Постинг
09.03.2010 16:56 -
Бурята
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 2027 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 09.03.2010 20:32
Прочетен: 2027 Коментари: 3 Гласове:
14
Последна промяна: 09.03.2010 20:32
 |
 |
"Искреният гняв е една от най-големите съзидателни сили на света. Но човек трябва да се научи как да го контролира. Това обаче не означава да го остави да се отцеди постепенно. Човек заприщва бента му, внимателно оформя ударната му мощ, наводнява цели равнини на ума си с него и тогава, когато цялата структура аха да се срути, отпушва тъничък изход в основата му и освобождава твърдата като стомана струя гневна мощ да задвижи турбините на отмъщението." ... |
Ankh_Morpork - Sv.Troiza 4 - 0
Ankh - Troiza 4 - 0
|
Тежки облаци бяха надвиснали над Анкх-Морпорк. На терена на Невидимия Университет, отбора на Анкх размазваше поредния си противник. Ледените кинжали на зимния вятър пронизваха играчите на двата отбора и караха публиката да се загръща все по-дълбоко в шубите си. Тези упорити фенове. Нищо не ги спира, даже и най-лошото време. Винаги следват любимия си отбор - навсякъде, даже до Ръба на Диска...
Анкх не си е поставял за цел да постига рекорди, нито през този сезон, нито в който и да е друг. То просто се случва. Десет поредни шампионатни мача без нито един допуснат гол - кой би могъл да предположи?
Победата с четири на нула бе предостатъчна.
В момента започват да се приемат нов тип залагания: ще успее ли Анкх да достигне голов актив 100:0 до края на сезона? Остават само четири седмици и има 21 гола за вкарване. С настоящата честота, това изглежда напълно постижимо.
...
Междувременно, в далечната планинска държавица Ланкре...
Отвън, в света около сцената, жегата задушаваше като с възглавница и изстискваше всичкия животец от въздуха. Баба видя как някакъв лакей се надвеси над ухото на дука. Не, той няма да спре пиесата. Разбира се, че няма. Той иска събитията да следват посоката си.
Дукът като че усети острия й поглед с тила си. Обърна се, намери я с очи и й се усмихна със странна, тънка усмивчица. След това сръга жена си. Двамата избухнаха в смях.
Баба често се чувстваше ядосана. Смяташе го за една от силните си черти. Искреният гняв беше една от най-големите съзидателни сили на света. Но човек трябва да се научи как да го контролира. Това обаче не означава да го остави да се отцеди постепенно. Човек заприщва бента му, внимателно оформя ударната му мощ, наводнява цели равнини на ума си с него и тогава, когато цялата структура аха да се срути, отпушва тъничък изход в основата му и освобождава твърдата като стомана струя гневна мощ да задвижи турбините на отмъщението.
Тя почувства земята под себе си въпреки няколкото етажа подземия, паважа, гьона на подметките и двата ката чорапи. Усети очакването.
Чу кралят да казва:
— Моята плът и кръв? Защо ми причинява всичко това? Ще отида да говоря с него!
Баба хвана внимателно ръкава на Леля Ог.
— Ела, Гита.
Лорд Фелмет се облегна назад в трона си и диво се ухили на света, който в момента изглеждаше съвсем правилно. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото смееше да се надява. Можеше да усети как миналото се разтапя край него както лед напролет.
Хрумна му нещо и повика лакея си.
— Викни капитана на стражите — нареди той — и му кажи да намери вещиците и да ги арестува.
Дукесата подсмръкна.
— Спомни си какво стана миналия път, глупако!
— Тогава оставихме две от тях на свобода — отговори дукът. — Този път… и трите. Вълната на обществените чувства е на наша страна. Подобни неща влияят на вещиците, можеш да си сигурна.
Дукесата изпука кокалчетата на пръстите си, за да демонстрира виждането си за общественото мнение.
— Трябва да се съгласиш, съкровище мое, че експериментът ни изглежда проработи.
— Така изглежда.
— Чудесно. Не стой така, човече! Искам ги заловени, преди да е свършила пиесата. Затворени, под ключ.
...
Смърт нагласи картонения череп пред огледалото, намести качулката в подходящи гънки, отстъпи крачка назад и огледа цялостния ефект. Това щеше да бъде първото му участие с реплики. Искаше му се всичко да бъде наред.
— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни… ни…ни… Хуел, който ни какво?
— О, за бога, Дейф! „Когото ни катинар ще спре, ни резе желязно“, наистина не мога да разбера какво му е мъчното… не нататък, идиоти такива! — Хуел се втурна през мелето зад кулисите, за да спре двама настойчиви сценични работници.
— Ясно — отговори Смърт на света като цяло и се обърна отново към огледалото. — „Който Ни…Тата-Татам… Ни Та-Там Желязно“ — неуверено завърши той и размаха косата. Острието й падна. — Мислиш ли, че изглеждам достатъчно ужасяващ? — попита, докато се опитваше да го намести обратно.
Томджон, който беше приседнал върху гърбицата си и отпиваше чай, му кимна окуражително.
— Нямаш проблеми, приятелю. В сравнение с твоето появяване дори самият Смърт няма да е толкова страшен. Но би могъл да опиташ да си придадеш повече пустота на погледа.
— Какво искаш да кажеш?
Томджон остави чашата си. По лицето му сякаш заиграха сенки. Очите му потънаха навътре, устните му се отдръпнаха от зъбите, а кожата му се опъна и побледня.
— ЗА ТЕБЕ, НЕУКО АКТЬОРЧЕ, ДНЕС СЪМ ДОШЪЛ — каза той с нужната интонация, а всяка сричка падаше на мястото си като капак на ковчег. След това лицето му върна обичайните си черти. — Ето така.
Дейф, който се беше прилепил до стената, малко се поотпусна и се изкикоти нервно.
— Боже, дори не мога да си представя как го постигаш. Искрено ти казвам, никога не бих могъл да стана толкова добър.
— Нищо особено. А сега бягай, че Хуел ще те мисли.
Дейф му отправи изпълнен с благодарност поглед и изтича да помогне с подреждането на декорите.
Томджон отпи притеснено от чая си, околният шум го обгърна като гъста мъгла. Беше разтревожен.
Хуел го уверяваше, че всичко с пиесата е наред освен самата пиеса. На Томджон все му се струваше, че тя насила се опитва да смени формата си. Умът му непрекъснато долавяше други слова, прекалено неясни, за да бъдат разбрани. Беше почти като да подслушва чужд разговор. Налагаше му се да вика по-силно, за да заглуши жуженето в собствената си глава.
Не беше правилно така. Веднъж написана, пиесата е длъжна да си остане, ами… написана. Не бива внезапно да оживява и да почва да се гърчи и усуква.
Нищо чудно, че всички имаха нужда да им се суфлира. Пиесата се огъваше в ръцете им и се опитваше да смени формата си.
О, богове, колко щастлив ще се чувства, веднъж да се махне от този побъркан замък, далеч от ненормалния дук. Огледа се, прецени, че до следващото действие има още време, и безцелно тръгна да глътне малко свеж въздух.
Вратата поддаде на натиска му и той се озова на бойниците. Затвори я зад гърба си. Сценичните шумове секнаха и ги замени кадифена тишина. Оттук се виждаше живописен залез, скован зад облачни решетки, но въздухът беше неподвижен като езерна повърхност и горещ като във фурна. Нощна птица изписка в гората отдолу.
Той се разходи до другия край на бойниците и надникна в бездънния мрак на каньона. Някъде далеч под него река Ланкър вреше във вечните си мъгли и пара.
Обърна се и попадна в поток на толкова леденостуден въздух, че дъхът му секна.
Необичайни ветрове подхванаха дрехите му. В ушите си дочуваше странен шум, сякаш някой се опитваше да му каже нещо, но не беше налучкал скоростта. Постоя неподвижно, колкото да си поеме дъх, и побягна към вратата.
...
— Ама ние не сме вещици!
— Тогава защо приличате на вещици, а? Вържете им ръцете, момчета!
— Да, извинете, обаче ние не сме истински вещици!
Капитанът на стражата обходи с поглед лицата им. Погледът му обхвана островърхите им шапки, разрошените коси и миризмата на влажно сено, болнавия зеленикав цвят на кожата и множеството брадавици. Постът капитан на дворцовата стража не беше постоянна работа за хора, дето проявяват инициатива. Беше му казано за три вещици, така че тия щяха да свършат работа.
Капитанът никога не беше ходил на театър. Още в лоното на юношеството си той беше сериозно наплашен от едно представление с кукли на конци и оттогава отбягваше организираните развлечения. Прекара последния час и нещо, като пиеше на спокойствие в караулното помещение.
— Казах ли да им вържете ръцете? — лавна той.
— Да им запушим ли и устите, капитане?
— Изслушайте ни поне, ние сме с театъра…
— Да — вдигна рамене капитанът. — Запушете им и устите.
— Моля ви…
Капитанът се наведе и се втренчи в трите чифта изплашени очи.
— Това — бавно произнесе той — ще е последният път, когато изяждате нечия чужда палачинка. — Усети, че войниците му също го гледат с недоумение. Той се покашля и се изправи. — Много хубаво в такъв случай, мили ми театрални вещици. Шоуто свърши и дойде време за аплодисментите. — Той кимна към хората си. — Оковете ги във вериги!
...
Трите истински вещици стояха в сумрака зад сцената и отсъстващо се взираха в тъмнината. Баба Вихронрав беше докопала копие от сценария и сега надничаше в него, сякаш търсеше някаква идея.
— "Разни шумотевици и вълнения" — прочете несигурно тя.
— Означава, че има да се случват много лоши неща — обясни й Маграт. — Винаги го пишат в пиесите.
— Какви шумотевици, бе? — не разбра Леля Ог, която не слушаше.
— И вълнения — търпеливо напомни Маграт.
— О — на Леля й просветна. — Туй си го имаме в излишък.
— Я да млъкваш, Гита — намеси се Баба Вихронрав. -Това не е за тебе, а само за ония на сцената. От толкоз шумотевици ще се развълнуват, я!
— Не можем да допуснем това да се случи — бързо и високо произнесе Маграт. — Ако пиесата завърши, вещиците завинаги ще останат гнусни старици, намазани със зелен грим.
— …които се месят в кралските дела — додаде Леля. — Нещо, което ние никога не правим, както е добре известно.
— Аз не възразявам срещу намесването като цяло — обясни Баба, подпряла брадичка на дланта си. — А срещу "злото" намесване.
— И срещу жестокото отношение към животните — измърмори Маграт. — И срещу всичките ония глупости за око на куче и ухо от жаба. Никой вече не използва подобни работи!
Баба Вихронрав и Леля Ог се опитаха да избягнат погледите си...
— Калпава грозница, значи! — горчиво произнесе Леля Ог.
— Вещиците просто не са такива — натърти Маграт. — Ние съществуваме в хармония с великите цикли на Природата и не причиняваме вреда никому. Затова е изключително злонамерено от тяхна страна да твърдят обратното. Трябва да напълним костите им с олово!
Двете възрастни вещици я изгледаха с нараснало уважение. Тя се изчерви, макар и не в зелено, и сведе поглед към коленете си.
— Старата Уимпър ми беше оставила рецептата — призна си тя. — Много е лесно. Просто се взима малко олово и…
— Все пак не мисля, че би било редно да го правим... — предпазливо възрази Баба след известна вътрешна борба. — Може да остави у хората погрешни впечатления.
— Но не и за дълго — замечтано произнесе Леля.
— Не, няма да тръгваме по този път — този път малко по-твърдо настоя Баба. — Така и не знаем къде ще свърши.
— Защо просто не подменим думите? — предложи Маграт. — Можем, когато се върнат на сцената, да им въздействаме тъй, че да забравят какво имат да казват, и след това да им дадем нови слова.
— Предполагам в такъв случай, че си специалистка по театралните думи, а? — саркастично попита Баба. — Трябва да са правилните думи, иначе хората ще ни заподозрат.
— Не може да е толкоз трудно — пренебрежително махна с ръка Леля. — Учила съм го. Само трябва да правиш та-там та-там та-там.
Баба обмисли този факт.
— Струва ми се, че не ще да е само това — каза накрая. — Някои от речите бяха изключително добри. Думица не им разбрах.
— Няма никакъв номер тука — настоя Леля. — Както и да е, и без това половината от тях си забравят репликите и без наша помощ. Няма да е трудно.
— А ще поставим ли нови слова в устата им? — попита Маграт.
Леля Ог кимна.
— За "нови" думи не зная. Можем обаче да ги накараме да забравят тези думи тук.
Двете се извърнаха да погледнат Баба Вихронрав. Тя вдигна рамене.
— Предполагам, че поне си струва да опитаме — отстъпи накрая.
— Неродените още вещици ще ни бъдат признателни — пламенно заяви Маграт.
— А, хубаво... — отговори вяло Баба.
— Най-сетне! Вие трите къде се бяхте дянали? Навсякъде ви търсихме!
Трите вещици се извърнаха, за да видят едно вбесено джудже, което се опитваше да се надвеси над тях.
— Ние ли? — изненада се Маграт. — Ама ние не сме в…
— Разбира се, че сте, не помниш ли, сложих ви миналата седмица. Действие второ, В подножието, край котлето. Нищо нямате да казвате. Просто символизирате окултните сили в действие. Само се опитайте да изглеждате колкото се може по-порочни. Айде, вие сте ми добри момчета. Досега се справихте много добре!
Хуел тупна Маграт по дупето.
— Много добър цвят на лицето си докарал, Уилф — окуражи я той. — Но, за бога, да беше напъхал още подплънки, не ти е правилна формата. Чудесни брадавици, Билем. Бих казал дори — продължи, като отстъпи крачка назад, — изглеждате толкова гадна група вещици, че човек не може да мечтае за повече. Много добре. Жалко за перуките. Айде сега бягайте. Завесата се вдига след минутка. Потрошете си краката, но да сте навреме там.
Той плесна звънко Маграт по задника още веднъж, като леко си контузи ръката, и забърза нататък да вика някому другиму.
Никоя от вещиците не се осмели да заговори. Маграт и Леля Ог се уловиха, че инстинктивно извръщат погледи към Баба.
Тя изсумтя. Погледна нагоре. Огледа се наоколо. Разгледа ярко осветената сцена. След това плесна с ръце така звучно, че плясъкът отекна о стените на замъка, и ги потри една в друга удовлетворено.
— Идеално — изрече мрачно. — Давайте да започваме представлението!
Леля зловещо присви очи след Хуел.
— Дано ти си строшиш крака! — промърмори тя.
...
Хуел се настани зад кулисите и даде сигнал за вдигане на завесата. И за гръмотевица.
Тя не се състоя.
— Гръмотевица! — изсъска той с глас, който достигна до половината публика. — Действайте!
Един глас проплака иззад най-близката колона:
— Ама аз огънах гръмотевицата, Хуел! Но тя направи само плинк-плинк!
Хуел остана неподвижен за момент, като броеше наум. Трупата го наблюдаваше, поразена от респект, но не и от гръм за съжаление.
Накрая вдигна юмруци към небесата и произнесе:
— Искам буря! Просто буря. Не ми е нужна дори много голяма буря. Каквато и да е буря искам. И държа да бъда абсолютно ЯСЕН! За днес ми СТИГА! Искам буря ВЕДНАГА!.
Копието светлина, с което небето му отвърна, превърна многоцветните сенки по стените на замъка в ослепително бяло и пепелно черно. Последва го тътнеща гръмотевица.
Тя представляваше най-силния звук, който Хуел беше чувал някога. Започна сякаш в черепната му кутия и си проби път навън.
Не заглъхна, а продължи да отеква и отеква от всеки камък на замъка. Посипа се вар. Отдалечена крепостна куличка се пречупи и с бавно движение, грациозна като балерина, се срути деликатно към гладната паст на ждрелото.
Когато всичко утихна, тишината, която остана да виси във въздуха, кънтеше като камбанен звън.
Хуел погледна към небето. Огромни черни облаци се бяха струпали над замъка и закриваха звездите.
Бурята се бе завърнала!
Бе прекарала цяла вечност в усвояване на изкуството да бъдеш буря. С години се спотайваше из отдалечените долини. Репетираше пред глетчерите. Изучаваше великите бури на миналото. Ошлайфа техниката си до съвършенство. И сега, тази вечер, пред очите на тази очевидно затихнала в очакване публика тя щеше да им представи… Бурята.
Хуел се усмихна. Може би боговете все пак го слушаха в края на краищата. Дощя му се да беше помолил и за хубава машина за вятър.
Замаха истерично към Томджон.
— Хайде, почвай!
Момчето кимна и се впусна в централния си монолог.
— „И ето че господството ни днес е пълно…“
Малко зад него на сцената вещиците седяха прегърбени над котлето си.
— Направили са го от проста тенекия — изсъска Леля. — И е пълно с някаква гадост.
— А огънят е просто боядисана червена хартия — прошепна Маграт. — Оттам изглеждаше толкова истински, а тук — виж, мога да го бучна с пръст…
— Няма значение — спря ги Баба Вихронрав. — Просто изглеждайте заети и чакайте да ви дам знак.
Когато Злият Крал и Добрия Дук започнаха размяната на реплики, която трябваше да доведе до вълнуващата Сцена на дуела, те усетиха с неудобство, че зад гърбовете им се развива някаква напрегната дейност, съпроводена с изблици на кикот откъм публиката. След поредния абсолютно неуместен взрив от смях Томджон рискува да хвърли един поглед.
Едната от вещиците разглобяваше огъня им на парчета. Втората се опитваше да почисти котлето. Третата седеше със скръстени ръце и безстрастно наблюдаваше.
— „Земята съща плаче от тирана…“ — произнесе Уимслоу, след което улови изражението на Томджон и проследи погледа му. Гласът му потрепери и заглъхна.
— „И вика ме за мъст“ — притече му се на помощ Томджон.
— Н-но… — заекна Уилмслоу, като се опита тайно да посочи сцената с кинжала си.
— И след смъртта си не бих се появила някъде с котле като туй — обяви Леля Ог и шепотът й достигна до другия край на двора. — Трябват му поне два дни жулене с парцал и ведро пясък и туй то.
— „И вика ме за мъст“ — настойчиво изсъска Томджон. С периферното си зрение улови Хуел, застинал в състояние на сляпа ярост зад кулисите.
— Как ли го правят да примигва? — поинтересува се Маграт.
— Я по-тихо вие двете! — сгълча ги Баба. — Смущавате хората. — Тя повдигна шапката си в посока на Уимслоу. — Продължавайте, млади момко. Не ни обръщайте внимание.
— К’во? — слиса се Уимслоу.
— А-ха, вика те за мъст, така ли? — отчаяно се обади Томджон. — И небесата също жадуват разплата вероятно?
Бурята им подаде реплика, като произведе мълния, която отнесе върха на друга кула…
Дукът се сви на мястото си с лице като панорама на ужаса. Насочи към сцената нещо, което някога беше пръст.
— Това са те — едва си пое дъх той. — Там са. Какво търсят в моята пиеса? Кой им е позволил да влизат в моята пиеса?
Дукесата, която не беше толкова склонна да задава риторични въпроси, повика с пръст най-близкия страж.
На сцената Томджон се потеше сам под тежестта на диалога. Уимслоу не беше на себе си. А ето че Гъмридж, който играеше Добрата Дукеса, с перука от най-фин лен, също беше загубил нишката.
— Аха, зъл крал ли ме нарече тъй тихо, че никой шепота ти не дочу — изграчи Томджон. — И стражата си призовал с... таен някакъв сигнал, укрит от ушите и очите.
На сцената странично влетя един страж, загубил равновесие от тласъка на Хуел. Спря и се вторачи в Баба Вихронрав.
— Хуел пита какво по дяволите става? — прошепна той.
— Какво туй беше? — издекламира Томджон. — Не чух ли те да казваш: „Идвам, милейди“?
— Той каза да разкараш тия хора оттука!
Томджон излезе напред на сцената.
— Тий бълнуваш, човече. Виж как ловко отбягвам ленивото тий острие. Виж как отбягвам ленивото тий острие, казах. Острието тий, идиото. Държиш го в проклетата сий ръка, за бога!
Стражът го дари с отчаяна, замръзнала усмивка.
Томджон се поколеба. Тримата актьори около него гледаха немигащо във вещиците. Към него, с неизбежността на данъчна декларация, се приближаваше дуелът с мечове, по време на който очевидно щеше да му се наложи да парира собствените си атаки и да се промуши смъртоносно.
Извърна се към трите вещици. Челюстта му увисна.
И за пръв път през целия му живот феноменалната памет му изневери. Той не можеше да измисли нищо, което да изрече.
Баба Вихронрав се изправи. Приближи се до края на сцената. Публиката затаи дъх. Тя вдигна ръка.
— Призраците на ума и всичките чудовища да си отиват от света, денят на Истината да настъпи… — тя се поколеба — …та-та-та, та-та-та.
Томджон усети, че го обгръща хлад. Останалите също потрепериха.
От дълбините на празните им умове изплуваха слова, пурпурни от кръв и жажда за мъст, слова, които отекваха между стените на замъка, слова, запечатани в силиция, слова, които настояваха да бъдат изслушани, слова, които ги стиснаха така силно за гърлата, че опитаха ли се да не ги произнесат, щяха да си счупят челюстите.
— Сега боиш ли се от него? — произнесе Гъмридж. — Той е тъй просмукан с вино. Дръж кинжала, съпруже — стоиш на едно острие от кралската корона.
— Не смея — отвърна Уимслоу, като същевременно се опитваше да погледне удивено към устните си.
— Но кой би узнал? — Гъмридж размаха ръце към публиката. Никога досега не бе играл така убедително. — Виж, единствено безоката нощ навън е. Вземи сега кинжала, а утре ще вземеш кралството. Хайде, намушкай го, човече!
Ръката на Уимслоу потрепери.
— Взех го, жено — каза. — Кинжал ли е туй, що пред себе си виждам?
— Разбира се, че е проклетият кинжал. Хайде, действай! Слабите не заслужават пощада. Ще обявим, че е паднал по стъпалата.
— Но хората ще подозират!
— Нямаме ли тъмници? Нямаме ли вериги? Законът, съпруже, е у този, който държи ножа.
Уимслоу отдръпна ръката си.
— Не мога! Той винаги е бил самото милосърдие към мене!
— А ти бъди самата смърт за него…
...
Дейф дочуваше гласовете, които се донасяха откъм сцената. Нагласи маската, огледа смъртоносното си отражение в огледалото и обзет от сценична треска, се зачете в текста на пиесата.
— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни…
— КОГОТО.
— Благодаря — разсеяно отвърна момъкът. — Когото Ни Катинар…
— ЩЕ СПРЕ.
— …Ще Спре, Ни Резе Желязно. Дошъл Съм Да… да… да…
— ДА СЪБЕРА В НОЩТА НА КРАЛЕТЕ.
Дейф въздъхна.
— Толкова по-добър си от мене — простена той. — Докарваш верния глас и помниш думите. — Той се обърна. — Само три реплики са и Хуел ще…ме… изкорми… жив.
Той се вцепени. Очите му се окръглиха и се превърнаха в две купички ужас, когато истинският Смърт щракна пръсти пред лицето му.
— ЗАБРАВИ — заповяда той, обърна му гръб и закрачи безшумно към сцената.
Безокият му череп огледа редиците костюми и безпорядъка на гримьорната маса. Кухите му ноздри помирисаха обърканите аромати на нафталин, мазила и пот.
„Нещо друго има тук — помисли си той, — което принадлежи едва ли не на боговете. Човеците са създали свят вътре в света и той отразява Истината горе-долу по същия начин, както капката вода отразява пейзажа. И все пак… и все пак… Вътре в този мъничък свят те са се погрижили да поставят всички ония неща, от които си мислех, че биха искали да избягат — омраза, страх, тирания и тъй нататък.“ Смърт беше обзет от любопитство. Човек смята, че иска да избяга от всичко това, а ето че във всяко изкуство, което създава, неизбежно го включва. Смърт беше очарован.
Той беше дошъл със съвсем конкретна и много деликатна задача. Имаше да прибере една душа. Нямаше време за безсмислици. Но какво е Времето в края на краищата?
Краката му изиграха кратък неволен танц по каменните плочи на пода. Самичък сред сивкавите сенки, Смърт танцуваше степ.
— …ЗА СЛЕДВАЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ СИГУРНО ЩЕ МИ УВЕСЯТ ЗВЕЗДА НА ВРАТАТА НА ГРИМЬОРНАТА…
Той се стегна, нагласи косата и безмълвно зачака да му подадат реплика.
Досега никога не беше пропускал.
Щеше да излезе и направо да ги усмърти.
— А ти бъди самата смърт за него. Сега!
Смърт влезе, краката му потракваха по пода на сцената. — ТРЕПЕРЕТЕ СЕГА, ВИЙ СМЪРТНИЙ! ЗАЩОТО АЗ СЪМ СМЪРТ, КОГОТО НИ…
Той се поколеба. Поколеба се за пръв път в историята на своето съществуване.
Въпреки че на Диска Смърт се разправя с милиони хора едновременно, в същото време всяка смърт е лична и интимна.
Хората рядко виждаха Смърт, освен онези, дето обладаваха окултни сили и естествено — клиентите му. Причината никой друг да не го вижда е, че човешкият мозък е достатъчно интелигентен и редактира тези гледки, които са прекалено ужасяващи, за да бъдат възприети. Проблемът в момента беше, че няколкостотин души очакваха да видят как Смърт излиза на сцената и следователно го виждаха.
Смърт бавно се извърна и срещна стотиците вперени погледи.
Дори и впримчен в хватката на истината, Томджон разпозна изпадналия в беда събрат-актьор и се пребори да раздвижи устни.
— „…когото ни катинар ще спре…“ — изсъска той през зъби, без да променя изражението си.
Смърт му се ухили истерично, връхлетян от пристъп на сценична треска.
— КАКВО? — прошепна той с глас, сякаш оловно чукче халоса наковалня.
— „… когото ни катинар ще спре, ни резе желязно….“ — окуражи го Томджон.
— …КОГОТО НИ КАТИНАР ЩЕ СПРЕ, НИ РЕЗЕ… ЪХ…- повтори Смърт отчаяно, вторачен в устните му.
— „…желязно…“
— ЖЕЛЯЗНО.
...
— Не, не мога да го сторя! — произнесе Уимслоу. — Ще ме видят! Долу от галерията някой наднича!
— Няма никой долу!
— Усещам погледа му!
— Жалък идиот! Аз ли трябва да го ръгам зарад тебе? Виж, кракът му стъпи на първото стъпало!
Лицето на Уимслоу се сгърчи от ужас и несигурност. Той отново отдръпна ръката си.
— Не!
От публиката се разнесе писък. Дукът се беше полуизправил от мястото си, напъхал в уста измъчените кокалчета на пръстите си. Втурна се напред сред сащисаните хора.
— Не! Не съм го извършил аз! Не беше тъй! Не можете да разправяте, че е било така! Вие не бяхте там! — Съзря вперените в него лица и замръзна. — Нито пък аз — изкикоти се. — По това време вече спях, знаете. Добре си спомням. По юргана имаше кръв, по пода имаше кръв, не можах да измия кръвта, но за тия неща не трябва да се приказва. Не мога да позволя дискусия по въпроси на Националната Сигурност. Всичко е просто сън, а щом се събудя утре, той ще бъде отново жив. А утре нищо няма да се е случило, защото утре не се е състояло. Утре ще можете да кажете, че аз не съм знаел. Утре няма да имам спомени за събитието. Какъв шум вдигна само, докато падаше! Достатъчен да разбуди и мъртвите… Кой би си помислил, че има толкова много кръв в себе си? … — Междувременно се беше покатерил на сцената и се хилеше щастливо на групичката актьори. — Надявам се, че това ви изясни ситуацията. Ха. Ха.
В последвалата тишина Томджон отвори уста да изрече нещо подходящо, нещо успокояващо и установи, че не може да каже нищо.
Но една друга личност пристъпи вътре в него, облада устните му и изрече с тях:
— Със собствения ми проклет кинжал, копеле! Зная, че беше ти! Видях те как смучеш палец на върха на стълбището! Още сега бих те убил, но ме спира мисълта, че ще трябва да прекарам следващата вечност в слушане на хленченето ти. Аз, Верънс, бивш крал на…
— Що за признания бяха това? — попита дукесата. Тя застана в центъра на сцената, а зад нея се струпаха половин дузина войници. — Това са само клевети — продължи тя. — Измяна! Декламации на безумни актьори.
— Аз бях скапаният крал на Ланкър! — изрева Томджон.
— В такъв случай си жертва и затова — заинтересувана страна — мило му обясни дукесата. — И не си в правото си да говориш от името на обвинението. В противоречие е с всички прецеденти.
Тялото на Томджон се извърна към Смърт.
— Ти беше на мястото. Видя всичко!
— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ БИХ БИЛ ДОПУСНАТ ЗА УМЕСТЕН СВИДЕТЕЛ.
— Следователно нямаш доказателство, а където няма доказателство, няма престъпление! — обобщи дукесата. Тя придвижи напред войниците си. — Смятам да приключваме с твоя експеримент
— обърна се към съпруга си. — Струва ми се, че моят начин е по-добър.
Тя огледа сцената и съзря вещиците.
— Арестувайте ги! — нареди.
— Не. — произнесе Шутът, като пристъпи иззад кулисите.
— Какво рече?
— Аз видях всичко — простичко каза Шутът. — Аз бях в Голямата зала през онази нощ. Милорд, вие убихте краля.
— Не съм! — изпищя дукът. — Не си бил там! Не те видях там! Заповядвам ти да не си бил там!
— Преди не смееше да си признаеш — изсъска лейди Фелмет.
— Да, госпожо. Но трябва да го кажа сега.
Дукът неуверено фокусира погледа си върху него.
— Заклел си ми се във вярност, Шуте! — изсъска той.
— Да, милорд. Съжалявам.
— Ти си труп!!!
Дукът грабна кинжала от отпуснатата ръка на Уимслоу, втурна се напред и го ръгна чак до ръкохватката в сърцето на Шута. Маграт изпищя.
Шутът се олюля напред-назад.
— Слава богу, всичко свърши — произнесе той, докато Маграт разблъска актьорите по пътя си и го притисна към това, което милостиво бихме нарекли нейна гръд.
Шутът осъзна, че никога досега не се беше срещал лице в лице с нечия гръд, най-малкото откак беше бебе, и е било ужасно жестоко от страна на света като цяло да му спестява това преживяване чак за момента, след като вече е умрял.
Деликатно отмести ръката на Маграт, свали презряната рогата гугла от главата си и я метна колкото се може по-надалеч. Осъзна, че вече не се налага да бъде Шут или да се тревожи за клетвите си. Заедно с гръдта над него смъртта си беше далеч по-хубава.
— Не бях аз! — твърдеше дукът.
„Не чувствам болка — помисли си Шутът. — Странно. От друга страна, логично е да не чувствам болка, след като съм умрял. Би било разхищение.“
— Всички вие сте свидетели, че не бях аз! — настоя дукът.
Смърт огледа объркано Шута. След това се пресегна и измъкна пясъчен часовник от глъбините на наметалото си. Часовникът имаше камбанки. Смърт лекичко го разклати и те звъннаха.
— Не съм наредил да се извършва нищо подобно — спокойно продължи дукът.
Гласът му идваше сякаш от много далеч, където витаеше в момента умът му. Хората го изгледаха безмълвно. Невъзможно беше да ненавиждаш подобно същество, човек можеше единствено да се чувства силно смутен от това, че стои близо до него. Дори и Шутът беше смутен, а той уж си беше умрял.
Смърт почука по стъклото на часовника, взря се внимателно, за да види дали не се е повредил.
— Лъжеш — с хипнотизиран глас произнесе дукът. — Невъзпитано е да се лъже.
Той ръгна няколко от стоящите близо актьори по някакъв сънлив, деликатен начин, след което погледна острието.
— Виждате ли? — възкликна. — Няма кръв! Значи не съм аз. — Той изгледа дукесата, която се извисяваше над него подобно алено цунами над рибарско селце. — Тя беше — заяви той. — Тя го направи.
Ръгна я веднъж-дваж от принципни съображения, след което се прониза в сърцето и остави кинжала да се изплъзне от пръстите му.
След няколко секунди размишление изрече с далеч по-разумен тон:
— Е, сега вече не можете да ме хванете. — Извърна се към Смърт. — Ще се появи ли комета? — попита. — Когато умира принц, на небето се появява комета. Да отида ли да погледна?
И си излезе. Публиката избухна в аплодисменти.
— Ама трябва да му се признае, че е от кралско потекло — обади се след малко Леля Ог. — Ако не друго, благородниците могат да докарват ексцентричността като никой друг. Не като подобните на мене и тебе.
Смърт доближи пясъчния часовник към черепа си, а физиономията му излъчваше объркване.
Баба Вихронрав вдигна изпуснатия кинжал и пробва с пръст острието. То потъна леко в дръжката, като издаде тих скърцащ звук.
Подаде го на Леля.
— Те ти го магическия меч.
Маграт го погледна, след това изгледа Шута.
— Абе... Ти умрял ли си или не? — попита.
— Би трябвало да съм — отговори Шутът с леко приглушен глас. — Струва ми се, че вече съм попаднал в рая.
— Не, виж, сериозно те питам.
— Не зная. Но бих искал да си поема дъх.
— Значи сигурно си жив.
— Всички са живи — обяви Баба. — Тоя кинжал е фалшив. На актьорите явно не им се позволява да носят истински.
— Ами да, щом едно котле не могат да опазят чисто... — съгласи се Леля.
— На мен се пада да решавам дали всички са живи или не — заяви дукесата. — Проблемът ще бъде решен по моята милост като владетелка. Явно е, че съпругът ми е изгубил разсъдъка си. — Тя се обърна към войниците. — Повелявам…
— Сега! — изсъска крал Верънс в ухото на Баба. — Сега!
Баба Вихронрав се изопна в цял ръст.
— Замълчи, жено — заповяда тя. — Законният крал на Ланкър стои пред теб!
Тя тупна Томджон по рамото.
— Какво, тоя ли?
— Кой, аз ли?
— Това е абсурд — заяви дукесата. — Той е просто някакъв циркаджия.
— Така е, госпожо — съгласи се Томджон, който беше на ръба да се паникьоса. — Моят баща управлява театър, не кралство!
— Той е истинският крал. И можем да го докажем — отговори Баба.
— А, не — каза дукесата. — Няма да започваме с тия истории. Не желая никакви загадъчни наследници на короната. Стражи, заловете го!
Баба Вихронрав вдигна ръка. Стражите запристъпяха несигурно от крак на крак.
— Тя вещица ли е? — опита почвата един от тях.
— Разбира се — отвърна дукесата.
Стражите отстъпиха притеснено.
— Виждали сме как превръщат хората във водни гущери — обади се единият.
— Да, и след това ги давят.
— Да, и дигат шумотевици.
— Да-а.
— Трябва да го обсъдим. Искаме да ни се плати допълнително за вещиците.
— Щото, видите ли, тя може всичко да направи от нас. Ами ако вземе да се окаже дърта грозница?
— Я не се правете на глупаци! — викна им дукесата. — Вещиците не правят подобни работи. Всичко това са само приказки да плашат хората!
Стражът поклати глава.
— На мене ми се видя съвсем убедително.
— Разбира се, че беше убедително, нали е направено, за да… — започна дукесата. След това въздъхна и измъкна копието от ръката на пазача. — Сега ще ти покажа имат ли сила вещиците! — каза и запрати копието в лицето на Баба.
Ръката на Баба се стрелна по-бърза от змийско ухапване и сграбчи копието зад острието.
— Е, щом опряхме до това…
— Не ме плашите, чародейки! — извика дукесата.
Баба се втренчи за секунда в очите й. Изсумтя от изненада.
— Вярно. Наистина не те плашим.
— Ти какво, смяташ, че не съм ви изучила ли? Вашето вещерство е единствено преструвки и илюзии, с които заблуждавате убогите умове. И не ме тревожи. Направи ми най-злото, на което си способна.
Баба я изучаваше с поглед.
— Най-лошото? — след миг попита тя. Маграт и Леля предпазливо се отместиха от пътя й.
Дукесата се изсмя.
— Умна си. Признавам ти го. И бърза. Хайде, вещице. Призови краставите си жаби и демоните си, аз ще им…
Тя спря, започна да отваря и затваря уста, но от нея не излизаше никакъв звук. Устните й се разтеглиха в пристъп на паника, очите й се фокусираха отвъд Баба, отвъд света, към нещо друго. Кокалестата й ръка се стрелна към устата и тя нададе кратък хленчещ звук. Замръзна като заек, съзрял невестулка и осъзнал, че това е последната невестулка, която вижда в живота си.
— Какво й стори? — попита Маграт, която първа се осмели да заговори. Баба самодоволно изсумтя.
— Главознание — отвърна и подсмръкна отново. — Не ти трябва магията на Черната Алис за нея.
— Да, де, обаче какво й направи?
— Никой не може да стане такъв като нея, ако не изгражда стени вътре в главата си — обясни Баба. — Аз просто ги съборих. Всеки писък. Всяка молба за пощада. Всяка вина. Всяко бодване на съвестта. Всичко наведнъж. Има един малък трик за това. — Усмихна се снизходително на Маграт. — Някой ден, ако искаш, ще те науча.
Маграт обмисли чутото:
— Ужасно!
— Ни най-малко — отвърна Баба. — Всеки би искал да научи повече за истинското си аз. Ето, тя научава.
— Понякога човек трябва да е благ, за да бъде жесток — кимна Леля Ог с одобрение.
— Струва ми се, че това е най-лошото нещо, което може да сполети някого — каза Маграт, докато дукесата се олюляваше напред-назад.
— За бога, момиче, използвай въображението си — възрази Баба. — Има къде по-лоши неща. Игли под ноктите например. Ония работи с клещите...
— Нажежен до червено нож в задния отвор — додаде Леля. — Напред с дръжката, така че да си прережеш пръстите, ако се опиташ да го извадиш…
— Това е просто най-лошото, на което съм способна аз — превзето обобщи Баба Вихронрав. — И всичко е честно и почтено. От вещиците се очаква да постъпват по такъв начин, знаеш. Нямаме нужда от нито едно от онези драматични изпълнения. Повечето магия става вътре в главата. Затова се нарича "Главознание". А сега, ако…
От устните на дукесата се отрони звук, подобен на скъсана тръба за газ. Тя отметна рязко глава назад. Отвори очи, примигна и спря погледа си върху Баба. Чиста омраза изкривяваше чертите й.
— Стража! Не ви ли наредих да я заловите?
На Баба й увисна ченето.
— Какво!? — сепна се тя. — Но… но нали ти показах истинското ти аз…
— Е, и какво, очаква се да се разстроя от това ли? — Докато войниците срамежливо хващаха ръцете на Баба, дукесата притисна лице до лицето й, а извънмерните й вежди се сключиха във V от тържествуваща омраза. — Очаква се да се въргалям по пода ли? Е, хубаво, старице, видях какво точно представлявам, ясно ли ти е, и се гордея със себе си! Бих повторила всичко, само че по-дълго и по-нажежено! Доставяше ми удоволствие и го правех, защото така исках! — И се тупна по мощния гръден кош. — Вие, втрещени идиоти! — викна. — Всички вие сте слабаци! Наистина ли си мислехте, че хората дълбоко в себе си са добри, а?
Тълпата на сцената отстъпи под напора на нейния триумф.
— Е, хубаво, погледнах дълбоко в себе си. Зная какво движи хората. Страхът. Чистият, животински страх. Сред вас няма ни един, който да не се бои от мене, мога да ви накарам да се подмокрите от страх, а сега ще отведа…
В този момент Леля Ог я халоса по главата с котлето.
— Ама няма спиране, бе — нехайно отбеляза тя, когато дукесата се срути на пода. — И тя беше малко нещо ексцентрична, мене ако питате.
Настъпи продължителна, объркана тишина. Баба Вихронрав се прокашля. Сетне подложи войниците, които я бяха сграбчили, на приятелска усмивка и посочи купчината, която в момента представляваше дукесата.
— Изнесете я и я заключете в някоя килия — заповяда им тя. Мъжете козируваха, сграбчиха дукесата за ръцете и с усилие я изправиха.
— Внимателно — предупреди ги Баба.
Тя потри ръце и се обърна към Томджон, който я наблюдаваше с отворена уста.
— Можеш да ми вярваш — изсъска му Баба. — Тук и сега, момко, нямаш никакъв избор. Ти си кралят на Ланкър.
— Но аз даже не зная как да бъда крал!
— Ще ти помагаме! Досега се справяше прекрасно, включително викането.
— Ама това е просто игра!
— Тогава играй. Да си крал е… е… — Баба се поколеба и щракна с пръсти по посока на Маграт. — Как им се викаше на ония нещица, дето вървят винаги по сто във всяко нещо?
Маграт я изгледа объркано:
— Проценти ли?
— За тях говоря — потвърди Баба. — Да си крал е в по-големия си процент игра и нищо повече, мене ако питаш. Няма как да не бъдеш добър.
Томджон се обърна за подкрепа към кулисите, където трябваше да бъде Хуел. Джуджето наистина беше там, но не им обръщаше каквото и да било внимание. Беше поставило текста на пиесата в скута си и бясно редактираше.
...
— УВЕРЯВАМ ТЕ, НЕ СИ УМРЯЛ. ОТ МЕНЕ ДА ГО ЗНАЕШ.
Дукът се изкикоти. Отнякъде беше довлякъл чаршаф, беше го драпирал върху себе си и в момента се носеше из някои от най-пустите коридори на замъка. От време на време тихичко подвикваше „Ууу-хуууу“.
Това определено тревожеше Смърт. Беше навикнал на хора, които настояваха, че не са умрели, понеже смъртта винаги идва като шок и мнозина срещаха трудности да го преодолеят. Но да настояват, че са мъртви с всеки дъх на тялото си, беше ново и объркващо усещане.
— Ще връхлитам връз хората — замечтано произнесе дукът. — Ще тракам с костите си по цяла нощ, ще кацам по покривите и ще предвестявам смърт в дома…
— ТОВА ГО ПРАВЯТ БАНШИТЕ.
— Ще го правя, стига да искам! — заяде се дукът със следа от предишната си твърдост. — Ще прелитам през стените, ще тропам под масите и ще капя ектоплазма върху тия, дето не ги харесвам. Ха. Ха.
— НЯМА ДА СТАНЕ. НА ЖИВИТЕ НЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА БЪДАТ ПРИЗРАЦИ. СЪЖАЛЯВАМ.
Дукът направи неуспешен опит да прелети през една стена, отказа се и вместо това отвори вратата към ронливия покрив с бойниците. Бурята беше поутихнала и тънкият лунен сърп надничаше иззад облаците като билет към отвъдното.
Смърт премина през стената зад него.
— Добре де — продължи дукът. — Ако не съм умрял, ти за какво си дошъл?
Той скокна върху стената и развя чаршафа си.
— ЧАКАМ.
— Чакай си завинаги в такъв случай, костена мутро! — извика триумфиращо дукът. — Ще се рея из здрачния свят, ще си намеря някакви окови да тракам с тях, ще…
Той отстъпи заднешком, загуби равновесие, тежко тупна върху крепостната стена и се подхлъзна. За момент останките от дясната му ръка задращиха безпомощно по камъните, след което изчезнаха.
Очевидно Смърт се намира потенциално навсякъде в един и същ момент, затова не би било погрешно да се каже, че докато стоеше на бойниците, почиствайки разсеяно несъществуващи блестящи метални прашинки от острието на косата, същевременно беше потънал до кръста в пенливите, осеяни със скали води на дъното на Ланкърското ждрело. Вцепененият му поглед се плъзна надолу и рязко спря на мястото, където течението издайнически обикаляше легло от иначе съвсем нормални речни камъчета.
След малко дукът седна, прозрачен сред фосфоресциращите вълнички.
— Ще витая из коридорите им — заяви той. — И в тихите нощи ще шепна в процепите под вратите им. — Гласът му отслабна и почти се изгуби в безспирния рев на реката. — Ще карам плетените им столове да скърцат тревожно, само гледай и ще видиш!
Смърт му се ухили.
— Е, ТОВА Е ВЕЧЕ МЪЖКА ПРИКАЗКА.
...
Следва Епилог...
| Home | Away | Total | |||||||||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| P | Team | Pld | W | D | L | F | A | W | D | L | F | A | GD | Pts | |
| 1 | Ankh_Morpork | 10 | 5 | 0 | 0 | 37 | 0 | 5 | 0 | 0 | 42 | 0 | 79 | 30 | |
| 2 | Bira i Shkembe | 10 | 5 | 0 | 0 | 33 | 0 | 4 | 0 | 1 | 16 | 6 | 43 | 27 | |
| 3 | Stomps FC | 10 | 3 | 0 | 1 | 12 | 3 | 4 | 0 | 2 | 14 | 15 | 8 | 21 |
13.03.2010 13.25 Stomps FC - Ankh_Morpork
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
