"Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало." ...

Ankh_Morpork - so_sick   7 - 0  

Ankh - sick   7 - 0 1 - 0  J Herrera 6" 2 - 0  V Цlзьm 39 3 - 0  T Atanasov 40" 4 - 0  T Atanasov 71" 5 - 0  V Цlзьm 72" 6 - 0  V Цlзьm 74" 7 - 0  T Atanasov 75"

Победите се нижат на сметката на Анкх. Повечето са с впечатляваща разлика от сорта на 7 гола. Но още по-впечатляващото е, че Анкх все още не е допуснал НИТО един гол от началото на този сезон в шампионата. А той вече върви към приключване.

До края на сезона остават само два кръга. След днешната убедителна победа над Со Сик, головата разлика е 93:0 и шансът да бъде достигната и даже подмината "кота 100" вече изглежда наистина реален.

Дали отряда на Смърт ще успее да постави подобен рекорд, ще разберем след по-малко от половин месец. Остава да се надяваме.

...
Толкова близо до Кори Селести вятърът направо хапеше. Средищната планина на света, която отдалеч приличаше на игла, се оказа дива зъбата каскада от върхове, катерещи се един върху друг. Централното възвишение се губеше в мъгла от снежни кристалчета, но преди това се точеше много километри нагоре. Слънцето искреше по снега. Неколцина престарели мъже се гушеха около огъня.

— Дано е прав за оная стълба от светлина — обади се Уили Момъка.
— Големи загубеняци ще излезем, ако я няма.
— Нали беше прав за грамаданския морж? — напомни Тръкъл Простака.
— Туй пък кога беше?
— Не помниш ли как минахме по леда? И той кресна: „Внимавайте! Ей сегинка ще ни връхлети грамадански морж!“
— Да, бе.

Уили погледна към каменното острие. Вече усещаше въздуха по-разреден, а цветовете — по-наситени, все му се струваше, че пресегне ли се, ще пипне небето.
— Ей, някой знае ли нещо за клозет на върха?
— А, задължително си е да има — успокои го Калеб Изкормвача. — Ъхъ, май съм чувал нещо подобно. Божествената тоалетна.
— К’во?

Всички се обърнаха към някаква купчина кожи на колела. Ако човек знаеше какво вижда, гледката се превръщаше в овехтяла инвалидна количка, качена върху плъзгачи и покрита с парцаливи одеяла и животински кожи. Чифт очички се блещеха със зверска подозрителност изпод купчината.

А зад облегалката на количката беше вързано буренце.

— Май е време да му стоплим кашата.
— К’во?
— ПРОСТО ЩЕ ТИ ПРЕТОПЛИМ КАШАТА, ХАМИШ!
— Пак ли от скапания морж?
— ДА!
— К’во?

Всички те бяха старци. Привичните им разговори се състояха от еднообразни оплаквания за краката, коремите и гърбовете. Движеха се бавно. Но у тях имаше нещо. В очите им.

Очите им казваха, че за което място се сетите, вече са били там. Каквото и да ви хрумне, вече са го правили, най-често повече от веднъж. Ама никога, никъде, за нищо на света не купували местни сувенири. И наистина знаят що е то страх. То е онова, което сполетява другите хора.

— Ех, и Дъртия Винсент да беше тук… — обади се Калеб, ръчкайки безцелно огъня.
— Свърши се с него и толкоз — сопна се Тръкъл Простака. — А уж се разбрахме да няма повече такива глупашки приказки.
— Да, ама какъв край само… богове, дано не ми се случи! Да си отидеш тъй… никой не го заслужава…
— Е, вярно си е — съгласи се Тръкъл.
— Свестен тип беше. Понесе всичко, дето светът стовари по него.
— Добре, де!
— А накрая да се задави с…
— Всички знаем! Я да си затваряш плювалника!
— Вечерята е готова — съобщи Калеб и измъкна от жаравата димящо мазно парче. — Някой иска ли вкусничка моржова пържолка? Ти искаш ли, бе, господин Хубавелко?

Обърнаха глави към една фигура с несъмнено човешки вид, подпряна на близката скала. Не се виждаше много от нея заради омотаните въжета, но личаха ярките пъстри дрехи. А тук не им беше мястото. На тази земя подхождаха кожените одежди.

Уили Момъка отиде при пъстрата фигура.
— Ще ти извадим парцала от устата, ако обещаеш да не кряскаш. Опулените очи зашариха трескаво, после главата със запушената уста кимна.
— Тъй бива. Тогаз си яж вкусничката моржова… ъ-ъ, буца лой — подкани Уили Момъка и извади парцала.
— Как смеете да ме завлечете чак до…! — подхвана менестрелът.
— Виж сега — натърти Уили Момъка, — на никого от нас не му е кеф да те праска зад ухото, като те прихване, ясно? Дръж се прилично.
— Прилично ли?! След като ме отвлякохте…!

Уили Момъка натика парцала обратно в устата му.
— Ама че си кльощаво нищожество — промърмори на гневните очи. — Дори си нямаш лира. Що за бард си ти, като си нямаш лира? Носиш само тая малка дървена издутина. Що за глупост…
— Нарича се лютня — подвикна Калеб, чиято уста бе натъпкана с моржова мръвка.
— К’во?
— НАРИЧА СЕ ЛЮТНЯ, ХАМИШ!
— Вярно, много лют си бях навремето!
— Не, бе, тя е, за да пееш засукани песнички на дамите — обясни Калеб. — За… цветенца и таквиз ми ти работи. Романтика.

Ордата познаваше тази дума, макар че обозначените от нея занимания все си оставаха извън техния изпъстрен със случки живот.

— Направо да се смаеш какви неща правят тия песнички с дамите — добави Калеб.
— Е, аз като бях млад — подхвана Тръкъл, — който искаше да улови погледа на някое момиче, трябваше да отреже оная работа на най-злия си враг и да я поднесе на момичето.
— К’во?
— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖЕШ ОНАЯ РАБОТА НА НАЙ-ЗЛИЯ СИ ВРАГ И ДА Я ПОДНЕСЕШ НА МОМИЧЕТО!
— Тъй си е, романтиката е самата прелест — веднага се съгласи Хамиш.
— И какво измисляше, ако си нямаш най-зъл враг? — усъмни се Уили Момъка.
— А бе, ти опитай да отрежеш оная работа на някого и ето ти го най-злия враг — отвърна Тръкъл.
— Напоследък май взеха да поднасят цветя... — замислено сподели Калеб. Тръкъл изгледа шаващия непокорен свирач на лютня.
— Хич не знам какво се въртеше в главата на шефа, като помъкна и тоя с нас. Та като стана дума за него — той къде е?

...
Въпреки полученото образование лорд Ветинари имаше ум на инженер. Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало.

— Значи в момента си професор по Жестока и Стъписваща География, но без заплата? — отправи въпрос към фигурата, доведена и настанена пред него.

Магьосникът, известен под името Ринсуинд, кимна полека, опасявайки се, че признанието може да му навлече неприятности.
— Ъ-ъ… да?
— И си бил в земите около Главината?
— Ъ-ъ… да?
— Можеш ли да опишеш местността?
— Ъ-ъ…
— Как изглеждаха онези земи? — помогна му Патрицият.
— Ъ-ъ… неясни заради скоростта, сър. Тогава ме преследваха едни хора.
— Нима? И каква беше причината за това?

Ринсуинд се вторачи потресен в него.
— О, сър, аз никога не спирам да науча защо са ме подгонили. И никога не се озъртам. Би било голяма глупост, сър.

Лорд Ветинари натисна носа си с два пръста.
— Моля те, просто ми кажи какво знаеш за Коен — промълви с досада.
— За него ли, сър? Най-обикновен герой, който не умира. Всъщност не е особено схватлив, но не му личи, защото е неимоверно коварен и лукав.
— Негов приятел ли си?
— Ами срещали сме се два-три пъти и не ме уби. Като гледам, това се брои за „да“.
— А какво би казал за старците, които са около него?
— О, не са старци… да, де, старци са… но… такова, де… те са неговата Сребърна орда, сър.
— Те ли са Сребърната орда? Други няма ли?
— Така е, сър.
— Но аз останах с впечатлението, че Сребърната орда е завладяла цялата Ахатова империя!
— Вярно е, сър. Те бяха. — Ринсуинд поклати глава. — Сър, знам колко не е за вярване. Но не сте ги виждал как се бият. Те са опитни. И най-важното е… за Коен, де… че той е заразен.
— Да не искаш да кажеш, че разнася епидемии?
— По-скоро душевно заболяване, сър. Или магия. Смахнат е като невестулка, обаче… като се позавъртят наблизо, хората вече виждат света с неговите очи. На едро и простичко. И искат да участват.

Лорд Ветинари се загледа в ноктите си.
— Но аз съм осведомен, че онези мъже са се укротили, че вече са невъобразимо богати и могъщи. Нали точно към това се стремят героите? Да смажат троновете в света под сандалите си, както се е изразил поетът?
— Да, сър.
— Тогава какво са намислили? Последно хвърляне на заровете? Но защо?
— Не разбирам, сър. Тоест… имали са всичко.
— Очевидно — съгласи се Патрицият. — Но това всичко не им е стигало, така ли?

...
В преддверието на Правоъгълния кабинет споровете не стихваха. На всеки няколко минути през една странична врата се вмъкваше чиновник и добавяше поредната купчина документи върху бюрото.

Лорд Ветинари се взираше в хартиите. Питаше се защо ли не почака, докато камарата съвети и искания от чужбина не достигне на височина Кори Селести, и просто не се покатери по нея.

Бум-бам-фрас, ще я оправим тази работа. Затова лорд Ветинари се зае да я оправи. Отключи тайна врата в дървената облицовка на стената и след миг вече се промъкваше безшумно по скритите коридори на двореца.

В тъмниците на двореца имаше немалко престъпници, тикнати в килиите, „докато негова светлост не прояви милосърдие“, а понеже лорд Ветинари не беше склонен към лиготии, чакаше ги дълъг затвор. Сега обаче бе тръгнал към най-странния си пленник, който живееше на тавана.

Леонард да Куирм никога не бе престъпвал закона. Отнасяше се към ближния с блага любознателност. Беше не само творец, но и най-умният човек в този свят, стига да се придържате към по-тесния смисъл на думата „ум“. Но лорд Ветинари бе стигнал до убеждението, че светът още не е готов да понесе човек, който изобретява немислими оръжия, за да си запълни времето с нещо интересно. Леонард и по сърце, и по душа, а и във всичко, което вършеше, си оставаше художник.

В момента рисуваше портрет на дама, като поглеждаше към няколко скици, окачени около статива.
— О, милорд — обърна се, — какъв е проблемът?
— Нима има проблем? — подхвърли предпазливо Патрицият.
— Би трябвало да има, милорд, щом ме навестявате.
— Чудесен извод — похвали го лорд Ветинари. — Бих искал да пренеса няколко души до центъра на света колкото се може по-бързо.
— А, да — кимна Леонард, — земите оттук дотам не са много гостоприемни. Как мислите, добре ли изобразих усмивката? Все не успявам да налучкам тези усмивки.
— Казах, че…
— Желаете ли да пристигнат живи?
— Какво? О… да. Разбира се. И то бързо.

В настъпилото мълчание Леонард продължи да рисува. Лорд Ветинари знаеше, че не бива да го прекъсва.

— А желаете ли да се завърнат? — уточни след малко художникът. — Знаете ли, може би е за предпочитане зъбите да се виждат… Поне от зъби разбирам.
— Да, завръщането им би било приятно допълнение.
— Много важно ли е пътуването?
— Ако не завърши успешно, ще настъпи краят на света.
— Аха. Твърде важно е значи. — Леонард остави четката на статива и се отдръпна, за да огледа критично картината.

— Ще имам нужда от няколко платнохода и голям шлеп — спомена след миг-два. — Ще ви дам и списък с материали.
— Значи морско пътешествие?
— В началото, милорд.
— Сигурен ли сте, че не искате още малко време за размисъл? — застрахова се Патрицият.
— О, да, колкото да избистря подробностите. Но смятам, че основната идея вече ми е ясна.

Ветинари обходи с поглед тавана на ателието и цялата армада от хартиени форми и устройства с прилепови криле, както и останалите въздушни чудатости, полюшващи се от течението.
— Нали няма да използваме някаква летателна машина? — настрои се подозрително.
— Ъ-хъм… А защо питате?
— Защото, Леонард, те трябва да се доберат до много високо място, а вашите летателни машини имат неизбежната склонност да се устремяват надолу.
— Така е, милорд. Но съм убеден, че ако това надолу е достатъчно, то се превръща в нагоре.
— Ясно. Философия, а?
— Практическа философия, милорд.
— И все пак съм изумен, Леонард, че изглежда решението ви хрумна веднага щом ви обясних проблема…

Леонард Куирмски почисти четката си от боите.
— Отдавна твърдя, милорд, че правилно поставеният проблем съдържа и решението. Но правдивостта налага да призная, че вече съм обмислял подобни начинания. Както знаете, извършвам опити с различни устройства… Разбира се, в пълно съгласие с възгледите ви по въпроса по-късно ги разглобявам, защото по света наистина се намират зли хора, които биха могли да ги употребят за извратените си цели. О, сетих се… Ще имам нужда и от няколко десетки блатни дракони. Не, по-скоро… нека бъдат повече от сто.
— А, имате намерение да построите кораб, теглен в небето от дракони? — На лорд Ветинари малко му олекна на душата. — Спомням си една стара приказка за кораб, теглен от лебеди, който отлетял чак до…
— Опасявам се, че от лебедите не бихме имали полза. Но догадката ви е вярна, милорд. Общо взето. Браво на вас. Предлагам драконите да са двеста. За всеки случай.
— Поне това няма да ни затрудни. Започнаха да се превръщат в досадна напаст.
— Ще имам нужда и от помощта на… нека са шейсетина чираци и калфи от Гилдията на хитроумните занаятчии. Вероятно е по-добре да са стотина. Ще се наложи да работят денонощно.
— Чираци ли? Но аз мога да ви осигуря най-изкусните майстори… Леонард го прекъсна с жест.
— Само не майстори, милорд! За какво са ми хора, научили докъде се простират пределите на възможното?

...
Ордата завари Коен седнал върху древна погребална могила встрани от бивака. Имаше много от тях наблизо. Всички от Ордата ги бяха виждали и преди, докато кръстосваха света надлъж и нашир. Все се случваше на някое място от преспите да стърчи овехтял камък с издялани надписи на език, който не познаваха. Всички надгробни камъни бяха прастари. Никому от Ордата не бе хрумвало да порови в могила, за да провери що за съкровища има под земята. Отчасти защото си имаха точна думичка за всеки човек, хванал лопата в ръце — „роб“. Но преди всичко, защото въпреки избраното житейско призвание, имаха много строг нравствен Кодекс. Дори околните да не се придържаха към него. Този Кодекс им подсказваше дума и за всекиго, посмял да рови погребална могила — „Умри!“.

В Ордата имаше само ветерани от хиляди наглед обречени атаки, въпреки това пристъпиха полека към Коен, седнал с кръстосани крака в снега. Бе забил меча си дълбоко в пряспата. Отнесеното му изражение ги притесняваше.

— Стари друже, няма ли да дойдеш за вечеря? — покани го Калеб.
— Ядем морж — допълни Уили Момъка. — И днеска.

Коен изсумтя.
— Не шъм швършил — промълви неясно.
— Какво не си свършил, стари друже?
— Помена.
— Кого поменуваш?
— Героя, дето ша го погребали тука, не виждаш ли?
— И кой е бил той?
— Де да жнам.
— И от кой народ е бил?
— Кажи ми да ти кажа.
— А дали е извършил велики подвизи?
— Нямам ши предштава.
— Тогава защо…
— Вше някой трябва да помене горкото копеле!
— Ама ти нищичко не знаеш за него!
— Туй хич не ми пречи да го поменувам!

Другите от Ордата се спогледаха. Предстоеше им трудничко приключение. Добре, че щеше да е последното.

— Не е зле да дойдеш и да си поприказваш с барда, дето го мъкнем — предложи Калеб. — Вече почва да ми лази по нервите. Май не схваща за какво е тука.
— Той прошто ще напише героична шага пошле — смънка Коен.

Нещо като че му хрумна, започна да ровичка из дрехите си и свърши скоро, като се знае колко оскъдно беше облечен.

— Ъхъ, тъй си е, ама не е от бардовете, дето стават за писане на героични саги — възрази Калеб през това време. — Още като го докопахме, рекох ти, че не е за тая работа. Като гледам, той е от ония, които ще ти съчинят закачлива песничка, та да я изпееш на момиче. Пада си по цветенцата и пролетта, шефе.
— А, ето ги — сепна се Коен. От кесийката на колана си извади две ченета, стъкмени от диамантени тролски зъби. Пъхна ги в устата си и изтрака за проба. — Тъй е по-добре. Та какво казваше?
— Шефе, той не е бард, какъвто ни трябва. Коен вдигна рамене.
— Значи ще трябва да се научи бързо. Какъвто ще да е, ама по го бива от ония бардове в Империята. Те не могат да си представят стихотворение, по-дълго от седемнайсет срички. Тоя поне е от Анкх-Морпорк. Непременно е слушал що е то сага.
— Казах ли ти първо да се отбием в Китовия залив? — натякна Тръкъл. — Ледена пустош, мразовити нощи… Земя тъкмо като за саги.
— Ъхъ, ако обичаш глупави дрънканици — отсъди Коен и извади меча си от пряспата. — Щом е тъй, ще взема да ида при хлапето и ще го убедя да не мисли повече за цветенца.

...
Изглежда, че телата се въртят около Диска — обясняваше Леонард. — Поне за слънцето и луната няма съмнение. А и ако си спомняте… случая с „Мария Песто“?
— Кораба, за който разправяха, че минал ПОД Диска ли? — обади се Архиканцлерът Ридкъли.
— Именно. Знае се, че при една жестока буря е бил издухан през Ръба до залива Манте, а няколко дни по-късно рибари са го видели да се издига отново над Ръба при Тин-Лин, където се разбил в един риф. Само един човек на борда още бил жив и последните му думи прозвучали… твърде странно.
— А, да. Помня — подкрепи го Ридкъли. — Той промълвил: „Господи, фрашкано е със слонове!!!“
— Според мен с достатъчна тяга и допълнително странично ускорение един апарат, запратен от края на света, би се завъртял отдолу поради силното привличане и би се издигнал от другата страна, и то вероятно на значителна височина, така че би могъл да се зарее към която и да е точка на повърхността.

Магьосниците се вторачиха в черната дъска. После като един се извърнаха към Пондър Стибънс, който пишеше увлечено в бележника си.

— Пондър, това пък какво е?

Той си прегледа драскулките. И зяпна Леонард. Накрая се обърна към Ридкъли.
— Ъ-ъ… да. Възможно е. Ъ-ъ… ако паднете с подходяща скорост от края… светът ви придърпва обратно… и продължавате да падате, само че около света.
— Опитваш се да кажеш, че когато ние паднем от света — бързам да изтъкна, че в това „ние“ не включвам и себе си, — накрая можем да се озовем в небето ли? — уточни Деканът.
— Ами… да. В края на краищата слънцето прави същото всеки ден, нали?

Деканът се прехласна.
— Изумително! Значи… можем да стоварим армия насред вражеските земи! Никакви крепости няма да ги опазят! И можем да сипем огнен дъжд върху… — той долови погледа в очите на Леонард — …ъъъ, само върху лошите хора — завърши неубедително.
— Това няма да се случи! — сурово заяви Леонард. — Никога!
— А ще успее ли…. нещото, което сте измислил, да кацне върху Кори Селести? — намеси се лорд Ветинари.
— О, там несъмнено има подходящи заснежени площадки — увери го Леонард. — Ако пък няма, убеден съм, че ще измисля подходящ начин за кацане. За щастие, както вие вече напомнихте, нещата във въздуха имат склонност да падат.

Ридкъли се канеше да вметне някоя и друга уместна думичка, но се спря навреме. Знаеше каква слава му се носи на Леонард. Този човек беше способен да изобрети седем новости преди закуска, включително два неподозирани начина за препичане на филийки. Тъкмо той бе изобретил ролковия лагер — толкова очевидно устройство, че не бе хрумнало никому преди него. В това беше същината на гения му — изобретяваше неща, за които всеки би могъл да се сети. Подобни умове се срещат смайващо рядко.

Същият този човек се отличаваше с такова разсеяно хитроумие, че рисуваше картини, които не само те следяха с поглед из стаята, но и те следваха до дома, за да разтребят там.

Някои хора са самоуверени, защото са тъпи. На Леонард обаче му личеше, че е самоуверен, защото досега не е имал повод да се усъмни в себе си. Би направил решителната крачка от покрива на висока сграда с щастливото безгрижие на човека, който ще реши проблема с наближаващата земя, когато му дойде времето.

И вероятно би се справил навреме.

— Какво искате от нас? — попита Ридкъли.
— Ами това… нещо не би могло да действа с магия. На нея не бива да се разчита близо до Главината, както научих. Но дали е възможно да направите вятър?
— Избрахте най-подходящите хора — заяви Патрицият и на магьосниците им се стори, че нарочно проточи паузата, преди да вметне: — Притежават изключителни умения да манипулират климатичните явления.
— Един свиреп ураган би подпомогнал излитането… — продължи Леонард.
— Струва ми се, че без страх от нечие възражение мога да обещая от името на нашите магьосници — не мирясваше лорд Ветинари — правене на вятър в неограничени количества. Прав ли съм, Архиканцлер?
— Принуден съм да се съглася, милорд.
— И ако можем да разчитаме на силен постоянен бриз, уверен съм, че…
— Момент, момент — прекъсна го Деканът, който сериозно подозираше, че заяждането за вятъра е било отправено към него. — Какво знаем за този човек? Той прави… устройства и рисува картини, нали? Е, всичко това е много мило, не споря, но художниците си ги знаем що за хора са. Въртоглавци от първия до последния. А какво ще кажете за Скапания Тъпанар Джонсън? Да не сте забравили някои от нещата, които той направи?* Сигурно господин да Куирм рисува чудесни картини, но поне аз бих искал да получа малко повече доказателства за невероятната му гениалност, преди да поверим участта на света на неговото… устройство. Покажете ми нещо, направено от него, което не е по силите на другите, колкото и време да им дадеш.

[* Много неща, направени от архитекта и дизайнера на свободна практика Бергхолд Стътли Джонсън, по-известен като Скапания Тъпанар Джонсън, бяха останали в аналите на Анкх-Морпорк, често в графата „Причина за смъртта“. Имаше единодушие по въпроса, че той е гений, стига да поразтеглиш смисъла на думата. Поне е ясно, че никой друг в света не би успял да създаде взривоопасна смес от обикновен пясък и вода. Джонсън твърдеше, че добрият дизайнер е способен на всичко. Точно така си беше в неговия случай.]

— Никога не съм се смятал за гений.

Леонард сведе поглед притеснено, а ръката му драскаше по оставения пред него лист.

— Е, ако аз бях гений, щях да знам… — започна Деканът, но млъкна изведнъж. Съвсем разсеяно, почти без да съзнава какво върши, Леонард бе нарисувал съвършен кръг.

...
Лорд Ветинари прецени, че е време да започне учредяването на комисии. В Университета се появиха още посланици на други държави, нахълтваха и останалите предводители на гилдии. Всеки напираше да се включи във вземането на решения, без да смята за задължителна употребата на ума си.

Ветинари предположи, че седем комисии ще стигнат. А когато само след десетина минути като по чудо се образува и първата подкомисия, той отведе неколцина избраници в малка стая, обяви създаването на комисия „Разни“ и заключи вратата.

— Научих, че за летящия кораб е необходим екипаж — осведоми той събраните в стаята. — Ще може да носи трима. Леонард ще бъде единият, защото, откровено казано, ще продължи да работи по кораба и след излитането. А другите двама?
— Би трябвало да участва и професионален убиец — предложи лорд Дауни от Гилдията на убийците.
— Не — отказа Патрицият. — Ако Коен и приятелите му бяха толкова лесни за убиване, отдавна да са мъртви.
— Женски подход? — подсказа госпожа Палм от Гилдията на "шивачките". — Знам, че въпросните господа са възрастни, но някои от нашите членки са…
— Има един проблем, госпожо Палм. Очевидно Ордата цени женската компания, но изобщо не се вслушва в женски приказки. Слушам ви, капитан Керът.

Капитан Керът Айрънфаундърсън от Градската стража се изправи и застана мирно, излъчвайки готовност и леко ухание на сапун.
— Аз съм доброволец, с"р!
— А дали въпросът е от компетенцията на Стражата? — заяде се адвокатът господин Въртел. — Господин Коен просто връща откраднатото на първоначалния му собственик.
— Това прозрение още не ме бе осенило — невъзмутимо отвърна Патрицият. — И все пак служителите от Градската стража нямаше да са такива, каквито ги познавам, ако не измислят повод за задържането на когото и да било. Командир Ваймс?
— Съзаклятие с цел нарушаване на обществения ред ще свърши работа — отбеляза най-старшият в Стражата и запали пура.
— А капитан Керът е младеж, способен да убеждава — добави лорд Ветинари.
— С помощта на големия си меч — промърмори господин Въртел.
— Убеждението може да подейства по различни начини — изтъкна Патрицият. — Както и да е, съгласен съм с Архиканцлер Ридкъли, че изпращането на капитан Керът е великолепна идея.
— Ъ? Какво? — сепна се Ридкъли. — Че аз казах ли нещо?
— Не смятате ли, че изпращането на капитан Керът е великолепна идея?
— Какво? А-а… Да. Добро момче. Усърдно. И си има меч.
— Тогава се присъединявам към предложението ви — обобщи лорд Ветинари, който знаеше как да ръководи комисия. — Трябва да побързаме, дами и господа. Налага се флотът да отплава още утре. Имаме нужда и от трети участник в екипажа…

На вратата се почука. Патрицият махна на един университетски портиер да отвори.

Познатият под името Ринсуинд магьосник се затътри в стаята с пребледняло лице и спря пред масата.
— Не искам да съм доброволец за това пътешествие!
— Моля, не те разбрах? — промълви Ветинари.
— Не искам да бъда доброволец, сър.
— Ами че никой не те е карал.

Ринсуинд омърлушено размаха пръст.
— Но ще ме накарат, сър, ще ме накарат. Все някой ще си рече: „Ей, оня Ринсуинд си пада по приключенията, познава Ордата и май е симпатичен на Коен, знае всичко мислимо и немислимо за жестоката и стъписваща география, направо е роден за такава задача.“ — Той въздъхна. — Тогава ще избягам и вероятно ще се пъхна в някакъв сандък, който поначало е бил предназначен за товарене в летящия кораб. Много е вероятно, сър. Или пък ще има цяла поредица от съвпадения и случайности, но накрая ще стане същото. Повярвайте ми, сър. Знам си аз как върви моят живот. Затова реших да си спестя неприятностите, да дойда тук и да ви кажа, че не искам да бъда доброволец.
— Мисля, че нещо куца в логиката ти — осведоми го Патрицият.
— Едва ли, сър. Много е просто. Аз се явявам като доброволец. Само че не искам да бъда. Но кога ли това е имало някакво значение?
— Разумно приказва, да знаете — обади се Ридкъли. — Завръщал се е след какви ли не…
— Видяхте ли? — отегчено се усмихна Ринсуинд на лорд Ветинари. — Отдавна си го живея този мой живот. Знам как се нарежда...

Home	Away	Total
P	Team	Pld	W	D	L	F	A	W	D	L	F	A	GD	Pts
1	Ankh_Morpork	12	6	0	0	44	0	6	0	0	49	0	93	36
2	Bira i Shkembe	12	6	0	0	35	1	5	0	1	22	7	49	33
3	Stomps FC	12	4	0	2	16	10	4	0	2	14	15	5	24

27.03.2010 13.25   Ankh_Morpork - Botun Eagles

впечатляващо и вратата е суха. Намерил си подходящата точка. :)

Намерил съм една от най-слабите групи да се намърдам в нея. Ама няма да е задълго - прИмоцията вече тропа на... ъхъхм, вратата.

Смешното е, че въобще не съм купувал силни бранители и защитата ми е последна грижа. И пак вратата е суха. Смятай значи конкурентите колко са зле...

Мисля, че знам кой/кои са нацвъкали негативни гласове в последните няколко поста тук. Не че ти пука особено, доколкото знам ;)

Вярвай ми, няма никакво значение.

И все пак открих кой/кои го правят.