Постинг
23.02.2010 23:17 -
Светът на словото
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1567 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.02.2010 23:54
Прочетен: 1567 Коментари: 2 Гласове:
6
Последна промяна: 23.02.2010 23:54
 |
 |
"Анкх-Морпоркската завидна система на лицензирана престъпност се дължи до голяма степен на сегашния Патриций, Лорд Ветинари. Той съобразил, че единственият начин да се охранява милионен град е да признае различните банди и престъпни гилдии, да им даде професионален статут, да кани шефовете им на официални вечери, да позволява разумно ниво на улична престъпност и да застави ръководителите на гилдиите да го контролират под заплахата, че ще бъдат лишени от новопридобитите граждански почести ведно с обширни части от кожите им. Беше потръгнало. Оказа се, че бандитите могат да бъдат изключително ефективна полицейска сила. Нелицензираните джебчии скоро установяваха например, че вместо една нощ зад решетките ще прекарат цяла вечност на дъното на реката." ... |
Ankh_Morpork - Gabrovo - 2000 10 - 0
Ankh - Gabrovo 10 - 0
|
Четвърти мач през този сезон с двуцифрен резултат. На нула. Анкх нямат ни капка свян, нито пък проявяват каквато и да е милост към своите противници в шампионата. Головата разлика след осем кръга вече е 67 отбелязани гола и... забележете... нула допуснати.
Не е ли време вече да отстъпим от газта и да се поотпуснем? Вярно, преследвачите са все още само на хвърлей камък назад в класирането, но все пак...
...
Леля Ог и Баба Вихронрав леко снишиха метлата над върховете на дърветата. Влажните дъски на главната връзка на Ланкър с останалия свят бавно се плъзнаха под тях. От птицефермата на половин миля по-нататък се донесе хор от сподавено крякане и един глух удар.
— Ами това? Това сега какво беше? — настойчиво попита Баба.
— Сигурно пилетата са болни. Внимавай, спускаме се.
— Ти да не ми се подиграваш?
— Напротив, гордея се с тебе, Есме! Ще влезеш в историята.
Метлата се понесе между парапетите на моста. Баба се спусна предпазливо на хлъзгавите дъски и приглади роклята си.
— Да. Хубаво — нехайно рече тя.
— Всички ще говорят, че си надминала Черната Алис — продължи Леля.
— Някои хора биха казали какво ли не — коментира Баба. После надникна през парапета към пенещия се поток далеч долу и към възвишенията, на които се извисяваше замъкът Ланкър.
— Мислиш ли, че ще говорят? — безгрижно попита тя.
— Помни ми думите.
— Хммм.
— Преди това обаче трябва да довършиш заклинанието.
Баба Вихронрав кимна. След това се обърна с лице към зората, вдигна ръце и завърши заклинанието.
...
Почти е невъзможно да бъде предадено с думи мигновеното изтичане на петнайсет години и два месеца.
Доста по-лесно е с картини: ако човек си представи календар с много страници, които се разлистват с голяма скорост, или пък часовник, чиито стрелки се въртят все по-бързо и по-бързо, докато се превърнат в размазани кръгове, или пък дървета, които се разлистват, разцъфтяват и дават плодове за броени секунди…
Добре де, можете да си го представите така: слънцето се превръща в огнена резка, стрелнала се в небето, дните и нощите примигват като в обектива на стара киномашина, а модните дрехи върху манекена в бутика на отсрещния тротоар се преобличат по-бързо от обедна стриптизьорка с още пет бара за обикаляне.
Има доста начини да си представим хода на Времето, но няма да препоръчвам който и да е от тях, защото всъщност нищо подобно не се случи.
Слънцето наистина помръдна малко встрани и дърветата от страната на дефилето по посока на Ръба като че ли изглеждаха доста по-високи, а Леля не можеше да се отърси от усещането, че някой току-що се е изтърсил тежко върху й, размазал я е на земята и след това отново я е разгънал.
А стана така, защото кралството, накратко казано, не се беше преместило напред във Времето в традиционния смисъл на думата, който се състоеше от примигващи небеса и високоскоростна фотография. То просто се беше изместило по много по-чист и по-лесен начин, като беше спестило цялото обикаляне в търсене на магазин, дето да не му сменят чучелото на витрината в продължение на шейсет години (което обикновено е най-скъпата и отнемаща време част от операцията).
...
Целувката продължи цели петнайсет години. Това дори жабите не го могат. Шутът се отдръпна с оцъклен поглед и с изражение на абсолютно объркване.
— Ти усети ли светът да се премества?
Маграт надникна над рамото му към гората.
— Струва ми се, че тя успя — отговори.
— Успяла е какво?
Маграт се поколеба.
— О-о, ами нищо. Нищо особено всъщност.
— Да опитаме ли пак? Струва ми се, че не се справихме особено добре този път.
Маграт кимна.
Този път целувката продължи само петнайсет секунди. Но им изглеждаше далеч по-дълга.
...
През замъка премина трус и разклати закуската на лорд Фелмет, който за свое облекчение ядеше овесена каша без сол в нея.
Усетиха го и призраците, които сега се тълпяха в къщичката на Леля Ог като отбор по ръгби в телефонна будка.
Трусът премина през всеки кокошарник в кралството и множество свити пръсти се разтвориха. И тридесет и два петела си поеха дълбоко дъх и с наперени гребени закукуригаха маниакално, но беше прекалено късно, вече прекалено късно…
— Все още ми се струва, че нещо беше намислила — отбеляза Баба Вихронрав.
— Я си налей още една чаша чай — любезно предложи Леля.
— Но няма да ми сипваш нищо вътре — предупреди Баба. — Заради онова, дето го пихме снощи, затова стана така. Инак никога не бих си и помислила да се самоизтъквам по подобен начин. Срамота.
— Черната Алис никога не е правила нищо подобно — окуражи я Леля. — Искам да кажа — вярно, че беше за цели сто години, ама тя премести само един нищо и никакъв замък. Всеки може да премести замък.
Бръчките по лицето на Баба взеха да се изглаждат.
— И освен това допусна всякакви там бурени да го обрастат — добави тя.
— Абсолютно вярно.
— Много добра работа — енергично се включи и крал Верънс. — Всички сме единодушни, че се представихте супер. А тъй като се намираме в сферата на свръхестественото, мога да твърдя, че съумяхме да наблюдаваме отблизо.
— Хубаво, Ваша милост — отговори Леля. Сетне се обърна и хвърли един поглед на скупчените призраци зад гърба му, които не бяха получили позволение да седят на или по-скоро отчасти "през" кухненската маса.
— Вие останалите да се омитате обратно в зимника! — викна им тя. — Ама че нахалство! Освен дечицата, те могат да останат — добави. — Горкичките дребосъчета.
— Опасявам се, че всички се чувстваме щастливи, защото сме извън замъка — обясни кралят.
Баба Вихронрав се прозя.
— Както и да е — прекъсна ги тя. — сега е време да намерим момчето. Това е следващата стъпка.
— Ще го открием веднага след обяда.
— Обяд ли?
— Имаме пилешко — обясни Леля. — Освен това ти си уморена. Пък и за сериозно търсене ще имаме нужда от повечко време.
— Няма къде другаде да бъде, освен в Анкх-Морпорк — възрази Баба. — Помни ми думата. Всеки накрая свършва там. Ще започнем от Анкх-Морпорк. Когато е замесен пръстът на съдбата, не е нужно да търсиш хората. Просто стой и ги чакай там.
Леля се ободри.
— Нашта Карийн се ожени за един гостилничар там. Още не съм им видяла бебето. Ще ни уреди маса безплатно и всичко останало.
— Няма да е нужно да ходим дотам. Нали въпросът е той да дойде тука! Има нещо в този град — обясни Баба. — Като отточен канал е — всичко се събира там.
...
— Ама това са повече от петстотин мили! — стресна се Маграт. — Няма да те има цяла вечност!
— Нищо не мога да направя — отговори Шутът. — Дукът ми възложи специална задача. Има ми доверие...
— Ха! Да му наемеш още войници, предполагам!
— Не. Нищо подобно. Не е толкова лошо.
Шутът се поколеба. Той бе запознал лорд Фелмет със света на словото. А това беше по-добре, отколкото да удря хората с мечове, нали така? Щеше ли да откупи малко време по този начин? Не беше ли това най-доброто решение за всички предвид обстоятелствата?
— Но ти не бива да ходиш! Ти не искаш да отидеш!
— Дали искам или не, няма никакво значение. Обещал съм му своята лоялност…
— Да, да, докато не пукнеш. Ама ти дори сам не си вярваш! Нали ми разказа колко си мразел Гилдията и всичко останало!
— Ами да. Но въпреки това трябва да отида. Дал съм му дума.
Маграт беше на ръба да тропне с крак, но не падна така ниско.
— Точно когато започнахме да се опознаваме! — извика тя. — Толкова си жалък!
Шутът присви очи.
— Ще съм жалък само ако наруша дадената дума. Но не бих искал да слушам лоши съветници. Съжалявам. Ще се видим пак след няколко седмици.
— Не разбираш ли, че те моля да не го слушаш повече?
— Казах, че съжалявам. Мога ли да те видя пак, преди да замина?
— Ще си мия косата — тросна се Маграт. — Кога?
— Когато и да е!
...
Хуел се почеса по носа и отново присви очи срещу опръсканата с восък хартия. Пиесата изобщо не вървеше. Вмъкна падащ полилей, намери място за злодея, който носи маска да прикрие обезобразеното си лице, пренаписа едно от смешните места, за да може героят да бъде роден в дамска чанта. Но клоуните отново го безпокояха. Продължаваха да се изменят, колчем се замислеше за тях. Предпочиташе ги по двойки, такава си беше традицията, но изведнъж като че изникна трети и проклет да беше, ако можеше да измисли смешни реплики и за него.
Перото му дращеше по поредния лист хартия, като се опитваше да застигне гласовете, които извираха от унесения му мозък и първоначално изглеждаха така забавни.
Оплези език от напрежение. Беше се изпотил.
„Туй ей Моят Малък Урокк — написа той. — Хей, с Малък Урокк можеш Многу да постигниш. И бих Азе искал да започнеш още днес. Ако не можеш да тръгнеш с Такси, тръгни Ядосан. Ако и туй ти е бързо, тръгни сий след Минута И Половина. Значи, имаш ли Молив? А Пастелчета?“
Хуел се вторачи потресен в написаното. На листа хартия то изглеждаше безсмислено и абсурдно. Но въпреки туй, въпреки туй в претъпканата галерия на ума му…
Той потопи перото в мастилницата и отново се втурна след ехото.
„Вторий клоун: Точно тъй, Шефе.
Трети клоун: Оназ рабутъ с балончиту-свиркъ. Бийп. Бийп.“
Хуел се предаде. Да, смешно беше, знаеше, че е смешно, можеше да дочуе смеха в сънищата си. Но не беше правилно. Не още. И може би никога нямаше да стане. Беше като онази, другата идея за двамата клоуни, единия дебел, другия кльощав… „Таз е иднъ многу гуляма бъркутия, дету мъ навря в нея, Стенлий!…“ Смя се, докато гърдите не го заболяха, а останалата част от трупата го съзерцаваше в почуда. Но в мечтите му звучеше божествено.
Той остави перодръжката и разтърка очи. Сигурно беше полунощ, а навиците от детството му диктуваха да пести свещите, въпреки че в момента можеха да си позволят толкова свещи, колкото искаха, каквото и да разправяше Витолър.
Навсякъде из града забиха гонгове, нощните стражари бродеха из тъмните улички и прокламираха на висок глас, че наистина е полунощ и че противно на фактите, "всичко е наред". Някои от тях дори успяваха да завършат докрай изречението си, преди да бъдат халосани по главата.
Хуел вдигна кепенците и се загледа в нощния Анкх-Морпорк.
Изкусително бе да заяви, че градът-близнак беше в най-добрата си форма за годината, но това нямаше да е съвсем вярно. По-точно би било да каже, че е в "най-типичната" си форма.
Река Анкх, клоаката на половин континент, беше вече доста широка и затлачена с наноси, приближавайки покрайнините на града. Когато го напускаше, тя не толкова изтичаше, колкото се влачеше нататък. Благодарение на натрупаните през вековете кал и наноси речното корито фактически беше по-високо от някои от крайбрежните райони и сега, с топенето на снеговете, доста от евтините квартали на Морпорк бяха наводнени, ако тази дума може да бъде използвана за течност, която се събира с цедка. Бедствието се повтаряше всяка година и вероятно би опустошило канализационната система, затова беше добре дошъл фактът, че градът не разполагаше с такава. Жителите му просто държаха по една лодка подръка в задния двор и от време на време надстрояваха по още един етаж на къщите си.
Всеизвестен факт е, че Анкх-Морпорк е построен върху Анкх-Морпорк. Безброй по-стари пластове от мегаполиса, засипани от довличаната от реката шлака и надстроявани с вековете.
Районът се смяташе за изключително здравословен. Защото много малко микроби успяваха да оцелеят.
Хуел огледа морето от мъгла, из което сградите стърчаха скупчени като за някакъв шампионат по строене на пясъчни замъци по време на прилив. Светлинките и огрените прозорци рисуваха красиви фигури върху многоцветната повърхност, но имаше едно скупчване на светлина много наблизо, което основно изпълваше вниманието му.
На малко по-висок къс земя покрай реката, закупен от Витолър за разорителна сума, се извисяваше нова постройка. Тя растеше дори и нощем като гъба — Хуел можеше да различи горящите лампи по скелето, докато наетите работници, а и някои от самите актьори не прекъсваха работата си само защото небето било попритъмняло.
Новите постройки бяха рядкост в Анкх-Морпорк, но тази беше нов вид сграда.
На табелата пишеше само една дума: „Дискъ“.
Витолър първоначално се обяви срещу идеята, но младият Томджон го нави. Всекиму бе известно, че веднъж да пожелаеше, момъкът можеше да убеди и водата да потече нагоре.
— Ама ние винаги сме обикаляли насам-натам, момко! — му каза Витолър с отчаяния тон на човек, който разбира, че в края на краищата ще изгуби спора. — Не мога на тия години да спирам и да се установявам на едно място.
— Нищо добро не ти е докарало ходенето — твърдо възрази Томджон. — Само студени нощи и мразовити утрини. Пък и не ставаш по-млад. Време е да се установим някъде и да накараме хората да започнат да идват при нас. И те ще идват. Виждал си тълпите, които събираме напоследък, нали? Това е, защото пиесите на Хуел са велики.
— Не е заради пиесите ми — възрази Хуел. — А заради актьорите.
— Просто не се виждам да седя край камината в някаква си подредена стая и да спя на пухени завивки и останалите подобни безсмислици! — отговори Витолър, но след това срещна погледа на жена си и се предаде.
Така се беше появил самият театър. Да накара водата да потече нагоре беше салонен фокус в сравнение с това да се измъкнат пари от Витолър, но — и това бе факт — трупата процъфтяваше напоследък. Всъщност откак Томджон порасна достатъчно, за да носи жабо и да произнася две думи, без да му се пречупи гласът.
Хуел и Витолър наблюдаваха заедно издигането на гредореда.
— Неестествено е някак си — оплака се Витолър, облегнат на бастуна си. — Така да затваряме духа на театъра — да го сковаваме в сандък! Туй ще го погуби.
— О-о, не знам дали ще стане така — нехайно отговори Хуел.
Томджон му изложи подробно замисъла си, посвети цяла вечер всъщност, преди дори да си помисли да зачекне темата пред баща си, и сега умът на джуджето пламтеше от възможностите за задни планове, смени на декора, крила, летящи хора, невероятни машини, с които се спускат богове от небесата, и подземни помещения, откъдето се издигат адски демони. Хуел не беше способен да противоречи на новия театър повече, отколкото маймуна на бананова плантация.
— Проклетата сграда дори име си няма — заяде се Витолър. — Може би ще я нарека „Златнъ минъх“, щото толкова се минах с парите. И откъде ще дойдат нови пари, аз това искам да попитам!
Всъщност бяха опитали доста имена, но никое от тях не допадна на Томджон.
— Трябва да бъде име, което да означава всичко на света — обясни той. — Защото вътре ще има всичко. Целият свят ще бъде изложен на сцената, разбирате ли?
И Хуел казал със съзнанието, че това, което произнася, е точното име:
— Дискът.
И ето че „Дискъ“ беше кажи-речи завършен, а той все още не беше написал новата пиеса.
Хуел хлопна прозореца, върна се при бюрото, натопи перото и придърпа нов лист хартия пред себе си. Внезапно го осени вдъхновение. Целият свят наистина е като сцена, за бога…
Започна да пише.
„Целият Диск е театър и всички маже и жини са актьорий.“ Тук допусна грешката да спре за миг, през което време нов къс вдъхновение го халоса, като запрати влака на мисълта му в съвсем неочакван коловоз.
Прочете написаното върху хартията и добави отдолу: „С изключение на Тия, дето продават пу-канкий.“
След известно време задраска последния ред и опита наново: „Също като сцена на театър е светът и на него всички хора се перчат като актьори.“
Така звучеше далеч по-добре.
Замисли се отново за момент и продължи усърдно: „Понякогъ те влизът. Понякогъ си излизът.“
Като че губеше нишката. Време, време, това, от което имаше нужда в момента, беше една малка вечност…
Откъм съседната стая се разнесе сподавен вик, последван от приглушен тропот. Хуел изпусна перото и внимателно отвори вратата.
Момчето седеше в леглото си с мъртвешки бледо лице. Отпусна се, когато Хуел влезе в стаята.
— Хуел?
— Какво има, момко? Кошмари ли пак?
— Господи, този път беше ужасно! Видях ги отново! Тоя път наистина си помислих за момент, че…
Хуел механично разтребваше дрехите, които Томджон беше разхвърлял по пода на стаята. Прекъсна работата си. Той беше специалист по сънищата. Нали оттам идваха всичките му идеи.
— Че какво?
— Беше сякаш… Имах чувството, сякаш съм "вътре" в нещо, в нещо като купа, и три ужасяващи лица се взираха в мене.
— Тъй?
— Да, и трите казаха „Всички да славят…“, след което започнаха да се карат заради името ми, после едната каза: „Както и да е, кой ще бъде крал оттук нататък?“ А другата й отговори: „Нататък от кое?“, и първата каза: „Просто оттук нататък, момиче, така се казва в подобни случаи, можеш да се опиташ да положиш малко усилия и ти.“ Сетне всичките се втренчиха много отблизо в мен и едната каза: „А бе, изглежда ми нещо доста бледичък. Ще да е от оная ми ти чуждоземска храна.“ После най-младата каза: „Лельо, обясних ти вече, че такова място Теспия няма.“ След което се посдърпаха малко и една от по-възрастните попита: „Нали той не може да ни чува? Щото нещо го гледам, че се върти и се мята“, а другата отговори: „Знаеш, че така и не успях да му прокарам звука на туй чудо, Есме.“ Погълчаха още малко, образът се затъмни и после… се събудих — неубедително завърши той. — Беше ужасно, защото всеки път, когато приближаха лицата си към купата, тя някак си увеличаваше всичко, така че виждах единствено очи и ноздри.
Хуел се надигна и приседна на ръба на тясното легло.
— Забавни и чудни неща са сънищата.
— В моя нямаше нищо забавно.
— Не, ама имам предвид, че миналата нощ, да речем, сънувах някакъв дребничък кривокрак човечец със смешен мустак, който вървеше по един път — обясни Хуел. — Носеше черно бомбенце на главата си и вървеше, сякаш огромните му обувки са пълни с вода...
Томджон учтиво кимна.
— Да? И?…
— Ами-и, това е всичко. Нищо не се случи. Носеше тънко черно бастунче и го въртеше в ръка, докато ходеше, и ако знаеш само колко беше…
Гласът на джуджето постепенно заглъхна. Лицето на Томджон имаше познатото учтиво изражение на снизходително недоумение, което Хуел тъй добре познаваше и от което се ужасяваше.
— Както и да е, беше много смешно — почти на себе си каза той.
Но беше сигурен, че никога няма да убеди трупата. Те смятаха, че ако няма крем-карамел по някое време, значи не може да бъде смешно.
Сметна, че не си струва да споменава за танца с хлебчетата, който смешното човече бе изиграло с две вилици в ресторанта.
Томджон рипна от леглото и се пресегна за бричовете си.
— Не искам да заспивам отново — заяви той. — Колко е часът?
— Минава полунощ. И много добре знаеш какво казва баща ти за лягането късно.
— Ама аз не си лягам късно! — обясни Томджон, докато си нахлузваше ботушите. — А просто съм ранобуден. Ранното ставане сутрин е особено здравословно. А сега смятам да изляза за едно здравословно питие. И ти можеш да дойдеш — додаде момчето, — за да ме наглеждаш.
Хуел му хвърли натежал от съмнение поглед.
— Освен това знаеш какво казва баща ти за пиенето нощем — пробва се той.
— Да. Казва, че е хойкал всяка нощ като млад. И че да лочи по цяла нощ из кръчмите и да се прибира в пет сутринта, като чупи прозореца, за да си влезе, за нищо го е нямал. Че си е падал гу...ляйджия, а не като тия, днешните типове със слаби черни дробове, дето не носят на пиене. — Томджон намести копчетата на двуредния си жакет пред огледалото и добави: — Разбираш ли, Хуел, все ми се струва, че отговорното поведение е нещо, което се придобива с напредване на възрастта. Като разширените вени, да речем.
Хуел въздъхна. Способността на Томджон да запомня превратно хорските забележки беше легендарна.
— Хубаво. Но само по едно. На някое почтено място.
— Обещавам. — Томджон нагласи внимателно шапката си с голямо перо отгоре. — Между другото — попита — какво по-точно означава лочене?
— Означава, струва ми се, че човек разлива по-голямата част — горчиво отговори Хуел.
...
Тъй както водата на река Анкх беше по-гъста и по-пълна с живот от нормалната речна вода, така въздухът в таверната „Кърпеният барабан“ беше по-пренаселен от обикновения въздух. Приличаше на сушена мъгла.
Томджон и Хуел наблюдаваха как се разплисква върху уличните павета. Вратата се разтвори с трясък и отвътре с гърба напред изхвърча някакъв човек, прелетя през улицата, без да докосва паветата, и се заби в отсрещната стена.
Огромен трол, нает от собственика да поддържа някакъв приемлив ред в заведението, се показа навън, като влачеше след себе си две отпуснати тела. Остави ги на съхранение върху уличните камъни, като ги срита веднъж-дваж в меките части.
— Струва ми се, че вътре се гуляе — предположи Томджон.
— И на мене тъй ми се струва — съгласи се Хуел. Той потръпна. Мразеше таверните. Хората непрекъснато оставяха чашите си върху главата му.
Двамата се вмъкнаха бързешком, докато тролът беше зает да изнася поредния мъртвопиян посетител за краката — главата му дрънваше о паветата на всяка крачка — и да го претърсва за укрити ценности.
Пиенето в „Кърпеният барабан“ би могло да се оприличи на гмуркане в блато с алигатори с тази разлика, че алигаторите не пребъркват предварително джобовете на жертвите си. Двеста очи проследиха другарите, докато те си пробиваха път през тълпата към бара, сто усти застинаха за миг неподвижно по средата между поредните две глътки, псуването или умолителните стонове и деветдесет и девет чела се сбърчиха в усилие да оценят дали новодошлите спадат към категория А — хора, от които да се плашим, или към категория Б — хора, които да изплашим.
Томджон премина през тълпата така, сякаш мястото беше негова собственост, и удари с младежка необузданост по бара. Нетърпението не се броеше за положително качество в „Кърпеният барабан“.
— Дай ми две халби от най-доброто си пиво, стопанино — нареди той с внимателно подбран глас и барманът с почуда установи, че покорно пълни първата халба още преди ехото от думите да е заглъхнало.
Хуел се огледа. От дясната му страна беше седнал изключително едър мъж, облечен с кожите на поне няколко бивола и окичен с повече железни вериги, отколкото биха стигнали за закотвянето на галеон. Космато лице с изражение на тухлен зид се наведе надолу към джуджето.
— Дявол да го вземе. Тука има някакво скапано парково украшение.
Хуел изстина. Хората в Анкх-Морпорк бяха космополитни създания с лековато, но не и предубедено отношение към останалите раси, което се изразяваше в равноправното им халосване с тухла по главата и хвърляне в реката. Това не се отнасяше до троловете, естествено, защото не е лесно да изпитваш расови предразсъдъци спрямо високи седем стъпки същества, които могат да преминават през стени (заедно с част от стените) — поне не за дълго. Но хора, високи само три стъпки, като че са създадени, за да бъдат дискриминирани.
Гигантът почука Хуел по темето.
— Къде ти е въдичката, парково украшение? — попита той.
Барманът бутна двете халби по подгизналия тезгях.
— Заповядайте — ехидно каза той. — Голяма халба. И една малка.
Томджон отвори уста, за да възрази, но Хуел остро го сръга по коляното.
— Зарежи, зарежи, ами дай да се махаме колкото се може по-бързо…
— А къде ти е качулчицата с помпона, бе? — продължи брадатият.
Помещението утихна. Явно беше настанал моментът за вечерното представление.
— Попитах, къде ти е качулчицата, глупчо?
Барманът хвана дебела черничева тояга с криви гвоздеи, която държеше за всеки случай под тезгяха, и изръмжа:
— Хъм-м…
— Разговарях с парковото украшение.
Мъжът разклати утайката в чашата си и внимателно я изля върху главата на джуджето.
— Повече няма да идвам да пия при тебе — заяви той и като видя, че не предизвиква очаквания ефект, прибави: — Не стига, че пускаш маймуни, ами сега и пигмеи довтасаха…
В този момент тишината в бара придоби ново, по-дълбоко измерение, в което изскърцването на бавно отместен назад стол прозвуча като стъпките на съдбата. Всички погледи се врътнаха към далечния край на помещението, където седеше единственият посетител на заведението, който спадаше към категория В.
Нещото, което Томджон бе взел първоначално за стар чувал, подпрян на бара, протягаше ръце и… и още ръце, с изключение на факта, че това бяха краката му. Печално кожесто лице се извърна по посока на говорещия с изражение тъй меланхолично, както ветровете на Еволюцията. Смешните му устни се разтегнаха назад. В зъбите, които се показаха отдолу, нямаше нищо смешно обаче.
Това беше Библиотекарят на Невидимия Унивеситет. Който всъщност бе орангутан.
— Хъммм — осмели се да произнесе барманът и сам се изплаши от собствения си глас, който потъна в ужасяващата човекоподобна тишина. — Нали нямаше предвид това последното, дето го каза? За маймуните, а? Нали всъщност не искаше да кажеш нищо подобно?
— Какво, по дяволите, е това? — изсъска Томджон.
— Струва ми се, че е орангутан — отговори Хуел. — Човекоподобно.
— Маймуната си е маймуна — упорито възрази брадатият, при което няколко от по-досетливите посетители на „Барабана“ заотстъпваха заднешком към вратата. — Искам да кажа — какво толкова? Но проклетите паркови украшения…
Хуел удари пръв — на височината на слабините.
Джуджетата имат славата на страховити воини. Всяка раса от еднометрови създания, които боготворят бойните секири и се втурват в битка като на състезание за дървосекачи, бързо си създава име сред публиката. Но годините, през които Хуел бе боравил с перо вместо с кирка, бяха отслабили всепробиващата мощ на юмруците му. И мигът, в който едрият мъж изрева и изтегли меча си, лесно можеше да се превърне в края му, ако чифт деликатни, покрити с козина ръце не бяха издърпали рязко оръжието от хватката и след кратък напън го огънаха на две.*
[* Този момент вероятно се нуждае от обяснение. Библиотекарят на Невидимия университет, водещия колеж за магии на Диска, беше превърнат в орангутан преди време в резултат на магически инцидент, протекъл в предразположената към инциденти академична среда. Оттогава нататък той упорито се противеше на всички добронамерени усилия да му бъде върната старата форма. От една страна, по-дългите ръце и хватателните пръсти на краката улесняваха неимоверно катеренето до по-високите рафтове, а от друга — фактът, че бе маймуна, му спестяваше изпадането в мирова скръб и душевните страдания. Библиотекарят беше доволен и че макар да изглеждаше като каучуков чувал, пълен с вода, новото му тяло беше три пъти по-силно от старото и достигаше два пъти по-далеч.]
Когато великанът изръмжа и се обърна, една ръка, сякаш направена от две еластично свързани помежду си, покрити с рижа козина дръжки на метли, се разгъна в сложно многоставно движение и го фрасна през лицето толкова силно, че той политна над пода и се приземи върху близката маса.
Докато масата беше прекатурена върху съседната и няколко стола бяха съборени, вече се събраха достатъчно поводи, за да започне закъснял нощен въргал, още повече че едрият човек беше дошъл на кръчма с приятелите си. Тъй като на никого от тях не му се искаше да се заяжда с маймуната, която сънливо докопа някаква бутилка от близката лавица и строши дъното й о бара, те започнаха да удрят насам-натам когото сварят просто заради идеята. Това си е абсолютно нормален кръчмарски етикет.
Хуел пролази под масата и повлече след себе си Томджон, който наблюдаваше битката с интерес.
— Значи така гуляели хората? Винаги съм се питал.
— Струва ми се, че би било добре да си тръгнем тутакси — твърдо каза джуджето. — Преди да е станала някоя беля.
Над главите им се разнесе тъп звук, последван от звън на разбити чаши, когато някой се просна върху масата над тях.
— Дали е истински гуляй, как мислиш, или само се забавляват? — ухили се Томджон под масата.
— Мисля, че всеки миг ще се превърне в гадно клане, това мисля!
Томджон кимна и изпълзя обратно насред олелията. Хуел го чу да удря с нещо по тезгяха и да призовава за тишина.
Джуджето се хвана за главата от ужас.
— Аз... Нямах предвид…
Призоваването за тишина по средата на кръчмарско сбиване е само по себе си достатъчно рядко събитие, затова незабавно се възцари пълно мълчание. Тишина, която трябваше да бъде запълнена с нещо.
Хуел се задави, когато чу звънливия глас на момчето, изпълнен със самоувереност и първокласна акустика.
— Братя! И ето, че бих могъл ваште мъже братя да наричам зарад таз нощ бъдна…
Джуджето се надигна на пръсти и видя Томджон, застанал върху стол, едната му ръка издигната в класическа декламаторска стойка. Наоколо се бяха скупчили мъжете, замръзнали в пози „ше-им-дам-да-съ-разберът“, с надигнати към него лица.
Долу, на нивото на масата, устните на Хуел се движеха в синхрон с думите, докато Томджон произнасяше познатия театрален монолог. Той рискува да хвърли втори поглед.
Побойниците се бяха изправили, приглаждаха с ръце туниките си и хвърляха един другиму извинителни погледи. Повечето стояха мирно.
Дори Хуел почувства как кръвта му закипява, а той все пак ги беше писал тия думи. Половин нощ беше робувал над тях преди години, след като Витолър беше обявил, че иска третото действие в „Кралят на Анкх“ да стане с пет минути по-дълго.
— Нахвърляй, моля ти се, нещичко с повече дух в него — беше му казал. — Нещо свежо, да гъделичка така, нъл’ се сещаш. Малко да им заври кръвчицата и да им се върне куражът за живот на тия приятелчета от седалките за по половин пени. И да е достатъчно дълго, за да имаме време да сменим декорите.
Навремето се беше срамувал от тая си пиеса. Силно подозираше, че Великата битка за Морпорк е била проведена от две хиляди мъже, изгубени сред блатата в някакъв студен влажен ден, които са се ръгали с ръждивите си мечове в желанието да се изпратят едни други в забвение. Какво би могъл да каже последният крал на Анкх на парцаливите си хора, които знаеха, че са малобройни, обградени и без генерал? Нещо, което да стиска за гърлото, нещо с острие на върха си, нещо като глътката бренди за умиращия, без логика, без обяснения, просто думи, които могат да преминат безпрепятствено през мозъка на изтощените мъже и да ги вдигнат на крака направо за ташаците.
А сега виждаше ефекта от тях...
Започна да си представя как стените изчезват, вятърът довява студените влажни мъгли откъм блатата, задушаващата тишина, нарушавана единствено от нетърпеливите крясъци на лешоядите…
И този глас.
А той ги беше написал тия думи, те бяха негови, никой полубезумен крал никога не би говорил по такъв начин. Беше го написал всичкото това, за да запълни времето, през което замъкът, направен от изрисувано платно, опънато върху рамка, да бъде изтикан зад кулисите. А сега този глас издухваше въглищарския прах от думите му и изпълваше стаята с диаманти!
„Аз съм сътворил тия думи — помисли си Хуел. — Но те не ми принадлежат повече. Те принадлежат нему. Виж ги само тия хора. Едничка патриотична мисъл не е имало в главите им до днес, но ако Томджон сега ги призове, тая сбирщина пияници би щурмувала двореца на Патриция още нощес. И вероятно биха успели! Единствено мога да се надявам тоя глас да не попадне някога в лоши ръце…“
Когато последните звуци заглъхнаха, а нажеженото им до бяло ехо опърли всеки ум из помещението, Хуел се отърси от магията, изпълзя от скривалището си и смушка Томджон в коляното.
— Тръгвай веднага, глупако! — изсъска му. — Преди да е отзвучало.
Сграбчи здраво момчето за лакътя, подхвърли два безплатни билета на ошашавения барман и ускори крачка. Не спряха, докато не изминаха цяла пряка.
...
— А на мене ми се стори, че се справях доста добре там — рече Томджон.
— Даже прекалено добре, бих казал!
Момчето доволно потри ръце.
— Хубаво. А сега къде отиваме?
— Къде отиваме ли?!
— Нощта е още млада!
— Не, нощта свърши. Утрото е това, дето предстои — бързо възрази джуджето.
— Добре де, ама аз не искам да се прибирам още. Не знаеш ли някое по-приветливо място? Все още нищо не сме изпили...
Хуел въздъхна.
— Да отидем в тролска таверна, а? — предложи Томджон. — Чувал съм за тях. Имало няколко из Сенките*. Бих искал да видя тролска таверна.
[* Сенките е древен квартал на Анкх-Морпорк, смятан за далеч по-неприятен и покварен от останалата част на града. Това винаги изненадва туристите.]
— Те са само за тролове, момче. Дават разтопена лава за пиене, свири се музика с камъни и се яде чакъл с оцет и сирене.
— Ами баровете на джуджетата?
— Няма да ти харесат — отговори Хуел с чувство. — Да не говорим, че няма да има място за главата ти.
— Таванът е нисичък, тъй ли?
— Погледни на ситуацията по следния начин — колко време можеш да издържиш да пееш за злато?
— Ами златно е, прави звън и можеш да си купуваш неща с него... — експериментира на глас Томджон, докато се разминаваха с тълпите на Площада на счупените луни. — Четири секунди най-вероятно.
— Именно. След пет часа пеене на човек вече му се струва, че започва да се повтаря.
Хуел мрачно подритна камъче. Предишния път, когато идваха в града, беше проверил няколко джуджешки бара и не ги беше одобрил. По неизвестни причини събратята му от планините, които у дома не вършеха нищо по-необичайно от копаене на руда и преследване на дребен дивеч, веднъж озовали се в големия град, изпитваха подтик да обличат метално бельо, да се разхождат насам-натам, затъкнали секири в коланите си, и да се назовават с имена като Тимкин Гърмящото черво. И никой не можеше да се мери с градските джуджета, станеше ли реч за надпиване. Понякога така съвестно лочеха, че изобщо не си уцелваха устата.
— Във всеки случай — додаде той — ще те изритат, задето си много умен. Всъщност думите на песента са „Злато, злато, злато, злато, злато, злато“.
— А припев има ли?
— „Злато, злато, злато, злато, злато“ — отговори Хуел.
— Изпусна едно „злато“ тука.
— Може би защото не ми е било съдено да бъда джудже.
— Стига бе, я се отпусни малко, парково украшение такова! — възкликна Томджон.
Джуджето си пое дъх със съскане.
— Извинявай — бързо се поправи Томджон. — Аз, такова, понеже съм чувал татко…
— С баща ти се познаваме от много време. В добро и зло. И бога ми, имало е много повече зло, отколкото добро. Още отпреди ти да се род… — Той се поколеба. — Трудни времена бяха ония. Тъй че, казвам аз… ами-и, човекът просто си е заслужил правото.
— Да. Съжалявам.
— Разбираш ли, просто… — Хуел поспря в началото на тясна уличка. — Чу ли нещо?
Те се вторачиха в тъмната алея, с което за пореден път показаха, че не са тукашни. Морпоркци дори не поглеждат към тъмните странични улички, когато чуят оттам да се носят странни шумове. Ако видят четирима биещи се мъже, първият им подтик не е да се притекат на помощ, не дай си боже пък на този, който явно губи битката, и да се озоват на погрешния край на добре насочен ритник. Нито пък викат „Хей!“. Но най-важното, не изглеждат изненадани, когато нападателите, вместо да побягнат виновно, размахат под носовете им малко картонче.
— Това пък какво е? — попита Томджон.
— Някакъв клоун! — извика Хуел. — Обрали са някакъв нещастен клоун!
— „Лиценз за кражба“ ли? — поднесе Томджон картичката към светлината.
— Именно — отговори водачът на тройката. — Само не очаквайте да ви обслужваме и вас, защото тъкмо се прибирахме.
— Да, де — прибави вторият нападател. — Имаме си таковата. Квота.
— Ама вие го ритахте!
— Амчи-и… само мъничко. Не може да се нарече истинско ритане.
— Повече го посбутахме — включи се и третият крадец.
— Напълно почтено си беше всичко. Тоя такъв юмрук наби на Рон, не си е работа!
— Да-а. Някои хора и представа си нямат.
— Вие, безсърдечни… — развика се Хуел, но Томджон постави умиротворително ръка върху главата му.
След това обърна визитната картичка. Там пишеше:
Дж. Х. Богис Тихата Стъпка и Племенници
Крадци по Поръчка
„Старата фирма“ (Оснвн. АМ 1789)
Всички видове Кражби, Професионално и
Безсрамно изпълнение
Изнасяме покъщнина. 24-часови услуги
Никоя работа не е дребна работа
СЕМЕЙНИ ТАРИФИ
— Всичко изглежда наред — каза мрачно той. Хуел замръзна по средата на опитите си да изправи зашеметената жертва на крака.
— Наред ли? — кресна той. — Да обират хората?
— Ще му издадем фактура естествено — обясни Богис. — Слава богу, че ние попаднахме първи на него. Някои от ония, новите в бизнеса, си нямат и понятие*.
[* Анкх-Морпоркската завидна система на лицензирана престъпност се дължи до голяма степен на сегашния Патриций, Лорд Ветинари. Той съобразил, че единственият начин да се охранява милионен град е да признае различните банди и престъпни гилдии, да им даде професионален статут, да кани шефовете им на официални вечери, да позволява разумно ниво на улична престъпност и да застави ръководителите на гилдиите да го контролират под заплахата, че ще бъдат лишени от новопридобитите граждански почести ведно с обширни части от кожите им. Беше потръгнало. Оказа се, че бандитите могат да бъдат изключително ефективна полицейска сила. Нелицензираните джебчии скоро установяваха например, че вместо една нощ зад решетките ще прекарат цяла вечност на дъното на реката. Възникна обаче проблемът с изчислението на престъпните деяния. Вследствие на това се появи сложната система на годишните бюджети, фактури и допустими дялове, които да осигуряват а) членовете на Гилдията да припечелват достатъчно, за да се прехранват, и б) никой гражданин да не бъде обиран повече от предварително съгласуван брой пъти.]
— Каубои — съгласи се племенникът.
— Колко му откраднахте? — попита Томджон.
Богис отвори кесията на клоуна, която междувременно беше затъкнал в пояса си, и пребледня.
— Ох, милостиви боже — възкликна той. Племенниците се скупчиха около него.
— Така ни било писано, един вид.
— За втори път тая година, вуйчо.
Богис се втренчи в жертвата.
— Е, добре, ама аз откъде можех да зная? Нямаше как да зная предварително, нали? Искам да кажа — погледнете го само, колко пари бихте очаквали да носи у себе си? Няколко медни монети, не повече, нали така? Искам да кажа — даже не бихме му обърнали внимание, но нали ни беше на път към дома. Ето тъй става, колчем се опиташ да направиш услуга някому.
— Колко значи е носел у себе си? — настоя Томджон.
— Тука вътре има най-малко сто сребърни долара — простена Богис, като размаха кесията. — Имам предвид — това не е моята категория. Не е моята класа. Не мога да си позволя подобни пари! Човек трябва да е член на Гилдията на адвокатите или нещо подобно, за да краде по толкова. Прекалено много надхвърля квотата ми и туйто!
Доста предвидливи граждани се уговаряха предварително за допустимия брой обири, грабежи и т.н. в началото на финансовата година, най-често в уюта на собствените си домове, и по този начин си осигуряваха безпрепятствено ходене по улиците през останалата част от годината. Механизмът цъкаше изключително мирно и ефикасно, като за пореден път демонстрираше, че в сравнение с Патриция на Анкх, Макиавели не би могъл да върти и сергия за пържена цаца.
— Върни му ги тогава — предложи Томджон.
— Но нали вече му издадох фактура!
— А те си имат всичко по себе си, нали се сещате, номерца и тям подобни — включи се най-младият племенник. — Гидията ще ни проверява…
Хуел сграбчи ръката на Томджон.
— Бихте ли ни извинили за момент? — обърна се той към отчаяния крадец и завлече Томджон на отсрещната страна на уличката.
— Окей — каза той. — Кой е ненормалният тука? Те ли? Или аз? Или пък ти?
Томджон му обясни...
— Ама това законно ли е?
— До известна степен. Забележително е, нали? Някакъв човек в кръчмата ми разказа.
— Ама бил откраднал "прекалено много", така ли?
— Очевидно! Явно Гилдията им е много стриктна в тия работи.
Жертвата изстена и леко звънна.
— Погрижи се за него — нареди Томджон. — Аз ще се оправя с тях.
Той се върна при крадците, които изглеждаха изключително угрижени.
— Моят клиент смята — започна той, — че проблемът може да бъде разрешен, ако му върнете парите обратно.
— Да-а-а — отговори Богис, като обмисляше идеята, сякаш тя бе някаква чисто нова теория за космическото Сътворение. — Ама всичко се свежда до фактурата, нали разбираш, всичко е попълнено, време и място, подписана и подпечатана…
— Моят клиент смята, че бихте могли да му отмъкнете, да речем, пет медни монети — гладко продължи Томджон.
— …Хич и не смятам така!… — викна Шутът, който междувременно беше започнал да идва на себе си.
— От тях ще трябва да приспаднем моята такса от две медни монети, плюс разходи за такса повикване, плюс премиални за извънработно време…
— Амортизационни отчисления — обади се Богис.
— Именно.
— Съвсем справедливо. Съвсем справедливо. — Богис погледна през главата на Томджон към Шута, който беше вече в пълно съзнание и много ядосан. — Съвсем справедливо — произнесе високо той. — Проявявате гражданска отговорност. Много ще съм ви задължен. — Погледът му се върна към Томджон. — Нещо за вас, сър? Просто си кажете. Имаме специална оферта „Тежки телесни повреди“ този сезон. На практика безболезнена, няма да почувствате нищо.
— Почти не разкъсва кожата — включи се племенникът. — И освен това е с крайник по избор на клиента.
— Струва ми се, че се радвам на качествени услуги в тази сфера — гладко отклони предложението Томджон.
— О, добре тогава. Ами да тръгваме в такъв случай. Няма проблеми.
— Остава обаче висящ — продължи Томджон, когато крадците понечиха да си тръгнат — единствено въпросът с адвокатската такса...
| 1. |  |
Ankh_Morpork | 8 | 8 | 0 | 0 | 67 | 0 | 67 | 24 | |
| 2. | |
Bira i Shkembe | 8 | 7 | 0 | 1 | 43 | 6 | 37 | 21 | |
| 3. | |
Stomps FC | 8 | 6 | 0 | 2 | 23 | 17 | 6 | 18 |
27.02.2010 13.25 varosha - Ankh_Morpork
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
