Постинг
13.03.2010 23:50 -
Тежестта на короната
 |
 |
"Тоя Шут! Беше й дал кухненски прибори и завивки колкото й душа иска! Ей така постъпваха хората. Оставяха страховете им да мислят вместо тях. Плашеха се от нея дори когато си мислеха, че я държат в своята власт (слабаците никога няма да имат власт над силните, не и истинска власт). Ако тя беше хвърлила сама себе си в тъмницата, би й доставило значително удоволствие да се накара да съжалява, че въобще се е раждала. А те просто й оставиха чаршафите и се тревожеха за нея." ... |
SANT JOAN DESPI - Ankh_Morpork 2 - 1
DESPI - Ankh 2 - 1
|
Време беше Анкх да отстъпи малко от газта. След четири поредни победи в групите на Псевдо Шампионската Лига и куп още мачове без никаква конкуренция в шампионата, най-накрая си намериха майстора. Сант Жоан Деспи, от далечната Генуа, където домакините някак си успяха да вземат измъчени три точки в иначе доста интересен мач. Анкх разбира се все още е непоклатим лидер в групата, а и треньорът на нашите Смърт заяви след срещата, че винаги е полезно някой да те приземи отвреме навреме.
Анкх разбира се продължават да гонят невероятен рекорд в шампионата и скоро ще разберем дали ще постигнат заветната голова разлика 100:0. А що се отнася до ПШЛ - никога не е късно да се изложиш стилно...
...
Заваля. Дъждът в планините Овнерог е удивително всепроникващ, което прави в сравнение с него обикновените дъждове да изглеждат едва ли не сухи. Той се изсипваше на потоци връз дворцовите покриви и като че успяваше да се промуши под керемидите и да изпълни Голямата зала с неприятна топла влага.
В залата се беше насъбрало половината население на Ланкър. Шумът на дъжда почти заглушаваше далечния рев на реката. Той наводни сцената. Цветните декори се разтекоха и смесиха в локвите, едната завеса се отпори от корниза и цопна тъжно във водата.
Вътре в замъка Баба Вихронрав завърши словото си.
— Забрави за короната — напомни й Леля Ог.
— А, да, короната. Тя е, както виждате, на главата му. Скрили я бяхме сред останалите корони, когато актьорите отпътуваха, защото смятахме, че никой няма да се сети да я търси между тях. Вижте колко добре му стои.
Само Бабината удивителната мощ да убеждава накара хората да видят колко добре стои короната на Томджон. Единственият, който не беше убеден, беше самият Томджон. Той усещаше, че само ушите му я спират да не се превърне в огърлица.
— Представете си усещането, което е изпитал, когато я е поставил за пръв път — продължи Баба. — Предполагам, че я е почувствал като някакъв мистичен огън...
— В действителност се почувствах доста… — започна Томджон, но никой не му обърна внимание. Той вдигна рамене и се наведе към Хуел, който продължаваше усилено да дращи по листата.
— „Мистично“ синоним ли е на „неудобно“?
Джуджето го изгледа разфокусирано.
— Какво?
— Попитах, „мистично“ синоним ли е на „неудобно“?
— Ъ? О, не. Не, не бих казал.
— А какво значи тогава?
— Де да знам. Правоъгълно, струва ми се. — Погледът на Хуел се прехвърли обратно към драскулките му като привлечен от магнит. — Можеш ли да си спомниш какво казаха след многото „утре“-та? Не хванах следващия момент…
— И не беше необходимо да разправяш на всички, че съм бил… осиновен — продължи Томджон.
— Така си беше, нали разбираш — разсеяно отговори джуджето. — Най-хубаво е да бъдем честни за тия работи. А сега — той действително ли я ръгна или само я обвини?
— Не искам да бъда крал! — дрезгаво прошепна Томджон. — Всички казват, че съм се метнал на тате!
— Чудна работа е това, да си се метнал някому — продължи разсеяно джуджето. — Имам предвид, че ако аз се бях метнал на баща си, в момента щях да се намирам на стотици стъпки под земята и да копая камъни, докато…
Гласът му заглъхна. Той се загледа в перото си, сякаш внезапно откри нещо изключително интересно в него.
— Докато какво?
— Ъ?
— Ти дори не ме слушаш!
— Знаех си, че има нещо сбъркано в нея още докато я пишех, знаех си, че трябва да е точно наопаки… Какво? А, да. Стани крал. Добра работа е. Най-малкото напливът за поста явно е голям. Радвам се за тебе. Веднъж като станеш крал, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш.
Томджон обходи с поглед лицата на Ланкърските първенци, насядали край масата. Те имаха сведущите, пресметливи изражения на посетители на конски пазар. Преценяваха го. В душата му се промъкна хладното влажно усещане, че след като стане крал, той ще може да върши всичко, което пожелае. Стига това, което желае, е да бъде крал.
— Можеш да си построиш собствен театър — предложи Хуел и погледът му светна. — С колкото си искаш повдигателни механизми и с великолепни костюми. Можеш да играеш всяка вечер в ново представление. Имам предвид — можеш да направиш тъй, че „Дискъ“ да прилича на барачка в сравнение с твоя театър.
— И кой ще идва да ме гледа? — въздъхна Томджон и потъна в стола си.
— Всички.
— Какво, всяка вечер ли?
— Можеш да им заповядаш — отвърна Хуел, без да вдига поглед.
„Знаех си, че ще каже това — помисли си Томджон. — Надали обаче го мисли в действителност — додаде милостиво. — Той си има своята пиеса. Дори не е в тоя свят в момента.“
Свали короната и я заобръща в ръцете си. За направата й не беше отишъл много метал, но въпреки това му се струваше тежка. Зачуди се колко ли би му натежала, ако трябва да я носи през цялото време.
Начело на масата стоеше празен стол, на който, както му бяха обяснили, седеше призракът на истинския му баща. Нямаше да е зле, ако беше почувствал нещо повече от ледено усещане и неприятно жужене в ушите, когато ги представиха един на друг.
— Предполагам, че бих могъл да помогна на тате да изплати „Дискъ“ — каза той.
— Добре би било наистина — отвърна Хуел.
Томджон завъртя короната между пръстите си и потиснато се заслуша в приказките, които прелитаха напред-назад над главата му.
— Петнайсет години ли? — попита кметът на Ланкър.
— Налагаше се — отвърна Баба.
— И на мене ми се стори, че хлебарят подрани малко тая седмица...
— Не, не — нетърпеливо го прекъсна вещицата. — Не става то така. Никой не е загубил нищо.
— Съгласно моите сметки — обади се човекът, който съвместяваше длъжностите на градски клисар, писар и гробар – всички ние сме изгубили по петнайсет години.
— Не, всъщност сме ги спечелили — отговори кметът. — Всичко си идва на мястото. Времето е нещо като виеща се пътека, а ние сме пресекли напряко през полето.
— Ни най-малко — възрази писарят, като плъзна лист хартия по масата. — Гледайте тука…
Томджон остави водите на дебатите отново да се затворят над главата му.
Всички искаха да го направят крал. Никой не се и запитваше дали той го желае. Неговото мнение не се броеше.
Да, точно тъй. Никой не искаше той да бъде кралят. Не точно той. Просто се беше оказал подръка.
Златото не потъмнява, поне физически, но Томджон усети, че тънкият пръстен метал в ръцете му сякаш притежава неприятно патинирана дълбочина. Беше престоял на прекалено много грешни глави. Ако го доближеше до ухото си, можеше да дочуе писъците. Усети, че някой го наблюдава, погледът се плъзгаше през лицето му като газова горелка по детска близалка. Вдигна очи.
Беше третата вещица, младата… най-младата, тази с напрегнатото изражение и прическа като жив плет. Тя беше седнала до бившия Шут така, сякаш притежаваше контролния му пакет.
Не изучаваше лицето му. Изучаваше чертите му. Очите й отмерваха като с два шублера разстоянието от тила до носа му. Той смело й се усмихна, но вещицата не му обърна внимание. „Точно като останалите“ — помисли си Томджон.
Само Шутът го забеляза и отговори с извинителна усмивка, като леко разтвори пръсти в конспиративен поздрав, един вид: „Какво ли търсят тука двама разумни мъже като нас?“ Жената отново го наблюдаваше, като накланяше глава ту насам, ту натам и присвиваше очи. Непрекъснато прехвърляше погледа си от Томджон към Шута и обратно. След това се извърна към старата вещица, която беше единственият човек в горещата влажна зала, сдобил се с халба бира, и зашепна нещо в ухото й.
Двете наченаха бурен разговор шепнешком. На Томджон му се стори, че това е доста женски начин на приказване. Обикновено така се разговаря на прага на къщите, като участничките стоят със скръстени на гърдите ръце и ако някой прояви нелюбезност и мине наблизо, приказката рязко спира и всички наблюдават нахалника, докато не се отдалечи на безопасно разстояние.
Установи, че Баба бе спряла да приказва и че цялата зала го наблюдава в очакване.
— Да? — обади се той.
— Най-добре ще е да насрочим коронацията за утре — препоръча Баба. — За кралството не е хубаво да остава без владетел. Не му харесва.
Тя се изправи, бутна стола си назад, приближи се и хвана Томджон за ръката. Той безпомощно я последва по каменния под и нагоре по стъпалата на трона, а тя положи длани на раменете му и леко го натисна върху протърканите възглавници от червен плюш.
Пейки и столове заскърцаха. Той се огледа паникьосано.
— А сега какво става? — попита.
— Не се притеснявай — твърдо отговори Баба. — Всички ще искат да се приближат и да ти се закълнат във вярност. Просто кимай милостиво и ги питай с какво се занимават и дали им допада. А, и по-добре им върни короната.
Томджон припряно я свали.
— Защо?
— Защото ще искат да ти я поднесат.
— Ама тя нали вече е в мене! — отчаяно възкликна Томджон.
Баба въздъхна търпеливо.
— Единствено в... кажи го де, реалния смисъл на думата — обясни тя. — Трябва да стане по-церемониално.
— Искаш да кажеш — нереално?
— Да — отвърна Баба. — Но е далеч по-важно.
Томджон сграбчи страничните облегалки на трона.
— Доведете ми Хуел.
— Не, така трябва да бъде. Имаме прецедент, нали разбираш, първо ти си взел…
— Казах, доведете ми джуджето. Не ме ли слушаш, жено? — Този път Томджон докара тембъра и височината на гласа точно както трябва, но Баба го понесе великолепно.
— Струва ми се, млади човече, че не разбираш докрай с кого разговаряш.
Томджон се изправи наполовина от трона. Беше изиграл страшно много крале, а повечето от тях не бяха от сорта да се ръкуват и да питат милостиво дали поданиците им си харесват занаята. По-скоро бяха от типа, дето се втурваха с хората си в атака в пет часа в някоя мразовита утрин, като дори успяваха да ги убедят, че това е по-гот, отколкото да си лежат в креватите. Той ги призова всичките и подложи Баба Вихронрав на комбинацията от кралско лустро, гордост и арогантност.
— Мислехме си, че разговаряме със свой поданик — заяви той. — Сега прави каквото ти е наредено!
Лицето на Баба остана неподвижно няколко мига, докато обмисляше какво да предприеме. След това се усмихна на себе си и меко отвърна:
— Както желаете — и тръгна да издирва Хуел, който все още пишеше.
...
Джуджето се поклони сковано.
— Я не се занасяй — лавна му Томджон. — Сега какво да правя?
— Не зная. Искаш ли да ти напиша реч за коронясването?
— Казах ти вече! Не желая да бъда крал!
— Значи ще имаме проблем с речта по случай коронясването — съгласи се джуджето. — Наистина ли си премислил всичко? Да бъдеш крал си е велика роля.
— Да, ама ти е позволено да играеш единствено нея!
— Хмм. Ами тогава просто им кажи „не“.
— Просто така? Дали ще стане?
— Струва си да пробваш.
Групичка Ланкърски велможи се приближаваше, понесла короната на възглавничка. Всички си бяха наложили изражения на вдървен респект, нарушавани единствено от щипка самодоволство. Носеха короната, сякаш я даваха като подарък на Доброто момченце.
Кметът на Ланкър се покашля в шепа.
— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската коронация — започна той, — но бихме искали…
— Не — отговори Томджон.
Кметът се поколеба:
— Моля? — не разбра той.
— Не мога да я приема.
Кметът се поколеба отново. Устните му се размърдаха, очите му леко се оцъклиха. Предположи, че се е изгубил някъде по пътя, затова реши да започне отначало.
— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската… — осмели се той.
— Няма — отвърна Томджон. — Няма да стана крал.
Кметът заотваря уста като шаран.
— Хуел! — отчаяно прошепна Томджон. — Ти си по-добър в думите.
— Проблемът е — обясни джуджето, — че очевидно „не“ не е измежду възможностите, когато ти предлагат корона. Дай да опитаме с „може би“.
Томджон се изправи и дръпна короната. Вдигна я над главата си като тамбура.
— Всички вие, слушайте ме — произнесе той. — Благодаря ви за предложението, то ми прави голяма чест. Но не мога да го приема. Слагал съм повече корони, отколкото можете да преброите, но единственото кралство, което познавам, е със завеси отпред. Съжалявам.
Мъртвешка тишина посрещна изявлението му. Явно това не бяха правилните думи.
— Друг проблем — разговорливо продължи Хуел — е, че всъщност никой не ти дава право на избор. Ти си кралят, видиш ли. Назначен си на тая работа, откак си се родил.
— Ама аз не го мога това!
— Няма значение. Да си крал не е нещо, в което човек е добър, то е нещо, което човек е.
— Ама не можеш да ме изоставиш така! Тук няма нищо друго освен гора!
Томджон отново усети задушаващото чувство и чу жуженето в ушите си. За момент му се стори, че видя пред себе си, бледен като омара, силуета на висок тъжен мъж, протегнал умолително ръка.
— Съжалявам — прошепна му той. — Искрено съжалявам.
През чезнещата сянка съзря вещиците, които се бяха втренчили в него. Отстрани се обади Хуел:
— Единственото ти спасение е да се намери втори наследник. Спомняш ли си да си имал братя или сестри?
— Никого не си спомням! Хуел, аз…
Сред вещиците се разгоря нов напрегнат спор. Внезапно Маграт стана, закрачи през Голямата зала като приливна вълна, като тласъците на кръвта в черепа, отърси възпиращата ръка на Баба Вихронрав, наведе се над трона като задвижена с бутало и издърпа Шута иззад гърба си.
...
— Хей?
— Ъ? Ехоооо!
— Ъм, извинете, питам чува ли ни някой?
Замъкът беше изпълнен с бърборене и всеобщо веселие и никой не чуваше учтивите, но отчаяни викове, които отекваха из тъмничните коридори и ставаха все по-учтиви и по-отчаяни с всеки изминал час.
— Ъм, моля? Извинете? Билем има голям страх от плъхове, ако не възразявате. Ехоооо!
Нека да отдалечим въображаемата камера на умовете ни, за да обхванем мрачните коридори, обрасли с гроздове гъбички, ръждясалите вериги, влагата, сенките…
— Чува ли ни някой? Вижте, наистина ни идва в повече. Станала е някаква смехотворна грешка, вижте, ще си свалим перуките…
Нека да оставим жалното ехо да заглъхне сред паяжините по ъглите и обитаваните от гризачи тунели, докато не се превърне в шепот на границата на възприятията.
— Моля ви! Извинете, моля ви, помощ!
Някой сигурно ще намине натам тия дни.
...
След известно време Маграт запита Хуел дали вярва в дългосрочните ангажименти. Джуджето спря посред товаренето на колата.
— Да не траят повече от седмица — отговори накрая то. — Заедно със сутрешните представления.
...
Измина месец. Подранилите влажни есенни аромати доплуваха над тъмнокадифените поляни, където звездната светлина се отразяваше в проблясъците на огън.
Побитият камък се беше завърнал на мястото си, но заплашваше да побегне, стига да зърне каквито и да са посетители.
Вещиците седяха, обгърнати в предпазлива тишина. Ако Мусоргски ги беше видял, нощта на Голия връх щеше да завърши към пет следобед.
След това Баба Вихронрав се обади:
— Хубав банкет беше, струва ми се.
— Едва не ми призля — гордо отбеляза Леля Ог. — Мойта Шърл помагаше в кухнята и ми донесе каквото беше останало.
— Да, чух — хладно отвърна Баба. — Говореше се, че половин свиня и три бутилки шампанско липсвали.
— Толкова е хубаво, че хората се сещат понякога за старата си роднина — безсрамно заяви Леля. — Взех си и чаша от коронясването. — Тя я извади. — Пише „Viva Verence II Rex“. Представи си да му викат Рекс. Не че си прилича, де. Не си спомням да му е стърчала дръжка от ухото.
Настъпи нова продължителна, ужасяващо учтива пауза. След това Баба каза:
— Малко се изненадахме, като не те видяхме там, Маграт.
— Мислехме си, че ще бъдеш начело на масата, нещо такова — додаде Леля. — Мислехме, че вече си се преместила в двореца.
Маграт фиксира с поглед краката си.
— Не бях поканена — тихо отвърна тя.
— Е, не знам какво наричаш "поканена" — заяви Баба. — Ние също не бяхме "поканени". Хората не канят вещиците, те просто знаят, че ще наминем, ако пожелаем. Бързичко ни правят място във всеки случай — удовлетворено завърши тя.
— Разбирате ли, той беше доста зает напоследък — оправда се Маграт, все още втренчена в краката си. — Да оправи всичко, знаете как е. Много е умен. Вътрешно.
— Много трезво момче — съгласи се Леля.
— Както и да е, луната е пълна — бързо смени темата Маграт. — А ние трябва да се сбираме на всяко пълнолуние, независимо какви други ангажименти ни притискат.
— Тъй ли?… — започна Леля, но Баба остро я сръга в ребрата.
— Изключително добре е, че полага толкова усилия да накара кралството да заработи отново — успокоително каза Баба. — Показва вярна преценка. Бих казала, че рано или късно ще се сети за всичко. Много отговорна работа е да си крал.
— Да — отвърна Маграт с едва чут гласец.
Тишината, която се спусна, беше почти непробиваема. Тя беше нарушена от Леля, гласът й прозвуча свеж и рязък като лед:
— Е, взела съм със себе си бутилчица от онова шампанско. В случай че… в случай… в случай че ни се допие — завърши неловко тя и махна към другите две вещици.
— Не искам — намусено отвърна Маграт.
— Я си пийни, момиче — настоя Баба Вихронрав. — Нощта е студена. Добре е за гръдния кош. — Тя присви очи към Маграт, когато луната се показа иззад облаците. — Ето, и косата си си запуснала. Изглежда сякаш не си я мила цял месец.
Маграт се обля в сълзи.
...
Същата луна огряваше иначе с нищо незабележителния град Рам Ниц, някъде на около девет-десетина мили от Ланкър. Томджон напусна сцената под оглушителните аплодисменти в края на „Тролът от Анкх“. Стотици хора щяха да се приберат тази вечер по домовете си, замислени дали наистина троловете са толкова зли, колкото бяха смятали досега, въпреки че това по никакъв начин нямаше да ги спре да продължат да ги мразят.
Хуел го потупа по гърба, докато той приседна пред гримьорната маса и започна да остъргва плътния слой глина, който имаше за цел да го направи подобен на ходеща скала.
— Много добре — похвали го Хуел. — Любовната сцена — точно както си трябваше. А когато се обърна и изкрещя на магьосника, суха седалка не остана в залата.
— Зная.
Хуел потри ръце.
— Довечера можем да си позволим да отидем на таверна. Значи ако…
— Ще спим в колите — твърдо заяви Томджон, като се взираше в отражението си в счупеното огледало.
— Ама помисли си само колко пари ни даде Шу… кралят! Можем да си позволим да спим на пухени завивки оттук до дома!
— Сламеник и добра печалба, това ни се полага — отговори Томджон. — А с парите ще ти купя повече небесни богове, демони адови, вятър, океански вълни и подемни механизми, отколкото можеш да си представиш, мое парково украшение.
Ръката на Хуел остана още миг да почива на рамото на Томджон. След това каза:
— Прав си, шефе.
— Разбира се, че съм. Как върви пиесата?
— Ммм? Коя пиеса? — невинно попита Хуел.
Томджон внимателно свали гипсовите си вежди.
— Знаеш. Оная, „Кралят на Ланкър“.
— А, придвижвам ги нещата. Придвижвам ги, знаеш. Скоро ще я уцеля как точно трябва да бъде. — Хуел бързо смени темата. — Знаеш ли, хайде да слезем до реката и да наемем лодка до вкъщи. Удобно би било, а?
— Само че ако се приберем по суша, ще можем да съберем още някоя пара. Това би било още по-добре, а? — Томджон се ухили. — Тая вечер изработихме сто и три пенса. Преброих главите по време на монолога на Страшния съд. Като приспаднем режийните, това си е кажи-речи цял сребърник.
— Син на баща си и няма грешка — възхити се Хуел.
Томджон се облегна назад и погледна отражението си в огледалото.
— Да. И аз тъй си мисля.
...
Маграт не обичаше котки и ненавиждаше идеята за мишите капани. Винаги бе усещала, че сигурно е възможно да се постигне някакво съгласие със същества като мишките, така че наличната храна да бъде разделяна справедливо между всички заинтересувани. Това беше изключително хуманно виждане, което ще рече, че не се споделяше от мишките, в резултат на което сгряната от лунна светлина кухничка беше като оживяла.
Когато на вратата се почука, сякаш целият под се втурна към стените.
След няколко секунди отново се почука.
Настъпи пауза. Следващото чукане разтърси вратата от пантите и един глас изрева:
— В името на краля, отворете!
Втори глас каза наранено:
— Не трябва така да крещиш. Защо крещиш така? Не съм ти заповядал да крещиш така. Можеш да наплашиш хората, като крещиш така.
— Извинявайте, сир! То си върви със службата, сир!
— Просто почукай отново. И малко по-учтиво, моля те.
Чукането като че беше малко по-леко тоя път. Престилката на Маграт се свлече от кукичката си зад вратата.
— Уверен ли си, че не мога аз да опитам?
— Не е редно, сир, да чукате на вратата на проста колиба. Оставете на мене по-добре. ОТВАРЯЙТЕ В ИМЕТО НА…
— Сержант!
— Извинявайте, сир. Изпуснах се.
— Опитай резето.
Донесе се звук, сякаш някой силно се двоуми.
— Не ми харесва цялата тая работа, сир — изрече невидимият сержант. — Може да е опасно. Ако послушате съвета ми, по-добре да подпалим сламения покрив.
— Да подпалим ли!?
— Да, сър! Винаги така правим, когато не отварят вратата. Научават се на обноски.
— Не смятам, че идеята ти е уместна, сержант. Ще пробвам с резето, ако не възразяваш.
— Разбивате ми сърцето, като ви гледам как го правите, сир.
— Ами съжалявам.
— Дайте поне да я ритна вместо вас.
— Не!
— Добре де, не може ли поне клозета да подпалим?…
— Абсолютно не!
— Оня кокошарник изглежда сякаш само да подхване и…
— Сержант!
— Сир!
— Връщай се в замъка!
— Какво, и да ви оставя сам-самичък тука ли, сир?
— Става дума за изключително деликатна задача, сержант. Уверен съм, че си човек с ценни качества, но има моменти, в които дори кралят трябва да остане сам. Става дума за една млада дама, разбираш ли?
— А! Ясно, сир...
— Благодаря ти. Помогни ми сега да разтоваря коня, моля те.
— Извинете ме за всичко, сир. Нетактично беше от моя страна.
— Няма нищо.
— Ако имате нужда от помощ да я усмирите…
— Моля те, върви си в замъка, сержант.
— Да, сир. Щом така искате, сир. Благодаря, сир.
— Сержант?
— Да, сир?
— Ще ми трябва пратеник, който да върне гуглата ми с камбанките в Гилдията на смешниците в Анкх-Морпорк, след като напуснах работата.Струва ми се, че ти си идеалният човек.
— Благодаря ви, сир. Много съм ви задължен.
— То е, защото, а-а, гориш да бъдеш в помощ.
— Да, сир.
— Накарай ги да те настанят в някоя от стаите им за гости.
— Да, сир. Благодаря ви, сир.
Разнесе се чаткане на копитата на отдалечаващ се кон. Няколко секунди по-късно резето дрънна и Шутът се вмъкна в колибата.
Човек трябва да е истински куражлия, за да влезе нощем в кухнята на вещица. Вероятно също толкова кураж се иска и да носи пурпурна мантия с кадифени ръкави и бродирани маншети. Едно достойнство обаче не можеше да й се отрече — нямаше никакви камбанки по себе си.
Беше донесъл бутилка газирано вино и букет цветя — и двете поизветрели от пътуването. Положи ги на масата и приседна до жаравата на огнището.
Разтърка очи. Беше изкарал дълъг ден. Усещаше, че не е добър крал, но беше прекарал половината си живот в полагане на усилия да бъде нещо, което не желаеше, затова сега упорстваше. Доколкото му беше известно, никой от предшествениците му дори не се беше опитвал. Толкова много имаше за вършене, толкова много за възстановяване, толкова за организиране…
На всичкото отгоре — проблемът с дукесата. Някак си се беше почувствал длъжен да я премести в по-добра килия горе в кулата. В края на краищата жената беше вдовица. Чувстваше необходимост да се държи добре към вдовиците. Тя обаче явно приемаше учтивото държание за форма на мекошавост. Ужасно се боеше, че може да му се наложи да нареди да я обезглавят...
Не, да си крал не беше шега работа. Мисълта го поразведри. Поне това не можеше да му се отрече на царуването.
След малко заспа.
...
Дукесата не спеше. Точно в момента се намираше на половината път надолу по стената на замъка, увиснала на въже от свързани на възли чаршафи. Прекара предишния ден да изчегъртва хоросана от металните прътове на прозореца, въпреки че в интерес на истината човек би могъл да си проправи път през стените на замъка Ланкър и с буца сирене. Тоя Шут! Беше й дал кухненски прибори и завивки колкото й душа иска! Ей така постъпваха хората. Оставяха страховете им да мислят вместо тях. Плашеха се от нея дори когато си мислеха, че я държат в своята власт (слабаците никога няма да имат власт над силните, не и истинска власт). Ако тя беше хвърлила сама себе си в тъмницата, би й доставило значително удоволствие да се накара да съжалява, че въобще се е раждала. А те просто й оставиха чаршафите и се тревожеха за нея.
Добре, но тя ще се върне. Цял голям свят я очакваше там, навън, а тя знае как да дърпа конците на хората така, че да ги кара да правят това, което иска. Няма да се занимава със съпрузи тоя път. Слабак! Той беше най-лошият от всичките, нямаше кураж да се покаже толкова зъл, колкото тя знаеше, че е вътре в себе си.
Тя тежко се стовари върху мъха, спря, колкото да си поеме дъх, и след това с нож в ръка се плъзна покрай крепостните стени и потъна в гората.
Ще премине през гората целия път до далечната граница. Там ще преплува реката или дори може да построи сал. До сутринта ще е прекалено далеч, за да я открият, макар да се съмняваше, че някой ще тръгне да я търси.
Слабаци!
Закрачи с изненадваща скорост през гората. В края на краищата тук имаше пътеки, широки колкото да премине каруца, а тя имаше доста добър усет за посоката. Освен това единственото, което трябваше да направи, е да се спуска към низините. Ако намери клисурата, след това й остава само да следва реката.
После обаче сякаш изникнаха прекалено много дървета. Пътеката все още се виждаше, пък и водеше в приблизително правилната посока, но дърветата от двете й страни бяха израснали сякаш доста по-нагъсто, отколкото би очаквал човек, а когато се опита да се върне назад, зад гърба й вече нямаше пътека. Дукесата току се обръщаше, защото почти очакваше да зърне как дърветата се преместват, обаче те стоически не мърдаха, здраво вкоренени в мъха.
Тя не можеше да почувства вятъра, но усещаше въздишките му в короните на дърветата.
— Добре — заяви полугласно. — Хубаво. Така или иначе продължавам. Искам да продължа. Но ще се върна.
В този момент пътеката я изведе на поляна, която не е била там вчера и нямаше да бъде там утре. Поляна, из която, огрени от лунната светлина, проблясваха дузини рога, остри зъби и неравни редици светещи очи. Поотделно, слабаците представляват окаяна гледка, но дукесата започна да осъзнава, че събрани на едно място, силните могат да се окажат сериозен проблем.
За няколко мига настъпи абсолютна тишина, нарушавана единствено от задъхано дишане. Сетне дукесата се ухили, вдигна ножа и нападна струпалото се множество.
Предните редици на скупчените същества се разтвориха под тежестта й, след което отново се затвориха... Дори зайците...
Кралството въздъхна с облекчение.
...
В сенките под върховете могъщият нощен хор на природата утихна. Щурците спряха да цвъртят, кукумявките се закачулиха в мълчание, а вълците си имаха други задачи.
Сред скалите ехтеше песен. Тя резонираше във високите закътани урви и предизвикваше миниатюрни лавини. Усилваше се като през фуния из тайните тунели под глетчерите, като губеше всичкия си смисъл, докато звънтеше между ледените им стени.
За да разберем за какво в Действителност се говори в песента, трябва да се върнем по целия път надолу към гаснещия огън до побития камък, където кръстосаните вълни на блъскащото се ехо се фокусираха в дребна възрастна жена, размахваща празна бутилка. — …охлювът бавно пълзи, но таралежът…
— На дъното на бутилката като че е по-вкусно, а? — опита се да надвика песента Маграт.
— Вярно — съгласи се Баба и пресуши чашата си.
— Има ли още?
— Гита май изпи останалото, ако съдя по звука.
Те бяха насядали върху чупливите стъбълца на изтравничето и съзерцаваха луната.
— Е, имаме си крал, значи — обобщи Баба. — И всичко свърши.
— Благодарение на Леля и на теб — отвърна Маграт и хълцукна.
— Защо?
— Никой нямаше да хване вяра на мен, ако бях почнала да им обяснявам.
— Само защото ни попитаха — вметна Баба.
— Да, но всички знаят, че вещиците не лъжат и това е важното. Имам предвид, всеки можеше да види, че двамата толкова си приличат, но то би могло да е и просто съвпадение. Разбираш ли...
Маграт се изчерви, — погледнах какво значи "droit de seigneur". Старата Уимпър имаше тълковен речник.
Леля Ог спря да пее.
— Да — каза Баба Вихронрав. — Ясно.
Маграт се почувства неудобно.
— Вие нали казахте истината? — подозрително попита тя. — Те наистина ли са братя?
— О, да — отговори Гита Ог. — Определено. Аз акуширах на майка му, когато се раждаше твоят… когато се раждаше новият крал. И на кралицата, когато младият Томджон се роди и тя ми довери кой е бащата.
— Гита!
— Извинявай.
Виното я беше ударило в главата, но колелцата в ума на Маграт продължаваха да се въртят.
— Я почакай малко! — възкликна тя.
— Помня бащата на Шута — продължи Леля Ог, като изговаряше думите бавно и отчетливо. — Беше момък с характер. Не се разбираше с баща си, знаете, но се връщаше от време на време насам. Да навести старите си приятели.
— Той лесно се сприятеляваше — вмъкна Баба.
— Особено с дамите — съгласи се Леля. — Много атлетичен мъж беше, ако не ме лъже паметта. Можеше да прескача зидове и стени като никой друг. Приказки даже се разправяха...
— Известен ухажор беше — додаде Баба. — Така зная аз.
— О, да. На кралицата във всеки случай. — Кралят отсъстваше толкова често, непрекъснато ходеше на лов — напомни Баба.
— Той така си разбираше пустото droit — обясни Леля. — Все се мотаеше тук-там. Дори нощем не се прибираше.
— Спри за минутка — повтори Маграт.
Те я погледнаха.
— Да? — попита Баба.
— Вие заявихте пред всички, че двамата са братя и че Верънс е по-възрастният!
— Истина е.
— И всички повярваха, че…
Баба Вихронрав придърпа шала на раменете си.
— От нас се очаква да говорим истината — обясни тя. — Никъде не е писано, че трябва да бъдем откровени докрай.
— Не, не, това, което казваш, е, че кралят на Ланкър всъщност не е…
— Това, което казвам, е — твърдо отговори Баба, — че си намерихме крал, който не е по-лош от повечето, а по-добър от мнозина от тях и умът му си е на мястото…
— Дори и да не е от династията — включи се и Леля.
— …и че духът на стария крал сега почива в мир щастливо, имахме приятна коронация, някои от нас получиха чаши, които не им се полагаха, защото бяха приготвени само за дечицата, и в края на краищата нещата са далеч по-удовлетворителни, отколкото можеха да са. Това казвам. Няма значение какво е трябвало да бъде, какво е можело да бъде или какво е било желателно. Какви са нещата е важното.
— Но тогава той не е истинският крал!
— А може и да е — отвърна Леля.
— Но ти току-що каза, че…
— Кой знае? Покойната кралица не беше добре с броенето. Както и да е, той нали не знае, че не е от кралско потекло?
— И ти няма да му казваш, нали? — натърти Баба Вихронрав.
Маграт се загледа в луната, засенчена от няколко облачета.
— Не — отговори.
— Добре тогава — заключи Баба. — В края на краищата погледни по следния начин на нещата. Кралското потекло все трябва да започне отнякъде. Защо да не бъде от него? Той взима работата насериозно, а това надминава всичко, което повечето от тях въобще са вършили. Ще се справи.
Маграт усети, че е загубила. Човек винаги губеше срещу Баба Вихронрав, единствено можеше да му е любопитно как точно ще загуби.
— Все пак съм изненадана от вас двете — каза тя. — Нали сте вещици. Не означава ли това, че трябва да ви е грижа за неща като истина, традиции и съдба?
— Точно тука бъркаш напълно — отговори Баба. — Съдбата наистина е важна, нъл тъй, но хората грешат, когато си мислят, че тя ги контролира. Всъщност е точно обратното.
— Майната й на съдбата — съгласи се Леля.
Баба я погледна косо.
— В крайна сметка не си се надявала вещерството да бъде лесна работа, нали?
— Уча се — отговори Маграт. Погледът й се зарея отвъд пустото плато, където тънка ивица зора огряваше хоризонта. — Май трябва да тръгвам. Става рано.
— И аз — присъедини се Леля Ог. — Нашта Шърл се плаши, когато не ме завари у дома сутрин, като идва да ми носи закуската.
Баба грижливо зари останките от огъня.
— Кога ний трите ще се сберем отново? — попита тя. — Хмм?
Другите вещици се спогледаха неловко.
— Следващия месец съм заета — отговори Леля. — Рождени дни и други подобни. Хм. А и работата ми се е натрупала с всичката тая ала-бала. Знаете как е. Пък и имам да мисля за ония призраци.
— Смятах, че си ги завела обратно в замъка — учуди се Баба.
— Да, ама те не искат да си ходят — неубедително обясни Леля. — Честно да ти кажа, свикнах с тях да ми обикалят из къщи. Вечер ми правят компания. Вече почти не пищят.
— Чудесно тогава — заключи Баба. — А ти, Маграт?
— Сигурно си забелязала, че по това време на годината винаги има ужасно много работа за вършене — отговори Маграт.
— Съвсем вярно — учтиво се съгласи Баба Вихронрав. — Не е нужно през цялото време да се обвързва с уговорки човек, нали? Хайде просто да оставим въпроса отворен.
Те кимнаха. И докато новият ден се разплискваше над земята, забързаха към домовете си*, всяка сама и погълната от мислите си.
[* Съществува философска школа, която твърди, че вещиците и магьосниците не могат да имат свой дом. Те си отиват у дома въпреки всичко.]
КРАЙ.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
