себе си. Състоеше се в това, че всеки магичен талант беше също толкова склонен за сътрудничество, колкото и страдаща от зъбобол мечка. Тъй че всичките страховити сили бяха безопасно разпилявани в дърляници и съперничество. Имаше разлика в стиловете, естествено. Магьосниците се избиваха из влажни коридори, докато вещиците просто се поразяваха една друга, като се срещаха по улиците. И бяха егоцентрични като пумпали. Дори когато помагаха на хората, мислеше си Маграт, пак някак го правеха за себе си. Действително, държаха се като някакви големи деца.
Освен мене, самодоволно реши тя.
— Май че е много разстроена — обърна се Маграт към Леля Ог.
— Ех, ами… — започна Леля. — Нали точно в туй е проблемът. Колкото повече навлизаш в магията, толкова по-малко ти се иска да я използваш. Само ти пречи. Предполагам че и ти, когато си навлизала в занаята, първо си научила няколко заклинания от Старата Уимпър, мир на праха й, и си ги използвала през цялото време, а?
— Ами-и, да. Всеки постъпва така.
— Да, това е добре известен факт — съгласи се Леля. — Но когато навлезе в Занаята, човек се научава, че най-сложният вид магия е да не използва магията изобщо.
Маграт внимателно обмисли чутото.
— Това някакъв "зен" ли е? — попита.
— Знам ли? Никога не съм виждала никакъв Зен.
— Когато бяхме долу, в подземията, Баба каза, че би опитала с камъните. На мене ми прозвуча като много сложна магия.
— Е, Старата Уимпър не беше много-много по камъните — отговори Леля. — А иначе не е толкова сложно. Просто трябва да разръчкаш спомените им. Нали се сещаш — как е било в доброто старо време. Когато са били горещи и течни.
Тя се поколеба за момент, след което бръкна припряно в джоба си. Измъкна оттам камъче от подовата настилка на замъка и видимо си отдъхна.
— За миг си помислих, че съм го забравила — обясни тя. — Вече можеш да излизаш.
Силуетът бе едва различим в яркия ден, като някакво слабо блещукане във въздуха в сянката на дърветата. Крал Верънс примигна. Беше отвикнал от дневната светлина.
— Есме? — повика я Леля. — Един човек тука иска да те види.
Баба бавно се обърна и примижа срещу призрака.
— Видях те в тъмницата — каза тя. — Кой си ти?
— Верънс, крал на Ланкър — представи се призракът и направи поклон. — Дали имам честта да разговарям с Баба Вихронрав, доайена на вещиците?
Вече отбелязахме, че макар да бе наследник на многовековно кралско потекло, Верънс не беше глупак. Освен това цяла година, без да бъде подлаган на изкушенията на плътта, беше сторила чудеса. Баба Вихронрав се имаше за абсолютно неподатлива на ласкателства, но кралят професионално прилагаше еквивалента на допълнителна порция бита сметана върху сладкиша. Поклонът определено беше подходящ детайл.
Едно мускулче потрепна в ъгълчето на устата на Баба. Тя направи кратък скован поклон в отговор, защото не беше сигурна какво точно значи „доайен“.
— Аз съм т’ва — допусна тя. — И вече можеш да се изправиш — додаде величествено.
Крал Верънс остана на колене около три пръста над повърхността на земята.
— Копнея да ми бъде направена услуга — бързо каза той.
— А ти как изобщо се измъкна от замъка? — прекъсна го Баба.
— Почитаемата Леля Ог ми съдейства — отговори кралят. — Допуснах, че след като съм прикован към камъните на Ланкър, бих могъл да отида там, където и те отидат. Опасявам се, че я въвлякох в неприятности, за да наглася работата. Понастоящем витая в престилката й.
— Не си първият — механично отбеляза Баба. — Есме!
— Умолявам те, Бабо Вихронрав, възкачи сина ми на престола.
— Да го възкача ли?
— Знаеш какво имам предвид. Той в добро здраве ли е?
Баба кимна.
— Последния път, когато го Наблюдавахме, ядеше ябълка — отговори тя.
— Неговата съдба е да стане крал на Ланкър!
— Да, де. Ама Съдбата, знаеш, е сложно нещо.
— Няма ли да ми помогнете?
Баба водеше вътрешна борба.
— Ама това си е чисто набъркване, видиш ли — каза тя. — Грешно е да се набъркваме в политиката. Искам да кажа, че веднъж като почне човек, след това не може да спре. Фундаментален закон на магията е това! А не можем да се разхождаме насам-натам и да им се бъркаме на фундаменталните закони.
— Значи няма да ми помогнете?
— Ами-и… естествено, някой ден, когато момчето поотрасне…
— Къде е той сега? — студено попита кралят.
Вещиците избягваха да срещат погледите си.
— Изведохме го безопасно извън страната — отговори с неудобство Баба.
— При много добро семейство — бързо додаде Леля Ог.
— Що за хора са? — попита кралят. — Да не са от простолюдието?
— В никакъв случай — твърдо отговори Баба, щом образът на Витолър изплува във въображението й. — Съвсем не са обикновени. Много необикновени даже. Хм.
Погледът й умолително се спря на Маграт.
— Теспианци* са — подкрепи я Маграт, като вложи в гласа си такава доза одобрение, че кралят се усети да кима механично в съгласие.
[* Теспис, VI пр.н.е. — гръцки драматург и поет, смятан за родоначалник на театралната драма.]
— О... — възкликна той. — Хубаво.
— Ами-и? — прошепна Леля. — На мене не ми изглеждаха тъй.
— Не демонстрирай невежеството си, Гита Ог — измърмори й Баба и отново се обърна към призрака на краля: — Извинявайте за недоразумението, Ваше величество. Тя само така си приказва. А дори не знае къде се намира Теспия на картата.
— Където и да се намира, надявам се, че знаят как да обучат младежа във военно изкуство — отговори Верънс. — Защото познавам Фелмет. След десет години ще се е окопал в царството ми като жабок под камък. — Кралят обходи с поглед вещиците. — И какво кралство ще завари момчето, когато се завърне? Дочувам слухове в какво вече се превръща страната ми. Нима ще гледате през всичките тия години как се руши и разграбва? — Призракът на краля избледня. Само гласът му остана да виси във въздуха, лек като бриз. — Помнете, добри ми сестри, земята и кралят са едно!
И изчезна.
Конфузната тишина бе нарушена от Маграт, която шумно се изсекна.
— Едно какво? — попита Леля Ог.
— Длъжни сме да направим нещо — заяви Маграт със задавен от вълнение глас. — Каквито ще да са законите.
— Прекалено е рисковано — предпазливо се обади Баба.
— Да, но какво друго можем да сторим?
— Ще обмислим нещата — отговори Баба. — Ще поразсъждаваме върху тях.
— Ти разсъждаваш вече цяла година — озъби се Маграт.
— Едно какво? Са едно какво?? — продължи да настоява Леля Ог.
— Нищо хубаво не ни чака, ако вземем и се втурнем надолу с главата — отговори Баба. — Човек трябва да поспре, да помисли…
В този момент една колесница се зададе с тропот по пътя откъм град Ланкър. Баба не й обърна никакво внимание.
— …внимателно да огледа проблема от всичките му ъгли…
— На тебе просто не ти е ясно какво да предприемеш, признай си — прекъсна я Маграт.
— Глупости! Аз…
— Бабо, по пътя се задава колесница...
Баба Вихронрав сви рамене.
— Това, което вие, младите, не схващате… — започна тя.
— Бабо!?
Колесницата бясно препускаше право към тях.
| 1. |  |
Ankh_Morpork | 7 | 7 | 0 | 0 | 57 | 0 | 57 | 21 | |
| 2. | |
Bira i Shkembe | 7 | 6 | 0 | 1 | 34 | 6 | 28 | 18 | |
| 3. | |
Stomps FC | 7 | 5 | 0 | 2 | 20 | 17 | 3 | 15 |
Ankh_Morpork - Gabrovo
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
