Постинг
26.02.2010 17:31 -
Дъжд от розови листчета
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 2234 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.02.2010 10:41
Прочетен: 2234 Коментари: 2 Гласове:
15
Последна промяна: 27.02.2010 10:41
 |
 |
"Трябваше да признае, че работата си имаше някои привлекателни страни. Трите вещици бяха добра идея. Две нямаше да са достатъчни, а четири щяха да бъдат прекалено много. Биха могли да се намесват и да си играят със съдбите на човеците и с всичко останало. Много пушеци и зелени светлини. Човек може чудеса да стори с три вещици. Удивително как никой не се е сетил досега." ... |
chok dee - Ankh_Morpork 0 - 5
chok - Ankh 0 - 5
|
Поредният сблъсък от ПШЛ представи ново предизвикателство: отбора на Чок Дий, който беше взел под наем няколко нинджи от далечния континент на Ахатовата империя. Предполагаше се, че нинджите, като по-подвижни единици, би трябвало да наклонят везните в полза на домакините, благодарение на скоростта и ловкостта си.
Нищо подобно не се случи. Анкх за пореден път напълно доминираше над противника си и получи смехотворно голям брой шансове за отбелязване на гол. От тях пет положения бяха превърнати в попадения, което се оказа повече от достатъчно за третата поредна победа в турнира. Доста добро начало за Анкх. Остава да видим дали ще довършат и втората половина от груповата фаза в същия дух.
...
Деликатната сивота на остатъка от нощта отплува над Анкх-Морпорк. Томджон и Хуел се бяха настанили от двата края на масата в квартирата си и брояха.
— Значи докарах печалба от три сребърни долара и осемнайсет медни гроша — обяви Томджон.
— Беше невероятен! — възкликна Шутът. — Искам да кажа, особено удивително беше как се съгласиха да изтичат до вкъщи и да донесат още малко пари, след като им дръпна речта за човешките права. — Той ръсна още малко отвара върху контузената си глава. — А най-малкият даже се просълзи — додаде. — Удивително.
— А, ще му мине — обясни Хуел.
— Ти да не би да си джудже?
Хуел не откри начин да отрече очевидното.
— Е, и аз мога да позная, че си шут — отговори.
— Да. Заради камбанките, нали? — отпаднало попита Шутът, докато разтриваше ребрата си.
— Да, и заради камбанките.
Томджон направи гримаса и срита Хуел под масата.
— Ами-и, много съм ви задължен, значи. — Шутът се изправи и потръпна болезнено. — Иска ми се някак да изразя признателността си — прибави. — Дали наблизо няма някоя отворена таверна?
Томджон пристъпи към него и двамата се загледаха през прозореца. Посочи надолу по продължението на улицата.
— Виждаш ли ония табели на таверни? — попита.
— Да. Боже! Стотици са.
— Именно. Сега виждаш ли оная там, синьо-бялата, откъм края?
— Да. Да, струва ми се.
— Е, доколкото ми е известно, тя е единствената, която някога е била затваряна тъдява.
— Тогава, моля, позволете ми да ви предложа по едно питие. Туй е най-малкото, което мога да направя — нервно произнесе Шутът. — А и съм сигурен, че малкото ни приятелче си умира да излочи някоя бира.
Хуел сграбчи ръба на масата и отвори уста, за да изреве.
И се спря.
Втренчи се в двамата мъже пред себе си. Ченето му увисна.
Той го хлопна шумно.
— Какво стана? — попита Томджон.
Хуел отмести поглед. Прекарал беше дълга нощ.
— А-а, просто игра на светлината — промърмори. — Едно питие ще ми дойде добре. — И прибави: — Да се поналочим.
„Що ли пък не — си каза наум, — защо пък се противя толкоз?“
— Даже ще си наваксам с пеенето — каза на глас.
...
— К’ва беше следваш-ш-тата дума? — Зл’то. Мисля. — А.
Хуел несигурно надникна в чашата си. Едно нещо можеше да се каже със сигурност за пиянството и то беше, че спираше потока на Вдъхновението.
— И изпусна едно „злато“ — забеляза той.
— Къде т’ва? — попита Томджон. Той бе нахлупил шапката на Шута.
Хуел обмисли въпроса.
— Ми като че ли — съсредоточи се той — беше между „злато“ и „злато“. И освен това… — Надникна отново в чашата си. Тя беше празна — каква ужасяваща гледка. — И освен туй — опита отначало, сетне се предаде и каза: — И освен туй искам още едно.
— Аз ще го викна малкия тоя път — заяви Шутът. — Ха-хаха. Аз ще квикна. Хахаха. — Опита се да се изправи и си дрънна главата в тавана.
В тъмнината на бара дузина ръце стиснаха здраво секирите. Тази част от Хуел, която беше все още трезва и беше отвратена да види останалата част пияна, го насили да махне умиротворително с ръка към свъсените вежди, фиксирали го от мрака.
— "Сичко е наред — обясни на бара като цяло той. — Не го говори насериозно. Той е ’ного смешен кажи го де, идиот. Шут. ’Ного смешен Шут, чак от, кажи го де, онуй място.
— Ланкър — отговори Шутът и тежко седна върху бара.
— Точно. Отдалече идва, чак от онуй място, кажи го де, звучи като болест по краката. Затуй не знае как да се държи. Не е виждал много джуджета. — Хахаха, — продължи Шутът, като сграбчи с ръце главата си. — Нямаме много джуджета по наш"те места. Направо дребна работа...
Някой потупа Хуел по рамото. Той се извърна към гранитно космато лице под железен шлем. Въпросното джудже многозначително подхвърляше и улавяше секирата си.
— Добре е да обясниш на приятелчето си, че не бива да бъде чак толкоз забавен — предложи то. — Щото инак ще отиде да забавлява демоните адови!
Хуел примижа срещу него, обвит в алкохолна мъгла.
— Ти па кой си? — попита.
— Пълнихалба Гръмотевичния — представи се джуджето, като изопна покрития си с ризница торс. — И ти казвам…
Хуел се втренчи в него по-отблизо.
— А, ами че аз те познавам — възкликна той. — Ти държиш козметичния цех долу на Бързата улица. Купих доста фон-дьо-тен от тебе миналата седмица…
Паническо изражение прекоси лицето на Гръмотевичния. Той се надвеси напред ужасено.
— Мл’квай, мл’квай! — прошепна.
— Точно тъй, нарича се „Домът на елфическите парфюми и аромати Ко“ — щастливо продължи Хуел.
— ’Ного добра стока — одобри и Томджон, който се опитваше да престане да се изхързулва от тясната скамейка. — Особено пък № 19, Трупното зеленикаво, баща ми се кълнеше, че по-добро през живота си не е виждал. Първо качество.
Джуджето неуверено претегли на ръка секирата си.
— Да-а, ами-и… Ох. Но. Да. Ами-и, мерси. Само най-фини съставки ползваме, имайте го предвид.
— С туй ли ги накълцваш? — невинно попита Хуел, като посочи секирата. — Или днес ти е почивната нощ?
Веждите на Гръмотевичния отново се сбраха като хлебарки на конференция.
— Ами вие, вие да не сте с театъра?
— Точно тъй — отговори Томджон. — Ний сме гастролиращи актьори. — Той се поправи: — Заседели се на едно място актьори понастоящем. Хаха. Точно в този момент представляваме актьори, изхързулващи се надолу.
Джуджето отпусна секирата си и приседна на масата им с лице, внезапно размекнало се от ентусиазъм.
— Бях на представлението миналата седмица — каза той. — Дяволски хубаво представление беше. Имаше една девойка и един юнак там, но тя беше женена за някакъв старец, след това дойде другият юнак и тя избяга и взе отрова, но накрая се оказа, че тоя човек бил всъщност другият човек, само дето нямало как да й го каже, поради туй, че… — Гръмотевичният млъкна и се изсекна. — Всички измряха в края на краищата — обясни той. — Много трагично. Плаках по целия път до вкъщи, не се срамувам да ви го кажа. И тя беше тъй бледичка.
— № 19 и слой пудра върху него — бодро обясни Томджон. — Плюс мъничко кафяви сенки за очи.
— Ъ?
— И мушвам два пешкира в пазвата — прибави Томджон.
— Какви ги говори тоя? — обърна се джуджето към компанията.
Хуел се ухили в халбата си.
— Я им покажи малко от монолога на Гретелина, момче.
— Веднага.
Томджон се изправи, фрасна главата си в тавана, седна отново, сетне компромисно коленичи на пода. Обгърна с ръце това, което при друго стечение на хромозомите му би била гръдта му.
— „Ти грешиш, що Лято зовеш го…“ — започна той.
Отрупаните джуджета слушаха мълчаливо. Едно от тях изпусна секирата си и останалите шумно му изшъткаха.
— „…и топящи се снегове. Сбогом“ — завърши Томджон. — Изпива флакончето, припада зад кулисите, надолу по стълбата, маха роклята, облича туниката на Комичен страж № 2, изход едно, влиза отляво. „Хей-хоп, добри ми…“
— Засега е достатъчно — внимателно го прекъсна Хуел.
Няколко джуджета хлипаха в шлемовете си. Последва хорово секнене на носове.
Гръмотевичния изтри очи с бронирана носна кърпичка.
— Туй беше най-тъжното нещо, което съм чувал някога — рече и се втренчи в Томджон. — Ама чакай — сепна се той, щом започна да проумява. — Ама той е мъж! А аз се влюбих в момиче, там, на сцената. — Сръга Хуел. — Тоя да не си пада нещо "елф"?
— Абсолютен човек си е — отговори Хуел. — Познавам баща му.
След това прехвърли погледа си върху Шута, който ги фиксираше с увиснало чене, и го върна отново на Томджон.
Ха, каза си. Чисто съвпадение, нищо повече...
— Това е игра — обясни Хуел. — Добрият актьор може да се превърне във всичко, нъл тъй?
Можеше да почувства как Шутът продълбава с поглед набития му врат.
— Да, ама да се преоблича като жена — не е ли малко… — със съмнение възрази Гръмотевичния.
Томджон изу обувките си и коленичи върху тях, а лицето му застана на една височина с това на джуджето. Измери го с преценяващ поглед за секунда, след което промени изражението си.
И изведнъж там имаше двама Гръмотевични. Вярно, единият беше коленичил и явно се бръснеше.
— Хей, вий, здравейте — викна Томджон с гласа на джуджето.
Това се оказа изключително развеселяваща шега за останалите джуджета, надарени със съвсем неусложнено чувство за хумор. Докато те се трупаха около двойката, Хуел почувства деликатно докосване по рамото.
— Вие сте от театъра, значи? — попита Шутът, внезапно изтрезнял.
— Тъй вярно.
— Значи съм изминал петстотин мили, за да намеря точно вас!
...
Беше, както Хуел би отбелязал в режисьорските си бележки, „по-късно същия ден“. Тътенът на строящия се „Дискъ“ се носеше откъм зачатъците на скелето му, удряше като с топор по главата на Хуел и отминаваше нататък.
Със сигурност си спомняше пиенето. И джуджетата се надпреварваха да поръчват още и още, след като Томджон демонстрира своите превъплъщения. После се преместиха в друг бар, за който Гръмотевичния беше чувал добри думи, сетне минаха през магазинче за клачианска храна за в къщи, но след това всичко му се размиваше…
Не го биваше особено в лоченето. Прекалено много от питието успяваше да влезе в устата му.
Ако се съдеше по вкуса, останал в нея, някое разплуто нощно създанийце също беше попаднало там.
— Ще можеш ли да го направиш? — попита Витолър.
Хуел примлясна с устни, за да се отърве от вкуса.
— Така ми се струва — намеси се Томджон. — Звучеше ми интересно, както ни го разказа. Злият крал управлява с помощта на вещиците. Виелица. Ужасяващи лесове. Битка на живот и смърт с Истинския наследник на трона. Проблясък на кинжал. Писъци, шумотевици. Злият крал умира. Доброто тържествува. Бият камбани.
— Можем да уредим и дъжд от розови листчета — включи се и Витолър. — Познавам едного, който ще ни ги даде почти без пари.
Двамата се загледаха в Хуел, който барабанеше с пръсти по бюрото си. Вниманието и на тримата се връщаше отново и отново към кесията сребро, която Шутът бе дал на Хуел. Дори сама по себе си тя съдържаше достатъчно пари, за да бъде завършен „Дискъ“. А беше станало дума, че ще има и още. Голямо дарение щяло да последва.
— Ще го направиш, нали? — примоли се Витолър.
— Определено има нещо в историйката — допусна Хуел. — Само че… просто не зная…
— Не че се опитвам да ти се налагам — започна Витолър. Трите чифта очи се плъзнаха към кесията с парите.
— Наистина изглежда малко съмнително — съгласи се и Томджон. — Искам да кажа — Шутът е достатъчно почтен. Но начинът, по който ни разказа историята… е много странен. Устата му произнася думите, но очите му говорят нещо съвсем друго. И останах с усещането, че той би искал, ако можем, да повярваме на очите му.
— От друга страна — побърза да се включи Витолър, — с какво можем да навредим? Парата е важната.
Хуел вдигна глава.
— Какво? — изстреля той.
— Казах, пиесата е важната — поправи се Витолър.
Отново се спусна тишина, с изключение на барабанящите пръсти на Хуел. Кесията със среброто сякаш ставаше все по-голяма и по-голяма, фактически взе да изпълва стаята.
— Работата е в това… — излишно високо започна Витолър.
— Така, както го виждам… — каза Хуел.
И двамата се спряха.
— Извинявай. Прекъснах те.
— Нищо важно не беше. Продължавай.
— Смятах да кажа, че след като така и така можем да си позволим да построим „Дискъ“… — проточи Хуел.
— Само покрива и сцената — отговори Витолър. — Парите няма да стигнат за повдигателния механизъм и за машината, дето спуска богове от небесата. Нито пък за въртящата се платформа, нито за вентилаторите.
— Преди сме се оправяли и без всичкото туй — възрази Хуел. — Не си ли спомняш как беше едно време? Разполагахме само с няколко греди и изрисувани чували. Но имахме жив дух. Ако ни трябваше вятър, сами си го правехме. — Той побарабани с пръсти известно време. — Естествено ще трябва да сложим машина за морски вълни. Поне някоя мъничка. Дошла ми беше идеята за кораб, който се разбива на бреговете на пустинен остров, а там…
— Съжалявам — поклати глава Витолър.
— Но напоследък имахме само пълни зали! — възкликна Томджон.
— Така е, момко. Така е. Но хората плащат с медни монети. А майсторите искат сребро. Ако искахме да сме богати хора… същества — поправи се бързо той, — трябваше да се родим дърводелци. — Витолър притеснено се размърда. — Вече дължа на трола Хризопрас повече, отколкото би трябвало.
Другите двама го фиксираха с погледи.
— Колко точно му дължиш? — попита Хуел.
— А, всичко е наред — припряно отговори Витолър. — Плащам си лихвите. Повече или по-малко.
— Да, ама какво иска той?
— Майка си и баща си.
Джуджето и момчето се вторачиха с ням ужас в него.
— Как си могъл да бъдеш толкова…
— Заради вас двамата го направих! Томджон заслужава по-добра сцена, не искам да си скапва здравето, като спи в каруца с чул, и да не знае що е дом. А ти, приятелю, ти имаш нужда да се устроиш някъде с всичките неща, които следва да си имаш, като подемни механизми и… машини за морски вълни и така нататък. Не си е живот да се юркаме по пътищата, да даваме по две представления на ден на шепа селяни и след това да ги обикаляме с шапка, какво бъдеще е това? Мислех си, че като сме намерили добро място, ще можем да направим зала с удобни седалки за благородниците, ще каним хора, дето не хвърлят картофи по сцената. Казах си — по дяволите цената. Просто ми се искаше вие двамата да…
— Добре де, добре де! — извика Хуел. — Ще я напиша!
— А аз ще я изиграя — обеща Томджон.
— Не че ви насилвам — вмъкна Витолър. — Изборът си е ваш.
Хуел се начумери към писалището си. Трябваше да признае, че работата си имаше някои привлекателни страни. Трите вещици бяха добра идея. Две нямаше да са достатъчни, а четири щяха да бъдат прекалено много. Биха могли да се намесват и да си играят със съдбите на човеците и с всичко останало. Много пушеци и зелени светлини. Човек може чудеса да стори с три вещици. Удивително как никой не се е сетил досега.
— Значи можем да кажем на Шута, че ще стане, така ли? — попита Витолър, положил длан върху кесията сребро.
...И, разбира се, никак нямаше да сбърка, ако включи някоя хубава виелица. Щеше да вмъкне и парчето с призрака, което Витолър беше изрязал от „Както ви се иска“, щото не можело да си позволят толкова муселин. Може би ще успее да вмъкне и Смърт някак си. Младият Даф би могъл да изиграе прекрасен Смърт, с бял грим и обувки на платформи…
— Откъде каза, че идва? — попита Витолър.
— От планините Овнерог — отговори майсторът на пиеси. — От някакво забутано кралство, дето никой не го е чувал. Името звучи като белодробна инфекция.
— Ще са ни нужни месеци да се дотътрим дотам.
— На мене би ми харесало да отида — обяви Томджон. — Там съм роден.
Витолър се загледа в тавана. Хуел се загледа в пода. Всичко би било по-добре в този миг, освен да срещнат погледите си...
— Вие така сте ми казвали — продължи момчето. — Казахте, че докато сте гастролирали из планините…
— Да, но не си спомням точно къде — промърмори Витолър. — Всичките тия планински селца ми изглеждат съвсем еднакви. Повече време сме прекарали да бутаме колите през рекичките и да ги влачим нагоре по хълмовете, отколкото на сцената.
— Мога да взема някои от младите и да направим лятно турне — предложи Томджон. — Ще им изиграем старите шлагери. И пак ще се върнем навреме за Деня на следобедния чай за душата.
Хуел и Витолър все още не смееха да се погледнат.
— Ти можеш да останеш тук и да наглеждаш как върви строежът на театъра, а ние ще се върнем за Тържественото откриване. — Ухили се Томджон на баща си. — За момчетата ще е добре — проточи лукаво. — Нали винаги си казвал, че младите не знаят какво значи истинско представление.
— Хуел дори още не е написал пиесата... — отбеляза Витолър.
Хуел бе потънал в мълчание. Седеше и се взираше в нищото. Не след дълго ръката му забърника из пазвата на двуредния му жакет и измъкна оттам свитък хартия, след това изчезна в пояса му и извади малка мастилничка, запушена с коркова тапа, и снопче перодръжки.
Те наблюдаваха как, без дори да ги погледне, джуджето приглади хартията, отпуши мастилничката, потопи перото, подържа го насочено за момент над листа като ястреб над жертва и започна да пише.
Витолър кимна на Томджон.
Като пристъпяха колкото се може по-тихо, двамата напуснаха стаята.
...
В ранния следобед внесоха поднос храна и ново снопче хартия.
Вечерта подносът си стоеше неначенат. Хартията беше свършила.
Няколко часа по-късно преминаващ член на трупата докладва, че е чул крясък: „Така не може! Всичко е обърнато наопаки!“, и звук от хвърлен през стаята предмет.
Тъкмо преди лягане до Витолър достигна гръмогласно искане за още свещи и нови пера.
...
Томджон се опита да си легне рано тая нощ, но сънят му беше прекъснат от творческата дейност в съседната стая. Разнасяха се декламации за някакви балкони, както и мърморене дали светът наистина се нуждае от машини за морски вълни. Останалото бе мълчание, с изключение на яростното скърцане на перата.
По едно време Томджон засънува.
...
— Всичко ли сме донесли тоя път?
— Да, Бабо.
— Наклади огъня, Маграт.
— Да, Бабо.
— Хубаво. Хайде сега…
— Всичко съм записала, Бабо.
— Мога да чета, мойто момиче, задължена съм ти много. Туй к’во е: „Котлето ти избиколи, отровните вътрешности изхвърли…“ Това пък какво ще рече?
— Нашия Джейсън закла едно прасе вчера, Есме.
— На мене ми се струват съвсем добри чревца, Гита. Поне два хубави обяда има в тях, ако ме питаш.
— Моля те, Бабо.
— Ако знаеш само колко хора гладуват в Клач и не биха си отвърнали носовете от тях, това само искам да ти кажа… Хубаво де, хубаво. „Златно зърно и леща в котлето кипни, та задуши.“ А жабата къде отиде?
— Моля ти се, Бабо. Само ни бавиш.. Знаеш, че Старата Уимпър беше против безсмислените жестокости. Растителният протеин е напълно приемлив заместител.
— Това означава ли, че няма да слагаме саламандри и блатни змии?
— Няма, Бабо.
— Ами врътка от тигър?
— Тука е.
— Какво, по дяволите, е това, ще ме извинявате за клачианския ми?
— Това е тигърска врътка. Нашият Уейн я купил от някакъв търговец от чужбинските краища.
— Сигурна ли си?
— Нашият Уейн специално е питал, Есме.
— На мене ми прилича на съвсем обикновена врътка. Абе, хубаво. „Хопни-тропни, скокни-тропни. Огънче, гори, котленце, ври…“ Маграт, ЗАЩО котлето не ври?
...
Томджон се събуди разтреперан. Стаята беше тъмна. Няколко звезди пронизваха градската мъглица, от време на време крадец изсвирваше в нощта и забързани стъпки се разнасяха, когато се отправеше по напълно законните си дела.
Съседната стая бе потънала в тишина, но в процепа под вратата се виждаше светлинката от свещта.
Върна се в леглото си.
...
От другата страна на придошлата река Шутът също не можеше да заспи. Той бе отседнал в Гилдията на смешниците, не по свой избор, разбира се, а защото дукът не му бе дал пари за нищо друго, пък и по принцип не му беше лесно да заспи. Мразовитите стени извикваха толкова спомени. Ако се заслушаше, можеше да чуе приглушени хлипания и спорадично хленчене да се донасят от студентските общежития, докато възпитаниците обмисляха ужасното бъдеще, простряло се пред тях.
Понамести твърдата като камък възглавница и потъна в неспокоен сън. Дори започна да сънува.
...
— Сурово и накълцано, да. Но не се казва как точно да го накълцаме.
— Старата Уимпър препоръчваше да се пробва малко в чаша със студена вода. Като карамел.
— Колко жалко, че не сме се сетили да си донесем чаша, Маграт.
— Есме, мисля, че трябва да продължаваме бързо. Нощта скоро ще свърши.
— Да не ме обвинявате, ако не работи като хората. Дай да видим сега-а… „Козина от бабуин и…“ У кого е козината? А, благодаря ти, Гита, въпреки че това повече ми прилича на котешки косми, ама карай да върви. „Козина от бабуин и коренче от мандрагора…“ Това пък ако е истинска мандрагора, много ще се изненадам. „…Сок от морков и език на патък.“ Разбирам, малко хумор има тука, види се…
— Побързай, моля те!
— Добре де, добре. „Качулка от кукумявка и светлик от светещ червей. Кипни — и след това остави да къкри.“
— Да ти кажа, Есме, това даже е вкусно.
— Абе, не трябва да го пиеш, бе, загубена доайенка такава!
...
Томджон се изправи рязко в кревата си. Това бяха те, същите, със същите лица и гьлчащи гласове, изкривени от времето и пространството!
Дори след като надникна през прозореца, откъдето светлината на новия ден се разливаше над града, той продължаваше да чува гласовете им в далечината подобно на отдалечаваща се буря…
— Аз, да речем, изобщо не вярвам в езика на патъка.
— Още е прекалено течно. Да му досипем ли малко царевично брашно?
— Няма значение. Или ще дойде по тоя начин, или няма…
Той стана и наплиска очите си с вода от легена.
Тишината долиташе на талази откъм стаята на Хуел. Томджон се мушна в дрехите си и бутна вратата.
Изглеждаше, сякаш там бе натрупал сняг. Валяло беше на огромни тежки снежинки, които бяха отплували към различните кьошета на стаята. Хуел седеше зад писалището си в центъра на стаята, положил глава върху куп листове хартия, и хъркаше. Томджон прекоси на пръсти стаята и събра безразборно разхвърляните листа. Изглади ги и зачете:
КРАЛЯТ: Сега смятам просто да окача короната си на туй храстче тука и искам вие да ми кажете, ако някой се опита да я вземе.
ГЛАСОВЕ: Да!
КРАЛЯТ: Ако пък и успея да си намеря кончето…
(Първи наемен убиец изниква иззад скалата.)
ПУБЛИКАТА: Зад теб!
(Първи наемен убиец се укрива.)
КРАЛЯТ: Шегички ли се опитвате да въртите на свойто царче, вий гадни…
Нататък имаше много задраскано и голямо мастилено петно. Томджон захвърли листа и измъкна нов от купчината.
КРАЛЯТ: Туй да не е патка / нож / кинжал, дето виждам зад / досами / пред себе си, човката / дръжката му насочена към мен / ръката ми?
ПЪРВИ УБИЕЦ: Кълна се, че не е тъй. О, не, ни най-малко!
ВТОРИ УБИЕЦ: Вий истина глаголите, царю! О, да, тъй си е!
Ако можеше да съди по гънките на хартията, точно този лист е бил запратен с особена сила към стената. Хуел веднъж бе обяснил на Томджон теорията си за вдъхновението и по всичко изглеждаше, че нощес се бе изсипал същински порой.
Очарован от възможността да надникне отвътре в творческите процеси, Томджон пробва трети захвърлен лист:
КРАЛИЦАТА: За бога, шум се донесе отвъд! Дали съпругът ми не се завръща веч? Бързо влизай в гардероба и не смей да се показваш, дорде повеля не получиш!
УБИЕЦ: Скъпа, но твойта прислужничка изнесе пантофките ми!
ПРИСЛУЖНИЧКА (отваря вратата): Архиепископът пристигна, Ваше величество.
СВЕЩЕНИК (изпод леглото): Господ да ми е на помощ!
(Разни шумотевици)
Томджон разсеяно се питаше какви ли ще да са „разните шумотевици“, които Хуел току вмъкваше някъде из сценичните си бележки. Джуджето отказваше да обясни. Може би имаше предвид, че хората поначало са склонни да вдигат врява.
Той се примъкна към писалищната маса и изключително предпазливо издърпа снопчето хартия изпод главата на заспалото джудже, като му подпъхна възглавница вместо него.
Най-горният лист гласеше:
Верънс / Фелмет / Нощта на Малките богове / Нощта на ножовете / кинжалите / кралете, написана от Хуел / от Хората на Витолър. Комедия / Трагедия в осем / пет / шест / три / девет части.
Участници:
Фелмет, Добрия Крал.
Верънс, Лошия Крал.
Вихрунравъ, Иднъ Лошъ Вещицъ.
Хогъ, Иднъ Същу Тъй Лошъ Вещицъ.
Магерат, Иднъ Самодивъ…
Томджон прелисти страниците.
Сцена: Рисувалната стая / Кораб насред океана / Улица в Псевдополис / Забутано плато. Влизат трите вещици…
Момчето почете още малко, след което отгърна последната страница.
Любезни господа, туй бе всичко. Накрая целият народ пил и ял, и пожелал дълъг живот на нашия крал. (Излизат всички, пеят "тралала", и т.н. / Дъжд от розови листчета. / Камбанен звън. / Боговете се спускат от небесата, демоните излизат от ада, повечко работа с въртящата се сцена и т.н.) Край.
...
Хуел изхърка.
Богове се издигаха и рухваха в сънищата му, кораби изкусно пореха ленени океани, картинките се редяха една след друга и се превръщаха в движещи се образи. Хората летяха, привързани с канапи, летяха и без канапи, огромните кораби на въображението му се сблъскваха в схватка нейде из фантастичните небеса, моретата разделяха водите си, за да направят път, жени биваха срязвани на половинки, а хиляди специалисти по специалните ефекти се кикотеха и бръщолевеха помежду си. Той плуваше из всичкото това изобилие с разперени в отчаяние ръце, знаейки, че нищо от това не съществува и няма никога да съществува и всичко, с което в действителност разполага, бяха няколко квадратни метра дървена рамка с опъната на нея канава и малко боя, с която да улови чезнещите образи, населили главата му.
Само в сънищата си ние сме свободни. През останалото време работим за надниците си.
Round 4 ~ 02.03.2010 Ankh_Morpork
v 
chok deeВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
