Постинг
26.03.2010 22:42 -
Краят идва с кисела краставичка
 |
 |
"Магьосниците наистина си ги биваше да боравят с климата, защото номерът не е толкова в силата, колкото в познаването на лепидоптерията. Както подхвърли Архиканцлерът Ридкъли, достатъчно е да знаеш къде са проклетите прословути Пеперуди на Хаоса. Следователно само някаква случайност от рода „едно на милион“ можеше да пъхне подгизналия дънер под дъното на шлепа. А както добре знаем, вероятността едно събитие, за което вероятността да се случи е точно, ама точно едно на милион, се случва в девет от десет случая." ... |
Feyn - Ankh_Morpork 4 - 3
Feyn - Ankh 4 - 3
|
Всяко хубаво нещо си има край. И той идва по един или друг начин, понякога благодарение на доста нелепо стечение на обстоятелствата.
Бързам да успокоя читателите, че не става въпрос за рекорда от поредни мачове без допуснат гол в шампионата - той си остава непокътнат. Не, случаят е далеч по-прозаичен и доста обичаен за традициите на Анкх. Чисто и просто, момците на Смърт за пореден път бяха отстранени в ранните етапи на елиминациите в приятелския турнир на Псевдо Шампионската Лига. Вярно, от доста силен съперник в лицето на Фейн. Но пък си струва да ни е яд, предвид това, че водехме през по-голямата част от този осминафинален мач, само за да допуснем късно изравняване и после странен гол в продълженията, станал поради изключително рядко срещано стечение на обстоятелствата. Случи се така, че трима защитници на Анкх едновременно се подхлъзнаха и паднаха на задниците си, позволявайки на противниковия централен нападател да мине през средата на отбраната като на парад. Оттам за него беше лесно.
Вероятността подобно нещо да се случи е горе-долу едно на милион. Но вече ни е добре известно, че събития с подобна вероятност стават реалност в девет от десет случая. И този път определено не бе десетият.
Все пак остава утехата, че стана здрав мач с много голове, пък и Анкх се представи достойно в турнира като цяло. И през следващия сезон ще се запише пак за участие. Никога не е късно да спечелим второ злато, или поне трети бронз от ПШЛ. Както и никога не е късно да се изложим порядъчно.
...
Около Главината винаги имаше обирджии. Намираха си плячка из закътаните долини и недостъпните храмове, пък и сред вещите на по-неподготвените любители на приключения. Прекалено много хора, когато съставят списъка с опасностите при търсене на изгубено съкровище или на древна мъдрост, пропускат да поставят на първо място „човека, който стигна там малко преди теб“.
Една от тези шайки се навърташе из любимия си район и забеляза първо чудесно екипиран боен кон, вързан за спаружено от студа дърво. После зърнаха и огъня, запален в плитка долчинка за защита от вятъра. На жаравата вреше котле. Накрая откриха и жената. Беше привлекателна или поне преди трийсетина годинки бе притежавала доста обикновена хубост. Сега приличаше на учителка, каквато ти се е искало да имаш в първи клас — онази, която проявява съчувствие при дребни произшествия, например обувка, пълна с пикня.
Седеше наметната с одеяло, за да се топли. И плетеше. В снега до нея стърчеше най-грамадният меч, който обирджиите бяха виждали.
Умните бандити незабавно щяха да задълбаят мислено в явните несъответствия. Тези обаче бяха от другия вид, заради който е измислено понятието „Естествен Подбор“. Жената вдигна глава, кимна им и продължи да плете.
— Я да видим какво си имаме тук? — започна главатарят. — Ти да не си…
— Задръж за малко, моля те — прекъсна го възрастната жена и стана. — Протегни ръце напред, младежо. Бързичко ще навия ново кълбо. Надявах се някой да намине насам, за да ми помогне.
Показа му чиле вълнена прежда.
Обирджията го пое неуверено, долови и как бандитите му се ухилиха. Все пак разтвори ръце с подходяща според него гримаса — „тя изобщо не си представя какво ще й направим“.
— Така е добре — похвали го старата жена.
И го ритна злобно в слабините с невероятно ловко, макар и не особено подобаващо на дама движение. Посегна надолу още докато той се свличаше, докопа котлето, лисна го точно в лицето на най-близкия му съучастник и си взе плетивото, преди и той да е паднал.
Двамата все още живи и здрави обирджии нямаха време да помръднат, но после единият се опомни и скочи към меча. Олюля се назад под тежестта му, острието обаче му се стори насърчително дълго.
— Ахаа! — изпъшка и вдигна оръжието. — Бабичко, как си го носила туй чудо, по дяволите?
— Мечът не е мой — отрече тя. — Беше на ей онзи мъж.
Бандитът рискува да погледне настрана. Чифт ходила с бронирани сандали се подаваха иззад близката скала. Ходилата бяха огромни.
„Да, де, но имам оръжие. Вярно, ама и той е имал…“
Жената въздъхна и измъкна две игли от плетивото. Светлината пробяга по тънката стомана, а одеялото падна от раменете й на снега.
— Е, господа?
...
Коен извади парцала от устата на менестрела, който се блещеше с ужас.
— Синко, как се казваш?
— Вие ме отвлякохте! Вървях си по улицата, а вие…
— Колко? — спря го Коен.
— Какво?
— Колко ще струва да ми съчиниш сага?
— Ти смърдиш!
— Да, заради моржа е — хладнокръвно призна Коен. — Може да се мери с чесъна по воня. Все тая… Искам сага. А ти искаш голяма кесия с рубини, доста подобни на ей тия, дето си ги нося.
Изсипа съдържанието на една кожена торбичка върху дланта си. Скъпоценните камъни бяха толкова едри, че снегът засия в червено. Музикантът се вторачи в тях.
— Ти имаш… ей, Тръкъл, как беше думата?
— Изкуство — напомни Тръкъл.
— Ти имаш Изкуство, пък ний си имаме рубини. Ние ти даваме рубини, ти ни даваш Изкуство. И край на проблемите, нали?
— Проблемите ли?… — Рубините сякаш хипнотизираха менестрела.
— Ами преди всичко край на проблема, дето ще ти се стовари, ако чуя от теб, че не можеш да съчиняваш саги — все още дружелюбно обясни Коен.
— Но… вижте какво, съжалявам, обаче… сагите са примитивна форма на поезия, не е ли така?
Несекващият вятър около Главината имаше няколко секунди на свое разположение, които запълни с унило, но и заплашително фучене.
— Дълго ще се влачиш самичък до цивилизацията — подхвърли Тръкъл накрая.
— Без ходила — уточни Уили Момъка.
— Но моля ви!
— А, не, момчета, няма да правим такива неща с хлапето — възрази Коен. — То е умничко, очаква го светло бъдеще… — Подръпна от ръчно свитата цигара и допълни: — …Освен ако не се размине с него. Не, не, виждам аз, че се замисли. Героична сага, момко. Ще бъде най-знаменитата, дето се е чувала по света.
— И за какво да бъде?
— За нас.
— За вас ли? Но вие сте стар…
Менестрелът се задави. Дори досегашният живот, в който най-сериозната опасност беше запратена към него кост по време на банкет, не му попречи да разпознае надвисналата гибел. Тези мъже пред очите му не се бяха размекнали с годините… освен на едно-две места. По-скоро се бяха втвърдили.
— Изобщо не знам как да подхвана съчиняването на сага... — промълви той отмалял.
— Ще ти помогнем — обеща Тръкъл.
— Ние знаем цял куп — насърчи го Уили Момъка.
— Щото ни има в повечето — отбеляза Коен.
А мислите на менестрела препускаха: „Тези хора са… рубини… луди. Те непременно… рубини… ще ме убият. Рубини. Довлякоха ме чак в… рубини… рубини… Искат да ми дадат голяма кесия с рубини…“
— Предполагам, че бих могъл да обогатя репертоара си — смънка той. Израженията им го подтикнаха да подбира внимателно изразите. — Добре, ще го направя. — Въпреки блясъка на скъпоценностите у него още мъждукаше искрица честност. — Но не съм най-великият менестрел на света, да знаете.
— Ще бъдеш, когато напишеш тая сага — увери го Коен и се зае да развърже възлите на въжетата.
— Е… Дано да ви хареса…
Коен пак се ухили.
— А, не на нас трябва да хареса. Ние няма да я чуем.
— Какво? Но нали току-що поискахте да ви съчиня сага…
— Ъхъ, вярно. Ама сагата ще описва как сме умрели.
...
На другия ден от Анкх-Морпорк отплава цяла малка флотилия. Всичко ставаше бързо. Не че наближаващият край на света изостряше чак толкова вниманието, защото беше твърде обща и неясна опасност, която хората трудно си представяха. Но Патрицият се държеше особено рязко с всички наоколо, а това вече беше лична и непосредствена заплаха, никой не се затрудняваше да си представи какво може да го сполети. Над шлепа бе опънато гигантско платнище, а отдолу се очертаваше някакъв силует. Тежкият шлеп се клатушкаше между платноходите. Лорд Ветинари стъпи на борда му само веднъж и мрачно огледа внушителните купчини материали, заели палубата.
— Това ни струва значителни суми — осведоми той Леонард, който вече бе разпънал триножник насред шлепа. — Надявам се, че ще има с какво да оправдаем разходите.
— Да речем, със запазване живота на човечеството — подсказа Леонард, довърши сложния чертеж и го връчи на един притичал чирак.
— Е, да, поне това е очевидно за всички.
— Ще съберем много нови знания — ободри го Леонард — и не се съмнявам, че ще бъдат от огромна полза за потомците. Например оцелелият при полета на „Мария Песто“ споделил, че предметите се реели във въздуха, сякаш олекнали като перца. Затова изобретих тази вещ.
Пресегна се и взе нещото, което в очите на Патриция приличаше на съвсем обикновен кухненски съд.
— Тиган за пържене, който залепва навсякъде — гордо обясни Леонард. — Идеята ми хрумна, когато се вглеждах в един трън, който…
— И от това ли ще има полза? — прекъсна го лорд Ветинари.
— О, несъмнено. Необходимо е да се храним, а не бива горещата мазнина да хвърчи насам-натам. Изобретих и писалка, която пише и обърната надолу.
— Аха. А не е ли по-просто да обърнете хартията?
...
Шейните напредваха по снега една след друга.
— Ама че проклет студ — обади се Калеб.
— Усещаш си годинките, а? — подкачи го Уили Момъка.
— Открай време казвам, че на колкото години се чувстваш, на толкова си.
— К’во?
— ХАМИШ, ТОЙ КАЗВА, ЧЕ НА КОЛКОТО ГОДИНИ СЕ ЧУВСТВАШ, НА ТОЛКОВА СИ!
— К’ви гадини, бе?
— Не ми се вярва да съм остарял — сподели Уили Момъка. — Поне не е наистина. Само повечко се оглеждам къде е най-близкият клозет.
— Най-гадното е — вметна Тръкъл, — когато разни младежи ти пеят весели песнички...
— И що са толкоз весели? — попита Калеб.
— Щото не са като нас, тъй си мисля.
Фини и остри снежни кристалчета, издухани от планинските върхове, съскаха пред тях. Отдавайки дължимото на професията си, Ордата носеше предимно миниатюрни набедрени превръзки, парчета мъхеста кожа и плетени ризници. Отдавайки дължимото на напредналата си възраст — без изобщо да обсъждат въпроса помежду си, — вече ги бяха допълнили с дълги вълнени крачоли и ръкави, както и със странни еластични приспособления. Справяха се с Времето както с всичко останало в живота си — опитваха се да го нападнат и убият.
В челото на колоната Коен даваше наставления на менестрела.
— Първата ти работа е да опишеш какви чувства изпитваш заради сагата. Как от пеенето ти кипва кръвта и не можеш да се сдържаш… как си длъжен да им обясниш колко величава е сагата… Схвана ли?
— Да, да… Така ми се струва… а после разказвам кои сте вие… — мърмореше певецът и трескаво си записваше.
— А, не, после описваш какво е било времето.
— Нещо като „Беше слънчев ден“ ли?
— Не, не, не. Ще говориш с езика на сагата. Значи непременно ще преобръщаш изреченията.
— А, като „Слънчев беше денят“ ли?
— Правилно! Браво на теб! Знаех си, че си умник.
— Тоест „Умник съм аз“, така ли? — увлече се менестрелът.
Последва миг на спиращо сърцето двоумене, но Коен се ухили и го тупна по гърба. Все едно го цапардоса с лопата.
— Ей на туй му викам аз стил! Какво имаше още?… А, да… в сагите никой не говори. Винаги изричат нещата.
— Изричат ли?
— Ами например „И ето що изрече Вулф Мореходеца“, чатна ли? И… и… и… хората винаги са някакви. Като мен — аз съм Коен Варварина. Ама може и Коен Дръзкия или Коен Многоубиеца, таквиз ми ти работи.
— Ъ-ъ… а защо правите това? — престраши се менестрелът. — Трябва да го вмъкна в сагата. Значи ще върнете Огъня на Боговете, така ли?
— Ъхъ. С лихвите.
— Но… защо?
— Щото видяхме как умряха мнозина стари приятели — намеси се Калеб.
— Тъй си е — подкрепи го Уили Момъка. — А ние тъй и не зърнахме едри женища на грамадански коне да се спускат и да ги отнасят в Залата на героите.
— Когато умря Дъртия Винсент, пък той беше един от нас — продължи Уили Момъка, — къде се дяна Леденият мост, за да отиде на Пира на боговете, а? Довършиха го, ама първо го оставиха да се размекне от пухени постели и сдъвкана от някой друг храна. Почти всички ни докопаха.
— Ха! Млечни шейкове! — злобно се изплю Тръкъл.
— К’во? — събуди се Хамиш.
— ХАМИШ, ТОЯ ПИТА ЩО ИСКАМЕ ДА ВЪРНЕМ ОГЪНЯ НА БОГОВЕТЕ!
— Ъ? Все някой трябва да го върне! — изкиска се Хамиш.
— Щото светът е възголям, пък ние още не сме го обиколили целия — подхвана Уили Момъка.
— Щото ония мръсници са безсмъртни — продължи Калеб.
— Щото гърбът ме тормози в студените нощи — вмъкна и Тръкъл. Менестрелът се обърна към Коен, който бе вперил поглед в земята.
— Щото… — промълви Коен — …ни оставиха да остареем.
В този миг им се нахвърлиха от засада. Снежните преспи сякаш изригнаха. Огромни фигури се втурнаха към Ордата. И мечовете се озоваха в изпосталелите, осеяни със старчески петна ръце с бързина, родена от опита. Вдигнаха се боздугани…
— Я задръжте всички! — изведнъж кресна Коен заповеднически.
Сражаващите се замряха. Остриета потрепваха на косъм от гърла и кореми. Коен отметна глава и се взря в напуканите ръбести черти на огромен трол, който бе замахнал с боздуган да го размаже.
— Абе аз тебе не те ли познавам отнякъде?
...
Магьосниците се трудеха на смени. Част от морето пред флотилията оставаше спокойно като изкуствено езерце в парк. А отзад духаше равномерно силен вятър. Магьосниците наистина си ги биваше да боравят с климата, защото номерът не е толкова в силата, колкото в познаването на лепидоптерията. Както подхвърли Архиканцлерът Ридкъли, достатъчно е да знаеш къде са проклетите прословути Пеперуди на Хаоса.
Следователно само някаква случайност от рода „едно на милион“ можеше да пъхне подгизналия дънер под дъното на шлепа. А както добре знаем, вероятността едно събитие, за което вероятността да се случи е точно, ама точно едно на милион, се случва в девет от десет случая.
Сътресението не беше нищо особено, но Пондър Стибънс, който внимателно буташе омнископа на колелца по палубата, се озова по гръб, заобиколен от искрящи парчета. Ридкъли доближи забързано, гласът му преливаше от загриженост.
— Лошо ли е повреден? Господин Стибънс, туй ни струваше стотина хиляди долара! О, виж го само! Десетина парчета!
— Не се ударих зле, Архиканцлер…
— Прахосахме стотици часове усилия! А сега се оказва, че няма да следим какво става по време на полета. Слушаш ли ме изобщо, господин Стибънс?
Пондър не го слушаше. Той държеше две от парчетата и ги зяпаше.
— Архиканцлер, струва ми се, че се натъкнахме… ха-ха… на изумително откритие.
— Я повтори…
— Сър, някой друг чупил ли е омнископ досега?
— Не, младежо. Защото другите хора пазят скъпото оборудване!
— Ъ-ъ… сър, бихте ли погледнал в това парче? — предложи Пондър. — Според мен е много важно да погледнете, сър.
...
А сред по-ниските склонове на Кори Селести бе настъпил часът за спомени. Нападатели и нападнати седяха около огъня.
— Хари, я кажи как тъй заряза занаята на Злия Пповелител на Мрака? — подкани Коен.
— А бе, знаеш какви времена настанаха — промърмори Злия Страшен Хари. Ордата закима задружно. Добре знаеха какви времена бяха настанали.
— Напоследък щом някой нападне Мрачната кула на ужаса, първата му работа е да запуши тунела за бягство.
— Ама че копелета! — възмути се Коен. — Редно е да оставиш Повелителя на мрака да избяга. Туй е всеизвестно.
— Няма спор — потвърди Калеб. — Трябва да си оставиш малко работа и за утре.
— Винаги съм играл честно — заяви Злия Хари. — Нали всеки път оставях таен заден изход от моята Планина на страха, наемах истински тъпанари за пазачи на килиите…
— Туй съм аз — гордо изтътна огромният трол.
— …вярно, тъй беше, отгоре на всичко не забравях подчинените ми злодеи да носят шлемове, покриващи цялото лице. Хитроумният герой можеше да се маскира като тях. А доста скъпичко ми излизаха, да ви кажа.
— Двамата със Злия Хари се знаем отдавна — сподели Коен и си сви цигара. — Още откакто започна само с две момчета и своята Барачка на обречените.
— Имах си и жребец — Жестокия — напомни Хари.
— Да, де, ама беше магаре — уточни Коен.
— Само че хапеше наистина жестоко. Преди да се опомниш, вече ти липсваше някой пръст.
— Не се ли сражавах с теб, когато беше Обреченият Бог-паяк? — осведоми се Калеб.
— Вероятно. Всички ми се изредиха тогава. Славни дни бяха — похвали се Хари. — Ролята на гигантски паяк си я бива, не е като да си октопод. — Въздъхна. — После, разбира се, всичко се промени.
Пак закимаха. Наистина се бе променило.
— Взех да чувам, че съм бил гадно петно върху лицето на света — оплака се Хари. — Ама нямаше нито думичка, че създавам работни места в райони с традиционно висока безработица. Естествено накрая се намъкнаха и големите клечки, не можеш да се конкурираш с крайградски увеселителен парк на злото. Някой да знае нещо за Нинг Безчувствения?
— Знам — вдигна рамене Уили Момъка. — Нали аз го убих.
— Не може да бъде! Нали все повтаряше: „Пак ще се натреса на главите ви!“
— Трудничко ще му бъде — отбеляза Уили Момъка, извади лула и се зае да я натъпче с тютюн — Щото собствената му глава е закована на дърво.
— Ами Памдар, Кралицата-вещица? — удовлетворяваше любопитството си Злият Хари. — Ей, тя беше…
— Пенсионира се — прекъсна го Коен.
— О, тя никога не би го сторила!
— Абе омъжи се бе — не отстъпи Коен. — За Хамиш Бесния.
— К’во?
— ХАМИШ, КАЗАХ МУ, ЧЕ ТИ СЕ ОЖЕНИ ЗА ПАМДАР!
— Хе-хе-хе, и туй направих! И к’во?
— Само че доста време мина оттогаз — обясни Уили Момъка. — Не мисля, че се погаждаха добре.
— Но тя беше същинска дяволица!
— Всички остаряваме, Хари. Тя вече си има магазинче — „Сладкишите на Пам“. Вари мармалад.
— Какво?! А преди се пъчеше на трон върху камара черепи!
— Не съм казвал, че мармаладът й е вкусен.
— Ами ти, Коен? — сети се Злия Хари. — Чух, че си станал Император.
— Добре звучи, нали? — печално подхвърли Коен. — Но от мен да знаеш, че е голяма скука. Всеки ти се усуква, държи се почтително, няма с кого да се биеш, а от меките легла те боли гърбът. Не можеш да си преброиш парите, обаче няма и за какво да ги харчиш освен за играчки. Тая цивилизация направо ти изсмуква живота. — И затри Дъртия Винсент — възмути се Уили Момъка. — Той се задави с кисела красавица...
Замалко се чуваха само съскането на снежинките в огъня и недоловимият шум от усилено мислене.
— Струва ми се, че искахте да кажете „кисела краставичка“ — обади се накрая певецът.
— Тъй, де, краставичка — съгласи се Уили Момъка. — Оплитам се в по-дългите думички.
— Ама разликата е много важна, като опреш до салатите — укори го Коен и пак се обърна към Злия Хари. — Не бива един герой да умира тъй — омекнал, дебел, плюскащ до насита. Героят трябва да загине в битка!
— Е, да, ама вие, момчета, тъй и не схванахте как се умира — напомни Злия Хари.
— Щото все не попадахме на сериозни врагове — обясни Коен. — Но тоя път ще навестим боговете. — Плесна с длан по буренцето, на което седеше, и останалите от Ордата сгушиха глави в раменете си. — Тука сме им приготвили нещо, дето си е тяхно.
Той се озърна и видя няколко едва забележимо кимнали глави.
— Хари, ти що не дойдеш с нас? Можеш да доведеш и злите си подчинени. Злия Хари се изпъчи надменно.
— Ей, аз съм Повелител на мрака! Какво ще си кажат хората, ако се помъкна с шайка Герои?
— Никой нищо няма да каже — сряза го Коен. — Да ти река ли що е тъй? Щото сме последните, ясно? Само ние и вие. И на никого не му пука. Вече няма герои, Хари. Няма и злодеи.
— О, злодеи ще има винаги! — увери го Злия Хари.
— Прав си, гнусни, злобни, подли мръсници ще има, ама те вече си служат със закони. И за нищо на света няма да се нарекат Злия Хари.
— Хора, дето не щат и да чуят за Кодекса! — заяви Уили Момъка. Всички кимнаха. Може и да не спазваш законите, но към Кодекса си длъжен да се придържаш.
— Хора с папки в ръцете — добави Калеб. Групата пак кимна. В Ордата нямаше запалени любители на четенето. Хартията беше враг, както и хората, които я размахват. Хартията се промъква зад гърба ти и завладява света.
— Хари, открай време си ни симпатичен — сподели Коен. — Ти играеше по правилата. Е, какво ще кажеш… идваш ли с нас?
Злия Хари като че се засрами.
— Ами иска ми се, но… нали съм Злия Хари? В нищичко не можете да ми се доверите. При първия сгоден случай ще ви предам от първия до последния, ще ви пробода в гърба или ще измисля нещо друго… Просто ще съм принуден, разбирате ли? Ако зависеше от мен, нямаше да е така, ама… трябва да си пазя лошата слава, нали? Аз съм Злия Хари. Не ме молете да тръгна с вас.
— Добре речено — похвали го Коен. — Много ми допадат хората, на които не мога да се доверя. Белята ти докарват ония, в които не си сигурен. Ела с нас, Хари. Щото си един от нас. И твоите момци нека дойдат. Новички са, виждам…
Веждите на Коен се поизвиха въпросително.
— Е, да, но нали знаеш какво става с истински тъпите бандяги? — оправда се Хари. — Тоя тука е Слуз…
— …норк, норк — изрече Слуз.
— Охо, един от Тъпите човекогущери! — възкликна Коен. — Радвам се, че поне един е оцелял досега. Да, бе, двама са. А тоя е?…
— …норк, норк.
— И тоя е Слуз — обясни Злия Хари и потупа човекогущера предпазливо, за да не се убоде на шиповете. — Свестният човекогущер не може да помни повече от едно име. А тук виждате… — кимна към същество, смътно наподобяващо джудже, което го изгледа с няма молба — …Подмишницата.
— Подмишницата — с благодарност повтори съществото.
— …норк, норк — вметна и единият Слуз, да не би думите да се отнасят за него.
— Браво на тебе, Хари — зарадва се Коен. — Вече е адски трудно да си намериш тъпо джудже.
— Не беше лесно — гордо потвърди Хари и продължи: — Тоя е Касапина.
— Хубаво име, много хубаво — одобри Коен и вдигна глава, за да огледа грамадния дебелак. — Надзирателят на тъмницата, нали?
— Доста търсих, докато го избера — заразказва Злият Хари, а Касапинът се хилеше щастливо на празното пространство. — Вярва на всичко, което някой му рече, не разпознава никого и под най-жалката маскировка, би пуснал да мине дори предрешена перачка с брада като метла, винаги е готов да заспи на столче до решетките…
— …и носи ключовете на удобна голяма халка, която лесно се откача от колана! — довърши Коен. — Направо класика. Личи, че си майстор. Виждам, че си имаш и трол.
— Казва се Туй Съм Аз.
— …норк, норк.
— Туй съм аз — представи се тролът.
— Задължително е да си имам трол, ясно ви е — заяви Злия Хари. — Малко е по-умничък, отколкото ги предпочитам, ама поне не се ориентира в посоките и не си помни името.
— Тук пък какво си имаме? — възхити се Коен. — Истинско древно зомби! Откъде го изрови? Харесвам типове, дето не ги е страх да им окапят месата.
— Гак — изграчи зомбито.
— Нямаш език, а? — забеляза Коен. — Не се притеснявай, момко, имаш нужда само от смразяващ кръвчицата вопъл. И от няколко телчета, като гледам. Всичко е въпрос на стил.
— Туй съм аз.
— …норк, норк.
— Гак.
— Туй съм аз.
— Подмишницата...
— Сигурно много се гордееш с тях. Не знам дали някога съм виждал по-тъпа сбирщина бандяги — радваше им се Коен. — Хари, ти си като освежаваща пръдня в стая, натъпкана с рози. Доведи ги всичките. Не искам и да чувам, че няма да дойдете.
— Колко е хубаво да те ценят — смънка Злия Хари, свел поглед и изчервен.
— И какво ли друго те чака? — настоя Коен. — В тия времена кой друг може да прояви уважение към един свестен Повелител на мрака? Много сложен стана светът. Вече не принадлежи на такива като нас… само ни задавя до смърт с краставички.
— Коен, а ти какво си намислил? — попита Злия Хари.
— Ами реших, че е време да си отидем, както почнахме. Последно хвърляне на заровете. — Коен отново потупа буренцето. — Време е да върнем нещо.
— …норк, норк.
— Ти да млъкваш.
"Краят идва с кисела краставичка " - класика в жанра!
Красива фраза.
цитирайКрасива фраза.
Вътре в текста става още по-интересно ;-)
цитирайТа аз съм почти на 52 г. и си го харесвам Тери Пратчет
цитирайЕдин велик писател фантаст (не помня кой) беше казал, че който успее да проумее Пратчет и да се засмее, става за писател фантаст. Очевидно той е успял :-)
цитирай,,Трябва да си пазя лошата слава, нали?,, казва Злият Хари... Ама някои наистина го умеят,нали?!
цитирайстатия браво :) !
цитирай...трябва да благодарим на великия Тери Пратчет.
цитирайТуй съм аз!
цитирай...срама - не :-))
цитирай
10.
xxxx -
и хич не е кисело по края, а за другото неща да зная (хъхъ ходя си по ръба на вафла "НАЯ")
06.04.2010 16:20
06.04.2010 16:20
така ли й беше името, не или беше..
(аз съм яко в спорта, мускулната ме гони "отма", знаеш как е)
само те минавам да ти съ изръся пожелателно по въскресението да ти е честито и да ти се ухиля по моя си начин :)
знайш мэ, като едно е-оборотное съм..
ама въпреки всичко си готин, но не колкото мен, хъхъ
(бъзикам те де, не ми съ връзвай)
твой верен от почитателите-гадателите ххххъхъхъ :p
цитирай(аз съм яко в спорта, мускулната ме гони "отма", знаеш как е)
само те минавам да ти съ изръся пожелателно по въскресението да ти е честито и да ти се ухиля по моя си начин :)
знайш мэ, като едно е-оборотное съм..
ама въпреки всичко си готин, но не колкото мен, хъхъ
(бъзикам те де, не ми съ връзвай)
твой верен от почитателите-гадателите ххххъхъхъ :p
Тая фафла бих я опитЪл, ко нямаш нишшу протифф :-)
Или поне по парче козунак/козонаг и остатък от жълтък от яйце. Ххихи.
цитирайИли поне по парче козунак/козонаг и остатък от жълтък от яйце. Ххихи.
усмихнат ден от мен :)
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
