"Тя погледна надолу — пейзажът бе притаил зъбата красота и сигурна смърт, усети как той отвръща на погледа й, също както задрямал човек наблюдава комар. Чудеше се дали осъзнава какво точно върши тя. Замисли се дали би омекотил падането й и веднага се сгълча наум за проявената мекошавост. Не, земята не постъпва по такъв начин. Земята не се пазари. Земята взима всичко и дава всичко. Кучето винаги хапе най-силно ръката на лечителя си." ...

Ankh_Morpork - SANT JOAN DESPI   5 - 0  

Ankh - JOAN   5 - 0 1 - 0  S Odabaş 30" 2 - 0  H Dyrшy 49" 3 - 0  FC Buj 64" 4 - 0  H Dyrшy 69" 5 - 0  M Dalblom 89"

Подобно на досегашното си представяне в шампионата, Анкх бе решен, поне първоначално, да остави добро впечатление и в групите на Псевдо Шампионската Лига.

Да играеш срещу един от фаворитите в турнира, пък било то и на собствен терен на Невидимия Университет, си е истинско изпитание. А нашите мързеливци не са много по изпитанията. Предпочитат да унищожават промишлени количества свински пържоли в някоя кръчма след мача и да лочат цели каци с бира. Ето на това му се вика изпитание!

Все пак не се наложи да се напъват много срещу Сант Жоан Деспи. Учудващо, но гостите не излязоха с настроение в този мач и това значително улесни задачата на момците на Смърт. Изразителната победа с 5-0 може и да не отразява съвсем точно съотношението на силите на терена, но е факт, че Анкх показват изумителна ефективност в атака. А напоследък - и в защита (пореден мач без допуснат гол). Липсата на голове във вратата на редови стражник Рег Шу през целия първи полусезон на родния шампионат е не по-малко доказателство за това от изявите в ПШЛ.

А Анкх даже още не са минали на втора скорост. Важното е обаче тръпката да не изчезва. И да се забавляват. А независимо дали в кръчмата или на терена, това явно им се удава.

...

Грибо действително се забавляваше. Първоначално сметна, че новият му приятел го е понесъл към колибата на Маграт, но по някаква причина в тъмното беше объркал пътеката и сега явно беше решил да се поразходи из гората. В едно от най-интересните й кътчета, чувстваше Грибо. Местността беше неравна, осеяна с потайни бари и малки, но дълбоки мочурища, мъгливи дори и при ясно време. Грибо честичко наминаваще насам с надеждата да свари някой заблудил се вълк.

— Мислех, че котките могат сами да си намират пътя към дома — промърмори Шутът.

Той наруга полугласно сам себе си. Най-лесно би било да занесе нещастното същество до къщата на Леля Ог, която бе само на няколко пресечки, кажи-речи, в сянката на замъка. Но след това го осени идеята да го заведе при Маграт. Смяташе, че това ще й направи впечатление. Котките са слабото място на вещиците. А тя би го поканила на чаша чай или нещо такова…

Нагази в следваща пълна с вода дупка. Нещо се загърчи под крака му. Шутът простена, отстъпи назад и се подхлъзна на някаква тумбеста гъба.

— Гледай сега, котко — започна той. — Трябва да слезеш оттам, разбираш ли? И да си намериш пътя към дома, а аз ще те следвам. Котките виждат много добре в тъмното и могат да си намират пътя сами — с надежда в гласа добави той.

Шутът посегна към главата си. Грибо заби нокти в ръката му, просто като приятелско предупреждение, но с изненада установи, че те не оказват никакъв ефект върху металната ризница.

— Хайде, то ми е добро котенце — галено каза Шутът и го спусна на земята. — Хайде, тръгвай към дома. Който и да е дом ме устройва.

Усмивката на Грибо постепенно избледня и изчезна, докато не остана нищо друго освен котката. Резултатът беше също толкова обезпокоителен, колкото и ако беше станало наопаки.

Той се протегна и се прозя, за да прикрие объркването си. Да го нарекат добро котенце в центъра на любимата му ловна територия не допринасяше по никой начин за славата му на пройдоха. След това се шмугна и изчезна сред фиданките.

Шутът се втренчи в мрака. Осени го мисълта, че харесва горите, но от разстояние. Успокояващо бе усещането, че са там, на мястото си. Горите в мислите му не бяха съвсем същите като истинските, в които човек може да се изгуби, да речем. Имаше повече могъщи дъбове в тях и далеч по-малко къпинаци. Предпочиташе да си ги представя денем, когато дърветата нямат злокобни лица под короните и протегнати дращещи клонаци. Дърветата на въображението му представляваха горди горски великани. А тук повечето от тях като че бяха планински гномове, нищо друго освен удобни подпорки за виещия се бръшлян и гроздовете гъби.

Шутът смътно си спомняше, че човек може да познае в коя посока се намира Главината на Диска по това, от коя страна на дънера е порасъл мъх. Една бърза проверка на близките коренища показа, че в противоречие с нормалната география Главината лежи във всички посоки едновременно.

И Грибо беше изчезнал.

Шутът въздъхна, измъкна се от ризницата и с тих звън се отправи в нощта да търси по-високо място. Това му се струваше добра идея. Земята, върху която беше застанал в момента, леко вибрираше. Убеден беше, че тя не би трябвало да прави тъй.

...
Маграт се носеше, възседнала метлата си, на няколкостотин стъпки над границата на кралството Ланкър и се взираше надолу към морето от мъгла, през което тук-там по някой боров връх си пробиваше път като остра скала в крайбрежен прибой. Почти пълната луна плуваше над главата й. Маграт някак усещаше, че дори тънък като нож сърп би бил по-подходящ за случая.Тя потръпна от студа и се зачуди къде ли се намира в момента Баба Вихронрав...

Небесата над Ланкър добре познаваха и се бояха от метлата на възрастната вещица. Баба се бе научила да лети доста късно през живота си и след първоначалното подозрение се пристрасти към летенето като конска муха към рибя глава. Проблемът обаче беше в това, че тя разглеждаше всеки полет като права линия, свързваща точка А с точка Б, и не можеше да приеме идеята, че и другите обитатели на въздуха имат някакви права. Миграционните пътища на целия континент се бяха изменили единствено поради този прост факт. Бърза еволюция сред местните породи птици беше дала поколение, което летеше по гръб, за да държи под око небесата отгоре.

Непоклатимата вяра на Баба, че всичко трябва да се отмества от пътя й, докато лети, се разпростираше и върху останалите вещици, върху по-високите дървета и понякога върху планините.

Баба беше наплашила и джуджетата, които живееха в недрата на планината, и те под смъртна заплаха направиха метлата да развива бясна скорост. Безброй яйца бяха снесени насред облаците от нищо неподозиращия пернат дивеч, внезапно зърнал Баба да връхлита връз него, смръщена над дръжката.

— О, боже! — въздъхна на глас Маграт. — Надявам се да не е налетяла на някого тази нощ.

Нощният ветрец леко я подхвана и завъртя във въздуха подобно на небесен ветропоказател. Тя потръпна отново и се взря в облените от лунна светлина планини, високите Овнерог, чиито замръзнали канари и леденозелени пропасти не признаваха ни крал, ни картограф. Ланкър бе отворен към света само по посока на Ръба. Останалите му граници изглеждаха озъбени като вълча паст, но далеч по-непроходими. Оттук можеше да се обхване с поглед цялото кралство…

Внезапен звук раздра небесата над главата й, прилив на вятъра я блъсна и завъртя из въздуха и един изкривен от Доплеровия ефект вик я застигна:

— Събуди се, момиче!

Тя стисна метлата между коленете си и насочи дръжката нагоре.

Отне й няколко минути да настигне Баба, която беше почти напълно полегнала върху метлата си, за да намали съпротивлението на въздуха. Тъмните върхове на дърветата бучаха под тях, когато Маграт изравни двете метли. Баба се обърна към нея, придържайки шапката си с една ръка.

— Не започвай, преди да е настанало времето — изкомандва тя. — На този товар му остават още няколко минути магия. Хайде, давай напред.

Тя протегна ръка. Маграт също протегна своята. Предпазливо, като преодоляваха тресящите се метли, всяка една потопена в турбулентната вълна на другата, те допряха пръсти.

Ръката на Маграт парна, щом силата потече през нея*. Метлата на Баба рязко дръпна напред.

[* Това вероятно е първият опит за презареждане на метла по време на полет.]

— Остави ми поне малко! — извика след нея Маграт. — Нали трябва да имам с какво да се спусна!
— Не виждам кое му е мъчното! — донесе се през рева на вятъра гласът на Баба.
— Искам да кажа — да се спусна безопасно!
— Ти нали си вещица! И между другото, донесе ли ми какао? Замръзнах тука горе!

Маграт кимна отчаяно и протегна с другата си ръка ракитена кошница.

— Хубаво. Много добре. Хайде, пък ще се видим на моста за Ланкър.

Баба отпусна пръстите си.

Маграт се отнесе нататък с брулещия вятър и се прилепи плътно до дръжката на метлата си, която в момента беше способна да се задържи във въздуха също колкото и подпалка за камина. Със сигурност нямаше да удържи възрастен човек срещу мамещите пръсти на гравитацията.

Докато потъваше надолу по дълга крива към горския покров, тя се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който Баба Вихронрав категорично отказва да вземе под внимание проблемите на хората. Внушаваше, че според авторитетното й мнение те са напълно в състояние сами да се справят.

Може би беше време за някакво заклинание за Промяна.

Маграт се концентрира.

Е, май че проработи.

В очите на смъртните нищо не се измени видимо. Единственото, което Маграт постигна, беше леко да пренастрои мисловните си процеси, така че сега вместо объркана и изплашена жена надолу към неизбежната земна твърд неудържимо се спускаше оптимистично настроена, позитивно мислеща и с ясно незамъглено съзнание млада вещица. Тя истински се бе взела в ръце, беше поела пълната отговорност за собствения си живот и знаеше точно откъде идва, макар за съжаление това да не променяше посоката, в която в Момента отиваше. Въпреки това се почувства значително по-добре.

Натисна с пети и принуди метлата си да изцеди и последната утайчица сила в едно последно кратко избухване, което я плъзна нестабилно току над върховете на дърветата. Когато със следващото хлътване метлата изора дълбока бразда в листата на нощните дървеса, Маграт се напрегна, отправи кратка молитва към каквито горски богове я чуваха в момента да се приземи върху нещо меко и пропадна надолу.

На Диска са известни три хиляди по-важни богове и теолозите-изследователи всяка седмица откриват нови и нови. Ако не броим по-второстепенните богове на скалите, дърветата и водата, двама обитават планините Овнерог — Хоки, получовек-полукозел с отвратително чувство за хумор, който бил прогонен от свърталището на боговете Дънманифестин, защото свил кофти шега с експлодиращ имел на Слепия Йо, шефа на всички богове. Също и Херне Преследвания, наплашеното и боязливо божество на дребните пухкави създанийца, чиято съдба е да свършат живота си като кратък хрускав писък…

И двамата биха могли да бъдат виновници за малкото чудо, което се случи в този момент — в гора, пълна със студени зъбери, озъбени дънери и бодливи тръни, Маграт се приземи точно върху нещо меко.

...
Междувременно Баба наближаваше планините от втората част на своето пътуване. Тя изпи поизстиналото какао и водена от мъдри екологични съображения, пусна бутилката, докато прелиташе над малко планинско езерце.

Оказа се, че идеята на Маграт за питателна храна представлява сандвич от две кръгчета варено яйце и лист лапад, пресовани между филийки хляб с изрязани корички, и както Баба забеляза, преди вятърът да го отнесе, малко стръкче магданоз отгоре. Вещицата съзерцава известно време произведението, сетне го изяде.

Отдолу проблясна пропаст, все още пълна със зимен сняг. Подобно малка искрица в тъмнината, подобно точица светлина на фона на гигантските планини Овнерог, Баба се зае да обхожда планинската верига.

...
Долу, в гората, Маграт приседна на земята и механично измъкна заплела се в косата й вейка. Няколко разкрача по-нататък метлата й се стовари сред дърветата, съпроводена от дъжд от листа.

Стон и лек звън я накараха да се вторачи в мрака. Някаква неясна фигура пълзеше на ръце и колене, явно търсейки нещо.

— Аз върху тебе ли се приземих? — попита Маграт.
— Някой се приземи върху ми — потвърди Шутът.

Те припълзяха по-близо един до друг.

— Ти?
— Ти!
— Ти пък какво правиш тук?
— Ама, божке, просто си се разхождах из гората — обясни Шутът. — Доста хора го правят, нали. Искам да кажа, знам, че е правено и преди. Не е като да е някакво оригинално хрумване. Дори вероятно показва липса на въображение разхождането из гората, но, как да ти кажа, на мене винаги си ми е харесвало.
— Ударих ли те?
— Струва ми се, че една-две камбанки никога вече няма да бъдат същите.

Шутът разрови гниещите листа и най-после откри омразната си гугла. Тя издрънча.

— Абсолютно се е изпомачкала — каза той, но въпреки това си я нахлупи. Изглежда, че от това се почувства по-добре, защото продължи: — Дъжд — да, градушка — добре, дори и камъни понякога. Рибки и по-дребни жаби — окей. Но жени — не, поне досега. Какво ли още ще се случи?
— Имаш дяволски корава глава — отбеляза Маграт и се изправи на крака.
— Скромността не ми позволява да коментирам — отговори Шутът, опомни се и прибави: — Мола ви съ!

Те се загледаха един в друг отново, а умовете им препускаха.

Маграт си помисли: „Леля каза внимателно да го погледна. Добре, гледам го. Изглежда си все същият. Тъжен дребен човечец в идиотска шутовска премяна, почти гърбушко.“

Сетне, също както няколко случайни извивки превръщат облака в галеон или в кит в очите на наблюдателя, Маграт изведнъж разбра, че Шутът съвсем не е дребен човек. Беше поне среден на ръст, но се преструваше на дребен, като сгърбваше рамене и кривеше краката си при ходене. Заради странната му рачешка походка изглеждаше, сякаш подскача на място.

„Чудя се какво ли друго е забелязала Гита Ог?“ — заинтригувано си помисли Маграт.

Той разтърка рамене и й отправи крива усмивка.

— Предполагам, че си нямаш и идея къде се намираме? — попита я.
— Вещиците никога не се губят — твърдо заяви Маграт. — Въпреки че понякога могат временно да бъдат подведени за посоката. Струва ми се, че Ланкър е ей натам. Но трябва да намеря хълм, извини ме за момент.
— За да разбереш къде се намираме ли?
— По-скоро за да видя "кога", струва ми се. Доста магия се струпа тази нощ.
— Така ли? В такъв случай ще дойда с теб — кавалерски предложи Шутът. Огледа предпазливо населената с дървеса тъма, която явно лежеше между него и каменното му ложе в коридора на замъка. — Нали разбираш, не бих искал нищо лошо да ти се случи...

...
Като лежеше ниско върху дръжката на метлата, Баба се гмуркаше през незнайните пропасти, насекли планините. От време на време се навеждаше ту на едната, ту на другата страна с надеждата, че това ще помогне по някакъв начин на управлението на метлата, което, странно защо, ставаше все по-трудно. Съпровождащата я въздушна струя шибаше и вихреше в чудати форми сипещия се сняг. Надвисналите преспи потрепваха и рухваха безшумно към глетчерните долини. Полета й отбелязваше грохот на лавини.

Тя погледна надолу — пейзажът бе притаил зъбата красота и сигурна смърт, усети как той отвръща на погледа й, също както задрямал човек наблюдава комар. Чудеше се дали осъзнава какво точно върши тя. Замисли се дали би омекотил падането й и веднага се сгълча наум за проявената мекошавост. Не, земята не постъпва по такъв начин. Земята не се пазари. Земята взима всичко и дава всичко. Кучето винаги хапе най-силно ръката на лечителя си.

Внезапно тя бе вече отвъд, като прехвърли последния зъбер толкова ниско, че обувките й се напълниха със сняг, и се изстреля надолу към низините.

Мъглата, която никога не изчезваше за дълго в планините, се беше завърнала. Този път обаче не искаше да се предава без бой и се разстла пред нея като плътно сребристо море. Баба простена.

...
Някъде из мъглата Леля Ог се носеше безгрижно, като отпиваше от време на време глътка от плоско шише, за да се предпази от студа.

В този миг Баба, с шапка и стоманеносиви коси, мокри от влагата, с обувки, ръсещи късчета лед, дочу далечен приглушен глас. Той ентусиазирано обясняваше на невидимите небеса, че в сравнение с останалите бозайници таралежът има далеч по-малко неща, за които да се кахъри. Като ястреб, забелязал нещо малко и пухкаво сред тревите, като носещ се в междузвездното пространство грипен вирус, зърнал синя планета наблизо, Баба изви метлата си и се стрелна надолу през облачните вълма.

— Хайде! — изкрещя тя, опиянена от скорост и вълнение, и звукът, спуснал се от петстотин стъпки височина, накара един вълк да се откаже от вечерята си. — На минутата, Гита Ог!

Леля Ог хвана ръката й с видимо нежелание и двете метли се стрелнаха нагоре към огряното от звезди нощно небе.

...
Дискът оставяше у всекиго впечатлението, че Създателят го е измислил специално за да бъде наблюдаван отгоре. Бели и сребърни облачни ленти се простираха от Главината чак до Ръба, въртенето на света ги оплиташе и усукваше в спирали, прострени на хиляди мили. Облачният покров се разстла зад вещиците като ръкав от бели изпарения. Някой наблюдател би отбелязал кошмарния полет като млечна бразда в небето.

Докато бързо се издигаха в мразовития въздух, на хиляда стъпки над земята двете вещици отново се сдърпаха.

— Ама това си беше абсолютно тъпа идея! — простена Леля. — Знаеш, че мразя високото...
— Донесе ли ми нещо за пиене? — безцеремонно я прекъсна Баба.
— Естествено. Нали ти ми каза да ти донеса.
— Е?
— Ама аз май го изпих всичкото — отговори Леля. — Докато висях сама тука, из високото. Нашият Джейсън трябва да ми монтира седалка на туй нещо.

Баба скръцна със зъби.

— Добре, давай да прехвърлим тогава Силата. Че съвсем ми е на привършване. Удивително само как…

Гласът на Баба се скърши в писък, когато без никакво предупреждение метлата угасна и пропадна надолу в облаците.

...
Шутът и Маграт седяха върху паднал дънер насред малко оголено сечище в гората. Светлините на Ланкър блестяха недалеч, но никой от двамата не предложи да тръгват.

Въздухът помежду им пукаше от неизречени мисли и диви догадки.

— От много време ли си Шут? — учтиво се поинтересува Маграт. След това се изчерви в мрака. В създалата се атмосфера това като че беше възможно най-нетактичният въпрос.
— Цял живот — горчиво отговори Шутът. — Смукал съм камбанка вместо биберон.
— Предполагам, че се предава от баща на син? — продължи Маграт.
— Всъщност никога не съм виждал за дълго баща си. Замина да става Шут на Господарите на Куирм още докато бях малък. Скара се нещо с дядо. Връща се от време на време обаче, за да навести мама.
— Това е ужасно.

Тъжен звън се разнесе, когато Шутът вдигна рамене. Той си спомняше неясно баща си — дребничък приятен човек с очи като две мидички. Подобно смело деяние — да се възправи срещу волята на стареца, му се струваше абсолютно не в характера му. Звънтенето на два окичени с камбанки костюма, които се тресат от ярост, все още витаеше из спомените му, които и без това си бяха населени с предостатъчно неприятни сцени.

— И въпреки това — изрече Маграт по-високо от необходимото и с намек за неувереност — сигурно си е много радостен живот — да караш хората да се смеят, имам предвид.

Когато не получи отговор, тя се обърна да погледне мъжа до себе си. Лицето му се беше вкаменило. С нисък глас, сякаш изобщо не се намираше там, Шутът заговори...

Той разказа за Гилдията на смешниците и шегобийците в Анкх-Морпорк.

Повечето посетители първоначално я объркваха с Гилдията на убийците, която беше доста приятен комплекс от сгради в съседство (убийците винаги разполагаха с предостатъчно пари). Понякога младите шутове, докато слугуваха поред да чистят вечно ледените помещения (студени дори посред лято), дочуваха как младите убийци играят от другата страна на стената и им завиждаха. Дори въпреки че — много логично — броят на веселите мутиращи гласове забележимо намаляваше с напредване на обучението (убийците също вярваха в състезателното начало при полагане на изпитите).

Най-разнообразни звуци успяваха да се промъкнат през високите неприветливи стени без прозорци, а след хитроумно разузнаване сред прислужниците младите шутове смогваха да си изградят представа за града отвъд стените. Там явно имаше таверни и паркове. Цял нов свят жужеше отвън, в него възпитаниците и чираците на останалите гилдии и колежи взимаха активно участие — кога надлъгвайки се с него, кога замеряйки се един друг с парчета от него. Навън имаше смях, който пет пари не даваше за Петте каденци или за Дванайсетте спрежения. И въпреки че студентите спореха по въпроса нощем в спалните си помещения, явно навън се ширеше неоторизиран хумор, разнасян свободно, без някой да се допитва до „Чудовищно смешната книга“ или до чийто и да било Съвет.

Някъде там, отвъд, от другата страна на изрисуваните от лишеи стени, хората си разказваха едни на други вицове, без някого да го е еня за мнението на Господарите на греха.

Това си беше отрезвяваща мисъл. Е, може би не точно отрезвяваща, понеже алкохолът не беше позволен в Гилдията. Но ако беше позволен, тя щеше да бъде отрезвяваща.

Никъде по света не можеха да се намерят по-трезви хора, отколкото в Гилдията.

Шутът с горчивина разказа за едрия червендалест Брат Шегобиец, за вечерните часове по Забавни жестове, за безкрайните утрини в ледения гимнастически салон, където усъвършенстваха Осемнайсетте препъвания и изучаваха допустимата траектория на крем-карамела. Ами жонглирането? Жонглирането! Брат Джейп, мъж с душа като сварен и изстинал канап, им го преподаваше. Но не туй, че Шутът беше слаб в тази дисциплина, докарваше преподавателя до бяс. От шутовете се очаква да жонглират зле, особено ако го правят с такива фундаментално смешни предмети като крем-карамел, пламтящи факли или добре наточени сатъри. Това, което докарваше Брат Джейп до горещо-алена, звънтяща злоба, беше фактът, че Шутът не жонглираше добре — просто защото не го можеше.

— Не ти ли се е искало понякога да станеш нещо друго? — попита Маграт.
— Какво друго бих могъл да стана? — отговори с въпрос Шутът. — Никой не ми е предлагал каквото и да е друго.

През последната година от следването им на студентите-шутове им се разрешаваше да излязат навън, но със страшно много ограничения. Препъвайки се окаяно по улиците, той бе зърнал за пръв път магьосници, които се носеха като величествени карнавални платформи. Разпозна оцелелите убийци — кикотещи се младежи, облечени в черна коприна, наточени като остриетата на кинжалите, които криеха из дрехите си. Видя жреци, чиито фантастични ритуални костюми само отчасти се загрозяваха от дългите гумени престилки, носени по време на жертвоприношенията и по-важните служби. Всяка професия и занаят си имаше костюм, забеляза Шутът, и за пръв път се замисли, че униформата, която той носеше, беше създадена специално да направи облеклия я да изглежда като пълен и абсолютен кретен.

Дори и тогава той издържа. Беше прекарал целия си живот, опитвайки се да издържи.

Издържа именно защото нямаше и грам талант за шут и защото дядо му би го одрал жив, ако не успееше. Зубреше Позволените Шеги, докато главата му зазвънеше, сутрин ставаше преди другите и отиваше да жонглира, докато не му се схванеха раменете. Дотолкова беше усъвършенствал хумористичния си речник, че само старшите Лордове успяваха да го разберат. Кривеше се и се държеше като клоун с непроницаема мрачна упоритост. Дипломира се пръв от випуска си и бе удостоен с Пищялката на Честта. Изхвърли я в клозета веднага щом се прибра у дома.

Маграт седеше притихнала.

Шутът попита:
— А ти как стана вещица?
— Ъм?
— Просто се чудя — на училище ли те пратиха или какво?
— О, не. Старата Уимпър дойде един ден долу в селото, накара момичетата да се строят в редица, огледа ни и избра мене. Разбираш ли, не ти избираш Занаята. Той те избира.
— Да, но кога в действителност ставаш вещица?
— Предполагам, че когато останалите вещици започнат да се отнасят с тебе като с вещица — Маграт въздъхна. — Ако изобщо започнат. Мислех си, че ще го сторят след онова заклинание, дето го направих в коридора. В края на краищата получи се доста добре.
— О, божке, туй си беше направо като за матура! — не се сдържа Шутът. Маграт го удостои с празен поглед. Той се покашля.
— Значи другите вещици са ония две възрастни дами ли? — Шутът се отдаде отново на обичайното си потиснато настроение.
— Да.
— Изглеждат изключително силни характери.
— Много — с чувство потвърди Маграт.
— Чудя се дали случайно не познават дядо ми.

Маграт сведе поглед към краката си.

— Те всъщност са доста добри жени. Просто, нали разбираш, когато си вещица, ти не мислиш много за останалите хора. Искам да кажа, мислиш за тях, разбира се, но в действителност не те е грижа особено какво чувстват. Най-малкото, без да се замислиш специално. — Тя отново сведе поглед към нозете си.
— Ти не си такава.
— Виж, би ми се искало да спреш да работиш за Дука — отчаяно каза Маграт. — Ти поне знаеш що за човек е той. Изтезава хората и им опожарява колибите, и всичко останало.
— Но аз съм неговият Шут! Шутът трябва да бъде лоялен към господаря си. Чак до смъртта му. Опасявам се, че традицията го повелява. А традициите са много важно нещо.
— Но ти дори не искаш да бъдеш Шут!
— Не понасям да бъда Шут. Но това няма никакво значение. Щом трябва да бъда Шут, смятам да го правя както трябва.
— Това е невероятно глупаво — възрази Маграт.
— Бих предпочел „шутовско“.

Междувременно Шутът се беше примъкнал към нея по дънера.

— Ако те целуна — предпазливо попита той, — ще се превърна ли в жаба?

Маграт отново сведе поглед към краката си. Те се скриха под роклята й, притеснени от всичкото това внимание.

Можеше да усети сенките на Гита Ог и Есме Вихронрав от двете си страни. Призракът на Баба я изгледа строго. „Вещицата трябва да бъде господар на всяка ситуация“ — я сгълча тя.

„Господарка“ — отвърна видението на Леля Ог и направи кратък жест, свързан с доста подхилкване и ръкомахане.

— Нека да проверим — предложи Маграт.

Това трябваше да бъде най-романтичната целувка в цялата история на ухажването.

...
Времето, както Баба Вихронрав беше отбелязала, е субективно усещане. Годините, които Шутът беше прекарал в Гилдията, му се струваха дълги като вечност, докато часовете с Маграт на върха на хълмчето отлитаха като минути. А горе в замъка Ланкър дори секундите се разтегляха като локум в часове от виещ ужас.

— Това е лед! — изпищя Баба. — Цялата се е заледила!

Леля Ог се спускаше успоредно, като напусто се опитваше да изравни скоростта си с тази на тресящата се и подскачаща метла. Октаринови искри прехвърчаха през замръзналите вейки на метлата, като даваха на късо. Тя се приближи още и сграбчи Баба за роклята.

— Виках ли ти аз, че е тъпо! Преминала си през цялата мокра мъгла и си излязла на студения вятър, изкуфяла дъртофелнице такава!
— Пусни роклята ми, Гита Ог!
— Айде, фани се за мене! Че ти гори метлата отзад!

Те се стрелнаха навън от облачния куп и изпищяха в хор, когато обраслата с шубраци земя изникна изневиделица и се стрелна право към тях.

И не ги уцели.

Леля погледна надолу към черната бездна, на дъното на която неясно клокочеха врящи бели води. В момента летяха над Ланкърското дефиле.

Метлата на Баба бълваше синкав дим, но тя я подкара целеустремено напред.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева след нея Леля.
— Ще следвам реката — отговори й Баба Вихронрав, като надвика пращенето на пламъците. — Не се кахъри!
— Качвай се при мене, на теб приказвам! Всичко свърши, няма да можеш…

Зад Баба избухна слаба експлозия и няколко шепи горящи вейки се завъртяха надолу към тътнещата бездна на дефилето. Метлата й се наклони настрани и Леля я сграбчи през раменете в мига, в който огнените пръски подхванаха следващото снопче вейки.

Горящата метла се изплъзна измежду краката на Баба, завъртя се във въздуха и пое право нагоре, влачейки след себе си опашка от искри. Издаваше звук като мокър пръст, прокаран по гърлото на кристална чаша.

Леля Ог увисна надолу с главата от своята метла, стиснала Баба Вихронрав на една ръка разстояние от себе си. Двете срещнаха погледите си и изпищяха едновременно.

— Няма да мога да те издърпам нагоре!
— Аз пък не мога да се покатеря! Дръж се подобаващо за възрастта си, Гита!

Леля обмисли предложението. След това я пусна.

Три брака и изпълнено с приключения моминство бяха стегнали до такава степен бедрените мускули на Леля Ог, че можеха да трошат кокосови орехи. Силите на гравитацията се сбориха с тях, щом Леля ускори метлата си и направи лупинг надолу.

Някъде пред себе си успя да съзре Баба Вихронрав, която падаше като камък. С една ръка стискаше шапката си, а с другата пазеше гравитацията да не зърне фустите й. Леля ускори още метлата си, докато заскърца, сграбчи падащата вещица през кръста, удържа двойно по-тежката метла, върна я в хоризонтално положение и си отдъхна.

Последвалата тишина беше нарушена от Баба Вихронрав:

— Никога повече не прави така, Гита Ог!
— Обещавам.
— А сега обърни. Запътили сме се за Ланкърския мост, ако си забравила.

Леля покорно обърна метлата, като забърса скалите на каньона.

— Имаме още доста път до него...
— Решена съм да го сторя! — отвърна Баба. — Нощта не е свършила. Ще я обиколя тая страна и ще направя заклинанието, пък каквото ще да става.
— Но нямаме много време, струва ми се.
— Вещиците не знаят що е провал, Гита!

Двете отново се стрелнаха в чистия нощен въздух. Хоризонтът представляваше ивица златна светлина. Бавната зора на Диска се разливаше над земята, като изритваше нощта от света.

— Есме? — обади се след малко Леля Ог. — Какво означава "провал"?

Полетяха още малко в хладно мълчание.

— Говорех... кажи го де. Образно — обясни Баба.
— А, добре. Ами така кажи.

Ивицата светлина ставаше все по-широка и по-ярка. За пръв път зрънце съмнение нахлу в ума на Баба Вихронрав, объркано от непознатата територия.

— Чудя се... колко ли петли има в Ланкър? — внимателно се поинтересува тя.
— Това да не беше някой от ония... кажи го де, въпроси?
— Просто се питах.

Леля Ог се облегна назад. Тя знаеше, че в Ланкър има тридесет и два възрастни петела. А знаеше, защото ги беше броила миналата нощ — тази нощ — и бе дала точни инструкции на Джейсън. Тя имаше петнайсет пораснали деца и безчетно количество внуци и правнуци, които цяла вечер щяха да заемат позиции. Сигурно щеше да е достатъчно...

— Чу ли това? — сепна се Баба. — Откъм Тъп Бръснач?

Леля невинно се загледа в мъглистия пейзаж. Звукът се разнасяше много чисто в ранните часове.

— Кое? — попита.
— Нещо като „урк“.
— Не.

Баба се врътна в друга посока.

— Ето там! Определено го чух тоя път: Беше като „кукури-ггрррххх“.
— Не съм сигурна, че чух нещо, Есме — усмихна се Леля под мустак. — Ланкърският мост е право пред нас.
— Оттам! Точно там, долу! Със сигурност някой гракна!
— Есме, сигурно си дочула утринния хор на природата. Виж, остава ни само половин миля.

Баба се втренчи в тила на колежката си.

— Тука става нещо...
— Да се неначуди човек, Есме.
— Кикотиш ли се? Раменете ти се тресат!
— Изгубих си шала. И ми е малко студенко. Гледай, гледай, почти пристигнахме.

Баба погледна напред, а умът й бе лабиринт от подозрение. Щеше да го разчопли всичкото това. Когато намереше време, разбира се.
 
24.02.2010 17.20  chok dee - Ankh_Morpork  

Сега, обаче, препрочитам "Тъмната страна на слънцето" - там има един образ - Първа Сириуска Банка - като отделна интелигентна раса в космоса:)))

Още от преди Диска.

Успех на 24-ти! :)

Ще ги газим като вещица - изтравниче! >:-]

,,Котките са слабото място на вещиците.,, Затова ли имам три...

От скоро те чета и в началото мислех, че ти пишеш тези истории, но сега имах повече време и се поразрових в блог-рола ти, разбрах /що-годе/ за какво иде реч. НО от спортната част нищо не ми разбра рибешката главица. :)))
Относно тази част от историите на Пратчет от "Света на диска!: Много ми е интересно да узная каква точно е траекторията на крем-карамела :)))))) и аджаба как точно се жунглира с него, и още по-интересно какви са последствията от това жунглиране:))))))

Да ти са живи и здрави! А как се казват?

Чети по-нататъка и ще разбереш! ;-)

Това със спортната част е общо взето следното:

"Hattrick" е онлайн игра, в която си имам футболен отбор. Всяка седмица играя по 2 мача. В събота - официалния мач от шампионата на България (където в момента съм в 6-та дивизия). Във вторник или сряда - приятелски мач. В момента 32 приятели от цял свят са си заформили приятелско турнирче (Псевдо Шампионска Лига) и във вторник/сряда се играят мачове оттам. Но по-важното си остава официалния шампионат, т.е. мачовете в събота.

Надявам се сега да е малко по-ясно...

Иначе играта се играе от близо 1 милион човека по цял свят, всеки си има отбор, купува-продава играчи, развива си клуба, наема персонал, гради стадиона, наглася тактики и схеми преди мачовете... и като дойде часът на мача, сяда и гледа "наживо" (мача си трае 90 минути). Има и много активни форуми, федерации и т.н. Цяла футболна вселена. Най-интересното е, че всичко се развива в реално време, т.е. следващия ти мач е след 1 седмица, сезона трае цели 16 седмици и развитието не е скоростно, ами си е реалистично.

Отначало пишех кратки репортажи за мачовете - на английски и после с превод на български. Но понеже отбора ми се казва Анкх-Морпорк, си казах, защо пък да не вмъкна елемента с Тери Пратчет? На моменти пиша на определена тема, да речем "що е то трол", или "как работи магията на Диска". В тези случаи наистина аз пиша - синтезирам каквото знам по темата. Но напоследък хващам по една история и я давам на части, едно към едно. Както в момента историята с вещиците...

Мазньо, Маймунчо и Шуша.

?