Постинг
18.03.2010 19:58 -
Първият герой
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1518 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 18.03.2010 20:00
Прочетен: 1518 Коментари: 1 Гласове:
10
Последна промяна: 18.03.2010 20:00
 |
 |
"Боговете си играят с човешките съдби. Очевидно е, че тези игри не са сложни, защото на боговете им липсва търпение. А хитруването си е неразделна част от играта. Освен това боговете играят безмилостно. Защото загубата на всички вярващи за един бог е краят. Но оцелелият вярващ носи почести и допълнителна вяра. И който победи с най-много вярващи, продължава живота си. Естествено сред вярващите може да има и други богове. Те вярват във вярата." ... |
FCZinjou - Ankh_Morpork 0 - 4
Zinjou - Ankh 0 - 4
|
Той се превърна в легенда приживе.
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
...
Последният мач от груповата фаза на единайсетото издание на Псевдо Шампионската Лига. В далечната Ахатова Империя, местният Зинжу се опитва да пробие отбраната на гостуващия Анкх. Безуспешно.
Фланговите контраатаки на момците на Смърт свариха домакините неподготвени. Капанът щракна безпощадно. Два пъти. Останалото свърши Лудия Ханс: първо сложи топката право на главата на серж. Колън, който без да знае какво точно прави, отбеляза втория си гол в мача и така довърши ахатците.
Но това далеч не бе всичко. Още преди да е изтекло първото полувреме, самият Ханс, все още заел обичайната си поза "буква Ф", с ръце на кръста и леко прегърбен, без да се куми особено дълго, прати топката право в далечния горен ъгъл на вратата на домакините. Още една ювелирно изпълнена дузпа, с което окончателно се сложи точка на спора.
Ето това представлява истинският герой. Той повежда отбора в труден момент, тъкмо когато противника ни е притиснал към стената и аха да отбележи.
С тази победа Анкх изскочи на челното място в своята група - в последния момент. И сега ще има сравнително по-лек жребий на осминафинала.
...
Мястото, където се случи тази история, беше един свят върху гърбовете на четири слона, стъпили върху корубата на гигантска костенурка. Това му е хубавото на пространството. Достатъчно голямо е да побере практически всичко. И го побира.
Хората смятат, че е твърде странно да има костенурка, дълга петнайсетина хиляди километра, и слон, висок над три хиляди километра, което само доказва, че човешкият мозък не е добре приспособен за мислене и вероятно отначало е бил предназначен за охлаждане на кръвта. Този мозък вярва, че някакви си размери са стъписващи.
Нищо изумително няма в големината. Костенурките бездруго са фантастични, а слоновете направо ти вземат ума. И фактът, че някъде има огромна костенурка, е несравнимо по-малко учудващ от самото съществуване на костенурките.
Причината за тази история е забъркана от много дреболии. Например желанието на хората да вършат забраненото тъкмо защото е забранено. Или стремежът им да откриват нови хоризонти и да изтребват другите хора, които живеят отвъд хоризонтите. Или загадъчните свитъци. Или онази кисела краставичка. Но най-важна е увереността, че някой ден, и то скоро, всичко ще свърши.
„Е, все пак животът продължава“ — казват, когато някой умре. Но това не е вярно от гледната точка на току-що починалия. Продължава Вселената, а не неговият живот. Тъкмо покойникът е започнал да схваща как да се оправя с нещата и му отмъкват всичко изпод носа — поради болест, злополука… или кисела краставичка в един конкретен случай. Защо трябва да бъде така, е един от неразрешимите въпроси на живота и щом се сблъскат с него, хората или започват да се молят… или се ядосват, ама до полуда.
Началото на историята се случи преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато ярка точица се спусна по склона на Планината в Центъра на света. Тя криволичеше и ту ускоряваше движението си, ту спираше, сякаш невидимият носител на светлината се хлъзгаше и падаше от камък на камък.
В един миг очертаната от сиянието линия се превърна в облак искри, спрян от преспа в подножието на една урва. Но подалата се от снега ръка задържа димящата жарава на факела и вятърът, пришпорван от гнева на Боговете, прояви особеното си чувство за хумор като раздуха пламъка… Който никога повече не угасна. Никога.
...
Краят на историята започна високо над света, но се снишаваше и кръжеше към хем древния, хем съвременен град Анкх-Морпорк, където според мълвата всичко можеше да бъде купено или продадено, а ако нямаха каквото ви е нужно, веднага биха го откраднали за вас.
Някои дори биха го мечтали вместо вас…
Съществото, което вече търсеше точно определена сграда, беше обучен Безцелен албатрос и по мерките на този свят не представляваше нищо кой знае колко странно*. Въпреки това си оставаше безцелен. Прекарваше целия си живот в мързеливи пътешествия между Главината и Ръба на Диска, а каква цел може да се открие в подобни занимания?
[* В сравнение с, да речем, Републиканските пчели, които предпочитат да заседават, вместо да се роят, и имат навика да се застояват в кошера, където гласуват за по-големи дажби мед.]
Този албатрос беше що-годе дресиран. Мънистените му налудничави очички откриха мястото, където по абсолютно неразбираеми за него причини намираше запаси от аншоа. Пък и там все някой щеше да свали това неудобно цилиндърче от крака му. Според птицата размяната беше доста изгодна, от което следва заключението, че дори тези албатроси да не са напълно безцелни, поне са твърде глуповати.
Значи изобщо по нищо не приличат на хората...
Твърди се, че летенето било едно от най-великите съновидения на човечеството. Всъщност можем да проследим произхода му чак до предшествениците на човека, чийто най-величествен сън бил падането от клона. Впрочем сред другите велики съновидения на човечеството е и бягането от огромни зъбати ботуши. А за тях никой не твърди, че са смислени.
...
Три напрегнати часа по-късно лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, стоеше в голямата зала на Невидимия университет и си признаваше, че е смаян. Щом осъзнаха колко неотложен е проблемът, магьосниците погълнаха обяда си и завършиха споровете за пудинга, доказвайки способността си да работят доста чевръсто.
Доколкото Патрицият успя да схване, техният метод за търсене на решение се състоеше в творческа врява. Ако въпросът гласеше:
„Кое е най-доброто заклинание за превръщането на книга със стихове в жаба?“, единствената идея, която нямаше да им хрумне, би била надничането в книга със заглавие „Основни земноводни заклинания в литературна среда: сравнителен анализ“. Защото долавяха, че това някак си не е честно. Далеч по-приемливо им се струваше да спорят пред черната дъска, като си отнемат непрекъснато тебешира и трият написаното от предишния, преди той да си е довършил изречението. Но незнайно как и това вършеше работа.
А сега нещо стърчеше насред залата. За изкушения от изкуствата поглед на Патриция то представляваше голяма лупа, отрупана с боклуци.
— На теория, милорд, омнископът може да ни покаже всяко място — обясни Архиканцлерът Ридкъли, също на теория предводител на Целокупното признато магьосничество*.
[* Тоест на всички магьосници, които признаваха Архиканцлер Ридкъли и биха се оставили той да ги предвожда.]
— Нима? Забележително.
— Всяко място и всеки миг — допълни Ридкъли, без да прелива от въодушевление.
— Сигурно е извънредно полезен.
— Е, отначало всеки си го мисли — промърмори Архиканцлерът и начумерено подраска пода с върха на ботуша си. — Лошото е, че проклетията може да надникне навсякъде, затуй на практика е невъзможно да я насочим към някое място. Поне към такова, което си струва да се види. А направо ще се стъписате, като научите колко много са разните места из Вселената. Миговете също!
— Например един часът и двадесет минути — отрони Патрицият.
— Ами да, има го и него.
Лорд Ветинари пристъпи внимателно напред и се взря през голямата лупа. Намръщи се.
— Виждам само онова, което е от другата страна.
— О, само защото е настроен на „тук и сега“, ваша светлост — вметна младият магьосник, който още нагласяше устройството.
— Ясно — промълви Патрицият. — Всъщност имаме ги и в двореца. Наричат се про-зор-ци.
— Е, но ако направя това — магьосникът докосна рамката на лупата, — вече е ориентирано в обратната посока.
Лорд Ветинари погледна собственото си лице.
— А тези наричаме ог-ле-да-ла — допълни с тон, подходящ за разговор с деца.
— Не бих казал, сър — усъмни се магьосникът. — Минава малко време, докато осъзнаете какво виждате. Помага, ако си вдигнете ръката…
Лорд Ветинари се вторачи сурово в него, но благоволи да помаха сдържано пред лупата.
— О… Твърде любопитно. Как се казвате, младежо?
— Пондър Стибънс, сър. Новият шеф на катедрата по Нежелателно приложна магия. Вижте какво, сър, най-трудното не е да се направи омнископът, защото в края на краищата той е само усъвършенстван модел на старомодното кристално кълбо. Мъчното е да ви покаже каквото искате да видите. Все едно настройвате струна и ако…
— Извинете, по каква приложна магия е катедрата? — прекъсна го Патрицият.
— По нежелателно приложна, сър — хладнокръвно отговори Пондър, сякаш се надяваше да избегне неловкото положение, като профучи бързичко през него. — Както и да е… Сър, мисля, че вече можем да го насочим към търсения от нас район. Нуждае се от голяма мощност. Може би ще се наложи да пожертваме още едно морско свинче. Магьосниците постепенно се скупчиха около устройството.
— А възможно ли е да погледнете в бъдещето? — попита лорд Ветинари.
— На теория — да, сър — отвърна Пондър. — Но това би било… ами нежелателно, нали разбирате, защото първоначалните проучвания на въпроса подсказват, че самият факт на наблюдението ще причини свиване на вълновата Форма във фазовото Пространство...
Дори едно мускулче не трепна по лицето на Патриция.
— Моля да ме извините, но изглежда не съм запознат с последните промени в преподавателския състав. На вас ли се налага да дават хапчета от сушени жаби?
— Не, сър. На Ковчежника. Неизбежно е да ги пие, защото е луд, сър.
— Ахааа… — проточи лорд Ветинари и този път на лицето му се появи недвусмислено изражение.
Личеше, че решително задържа думите, напиращи на езика му.
— Милорд, господин Стибънс иска да каже — намеси се Архиканцлерът, — че има милиарди и милиарди варианти на Бъдещето, които донякъде си съществуват наведнъж, ако схващате. Те всички са… възможните образи на Бъдещето. Очевидно е обаче, че първият, който погледнете, наистина ще се превърне в бъдещето ви. И може да не е точно оня, дето много ще ви хареса. Явно всичко опира до Принципа на Несигурността.
— И той гласи?…
— Не съм сигурен какво гласи. Господин Стибънс ги разбира тия неща.
Един орангутан се затътри покрай тях, понесъл смайващо количество книги под всяка мишница. Лорд Ветинари се загледа в маркучите, виещи се като змии от омнископа през отворената врата и по ливадата към… как беше?… Крилото по Високоенергийна Магия ли?
Помнеше и старото време, когато магьосниците бяха кльощави, настръхнали и лукави. Изобщо не биха позволили на някакъв си Принцип на Несигурността да съществува дори за мъничко. „Как тъй няма да си сигурен — биха казали — дали не бъркаш? От несигурност се умира.“
Омнископът блесна и показа заснежено поле, а в далечината чернееха планини. Магьосникът на име Пондър Стибънс като че много се зарадва.
— Нали казахте, че можете да го намерите с това? — подхвърли Ветинари на Архиканцлера.
Пондър Стибънс се обърна към тях.
— Нямаме ли някоя вещ, която му е принадлежала? Нещо лично, което да е захвърлил? Бихме могли да го пъхнем в Морфичния Резонатор, него да свържем с омнископа и той веднага ще го засече.
— А какво стана с магическите кръгове и капещите свещи? — недоумяваше лорд Ветинари.
— Сър, те са за случаите, когато не бързаме — обясни Пондър.
— Опасявам се, че Коен Варварина не е прочут с навика да захвърля разни вещи — отбеляза Патрицият. — След него по-скоро остават трупове. Известно ни е само, че се е запътил към Кори Селести.
— Планината, разположена в Главината на света ли? Но с каква цел, сър?
— Надявах се, че вие ще ме осведомите, господин Стибънс. Именно затова съм тук. Библиотекарят пак мина покрай тях с нов товар книги. Друга типична реакция на магьосниците при сблъсък с ново и дори уникално положение беше надничането в библиотеките, за да проверят дали не се е случвало и преди. Лорд Ветинари смяташе, че подобни навици сериозно повишават шансовете за оцеляване. Защото при опасност по цял ден си кротуваш в сграда с извънредно дебели стени.
Отново погледна листчето в ръката си. Защо ли хората са такива тъпанари! Едно изречение прикова вниманието му: „Той твърди, че последният Герой е длъжен да върне онова, което Първият Герой е откраднал.“
Разбира се, всички знаеха какво е откраднал Първият Герой.
...
Боговете си играят с човешките съдби. Очевидно е, че тези игри не са сложни, защото на боговете им липсва търпение.
А хитруването си е неразделна част от играта. Освен това боговете играят безмилостно. Защото загубата на всички вярващи за един бог е краят. Но оцелелият вярващ носи почести и допълнителна вяра. И който победи с най-много вярващи, продължава живота си.
Естествено сред вярващите може да има и други богове. Те вярват във Вярата.
Винаги имаше започнати игри в Дънманифестин, божествената обител, разположена върху Кори Селести. Погледната отвън, тя приличаше на пренаселен град*. Не всички богове живееха тук, защото мнозина от тях бяха свързани с определена страна, а по-незначителните божества — дори с определено дърво. Все пак това беше представителният им адрес. На това място окачаха своя метафизичен еквивалент на лъскавата месингова табела. Досущ като онези малки спретнати здания из най-тузарските квартали на големите градове — съдейки по табелите, всяко успява да побере поне сто и петдесет адвокати и счетоводители. Човек започва да се пита дали не ги слагат натъпкани по рафтове...
[* Не са много религиите, които определят точно размерите на Небесата, но на планетата Земя в Откровението на Йоан (21 :16) те са описани като куб със страна 12 000 стадии. Тоест нищо и никакви 150 000 000 000 кубически километра. Дори да допуснем, че Ангелите и останалият обслужващ персонал заемат поне две трети от този обем, остават към трийсетина хиляди кубически метра за всеки попаднал там човек. И то ако предположим, че вътре пускат всяко същество, което бихме могли да наречем „човек“, при условие че общият брой на хората надхвърли хилядократно живелите досега. Такова щедро разпределение на жизненото пространство подсказва, че там приемат и някои извънземни раси или — о, щастие! — не гонят домашните любимци.]
Твърде домашният вид на този град се дължеше на факта, че както хората се влияят от боговете, така и боговете се влияят от хората.
Повечето божества имаха човешки образ и подобие. Общо взето, хората не се отличават с развито въображение. Дори Офлър, Богът-крокодил, имаше само крокодилска глава. Помолете някого да си представи бог-животно и почти всеки път ще ви пробутат идеята за някакъв тип с отвратителна маска на главата. Човечеството е постигнало далеч повече в измислянето на демони, затова толкова са се развъдили напоследък.
Над световния кръг боговете продължават игрите си. И понякога забравят какво би станало, ако някоя пешка стигне от единия край на дъската до другия...
...
Мина малко време, докато мълвата плъзне из града, но скоро предводителите на по-влиятелните гилдии забързаха към Университета на групички от по двама-трима.
После и посланиците научиха новината. Навсякъде в града Щракалките, високите семафорни кули, прекъснаха нескончаемата си задача да показват пазарни цени в останалия свят, изпратиха сигнал да бъдат освободени линиите за спешен трафик с най-висок приоритет и после известиха кратката прокоба на канцеларии и замъци по целия континент.
Беше кодирана, разбира се. Ако си научил новината за края на света, не би искал всеки друг да я узнае, нали?
...
Лорд Ветинари огледа седящите около масата. Много неща се бяха случили през последните часове.
— Ако ми позволите да обобщя, дами и господа… — подхвана той и гълчавата наоколо замря. — Според властите в Хунгхунг, столицата на Ахатовата империя, Император Чингиз Коен, до неотдавна познат в света като Коен Варварина, вече е доближил обителта на боговете и носи Устройство със значителна разрушителна мощ. Както се оказва, той има намерението — цитирам собствените му думи — „да върне откраднатото“. Накратко, молят ни да го възпрем.
— Защо пък ние? — обади се господин Богис, предводител на Гилдията на крадците. — Не е наш император!
— Доколкото разбирам, властите в Хунгхунг са убедени, че можем да се справим с всичко — осведоми го Патрицият. — Всеизвестни сме с нагласата си от типа „бум-бам-фрас, ще я оправим тая работа“.
— Коя работа?
Лорд Ветинари вдигна рамене.
— Този път става дума за спасението на света.
— Ама трябва да го спасим и за всички останали, нали? — заяде се господин Богис. — Дори за чужденците?
— Е, да. Няма начин да спасите само онова, което ви допада. Особеното в спасението на света, дами и господа, е запазването и на частите, които се намират под краката ви. Затова да се заемем с въпроса. Архиканцлер, има ли с какво да ни помогне магията?
— Няма. Нищо магическо не може да припари поне на стотина километра от Планината — отвърна Ридкъли.
— А защо да не може?
— Поради същата причина, която не позволява да плавате с платноход в ураган. Там магията е прекалено силна. И претоварва всичко магическо. Вълшебно килимче би се разнищило насред полет.
— Или ще се превърне в броколи — предположи Деканът. — Или в малко томче поезия.
— Нима се опитвате да ни кажете, че не можем да стигнем там навреме?
— Ами… да. Именно. Естествено. Те вече доближават подножието на планината.
— И са Герои — натърти господин Бетъридж от Гилдията на историците.
— Какъв по-точно е смисълът на думите ви? — въздъхна Патрицият.
— Много ги бива да правят онова, което им се иска.
— Но доколкото знам, те са и извънредно стари хора.
— Извънредно стари герои — уточни историкът. — Значи просто са натрупали богат опит в правенето на онова, което им се иска.
Лорд Ветинари въздъхна за пореден път. Не му харесваше да живее в свят на герои. Цивилизацията, каквито ще да са недостатъците й, е едно, а героите — съвсем друго.
— А какви по-точно са героичните дела на Коен Варварина? Моля ви да ме просветите.
— Е… нали се сещате… героични…
— И те са?…
— Битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици… горе-долу това е — уклончиво изброи господин Бетъридж. — Знаете, де… Геройства.
— И кой по-конкретно определя чудовищността на чудовищата и тираничността на тираните? — попита лорд Ветинари с глас, който изведнъж напомни за скалпел — не зловещ като замах на меч, но болезнено проникващ в уязвимите местенца.
Господин Бетъридж се размърда неловко на стола си.
— Ами… героят, предполагам.
— Аха! И кражбата на тези безценни съкровища… Ще ми се да се съсредоточим върху думата „кражба“. Повечето влиятелни религии не одобряват подобни постъпки, нали? Защо ли у мен се породи подозрението, че героят определя в какво се състои геройството му? Да речем, заявява: „Аз съм герой и щом съм те убил, значи си тъкмо подходящият човек да бъде убит от герой.“ По-накратко, бихме могли да окачествим героя като тип, угаждал на всяка своя прищявка, която по закон ще го прати зад решетките или ще го провеси да съхне, без краката му да опират до земята. Ние вероятно бихме предпочели думи като убийство, обир, грабеж и изнасилване. Правилно ли съм разбрал?
— Не и за изнасилването, струва ми се — ободри се господин Бетъридж, напипал твърда почва. — Не и в случая с Коен Варварина. По-скоро е обладаване.
— Нима има разлика?
— Преди всичко в гледната точка — натърти историкът. — Не вярвам да е имало оплаквания...
— Като юрист бих казал — вметна господин Въртел от Гилдията на адвокатите, — че несъмнено първото запазено в писмената история геройство, споменато и в съобщението, е кражба на вещ от законните й собственици. Свидетелства за това намираме в легендите на най-различни култури.
— Че онуй Нещо можело ли е да бъде откраднато? — закачи го Ридкъли.
— Очевидно, да — подчерта адвокатът. — Кражбата е основният мотив в легендата. Огънят е бил откраднат от Боговете. Исторически факт.
— В момента това не е най-важният ни проблем — прекъсна ги лорд Ветинари. — Същественото е, господа, че Коен Варваринът се катери по Планината, където живеят Боговете. И ние не можем да му попречим. А той възнамерява да върне Огъня на Боговете. И този път Огънят е във формата на… само да проверя…
Пондър Стибънс вдигна нос от бележниците си, в които драскаше усилено.
— Буренце с над двадесет килограма Гръмовна глина от Ахатовата империя. Изумен съм, че тамошните магьосници са му позволили да го вземе!
— Той беше… дори предполагам, че и до момента е Император — напомни Патрицият. — Както аз си представям, ако върховният повелител на един континент поиска нещо, никой благоразумен човек не би сметнал, че това е моментът да настоява за ордер, заверен от господин Дженкинс в Отдела по снабдяване.
— Гръмовната глина е ужасно мощна — съгласи се и Ридкъли. — Само че е нужен специален детонатор. Трябва да се счупи стъкленица с киселина в сместа. Киселината се просмуква и… тряс-прас, дето има една приказка.
— За жалост благоразумният човек е сметнал за необходимо да снабди Коен и със стъкленицата — съобщи лорд Ветинари. — И ако въпросното „тряс-прас“ се случи на планинския връх, който е и средоточие на световното магическо поле, резултатът, ако не се заблуждавам, ще бъде изчезване на полето за… Бихте ли напомнил, господин Стибънс?
— За около две години.
— Тъй ли било? Сигурно ще можем да изкараме без магия някоя и друга годинка, а? — изрази надеждата си господин Въртел, като успя и да подскаже, че им предстои чудесен период.
— С цялото си уважение трябва да възразя — сопна се Пондър без никакво уважение, — че няма да можем. Моретата ще пресъхнат. Слънцето ще изгори и ще падне. А слоновете и костенурката вероятно ще бъдат погубени безвъзвратно.
— За някакви си две години ли?
— О, не. Ще се случи още в първите минути, господине. Разберете, че магията не се състои само от цветни светлинки и огнени кълба. Тя поддържа целостта на Диска!
Във внезапната тишина гласът на Патриция прозвуча ясно и отчетливо.
— Някой знае ли изобщо нещо за Чингиз Коен? И някой може ли да ни обясни, защо преди да потегли от столицата си, той и хората му са отвлекли безобиден менестрел от нашето посолство там? Взривни вещества… да, съвсем във варварския дух… но за какво им е менестрел? Някой ще ми каже ли?
23.03.2010 Ankh_Morpork
v 
FeynВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
