"Театърът съдържаше собствена магия. Тя променяше света и казваше неща, които инак нямаше да съществуват. И още по-лошо. Това беше магия, която не принадлежеше на магически хора. Управляваха я обикновени хора, които не познаваха правилата. Те променяха света просто защото така им звучеше по-добре. ... Думите наистина бяха нематериални. Бяха меки като водата, но бяха и мощни като нея и сега заливаха публиката, подронваха бентовете на истинността и отмиваха миналото." ...

Ankh_Morpork - chok dee   6 - 0  

Ankh - chok   6 - 0 1 - 0  H Dyrшy 12" 2 - 0  M Ericsson 17" 3 - 0  FC Buj 26" 4 - 0  C Robertsson 37" 5 - 0  C Robertsson 75" 6 - 0  H Dyrшy 79" W Pylak 87"

Втория мач срещу Чок Дий не протече особено различно от първия. В общи линии, Анкх рядко позволяваше на противника да мине центъра и се бе трайно настанил в неговото поле, но пък и не си даваше особено труд да вкарва голове.

Все пак, по един или друг начин, Анкх успя да отбележи шест попадения. Към края на мача времето се развали и на хоризонта се появиха сиви облаци и заръмя лек дъждец, което направи терена доста хлъзгав. Най-много от това пострада Бъди, един от халфовете, който беше отнесен на носилка след закъсняло влизане отстрани.

Накрая започна гръмотевична буря, а подобните на тенекиено дрънчене гръмотевици заглушиха одобрителните викове на тълпата, но все пак отборите криво-ляво доиграха мача и Анкх се поздрави с поредната си, четвърта победа в ПШЛ.

...
— Перфектно — обяви дукът.
— Благодаря — отвърна Хуел.
— Съвсем точно си предал ужасната случка — продължи дукът. — Сякаш си бил там. Ха. Ха.
— Не си бил, нали? — лейди Фелмет се наведе напред и фиксира с поглед джуджето.
— Осланях се единствено на въображението си — бързо отговори Хуел. Дукесата го изгледа, сякаш подсказваше, че въображението му има късмет, дето няма да го отведат във вътрешния двор и да го разпънат на вериги между четири коня.
— Съвсем точно — обади се дукът, докато прелистваше страниците с една ръка. — Всичко е точно, точно, точно както си беше.
— Както ще бъде занапред... — натърти дукесата. Дукът отгърна следваща страница.
— И ти си вътре — възкликна той. — Удивително. Всичко е дума по дума както трябва да се помни. Виждам, че си включил и Смърт.
— Популярен образ — обясни Хуел. — Хората го очакват.
— Кога най-скоро можете да я изиграете?
— Да я поставим — поправи го Хуел и добави: — Вече сме я репетирали. Когато пожелаете.

И продължи наум: „След туй ще се махнем оттук, по-далеч от очите ти, дето са като две сурови яйца, и от тая женска планина в червената рокля, и от тоя замък, който явно привлича като магнит ветровете. Със сигурност няма да е от добрите ми пиеси, в това поне съм уверен.“

— Колко казахме, че ще ви платим? — поинтересува се дукесата.
— Споменахте, струва ми се, още сто сребърника — отговори Хуел.
— Заслужава си всяко пени — обяви дукът.

Хуел напусна бързешком, преди дукесата да започне да се пазари. Но чувстваше, че с удоволствие би платил някоя пара, за да се разкара по-надалеч от това място. „Бижу, значи — помисли си той. — Господи, как някой може да харесва подобно кралство?“

...
Шутът чакаше на полянката при езерцето. Огледа небето с копнеж и се зачуди къде ли е Маграт сега. Това си беше "тяхното място", както го беше нарекла Маграт. Фактът, че в момента го споделяше и с няколко дузини крави, сякаш нямаше значение.

Тя се появи в зелена рокля и мрачно настроение.
— Каква е тая работа с новата пиеса? — попита.

Шутът се отпусна тежко върху един върбов дънер.
— Не се ли радваш да ме видиш? — попита той.
— Ами да. Разбира се. Сега ми разкажи за пиесата…
— Моят господар искаше нещо, което да убеди народа, че той е законният крал. Най-вече себе си да убеди, струва ми се.
— За това ли те прати до града?
— Да.
— Отвратително!

Шутът меко отвърна:
— Ти подхода на дукесата ли предпочиташ? На нея й се струва, че най-добре би било да избият всички. Много е добра в тия работи. Значи ще има битки и всякакви подобни работи. Много хора биха загинали. Този начин май е по-лесният.
— Ох, ама къде ти е духът, човече?
— Моля?
— Не ти ли се иска да загинеш достойно за правата кауза?
— Повече бих предпочел да живея кротко за нея. На вас, вещиците, ви е лесно, можете да правите каквото си пожелаете, аз обаче си имам ограничения.

Маграт приседна до него. „Разбери всичко за пиесата — беше поръчала Баба. — Иди и приказвай с твоето звънливо приятелче.“ Тя й възрази: „Той е изключително лоялен. Може нищо да не ми каже.“ Но Баба й отговори: „Нямаме време за половинчати мерки. Ако се наложи, дори го прелъсти.“ Тя се бе изчервила.

— Кога, значи, ще се играе тая пиеса? — попита, като се премести по-наблизо.
— Божке, май не ми е позволено да ти казвам — отговори Шутът. — Дукът ми нареди — не споменавай пред вещиците, че ще бъде утре вечерта.
— Не ми казвай тогава — съгласи се Маграт.
— В осем часа.
— Разбирам.
— Но преди това ще има сбирка за по чаша шери, в седем и половина.
— Предполагам, че не бива да ми казваш и кои ще бъдат гостите.
— Така е. Градските първенци на Ланкър. Сама разбираш, че не ти ги говоря тия работи.
— Естествено — съгласи се Маграт.
— Но ми се струва, че имаш право да знаеш какво не ти е било казано.
— Логично. Онази малка вратичка от задната страна на стената, дето води към кухните, още ли я има?
— Оная, дето никой не я охранява ли?
— Да.
— О, да, и в последно време дори никой не минава покрай нея.
— Как мислиш, дали някой ще я пази утре към осем?
— Е, аз мога да се завъртя натам...
— Чудесно.

Шутът отблъсна влажния нос на една любознателна крава.
— Дукът ще ви очаква — додаде той.
— Ти не каза ли, че не трябвало да научаваме?
— Той ми нареди да не ви казвам. Но добави още: „Така и така ще научат, надявам се да дойдат.“ Странно наистина. Май беше в изключително добро настроение, като го казваше. Хм. Мога ли да те видя след представлението?
— Само това ли ти каза?
— О, имаше нещо за това, как щял да им покаже на вещиците къде им е мястото. Не го разбрах. Ужасно бих искал да се видим след представлението. Донесох ти…
— Имам да си мия косата — разсеяно отговори Маграт. — Извини ме, но трябва да вървя.
— Добре, но аз ти донесох подар… — със слаб глас произнесе Шутът, загледан в отдалечаващия се силует.

Въздъхна, когато тя се скри зад дърветата, и сведе поглед към огърлицата, която стегнато бе усукал около нервните си пръсти. Струваше му се ужасна безвкусица, но беше точно от нещата, на които тя се радваше — цялата на сребърни черепчета. Струвала му беше доста скъпо.

Някаква крава, подведена от рогата на гуглата, завря език в ухото му.

Истина е, горчиво си помисли Шутът. Вещиците причиняват неприятни неща на хората от време на време.

...
На следващата вечер вещиците с явно нежелание се отправиха по заобиколния път към замъка.

— Той иска да бъдем там, пък аз не ща да ходя — заяви Баба. — Наумил си е нещо. Прилага Главознание върху нас.
— Назрява нещо — съгласи се Маграт. — Миналата нощ е изпратил мъжете си да подпалят три къщи в село. Винаги така прави, когато е в добро настроение. Новият му сержант е голям бързак с кибрита.
— Нашта Даф каза, че ония актьори репетирали цялата сутрин — включи се и Леля Ог. Тя мъкнеше торба орехи и кожен мях, от който се разнасяше наситен остър аромат. — Само викали и се колели, а след това умували кой го е направил, и имало дълги парчета, дето човекът излиза на сцената и си говори сам на себе си на висок глас.
— Актьори — смразяващо процеди Баба. — Светът като че си няма достатъчно история, та са тръгнали да измислят още.
— Много високо викали — продължи Леля. — Няма да можем да си чуем приказката.

Тя все още носеше със себе си, натикано дълбоко в джоба на престилката, парчето обитаван ланкърски камък. Щеше да вмъкне краля гратис на представлението.

Баба кимна. Ще си струва, помисли си. И най-малка представа си нямаше какво си е наумил Томджон, но вроденото й чувство за драматичност я убеждаваше, че момчето се е заело с нещо важно. Чудеше се дали ще скокне от сцената и ще заколи дука и установи, че дяволски се надява да го стори.

— Да живее кажи го де — полугласно измърмори тя, — който има да става крал. Оттук нататък.
— Хайде да побързаме — пришпори ги Леля. — Че ще изпият всичкото шери.

...
Шутът притеснено чакаше зад малката портичка. Лицето му просветна, когато зърна Маграт, сетне замръзна в израз на учтива изненада, щом забеляза другите две вещици.
— Нали няма да има неприятности, а? — попита той. — Не искам да има неприятности. Моля ви.
— Изобщо не разбирам за какво говориш — заяви Баба и царствено го подмина.
— Умната, камбанчо — сръга го Леля в ребрата. — Нали не държиш нашто момиче до късно будно по нощите?
— Лельо!! — шокирано извика Маграт. Шутът беше замръзнал с потресения благоприличен израз на младите мъже навсякъде по света, когато досадни възрастни дами коментират интимния им живот.

По-възрастните вещици профучаха напред. Шутът сграбчи Маграт за ръката.
— Зная откъде ще имаме добър изглед.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — трескаво добави той. — С мен си в пълна безопасност.
— Да, нали, естествено — отговори Маграт, като се опитваше да надникне през рамото му, за да види къде са отишли другите две жени.
— Поставят пиесата на открито, в големия вътрешен двор. От едната кула на портата се открива прекрасна гледка, а и няма да има никого там. Занесъл съм малко вино и каквото трябва.

Тя продължаваше да се колебае, затова той прибави:
— Има и една цистерна с вода и огнище, което стражите понякога палят. В случай че ти се прище да си измиеш косата.

...
Замъкът беше пълен с народ. Всички се мотаеха с обърканите, учтиви физиономии на хора, които се виждат всеки ден, а сега им се налага да се срещнат в необичайна социална обстановка, като на служебно празненство, да речем. Вещиците преминаха почти незабелязано между тях и си намериха места на редицата пейки, подредени пред набързо скованата сцена в централния двор.

Леля Ог размаха торбата с орехите към Баба.
— Искаш ли?

Един от градските съветници на Ланкър се огледа нерешително и посочи учтиво мястото вляво от нея:
— Някой седи ли тука?
— Да — отвърна Леля.

Съветникът раздразнено огледа останалите пейки, които бързо се пълнеха, след което върна поглед към празното място пред себе си. Запретна робите си с твърдо изражение на лицето.

— Струва ми се, че след като пиесата всеки момент ще започне, вашите приятели могат да си намерят друго място за сядане, когато пристигнат — заяви той и седна.

Само след миг лицето му пребледня. Зъбите му затракаха. Той се хвана за стомаха и простена*.

[* По-наблюдателен човек би забелязал, че това се случи, защото човекът седна на мястото, вече заето от краля, а не защото беше използвал хладнокръвно фразата „всеки момент ще започне“. А би следвало.]

— Предупредих ли те аз! — възкликна Леля, докато той се измъкваше. — За какъв дявол питат, като не слушат какво им се отговаря? — Тя се наведе към празната седалка. — Орех?
— Не, благодаря — отговори Крал Верънс, като махна с призрачна ръка. — Пропадат право през мене, знаеш.

— Моля ви, ’спода, да изслушате нашта история…

— Това пък какво е? — прошепна Баба. — Какъв е тоя юнак с тесните чорапи?
— Той е Прологът — обясни Леля. — Появява се в началото на всяка пиеса, за да могат хората да разберат за какво става дума.
— И дума не му разбрах — измърмори Баба. — И какво е "’спода"?
— Вид личинка — отговори Леля.
— Колко мило, не смяташ ли? „Здравейте, личинки, добре сте дошли на представлението.“ Дава на хората подходяща мисловна нагласа.

Разнесе се хорово шъткане.

— Тия орехи са ужасно твърди. — Леля изплю един от тях в шепата си. — За тоя ще се наложи да си сваля обувката.

Баба потъна в необичайна, угрижена тишина и се опита да се вслуша в пролога. Театърът съдържаше собствена магия, която не й принадлежеше и не беше под неин контрол. Тя променяше света и казваше неща, които инак нямаше да съществуват. И още по-лошо. Това беше магия, която не принадлежеше на магически хора. Управляваха я обикновени хора, които не познаваха правилата. Те променяха света просто защото така им звучеше по-добре.

Дукът и дукесата бяха седнали на своите тронове точно пред сцената. Докато Баба ги оглеждаше, дукът се извърна наполовина и Баба зърна усмивката му.

Искам светът да бъде такъв, какъвто е, помисли си тя. Искам миналото такова, каквото е било. Миналото едно време беше къде-къде по-добро, отколкото сегашното минало.

След това пиесата започна.

...
Хуел надзърна иззад колоната и помаха на Уимслоу и Братсли, които патраво се примъкнаха под светлината на факлите.

СТАРЕЦ (Възрастен): Какво е сполетяло земята?
СТАРИЦА (Сгърбена): Ужас…

Джуджето ги наблюдава още няколко секунди от галерията, а устните му мърдаха беззвучно. Сетне изприпка обратно в стаята на пазачите, където останалата част от трупата беше в последните припрени етапи на костюмиране. Той нададе традиционния яростен режисьорски рев.

— Бързо — нареди. — Кралските войници, приготвяйте се! Вещиците — къде са проклетите вещици?

Тримата младши чираци му се представиха.

— Загубил съм си брадавицата!
— Котлето е пълно с някаква гадост!
— В перуката ми нещо мърда!
— Я се успокойте, я се успокойте — викна Хуел. — Довечера всичко ще бъде наред!
— Ама, Хуел, то сега е довечера!

Хуел щипна малко восък от таблата с гримовете и лепна на младежа брадавица като портокал. Непослушната сламена перука бе нахлупена на главата на собственика й заедно с всичкия добитък вътре, а котлето бе инспектирано и обявено, че съдържа правилния сорт гадост, нищо й няма на гадостта.

Междувременно на сцената един от войниците на краля изпусна щита си, наведе се да го вземе и изпусна копието. Хуел подбели очи и отправи безмълвна молитва към всички богове, които евентуално ги наблюдаваха.

Всичко беше тръгнало наопаки. На предишните репетиции имаха дребни костеливи проблеми, вярно, но Хуел беше преживявал няколко монументални кошмара навремето си, а този се оформяше още по-зле. Трупата беше по-изнервена от пълно гърне раци. Дочу откъм сцената как диалогът запъва и се втурна към кулисите.

— …да отмъстя ужасната бащина смърт…, — просъска той и забърза обратно към разтрепераните вещици.

Изстена. "Разни шумотевици!" От тази пасмина се очакваше да тероризира кралството. Имаше не повече от минута до репликата.

— Хайде! — каза той, като се стегна. — А сега да видим какви сте вие? Вие сте зли вещици, нали така?
— Да, Хуел — отмаляло отговориха тримата.
— Кажете ми какви сте вие! — нареди той.
— Ние сме злите вещици, Хуел.
— По-високо!
— Ние сме Зли Вещици!

Хуел измарширува покрай разтрепераната редичка, след което рязко се обърна на токове.
— И какво ще направите?

Втората вещица почеса пълзящата си перука.
— Ще прокълнем хората ли? — предположи той. — В сценария се казва, че…
— Не те ЧУВАМ!
— Ще прокълнем хората! — викнаха тримата в хор, като скокнаха и застанаха мирно, избягвайки погледа му.

Хуел закрачи обратно по редицата.
— Какви сте вие?
— Вещици, Хуел!
— Какви вещици?
— Черни среднощни вещици! — изреваха тримата, навлизайки в духа на представлението.
— Какви точно черни среднощни вещици?
— ЗЛИ черни среднощни вещици!
— Вие заговорничите ли?
— Да!
— Потайно ли?
— ДА!

Хуел се изпъна в целия си ръст, колкото можеше повече.
— Какви сте вие? — изкрещя той.
— Ние сме заговорничещи ЗЛИ потайни черни среднощни вещици!
— Браво! — Той насочи треперещ пръст към сцената и в този миг къс драматично Вдъхновение се стрелна през атмосферата и го халоса право в центъра на творческото вдъхновение, като го накара да изрече: — Искам от вас да излезете там и да ги пратите по дяволите. Не заради мене. Не и заради проклетия капитан. — Той прехвърли угарката на въображаемата си пура от единия ъгъл на устата в другия, повдигна назад несъществуващия си шлем и дрезгаво простърга: — Но заради ефрейтор Валковски и кученцето му.

Тримата се вторачиха невярващо в него.

На сцената някой удари по тенекия и разпръсна магията.

Хуел подбели очи. Беше отрасъл в планините, където бурите се простираха от връх до връх, изправени на крака от светкавици. Помнеше гръмотевични бури, които променяха дори облика на планината и изравняваха цели лесове със земята. Лист тенекия някак си не постигаше същия ефект, колкото и ентусиазирано да го удряха.

Поне веднъж, каза си той. Нека да я направя добре поне веднъж.

Отвори очи и зърна "вещиците".
— Вие защо още се мотаете тука? — ревна им той. — Излизайте на сцената и ги проклинайте!

Видя ги как хукнаха нататък, след миг Томджон го потупа по темето.
— Хуел, нямаме корона.
— Хмм? — отговори джуджето, докато умът му се преборваше с идеята за машина за светкавици.
— Нямаме корона, Хуел. А аз трябва да нося корона.
— Разбира се, че имаме корона. Оная голямата, с червените стъкълца, много е впечатляваща, ползвахме я на онуй място, с големия площад…
— Струва ми се, че там я и оставихме.

Разнесе се приглушен гръмотевичен тътен, но въпреки това тази част от Хуел, която следеше пиесата, дочу заекващия глас от сцената. Той отпраши към кулисите.

— …отмъквала съм много бебета… — подсказа и се върна на бегом.
— Е, ами тогава просто намери някоя друга — разсеяно рече той. — Виж в коша с реквизита. Щом ще си Злият Крал, трябва да имаш корона. Хайде, действай, момко, само след минути ти идва редът. Импровизирай.

Томджон се върна при реквизита. Беше израснал сред корони, сред огромни златни корони, изработени от дърво и тенекия, обковани с най-изящни стъкълца. Вместо биберон беше засукал Шапката на Властта. Но повечето останаха в сградата на театъра на „Дискъ“. Той измъкваше сгъваеми кинжали, черепи и вази, трупани с годините, и най-отдолу, на самото дъно, пръстите му се сключиха около нещо тънко с формата на корона, която никой не бе пожелал, защото не изглеждаше ни най-малко царствена.

Бихме искали да кажем, че тя се нажежи в дланта му. Може и тъй да беше...

...
Баба седеше неподвижна като статуя и почти толкова изстинала. Ужасът на осъзнаването се разстилаше над нея.
— Това сме ние — отбеляза тя. — Около тъпото котле. Това трябва да ни представя нас, Гита.

Леля Ог се спря с орех на половината път към устата. Заслуша се в думите.
— Никога не съм потапяла никакви кораби! — възкликна тя. — Те току-що казаха, че сме удавяли хора! Никога не съм вършила подобни неща!

Горе, на кулата, Маграт сръга Шута в ребрата.
— Аз въобще не изглеждам така. Нали не изглеждам така?
— В никакъв случай! — отвърна Шутът.
— И каква коса само!

Шутът надзърна иззад аркадите като усърден водоливник. *
— Прилича ми на сламена — обясни той. — И не е особено чиста.

[* Водоливниците в град Анкх-Морпорк обикновено се стопанисват от гаргойли - тежки, бавноподвижни същества от гипс със странни чудовищни форми. Напоследък градската Стража ги наема доста често за съгледвачи, поради присъщото им умение да се взират в една точка в продължение на дни.]

Шутът се поколеба, като драскаше с нокът лишеите по каменния зид от неудобство. Преди да си тръгне от града, бе попитал Хуел за няколко подходящи думи, които да се кажат на девойка, и ги наизусти по пътя към дома. Сега или никога.

— Бих искал да знаеш, че мога да те сравня само със слънчев Летен ден. Защото — ами-и 12 юни беше доста приятен и… О, пак изчезна…

...
Крал Верънс сграбчи края на седалката. Пръстите му преминаха през дървото. Томджон тържествено се бе появил на сцената.
— Това той ли е? Това ли е синът ми?

Нестрошеният орех изпадна от пръстите на Леля и се изтърколи на земята. Тя кимна.
— Мхм...

Верънс извърна измъчено, прозрачно лице към нея.
— Но какво прави той? Какви ги говори!?

Леля поклати глава. Кралят слушаше с отворена уста Томджон, който с накуцване стигна до центъра на сцената и започна основния си монолог.

— Струва ми се, че изобразява тебе — с далечен глас каза Леля.
— Но аз никога не съм куцал така! Защо има гърбица? Какво му е на крака? — Той се заслуша отново и добави с потресен тон: — И със сигурност никога не съм правил така! Или пък така. Защо разправя, че съм вършил подобни работи?

Той хвърли на Леля продължителен, изпълнен с молба поглед. Тя вдигна рамене.

Кралят се пресегна нагоре, свали призрачната си корона и я разгледа.
— Но това на главата му е моята корона! Виж, същата е! А разправя, че съм извършил всичките тия… — Той млъкна за минута, за да изслуша поредния куплет, и добави: — Добре де. Това може и да съм го правил. Подпалил съм някоя и друга колиба, вярно. Но всеки го прави. Поощрява строителната индустрия.

Той върна призрачната корона на главата си.
— Защо говори всичките тия небивалици за мене? — умолително запита той.
— Изкуство е това — отговори Леля. — То, кажи го де, е огледалото на живота.

Баба се извърна внимателно и огледа публиката. Те се взираха с възхитени лица в изпълнителите. Думите се изливаха върху тях в бездиханния въздух. Всичко беше реално. Беше дори по-реално от самата реалност. Това си беше история. Може и да не беше истина, но какво значение имаше.

Баба никога не бе имала особено време за думите. Те бяха тъй нематериални. Сега й се искаше да беше отделила време. Думите наистина бяха нематериални. Бяха меки като водата, но бяха и мощни като нея и сега заливаха публиката, подронваха бентовете на истинността и отмиваха миналото.

Това там сме ние. Всеки ни познава и знае кои сме в действителност, но ще се запомни ставащото на сцената — три дърдорещи дърти вещици с островърхи шапки. Всичко, което сме направили, всичко, което сме били, няма да съществува повече.

Тя се загледа в призрака на краля. Е, не беше по-лош от който и да е друг владетел. Може и да е опожарявал по някоя и друга колиба от време на време, някак си без да му пука много, но го е правил единствено когато е бил истински ядосан някому, пък и обикновено после я е възстановявал. Когато е наранявал света, раните са били лечими.

Който и да го беше писал тоя Театър, е разбирал как се използва магията. Дори и аз вярвам, че това се е случило, дето много добре зная, че няма капчица истина. Това е то Изкуството като Огледало на живота. Затова всичко се отразява точно наопаки.

Загубени сме. Срещу тази магия не можем да сторим нищо, без да се превърнем в обратното на това, което трябва да бъдем.

Леля Ог зверски я ръгна в ребрата.

— Чу ли го туй? — попита тя. — Единият каза, че сме хвърляли бебета в котела! Това си е жива клевета! Не възнамерявам да седя повече тука и да ги слушам как дърдорят за бебетата и котлите!

Баба я сграбчи за пелерината, когато Леля понечи да се изправи.
— Недей да правиш нищо! — изсъска й Баба. — Само ще влошиш нещата.
— Опропастено било от калпавата грозница. Сигурно имат предвид младата Мили Хипууд, дето не посмяла да признае на майка си и излязла уж да събира дърва. Цяла нощ не мигнах заради нея — измърмори Леля. — Но на момиченцето нищо му нямаше. Клевета! Защо „калпава грозница“?
— Думи — прошепна Баба. — Нищо друго не остава. Единствено думите.
— А сега излезе един човек с тромпет. Какво ли смята да прави? О, край на Първо действие.

Последва антракт.

Словата няма да бъдат забравени, мислеше си Баба. Те имат своя собствена сила. Пък и са дяволски добри.

Изтрещя втори буреносен тътен и завърши с оня шум, който се разнася, да речем, когато някой изпусне на земята лист тенекия.

Round 5 ~ 09.03.2010  SANT JOAN DESPI v Ankh_Morpork

невероятната му изчанчена фантазия!

Леко и неангажиращо четиво, което те кара да се усмихнеш, но и ти представя някои истини по много забавен начен, изказани от безбройните му колоритни герои! Идеалната формула.

Философ от класа!

Браво, браво значи добре си се представил, за разлика от нашите "юнаци" вчера вечерта.
Ситняка горе тоя път кърти здраво! :)))

Пак се вярва на актьорите. А истинските вещици - кой ги познава.

Който както иска да си променя света хъхъхъ
веднъж някъде някой си Текери-мекери съ изръси, като режисьор пред собствената си сцена на собственото си произведение, че света е огледало - огледало на усмивките ни, огледало на забивките ни, огледало на намръщените ни лица, огледало на собствените ни изражения, и ей ти брей ти, та както го погледнеш тъй шъ ти съ отрази, затуй ти човеко на пам ти веко вземи по често съ хили, дори когат губиш.. (щот къв беше лафа, спечелихме, ура, ура, ей на с автогол в нашта си врата хъхъ)

рр: приятно ми е да ви чета, извинете ме за лигавнята, но е по силна, в крайна сметка на мен това ми е играта :)

и за малко не побеснях ама хърбийската де,
глеАм махнал си анонимярника и сега ми е трудно да съ изговарям тъй както от вътре ми иди, за туй шъ трябва да се държа прилично..
:p

Заради главоболието ми, ще си позволя да ти пратя само поздрави :)

Ситняка го има вътре у текста :р

Наш'те имат спешна нужда от малко магически допинг. Някоя от отварите на Леля Ог. Стъргани мазоли от умряла индианка в плевня. Примерно.

Само при вида на отварата ще хукнат към противниковата врата... или каквато там врата/изход намерят.

Историята още не е приключила. Вещиците винаги имат поседната дума. Винаги. Почти...

А нема нужда да се напъваме да се държим прилично и непривично :-)

Скоро да ти минава главонаболяването! То има един начин... цяр де... бързо у кревата с другарчето! Марш.