"Съдбата е странна птица. Не може да й се има доверие. Често пъти човек не успява да я съзре дори. Тъкмо когато си мисли, че я е притиснал в ъгъла, и се оказва, че било нещо друго — съвпадение може би или пък провидение. Тъкмо залостиш вратата и тя се окаже зад гърба ти. Или докато си мислиш, че си успял да я приковеш към стената, тя се изплъзва, че ти отмъква и чука." ...

varosha - Ankh_Morpork   0 - 8  

varosha - Ankh   0 - 8 0 - 1  C Robertsson 18" 0 - 2  S Odabaş 24" 0 - 3  S Braspenning 31" 0 - 4  S Braspenning 55" 0 - 5  J Herrera 62" 0 - 6  S Odabaş 79" 0 - 7  G Fleury 80" 0 - 8  JL Fernбndez 83"

Доминацията на Анкх в шампионата продължи с нова разгромна победа над поредния кекав противник. Домакините от Вароша успяха да минат центъра всичко на всичко около пет-шест пъти през първото полувреме и нито веднъж през второто. Вярно, Анкх проведоха мача ходом, но и така успяха да отбележат цели осем гола и за пореден път да не допуснат нито един. Головата разлика е толкова набъбнала (и е на нула), че вероятно вече сме поставили нов световен рекорд. Което може би щяхме вече да сме проверили с точност - само ако магьосниците от Факултета по Алгебра, Статистика и Умни Лабораторни Активности (съкратено ФАСУЛА) не бяха толкова мързеливи...

...
— Хубава пиеса — одобри Витолър. — С изключение на призрака.
— Призракът остава — начумерено заяви Хуел.
— Ама хората винаги подсвиркват и хвърлят разни неща по него. Както и да е — знаеш колко е трудно после да изтупаме всичкия тебешир от дрехите.
— Призракът остава. Той е драматургична необходимост.
— Ти и за предишната пиеса каза, че било драматургична необходимост.
— Ами така си беше.
— И в „Както ви се иска“, и в „Магьосникът от Анкх“, и в останалите.
— Обичам призраци.

Стояха от едната страна и наблюдаваха как джуджетата-занаятчии сглобяват машината за морски вълни. Тя се състоеше от половин дузина издължени вретена с намотани по тях сложни платнени спирали, оцветени в синьо, зелено и бяло, които заемаха цялата ширина на сцената. Система от зъбчати колела и безконечни ремъци ги свързваше с въртящия механизъм зад кулисите. Когато всички спирали се въртяха едновременно, хората с по-слаби стомаси трябваше да отместят поглед.

— Морски битки — пое си въздух Хуел. — Корабокрушения. Тритони. Пирати!
— Скърцащи чаркове, приятелю — изстена Витолър и прехвърли тежестта си върху другия крак. — Разходи за поддържане. Пресрочване…
— Изглежда толкова… сложно — съгласи се Хуел. — Кой я е проектирал?
— Някакъв загубен старец от Улицата на хитроумните занятчии — отговори Витолър. — Леонард да Куирм се нарича. Всъщност бил художник, тия работи ги майстори просто като хоби. Дочух, че е работил върху това нещо в продължение на месеци. Свих му го тъкмо когато беше установил, че не може да го накара да полети.

Двамата погледаха как имитацията на вълни се издига и спуска.

— Все още ли смяташ да заминаваш? — не издържа накрая Витолър.
— Да. Томджон си е луда глава. Ще има нужда от някой по-възрастен да се мотае край него.
— Ще ми липсваш, приятелю. Не се свеня да ти го кажа. Ти си ми като син. На колко си години впрочем? Така и не съм те питал.
— На сто и две.

Витолър унило кимна. Той беше на шейсет и артритът му вече се обаждаше.

— Значи си ми бил като баща в такъв случай — поправи се той.
— Всичко се уравновесява в края на краищата — неуверено се обади Хуел. — На половината ръст, но два пъти на години. Може да се каже, че средно имаме еднаква продължителност на живота с човеците.

Стопанинът на театъра въздъхна.
— Просто не зная как ще я карам тук без Томджон и без тебе наоколо и туй то.
— Няма да ни има само през лятото, а и без това повечето от трупата остават, фактически ще заминат само новаците. Сам беше казал, че е добре да понатрупат опит.

Витолър изглеждаше съкрушен в мразовития въздух на недовършения театър, доста по-дребен от обикновено, като балон, изостанал две седмици след купона. Разсеяно побутна някакви дървени стърготини с върха на бастуна си.

— Остаряваме, майстор Хуел. Най-малкото — се поправи той, — аз остарявам, а ти ставаш малко по-възрастен. Чуваме вече полунощните гонгове.
— Аха. Ти като че не искаш той да заминава, а?
— Това е едно на ръка. Знаеш. След това обаче си помислих: тук се намесва пръстът на съдбата. Точно когато нещата започват да се нареждат добре, ще вземе да се намеси проклетата съдба. Имам предвид — нали той е родом оттам. Някъде от планините. И сега съдбата му го призовава да се върне. Нивга не ще го видя веч.
— Ама ние само за лятото…

Витолър вдигна длан.
— Не ме прекъсвай. Тъкмо хванах вярната драматична нотка.
— Извинявай.

Бастунчето почукваше дървените стружки и ги изстрелваше нагоре във въздуха.
— Знаеш, че той не е моя плът и кръв.
— Но пък е твой син — отговори Хуел. — Тая работа с унаследяването съвсем не е такава, за каквато я имат.
— Колко мило от твоя страна да го кажеш.
— Наистина така мисля. Я ме погледни мене. Да не съм се родил, за да пиша пиеси случайно? От джуджетата не се очаква дори да могат да четат! На твое място изобщо не бих се кахърил за съдбата. Моята беше да стана миньор. Съдбата не улучва поне в половината случаи.
— Но нали и ти каза, че той ти приличал на оня шут. Аз не мога да видя приликата, имай го предвид.
— Светлината трябва да пада под подходящ ъгъл.
— Може би и тук съдбата има пръст.

Хуел вдигна рамене. Знаеше, че съдбата е странна птица. Не можеше да й се има доверие. Често пъти човек не успяваше да я съзре дори. Тъкмо когато си мисли, че я е притиснал в ъгъла, и се оказва, че било нещо друго — съвпадение може би или пък провидение. Тъкмо залостиш вратата и тя се окаже зад гърба ти. Или докато си мислиш, че си успял да я приковеш към стената, тя се изплъзва, че ти отмъква и чука.

Той доста си служеше със съдбата. Като инструмент в пиесите му вършеше далеч по-добра работа дори от призраците. Нищо не завърташе колелото на сюжета тъй добре, както пръстът на съдбата. Но грешка би било да мислим, че сме я уловили. А колкото до това да я контролираме…

...
Баба Вихронрав припряно се вторачи в кристалното кълбо на Леля Ог. То не беше особено добро кълбо, беше намерено в рибарска мрежа и един от синовете й го беше донесъл от чуждоземни краища. Баба Вихронрав подозираше, че изкривява всичко, включително и реалността.

— Определено е тръгнал на път — каза накрая тя. — С кола.
— Далеч по-добре щеше да е, ако идваше, яхнал бял огнедишащ жребец — отбеляза Леля Ог. — Нали се сещаш — със златни стремена и всичко както си му е редът.
— Носи ли магически меч? — проточи шия Маграт.

Баба Вихронрав се облегна назад.
— Вие двете сте позор за занаята! — обяви тя. — Просто не мога да ви разбера — магически коне, огнени мечове… Лигавите се като някакви дойки.
— Ама магическият меч е важен — обясни Маграт. — Човек трябва да притежава меч. Можем да му измайсторим — добави с копнеж в гласа тя. — От стомана, закалена с небесен огън. Имам си записано заклинанието. Взимаш малко стомана, закалена с небесен огън — неуверено започна тя, — и след това правиш меч от нея.
— Нищо общо не искам да си имам с това — отсече Баба. — Човек може да чака с дни да падне светкавица, а накрая, когато удари, ти откъсва ръката като едното нищо.
— И рождено петно с форма на ягодка — продължи Леля Ог, която дори не забеляза прекъсването.

Двете я изгледаха очаквателно.

— Рождено петно с форма на ягодка — повтори тя. — Всеки принц, който идва да предяви правата си върху кралството, трябва да го има. Всички го знаят. Естествено, не знам откъде разбират, че е именно ягодка.
— Не мога да трая ягоди — процеди Баба, докато изучаваше отново кристала.

Трябва да е проработило, каза сама на себе си Баба. Иначе нямаше да се запъти насам, нали? А тия, другите, сигурно са храбрата му дружина от верни другари. Това си е в крайна сметка въпрос на здрав разум. Никой не тръгва сам на петстотин мили път през опасна местност, всичко може да му се случи. Предполагам, че оръжията и доспехите им са в каруците...

Съмнение я загриза отвътре и тя се зае незабавно да го разсее. Каква друга причина би имал да идва насам? Явно сме направили заклинанието както трябва. Само дето поомешахме съставките. И повечето от баенето. И вероятно не го извършихме в правилното време. И Гита отнесе повечето на котката вкъщи, което със сигурност не е редно.

Но той е на път. Делата са важни, не думите.

— Метни му отгоре кърпата, като свършиш, Есме — помоли Леля. — Винаги се тревожа някой да не ме зяпа, докато се къпя...

Другите две се спогледаха.

— Той тръгна на път — заяви Баба с такова удовлетворение в гласа, че човек можеше да мели царевица с него. Нахлупи черната кадифена торбичка върху кълбото.
— Дълъг път го чака — отбеляза Леля. — Всякакви опасности ще го дебнат. Може да попадне на бандити.
— Ще се наложи да бдим над него — отвърна Баба.
— Не е редно. Ако ще става крал, трябва сам да печели битките си — намеси се Маграт.
— Ама ние не искаме да се размотава и да пилее силата си — грижовно се обади Леля. — Искаме си го хубав и свеж, като се появи тука.
— А сетне, надявам се, ще го оставим да води битките си тъй както иска — настоя Маграт.

Баба плесна с ръце, доволна от свършената работа.
— Точно тъй. Стига да се уверим, че побеждава, разбира се.

...
Събрали се бяха в къщата на Леля Ог. След като Баба си тръгна на зазоряване, Маграт си намери извинение да се забави под предлог, че ще помогне на Леля да разтреби.

— Какво стана с ненамесата? — попита тя.
— Какво имаш предвид?
— Много добре разбираш, Лельо!
— Ама това не е сериозно намесване — неуверено обясни Леля Ог. — Просто подпомагаме нещата да си дойдат по местата.
— Сигурно наистина не мислиш така!

Леля тежко седна и неспокойно отмести една възглавничка.

— Виж сега, тая работа с ненамесването е идеална при нормален курс на събитията — започна тя. — Лесно е да не им се месиш на хората, когато не е необходимо. Но аз имам семейство, за което трябва да мисля. Нашият Джейсън вече се е бил няколко пъти заради това, дето хората говорят. Нашия Шон са го изхвърлили от войската. Тъй както го виждам аз, като изберем нов крал, той ще ни дължи някоя и друга услуга. Всичко е точно.
— Ама само допреди седмица ти разправяше… — започна Маграт и спря, шокирана от тази демонстрация на прагматизъм.
— Седмицата може да бъде много дълго време в магьосническия занаят — отговори Леля. — Петнайсет години, да речем. Както и да е, Есме го е взела много насериозно, а аз не съм в настроение да я спирам.
— Тоест ти току-що ми каза — хладно започна Маграт, — че „ненамесата“ в събитията е като обещание да не плуваш. Абсолютно никога не го нарушаваш, освен ако не се озовеш във водата.
— По-добре, отколкото да се удавиш — отвърна Леля.

Тя се протегна и свали от поличката над камината порцеланова лула, прилична на малка катранена яма. Запали я с боринка, изпаднала от огъня под внимателния поглед на котака Грибо, който я съзерцаваше от възглавничката си.

Маграт небрежно свали покривалото от кълбото и погледна в него.
— Струва ми се понякога — каза тя, — че никога няма да разбера до дъно вещерския занаят. Точно когато реша, че съм схванала правилата, и те се променят.
— Ние сме обикновени хора. — Леля издуха облак синкав дим към комина. — Всеки си е просто обикновен човек.
— Мога ли да взема назаем кристалното ти кълбо? — внезапно попита Маграт.
— Заповядай — ухили й се Леля. — Да не сте се скарали с твоя младеж?
— Не разбирам за какво намекваш.
— Не съм го виждала тъдява вече седмици наред.
— О, дукът го изпрати в… — Маграт спря, сетне продължи: — Изпрати го надалеч по някаква работа. Не че ме е грижа във всеки случай.
— Личи си. Вземи кълбото, разбира се.

...
Маграт беше доволна, когато успя да се прибере най-после у дома. Никой не би тръгнал нощем из ливадите, но през последните няколко месеца нещата видимо се бяха влошили. Освен обичайното подозрение, което таяха към вещиците, на хората в Ланкър, общуващи с чужбина, бе започнало да им просветва, че а) или по света са се случвали далеч повече неща, отколкото те бяха чували, или б) времето е спирало. Подобни неща не бяха никак лесни за доказване*, обаче няколкото търговци, които се завърнаха по планинските пътеки в края на зимата, изглеждаха поостарели доста повече, отколкото би трябвало. Неочакваните събития бяха повече или по-малко очаквани в планините Овнерог заради високия магически потенциал, но няколко години да изчезнат само за една нощ — това идваше малко в повечко.

[* Защото времето се документираше по различен начин в различните държави, кралства и градове. В крайна сметка се получаваше, че върху площ от стотина квадратни мили една и съща година беше Годината на Малкия прилеп, Маймуната в очакване, Ловуващия облак, Тлъстите крави и Три светли жребеца. Съществуваха поне девет различни метода за отмерване на времето#, свързани с факта, че разни крале, пророци или необичайни събития бяха коронясани, родени или се бяха случили. Всяка година имаше различен брой месеци, някои от тях дори не съдържаха седмици; а един отказваше да приеме деня като мерна единица за време. Единственото, в което може да бъде сигурен човек, е, че качественият секс никога не трае достатъчно дълго##.

# Календарът на Теокрацията на Мунтаб отброява времето назад вместо напред. Никой не знае защо е така, но като че не е добра идея човек да се мотае наоколо и да се опитва да разбере...

## Освен за племето Забинго от пустинята Великият Неф естествено. По-добре да не питате защо...]

Маграт залости портата, хлопна кепенците и положи внимателно зеленото стъклено кълбо на кухненската маса.

След това се съсредоточи…

Шутът дремеше под брезента на някакъв речен шлеп, който пътуваше нагоре по река Анкх с постоянните две мили в час. Не беше кой знае колко вълнуващ метод за придвижване, обаче човек обикновено стигаше, закъдето се беше отправил.

Шлепът изглеждаше достатъчно устойчив, но въпреки това Шутът се мяташе и въртеше насън.

Маграт се чудеше какво ли е цял живот човек да прави нещо, което не желае. Също като да е умрял, реши тя, само че още по-лошо, защото е жив и страда.

Тя смяташе, че Шутът е слаб, заблуден и че отчаяно се нуждае от подкрепа. А ето че сега копнееше да дочака завръщането му, само и само да може никога да не го вижда повече.

...
Лятото беше дълго и горещо.

Трупата не се беше разбързала. Доста път лежеше между Анкх-Морпорк и планините Овнерог. Дори Хуел трябваше да се съгласи, че им беше много забавно. А джуджетата като цяло не се чувстват на "ти" с това понятие.

Пиесата „Както ви се иска“ се приемаше изключително добре. Тя винаги се приемаше. Младоците надминаха себе си. Забравяха си репликите, въртяха си шеги. В Сто Лат изиграха цялото трето действие на „Гретелина и Мелиас“ на фона на декора от „Магическите войни“, но май никой не забеляза, че най-известната любовна сцена в историята бе представена на фона на приливна вълна, помитаща континента. Това стана, защото Томджон изпълняваше Гретелина. Ефектът от неговото появяване бе тъй объркващо вцепеняващ, че Хуел го накара да играе друга роля на следващата сцена, стига това определение да е подходящо за наета за един ден плевня. Въпреки това той продължаваше да приковава вниманието на зрителите, макар Гретелина да се играеше от младия Уимслоу, който леко простееше и честичко се запъваше, но пък пъпките по лицето му вероятно скоро щяха да изчезнат.

На следващия ден в някакво безименно селце насред безбрежно море от зелки (един типичен пейзаж за равнините Сто), Хуел накара Томджон да изиграе Стария Мъскин в „Както ви се иска“ — роля, в която Витолър винаги беше блестящ. Никой под четиридесетте не би могъл да я изиграе добре, ако не иска Стария Мъскин да ходи с напъхана възглавница под жакета и с изрисувани бръчки.

Хуел не се смяташе за стар. Баща му все още копаеше по три тона руда на ден, а беше над двестагодишен.

Е, сега вече се почувства старец. Видя как Томджон излиза с куцукане от сцената, и за секунда почувства какво е да бъдеш дебел старец, маринован във вино. Той продължава да води старите си войни, за които никой повече не го е грижа, увиснал над пропастта между средната възраст и старостта, ужасен да направи следващата крачка. Увиснал, но само на една ръка, защото с другата показва среден пръст на Смърт. Разбира се, знаеше всичко това, докато беше писал текста. Но не го разбираше.

Същата тази магия за съжаление не се беше вселила в новата пиеса. Бяха я пробвали няколко пъти, просто за да видят как ще върви. Публиката гледаше внимателно, след което се разотиваше по домовете си. Даже не се главоболяха да мятат предмети. Не че беше чак толкова лоша. Просто не беше нищо особено.

Но нали включи вътре всички необходими съставки? Традицията беше пълна със зли властници, които са си получили заслуженото. Вещиците винаги се харесваха. Появата на Смърт беше особено успешна, с някои много добри реплики. Като се омеша всичкото това заедно… явно нещата се неутрализираха взаимно и се превръщаха с еднообразна баналност в запълване на сценичното време.

Късно нощем, когато актьорите спяха, Хуел ставаше и трескаво пишеше. Преместваше сцените, орязваше репликите, добавяше нови реплики, постави клоун, включи още един двубой и нагласи специалните ефекти. Пиесата се превръщаше в огромно грандиозно платно, което отблизо предизвикваше взрив от впечатления, но от разстояние приличаше просто на размазани петна.

Когато го връхлетеше по-мощен порой вдъхновение, той дори се опитваше да смени стила си. Ранобудниците редовно намираха сутрин смачканите неуспешни експерименти да красят тревата край колите като някакви изключително начетени гъби.

Томджон си запази един от най-странните:

ПЪРВА ВЕЩИЦА: Той закъснява.
(Пауза)
ВТОРА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде.
(Пауза)
ТРЕТА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде, но не идва. Туй е последният ми тритон. За него го пазех. А той не дойде.
(Пауза)

— Струва ми се — посъветва го по-късно Томджон, — че трябва малко да поуспокоиш топката. Вече свърши всичко, което ти поискаха. Никой не е казвал, че трябва да става шедьовър.
— Само ако можех! Само ако можех да я направя както трябва...
— Абсолютно ли си сигурен за призрака? — попита Томджон. От начина, по който подхвърли репликата, стана ясно, че той самият не беше.
— Нищо му няма на призрака ми — озъби се Хуел. — Сцената с призрака е най-доброто, което съм писал някога.
— Просто се чудех дали точно в тази пиеса трябва да го мушнеш.
— Призракът остава. Хайде вече да вървим, момче.

...
Два дена по-късно, когато синьобялата стена на планините Овнерог започна да преобладава в пейзажа над хоризонта по посока на Ръба, трупата беше нападната. Не беше нещо особено драматично — тъкмо бяха избутали колите през някакъв брод и си отдъхваха в сянката на малка горичка, когато от нея цъфнаха обирджии.

Хуел плъзна поглед по дължината на половин дузина лекьосани ръждиви остриета. Собствениците им като че не бяха уверени какво да правят оттук нататък.

— Фактурата остана някъде при мен… — започна той.

Томджон го сбута.
— Тия май не са членове на Гилдията на Крадците — изсъска му. — По-скоро са на свободна практика.

Добре би било да споменем, че водачът на бандитите беше чернобрад наперен грубиян с червена кърпа на главата, златна обица и чене, с което да се остърже тиган. Всъщност дори е задължително да го споменем. Така си и беше. Хуел реши, че дървеният крак е чисто преиграване, но човекът явно се беше вживял в ролята.

— Айде сега — каза главатарят на бандитите. — Да видим какво сме си хванали ние тука и дали има пари?
— Ние сме актьори — отговори Томджон.
— Това отговаря и на двата въпроса, струва ми се — обясни Хуел.
— И никой да не ми се прави на много отворен — заплаши бандитът. — Живял съм в града и мога да позная, когато някой вземе да ми хитрее. И… — той се извърна наполовина към своите хора и вдигна вежда в знак, че следващата му забележка ще бъде остроумна — …ако не внимавате, аз ще направя някои остри забележки.

Зад гърба му се възцари мъртва тишина, докато той не направи нетърпеливо движение с меча си.

— Хубаво — продължи на фона на нестроен хор от неуверен смях. — Значи сега ще вземем каквито излишни пари имате, ценности, храна и някои по-хубави дрехи.
— Мога ли да кажа нещо? — попита Томджон.

Трупата внимателно се отдръпна от него. Хуел наведе глава и се подсмихна.

— За милост ли смяташ да ме молиш? — поинтересува се бандитът.
— Точно така.

Хуел напъха ръце дълбоко в джобовете си и зарея поглед в небето, като лекичко си подсвиркваше и полагаше усилия да не се разхили истерично. Усещаше, че останалите актьори също наблюдават Томджон с очакване.

Май ще им изрецитира монолога за милостта от „Тролска приказка“, помисли си той…

— Бих искал просто да отбележа, че… — започна Томджон, стойката му се промени внезапно, гласът му стана по-дълбок, повдигна драматично дясна ръка:
„Цената на човека не мери с хвърчащите от меча му искри… И стойността му ти недей пресмята е глада за плячка, тлеещ във душата…“

Ще стане същото както с оня човек в Сто Лат, който се опита да ни окраде. Какво ли ще правим, ако се помъчат да ни дадат мечовете си? Пък и е толкова конфузно, като се разридаят...

Точно в този момент светът придоби зеленикав нюанс и му се стори, че на границата на възприятията си чува някакви далечни, призрачни гласове.

...
— Там има мъже с мечове, Бабо!
— „…раздират с бляскави остриета красотата на света…“ — рецитираше Томджон.

Гласовете на ръба на въображаемото казаха:
— Моят крал не може да се моли на никого за нищо. Подай ми каната за мляко, Маграт.
— „…сърцето състрадателно, целувката…“
— Ама тя ми е подарък от леля ми!
— „…перлата на перлите, корона на короните.“

Настъпи тишина. Един или двама от бандитите тихичко хлипаха в шепи. Главатарят попита:
— Това ли беше всичко?

За пръв път в живота си Томджон изглеждаше стъписан.
— Ами-и, да — отговори. — Хм. Искате ли да го повторя?
— Добра реч — съгласи се бандитът. — Но не виждам какво общо има с мене. Аз съм практичен човек. Предайте всички ценности.

Мечът му се приближи до гърлото на Томджон.

— А вие, останалите, не стойте като идиоти — додаде той. — Действайте. Или момчето ще си го отнесе.

Уимслоу чиракът плахо вдигна ръка.

— Какво? — сопна се бандитът.
— А-а в-вие с-сигурен ли с-сте, че слушахте в-внимателно, г-господине?
— Няма да повтарям повече! Или чувам звън на монети, или вие ще чуете как му прерязвам гърлото.

Но в действителност всички чуха свистящ звук във въздуха и трошене на кана за мляко, заледена от бързата смяна на височината, която се стовари от небесата право върху островърхия шлем на главатаря.

Останалите бандити хвърлиха един поглед на резултата и офейкаха.

Актьорите се загледаха в проснатия бандит. Хуел подритна с крак буца замръзнало мляко.

— Тъй, тъй — каза немощно той.
— Даже не ми обърна внимание! — прошепна Томджон.
— Роден критик — съгласи се джуджето.

Каничката беше синьо-бяла. Интересно как дребните детайли изпъкват с времето. Личеше, че е била чупена на няколко пъти, защото парченцата бяха залепени много внимателно на местата им. Някой беше обичал истински тази каничка.

— Имахме си работа явно — опита се да внесе някаква логика в събитията Хуел — със случаен тайфун. Очевидно.
— Ама от небето не падат просто така кани с мляко! — заяви Томджон, като демонстрира завидната човешка дарба да отрича очевидното.
— За кани не съм чувал. Знам за риба, жаби и камъни — съгласи се Хуел. — Никой не е забранил порцелана. — Той започна да се съвзема. — Това явно е някакъв необичаен феномен. Случват се непрестанно в тая част на света, нищо странно няма.

Качиха се обратно по колите и тръгнаха в необичайна тишина. Младият Уимслоу събра всички парченца от каничката, които намери, прибра ги в коша с реквизита и прекара останалата част от деня, вторачен в небето с надеждата, че може да падне и захарницата.

...
Колите тежко се клатушкаха по прашните склонове на планините Овнерог, подобни на дребни мушици в замъгленото кристално кълбо.

— Добре ли са? — попита Маграт.
— Мотаят се насам-натам — отговори Баба. — Може да са добри в театъра, но има какво още да понаучат за пътуването.
— Хубава каничка беше — въздъхна Маграт. — Вече не се намират такива. Имам предвид, че ако ми беше казала какво си си наумила, щях да ти дам ютията...
— Човек не живее само заради каната си за мляко.
— Имаше си пръстенче от маргаритки отгоре на гърлото!

Баба не й обърна внимание.

— Струва ми се, че е време да поогледаме тоя нов крал. Отблизо. — И се изхили зловещо.
— Защо се хилиш така зловещо, Бабо? — попита мрачно Маграт.
— Не се хиля зловещо, ами… — Баба потърси подходяща дума — …ами се кикотя.
— Мога да се обзаложа, че Черната Алис се е хилела зловещо.
— Трябва да внимаваш, за да не свършиш и ти като нея — прибави и Леля от креслото си край камината. — Накрая малко нещо се побърка, знаеш. С отровните ябълки и тям подобни.
— Само дето съм се изкикотила малко по… по-грубичко. Голяма работа. — подсмръкна Баба. Усещаше, че започва да се отбранява без нужда. — Както и да е. В зловещия смях няма нищо нередно. Стига да е в определени граници.

...
— Мисля — каза Томджон, — че се изгубихме. — Хуел огледа изпечената червеникава пустош, която се простираше от тях чак до острите зъбери на планините Овнерог. Дори и в средата на лятото те бяха покрити с преспи сняг. Това беше пейзаж на описуемата красота.

Пчелите бяха много заети или поне се стремяха да изглеждат и звучат, сякаш са затрупани с работа, докато се суетяха из бабината душица встрани от коловозите. Облачни сенки пробягваха над алпийските ливади. Възцарила се беше онази огромна, празна тишина, създавана от природа, която не само че няма никакви хора около себе си, но и няма нужда от тях.

Или от пътни знаци.

— Ние се загубихме още преди десет мили — отбеляза Хуел. — Трябва да измислим нова дума за това, дето сме сега.
— Ама ти нали беше казал, че планините са надупчени като пчелна пита от мините на джуджетата — обади се Томджон. — И едно джудже може всякога да се ориентира из планините.
— Под земята, казах. Всичко опира до пластовете и скалните образувания. Не на повърхността. Пейзажът ми пречи.
— Можем да ти изкопаем дупка — предложи Томджон.

Но денят беше прекрасен, а пътят се виеше под групички дървета, бучиниш и борове, предвестници на гората, и беше приятно просто да отпуснат мулетата сами да избират къде да вървят. Хуел чувстваше, че всеки път би трябвало да води донякъде.

Тази географска илюзия е довела до смъртта на много хора. Пътищата не водят задължително донякъде, те просто трябва да започват отнякъде.

— Загубихме се, значи? — повтори след известно време Томджон.
— Със сигурност не сме.
— Къде сме тогава?
— В планините. Съвсем очевидни са на всеки атлас.
— Трябва да спрем и да попитаме някого.

Хуел огледа внимателно ширналата се пред тях местност. Самотен бекас изкряка наблизо, а може и да беше язовец — на него селскостопанските понятия му бяха малко нещо мъгляви, най-малкото тези, които се намираха над най-горния варовиков пласт. На мили наоколо нямаше живо човешко същество.

— Кого имаш предвид? — саркастично попита той.
— Оная старица със смешната шапка — отговори Томджон и посочи: — Наблюдавам я от известно време. Непрекъснато се крие в храстите, когато предполага, че гледам в нейната посока.

Хуел се извърна, за да погледне къпиновия храст, който се поклащаше.
— Добра стига, стара майко! — викна той.

От храста цъфна възмутена физиономия.
— Чия майка? — попита тя.

Хуел се поколеба.
— Така се казва, госпожо… добра жено…
— Госпожица — сопна се Баба Вихронрав. — И освен това, аз съм просто една старица, дето събира дръвца — отбранително добави тя. — След това прочисти гърло: — Милостиви боже. Истински ме подплашихте, млади ми господарю. Бедното ми старо сърце...

В колите настъпи гробна тишина. След което Томджон се осмели:
— Моля?
— Какво? — попита Баба.
— Какво за вашето старо сърце?
— Какво за моето старо сърце? — не разбра Баба.

Тя не беше свикнала да се преструва на бедна старица и репертоарът й в тази сфера беше изключително ограничен. Но е въпрос на традиция младите наследници на короната, тръгнали да преследват съдбата си, да бъдат упътвани от излезли за дърва старици. А коя беше тя, та да се противи на традицията?

— Току-що го споменахте — обясни Хуел.
— Да де, то е без значение. Милостиви боже. Предполагам, че търсите Ланкър? — попита сприхаво Баба, нетърпелива да си дойдат на думата.
— Ами да — отговори Томджон. — Вече цял ден.
— Отишли сте много надалеч — обясни Баба. — Върнете се около две мили назад и хванете дясната пътека, дето минава покрай боровете.

Уимслоу дръпна Томджон за ризата.
— К-когато с-срещнеш з-загадъчна възрастна дама на пътя, трябва да й предложиш да с-сподели обяда ти. Или да я п-пренесеш през реката.
— Така ли?
— Носи ужас-сно лош к-късмет, ако не го с-сториш.

Томджон се усмихна учтиво на Баба.
— Бихте ли приела покана за обяд, добра ми май… стара же… госпожо?

Баба го изгледа със съмнение.
— Какво има за ядене?
— Осолено свинско.

Тя поклати глава.
— Не, но благодаря въпреки всичко — произнесе снизходително. — От свинското получавам газове.

Тя се обърна на токове и отцепи през храстите.

— Можем да ви пренесем през някоя река, ако желаете! — викна след нея Томджон.
— Каква река, бе? — сръга го Хуел. — Ние сме насред пустошта тука, на мили наоколо няма никаква река!
— Т-трябва да ги п-привлечеш на своя страна — намеси се Уилмслоу. — И те след т-това ти п-помагат.
— Що не я помолихме да ни поизчака, докато й потърсим река? — кисело се обади Хуел.

...
Този път намериха отбивката. Тя ги отведе в гора, насечена от пътеки като казармен плац, такава гора, в която човек усеща с тила си, че дърветата се извръщат след него, когато ги подминава, а небето е много високо и много далеч. Въпреки горещия ден във въздуха тук витаеше мрачен, всепроникващ хлад. Дънерите на дърветата се тълпяха толкова близо до пътеката, сякаш искаха да я заличат напълно.

Скоро отново се загубиха и решиха, че да се изгубиш на място, дето даже не знаеш къде се намираш, е далеч по-зле, отколкото да се изгубиш на откритото.

— Можеше да ни даде по-конкретни указания — започна да нервничи Хуел.
— Като „попитайте следващата бабичка“ ли? — отговори Томджон. — Я погледни натам.

Той се изправи на седалката.
— Добра стига, стара… добра ми… — пробва той.

Маграт отметна забрадката си.
— Аз съм само проста събирачка на дръвца — озъби им се тя и размаха една вейка във въздуха за доказателство. Няколко часа чакане, без да има с кого една дума да размени, освен с дърветата, не бяха допринесли никак за доброто й настроение.

Уимслоу сръга Томджон, който кимна и нагласи дълбокомислена усмивка на лицето си.
— Бихте ли желала да споделите обяда ни, стара… добра ми же… госпожице? — предложи той. — За съжаление обаче имаме само осолено свинско.
— Месото е изключително вредно за храносмилателната система — наставнически изрече Маграт. — Ако бихте могли да надникнете в дебелото си черво, бихте се ужасили.
— Със сигурност — отбеляза под нос Хуел.
— Известно ли ви е например, че всеки възрастен мъж носи в червата си до две кила несмляно червено месо през цялото време? — попита Маграт, чиито поучителни лекции върху здравословното хранене караха цели семейства да се крият в мазетата си, докато тя отмине. — А боровите ядки и слънчогледовото семе…

— Дали наоколо няма някоя река, която искате да пресечете? — отчаяно я прекъсна Томджон.
— Не се дръж като глупак — отвърна Маграт. — Аз съм само скромна събирачка на дръвца, милостиви боже, стоя си тука, събирам си по някоя клонка и понякога упътвам изгубени пътници за посоката към Ланкър.
— А — досети се Хуел. — Знаех си, че ще стигнем дотам...
— Оттук поемете по лявото разклонение, после завийте надясно след големия сцепен камък, няма как да го пропуснете.
— Чудесно — изръмжа Хуел. — Добре, няма да ви задържаме повече тогава. Сигурен съм, че имате още много дръвца за събиране и тъй нататък.

Той пришпори в тръс мулетата, като си мърмореше полугласно.

...
Когато час по-късно пътят закриволичи между морени с размерите на къща, Хуел отпусна внимателно юздите, облегна се и скръсти ръце на гърдите си. Томджон го изгледа.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита той.
— Чакам — мрачно отговори джуджето.
— Скоро ще мръкне.
— Няма да се задържим дълго — отвърна Хуел.

След малко Леля Ог се предаде и излезе иззад скалата.

— Имаме само осолено свинско, ясно? — остро каза Хуел. — Или го взимаш, или го оставяш, окей? А сега — накъде се пада Ланкър?
— Продължавате все направо, при клисурата свивате наляво, след което хващате пътеката, дето извежда на моста, няма как да го пропуснете — като в скоропоговорка отговори Леля.

Хуел сграбчи поводите:
— Забрави за „милостиви боже“.
— Дяволите да го вземат! Съжалявам. Милостиви боже.
— И си стара събирачка на дръвца, нали тъй? — продължи Хуел.
— Уцели, момко! — благодушно отвърна Леля. — Тъкмо смятах да го кажа всъщност.

Томджон сръга джуджето.
— Забрави за реката — прошепна.

Хуел го изгледа.
— О, да — измърмори той, — и можеш да ни почакаш тука, докато огледаме за река.
— За да ви помогнем да я пресечете — прибави сдържано Томджон.

Леля Ог им се усмихна широко.
— Ама ние си имаме чудесен мост. Но не бих отказала да ме откарате дотам. Я се сместете малко.

Напук на ядосания Хуел, Леля Ог запретна поли, изкатери се на капрата, намести се между Томджон и джуджето и се завъртя като тирбушон, докато не зае половината седалка.

— Май споменахте нещо за осолено свинско? — попита тя. — Предполагам, че нямате горчица?
— Не — намусено отвърна Хуел.
— Не мога да търпя свинско без подправки — приказливо продължи Леля. — Но го подайте насам, тъй и тъй…

Уимслоу безмълвно й връчи кошницата, която съдържаше вечерята на трупата. Леля надигна капака и подложи на критична оценка съдържанието й.
— Това сирене вече е отишло. Трябва бързо да се изяде. Какво има в кожения мях?
— Бира — отговори Томджон, частица от секундата преди Хуел да съобрази да каже „Вода“.
— Поизветряла е — обяви след малко Леля. Порови из престилката си и измъкна кесия за тютюн. — Някой да има огънче?

Няколко актьори едновременно предложиха кибрит.

— Хубаво — отбеляза тя. — А сега — на някого да му е останал тютюн?

...
Половин час по-късно колите изтрополиха по моста за Ланкър, минаха покрай малкото селскостопански земи и през гората, която съставляваше по-голямата част от кралството.

— Това ли е? — попита Томджон.
— Е, не цялото — отговори Леля, която беше очаквала по-голям ентусиазъм. — Има още доста оттатък планините. Но тука е равнинната част.
— Ти на това равнина ли му викаш?
— Равничко е — настоя Леля. — Но пък въздухът е добър. Замъкът е ей там, предлага несравними гледки към околните земи.
— Искаш да кажеш, към гората.
— Ще ви хареса тука — окуражително каза Леля.
— Доста е малко.

Леля обмисли това изявление. Тя бе прекарала, кажи-речи, целия си живот в Ланкър и кралството винаги й се виждаше точно по мярка.

— Като бижу е. Удобно се стига навсякъде.
— Навсякъде къде?

Леля се предаде:
— Навсякъде наблизичко.

Хуел си замълча. Въздухът наистина беше добър, свличаше се направо от непревземаемите склонове на планините Овнерог подобно отвара за прочистване на синусите, подправена с лекия терпентинов аромат на високопланинските гори. Те пресякоха портите, за да влязат в нещо, което вероятно по тези места минаваше за град. Като космополити, в каквито се бяха превърнали, предположиха, че долу в равнините биха го нарекли просто открито място.

— Там има някаква странноприемница... — със съмнение в гласа изрече Томджон.

Хуел проследи погледа му.
— Да — отговори след малко той. — Да, вероятно има.
— Къде ли ще играем?
— Нямам си представа. Може би просто трябва да изпратим някого в замъка да предупреди, че сме пристигнали. — Хуел се почеса по брадичката. — Шутът каза, че кралят или който е там вероятно ще иска да види текста на пиесата.

Томджон огледа град Ланкър. Всичко изглеждаше съвсем миролюбиво. Не приличаше на място, където гонеха актьорите на свечеряване. Явно имаха нужда от всяка жива душа.

— Това е столицата на кралството — обясни Леля Ог. — Улиците са добре поддържани, както ще забележите.
— Улици ли? — удиви се Томджон.
— Улицата — поправи се Леля. — Къщите са също така добре поддържани, само на един хвърлей от реката.
— Хвърлей?
— Добре де, като пуснеш нещо през прозореца, пада направо в нея — отстъпи Леля. — Клозетите обаче са чисти, вижте, а има и обширни…
— Госпожо, ние сме дошли да забавляваме града ви, не да го купуваме — прекъсна я Хуел.

Леля Ог хвърли едно око настрани към Томджон.
— Просто исках да ви покажа колко привлекателно кътче е.
— Гражданската ви гордост ви прави чест — продължи Хуел. — А сега, ако обичате, слезте от колата ни. Сигурен съм, че имате още доста дърва за събиране. Милостиви боже.
— Задължена съм ви за закусчицата — каза Леля, като скокна на земята.
— Храната ни — поправи я Хуел.

Томджон го смушка:
— Бъди по-деликатен. Че никога не знае човек. — Обърна се отново към Леля: — Много сме ви признателни, добра ми… а, тя си е отишла.

...
— Дошли са, за да дават представление — изсумтя Леля.

Баба Вихронрав продължи да люпи боб на слънце. Леля се нервира.

— Е? Няма ли да кажеш нещо? Аз разузнавах. Събирах информация. Не седях само да правя чорба…
— Задушено.
— Много важно.
— Какво представление?
— Не казаха. Май нещо за дука, струва ми се.
— На него пък за какво му е театър?
— И това не казаха.
— Може би е някакъв номер, за да се промъкнат в замъка — обясни Баба с разбиране. — Много хитра идея. Видя ли какво имат в колите?
— Кутии, вързопи, такива неща.
— Явно са пълни с оръжие и доспехи, разчитай на туй.

Леля Ог я изгледа със съмнение.
— Не ми приличаха изобщо на войници. Бяха прекалено млади и мърляви.
— Умно. Предполагам, че по средата на представлението кралят ще прогласи рожденото си право — там, където всички могат да го видят. Добър план.

— Има и още нещо — каза Леля, като си взе бобена шушулка и я задъвка. — Мястото не му хареса твърде.
— Разбира се, че ще му хареса. То си му е в кръвта.
— Доведох ги по пътя с красивите гледки. Като че не бяха особено омаяни.

Баба се поколеба.
— Вероятно те е заподозрял — заключи тя. — Може би просто е бил прекалено изтощен, за да приказва.

Тя остави купата с боба и замислено се загледа към дърветата.
— Кой от семейството ти работи още в замъка? — попита след малко.
— Шърл и Даф помагат в кухнята, откак готвачът изгуби разсъдъка си.
— Добре. Ще поговоря с Маграт. Смятам, че трябва да отидем на театър...

P	Team	Pld	W	D	L	F	A	W	D	L	F	A	GD	Pts
1	Ankh_Morpork	9	4	0	0	33	0	5	0	0	42	0	75	27
2	Bira i Shkembe	9	4	0	0	28	0	4	0	1	16	6	38	24
3	Sv.Troiza	9	2	0	3	14	10	4	0	0	29	2	31	18

06.03.2010 13.25 Ankh_Morpork - Sv.Troiza

 

Но все се облещвам като видя тези цифрички и букви по твоите постинги... Но разбирам че иде реч за спорт... Поздрав и усмихнат ден :-))))))

Първото линкче отдясно - ще ти изясни :-)

без птицата..
хъхъ

(извинявам се, но ме болеше глава и затуй съ отбих да съ поосвежа, тъй де, ако не е спорта съм ни жив ни умрял)
аре, че шъ съ рита футбул с лапето, наглярче си е, ни ми остаЙ старите кокали да си "рестват" ей тука тукинка, няма мира - спорта напира..
:p