Постинг
02.04.2010 14:52 -
Котката на неопределеността
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1596 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.04.2010 17:56
Прочетен: 1596 Коментари: 0 Гласове:
20
Последна промяна: 02.04.2010 17:56
 |
 |
"Мнозина ги биваше в самата вяра и той ги оставяше да се занимават с призванието си. Но молитвите не стигат, за да са изпрани одеждите навреме, а сградата да е ремонтирана. Напоследък боговете се множаха… и май наброяваха повече от две хиляди. Разбира се, повечето си оставаха мъничета. Но не беше излишно да ги държи под око. Защото боговете до голяма степен са въпрос на мода. Да вземем Ом като пример. В един миг беше кръвожадно малко божество в обезумяла от жегата страна, в следващия вече се нареди сред божествените тузари. И го постигна, като не отговаряше на молитвите, но по толкова динамичен начин, че винаги оставяше надеждата един ден да отговори и тогава… олеле-мале!" ... |
Ankh_Morpork - Botun Eagles 11 - 0
Ankh_Morpork - Bira i Shkembe 6 - 0
Ankh - Botun 11 - 0
|
Ankh - Shkembe 6 - 0
|
Съвсем очаквано отбора на Анкх лесно надделя над Орлите от Ботун, отново без да получи гол. Размазващата победа с 11-0 бе постигната с такава лекота, че вече и последните критици замлъкнаха и се скриха в забутаните си кабинетчета, свряха се зад писалищата си и сдъвкаха хартията, на която доскоро бълваха своите глупости.
Анкх достигна и подмина заветните 100 отбелязани гола в шампионата. До края на сезона остава само един-единствен двубой - срещу най-сериозния конкурент в групата (доколкото може въобще да се говори за някаква конкуренция). Ако и в него не допуснем гол, ще успеем да постигнем нещо невиждано досега: цял сезон без гол в собствената врата!
През седмицата след този забележителен мач, селекционерът Смърт се насочи към футболното тържище и започна да набелязва нови обещаващи попълнения за новия сезон. Трябва да се мисли отрано. По всичко личи, че скоро ще играем отново в по-горната група, а там нещата далеч няма да изглеждат толкова нелепо лесни.
Смърт се върна с неколцина новаци от различни раси - джудже, елф, зомби и нещо, наподобяващо човек. Вероятно сродник на ефрейтор Ноби Нобс, който все пак притежава сертификат, че е от вида хомо сапиенс, следователно би трябвало да е човек - макар че съществуват известни съмнения. Във всеки случай, нито един от останалите видове, населяващи Диска, не е предявил претенции към него, по обясними причини.
Новите играчи имаха възможност да изпробват уменията си много скоро - във вторник Анкх най-сетне прие настоятелните покани на не кой да е, ами същият този основен конкурент в групата, с когото щяха да играят в редовния шампионатен кръг, и двата отбора премериха сили в приятелска среща. Анкх разбира се се постара да не разкрива пълните си възможности, за да заблуди противника в слабостта си и да го изненада в истински важния сблъсък в събота. И въпреки това се поздрави с много солиден успех: 6-0. Това потвърждава твърденията, че очевидно мястото ни не е в тази група.
...
Нощем лъчи светлина проникваха навън през дупки и процепи в платнището. Лорд Ветинари се чудеше дали Леонард изобщо спи. Не изключваше възможността да е стъкмил някакъв механизъм, който ла го върши вместо него.
В момента обаче си имаше по-неотложни грижи. Превозваха дракончетата в отделен кораб. Твърде опасно беше да ги допуснат наблизо. Корабите все пак са направени от дърво, а дори в най-добро настроение драконите бълваха мънички огнени кълбенца. А ако вълненията им дойдеха в повечко, просто избухваха.
— С тях всичко ще бъде наред, нали? — попита Патрицият, като внимаваше да не доближи клетките. — Ако някой от тях пострада, ще си имам сериозни разправии със „Слънчевия приют“ в Анкх-Морпорк. Подобна перспектива никак не ме блазни, уверявам ви.
— Сър, според господин да Куирм няма никаква причина да не се завърнат живи и здрави у дома.
— А вие, господин Стибънс, бихте ли поверил живота си на устройство, тласкано напред от дракони?
Пондър преглътна на сухо.
— Сър, не съм човек, склонен към героични прояви.
— И какво ви липсва за целта, ако мога да знам?
— Може би ми пречи прекалено развитото въображение.
Лорд Ветинари си помисли, че обяснението е логично. За разлика от останалите хора, които имаха във въображението си мисли и картини, Леонард си представяше форми и пространства. Дори сънищата му наяве бяха придружени със схемичка за изрязване на частите и указания за сглобяване.
Патрицият осъзна, че все по-силно се надява другият му план да успее. Ако на нищо друго не можеш да разчиташ, търси упование в молитвата…
...
— Добре, момчета, укротете се. Хайде по-кротко.
Хюнон Ридкъли, Висшият жрец на Слепия Йо, плъзна поглед по гъмжилото от жреци и жрици, изпълнило докрай огромния Храм на Малките богове.
Хюнон имаше много общи черти със своя брат Муструм, Архиканцлера на Невидимия Университет. И той беше убеден, че работата му е преди всичко организаторска. Мнозина ги биваше в самата вяра и той ги оставяше да се занимават с призванието си. Но молитвите не стигат, за да са изпрани одеждите навреме, а сградата да е ремонтирана. Напоследък боговете се множаха… и май наброяваха повече от две хиляди. Разбира се, повечето си оставаха мъничета. Но не беше излишно да ги държи под око. Защото боговете до голяма степен са въпрос на мода. Да вземем Ом като пример. В един миг беше кръвожадно малко божество в обезумяла от жегата страна, в следващия вече се нареди сред божествените тузари. И го постигна, като не отговаряше на молитвите, но по толкова динамичен начин, че винаги оставяше надеждата един ден да отговори и тогава… олеле-мале! Хюнон от десетилетия побеждаваше в разгорещените теологични диспути, като не се свенеше да размахва свирепо кадилницата. И този изобретателен похват му се стори потресаващ.
Естествено имаше и абсолютни новаци като Анигър, Богинята на смазаните животинки. Кой би предвидил появата й с прокарването на по-гладки пътища и направата на по-скоростни возила? Но боговете нарастват с призоваването им при нужда, а предостатъчно умове възклицаваха безмълвно: „О, господи, сега пък каква твар блъснах?“
— Братя! — провикна се Хюнон. — И сестри, разбира се.
Гълчавата стихна. Няколко люспици пресъхнала напукана боя паднаха от тавана.
— Благодаря. Сега ви моля да ме чуете. Ние с колегите… — посочи застаналите зад гърба му висши духовници — …обмисляхме тази идея доста дълго, уверявам ви, и у нас не останаха съмнения, че тя е напълно обоснована от теологична гледна точка. Да продължим нататък, моля!
Все още долавяше раздразнение у събраното жречество. Родените да водят не обичат да бъдат водени.
— Ако не опитаме това — постара се да ги склони, — безбожните магьосници биха могли да осъществят успешно своя план. И що за сбирщина глупци ще изглеждаме тогава?
— И така да е, спазването на формалностите си остава важно! — ядно възрази елин свещеник. — Не можем да се молим всички заедно! Знаем, че на боговете никак не им допада екуменизмът! Пък и с какви слова ще се молим, а?
— Струва ми се, че една кратка и безобидна…
Хюнон Ридкъли сам се накара да млъкне. Пред него стояха свещенослужители, на които религията забраняваше да ядат броколи, или пък жреци, които изискваха от неомъжените девойки да закриват ушите си, за да не възпламеняват мъжката страст, и пастори, които се молеха на маслена бисквитка със стафиди. Не съществуваше нито една безобидна молитва за такова сборище.
— Вижте какво, светът май доближава края си — напомни той унило.
— Е, и? Някои от нас отдавна очакват това да се случи! Тъй човешкият род ще бъде наказан за своята порочност!
— ...И защото яде броколи!
— ...И заради късите прически на момичетата!
— ...Само бисквитите ще се спасят!
Ридкъли отчаяно размаха владишкия си жезъл.
— Нали вече ви казах, че няма да е заради божия гняв! Ще бъде дело на човешки ръце!
— Но може би насочвани от божията десница!
— Ръцете са на Коен Варварина — натърти Ридкъли.
— Защо и той да не е…
Говорещият беше сръган в ребрата от лакътя на съседа си.
— Не се увличай…
Храмът затътна от оживени спорове. Почти нямаше светилище, което да не е било обрано или осквернено от Коен през неговия дълъг, изпълнен с приключения живот. Свещенослужителите скоро стигнаха до единодушния извод, че едва ли десницата на някой бог ще благоволи да насочи Коен Варварина. Хюнон изви очи към купола с прекрасната, но отчайващо овехтяла панорама от богове и герои. Пак се убеди, че божествата си живеят далеч по-безгрижно от хората.
— В такъв случай — надменно започна един от доскоро възразяващите — според мен бихме могли — в тези особени обстоятелства — да се съберем около масата по изключение.
— Аха, ето едно добро… — подхвана Ридкъли.
— Разбира се, налага се да обмислим много сериозно въпроса с каква форма да бъде тази маса...
Хюнон се вгледа втренчено в него и без изражението му да се промени, наведе глава към един от дяконите си и промърмори:
— Моля те, прати някого при жена ми да му даде каквото ми е необходимо за пренощуване тук. Като гледам, май ще се позабавим...
...
Разстоянието до централния връх на Кори Селести наглед изобщо не намаляваше след всеки изминал ден.
— Сигурни ли сте, че всичко е наред в главата на Коен? — заяде се Злия Хари, който помагаше на Уили Момъка да маневрира с количката на Хамиш по леда.
— Ей, Хари, ти май се мъчиш да всяваш раздори в дружинката?
— Уил, предупредих ви, честно. Аз съм си Повелител на Мрака. И трябва да си упражнявам занаята. А предводителят ни непрекъснато забравя къде си е сложил изкуственото чене.
— К’во? — обади се Хамиш Бесния.
— Само намеквам, че ако гръмнем боговете, може да си имаме неприятности — продължи Злия Хари. — Малко е… непочтително.
— Хари, навремето не си ли осквернил някой и друг храм?
— Аз също имах храмове, Уил. По едно време бях и Злият демон. Имах си Храм на Ужаса.
— Ъхъ, сам си го издържаше — ухили се Уили Момъка.
— Вярно, трий ми сега сол в раната — нацупи се Хари. — Само щото никога не съм бил сред големите играчи…
— Хайде, стига, знаеш, че не се отнасяме тъй към теб. Уважавахме те. Ти спазваше Кодекса. И поддържаше вярата. Е, Коен обаче реши, че боговете направо си го просят. А аз се тревожа само за мъчнотиите, дето ни предстоят.
Злия Хари се взря в заснежената клисура пред тях.
— Имало някаква вълшебна пътека нагоре към върха — обясни Уили Момъка. — Само че трябва първо да минем през бъркотия от пещери.
— Непристъпните Пещери на Страха — промълви Хари. Уили го изгледа одобрително.
— Значи и ти си чувал за тях? Някакво прастаро предание гласи, че ги пазят пълчища от страховити чудовища и дяволски коварни капани, никой не успявал да мине оттам. А, да… Имало и опасни пропасти. После ще плуваме в подводни кухини, пазени от великански човекоядни риби. И оттам никой не можел да мине. След туй ни чакат някакви побъркани монаси, накрая имало Врата, която се отваря само с отговора на древна гатанка… Всичко си е както обикновено.
— Голямо бъхтане ще падне — отбеляза Злия Хари.
— Вече знаем отговора на гатанката — успокои го Уили Момъка. — „Зъби“.
— И как отгатнахте?
— Нямаше нужда. Винаги отговорът е „зъби“ в тия досадни стари гатанки. — Уили Момъка изпъшка, когато избутаха количката през по-висока пряспа. — Най-трудното ще е да минем навсякъде с тая проклетия на колела, без Хамиш да се събуди и да забърка някоя каша.
...
Седнал в кабинета си нейде из своя мрачен дом в околностите на Времето, Смърт се взираше в дървената кутия. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ОПИТАМ ОЩЕ ВЕДНЪЖ.
Пресегна се, взе едно котенце, погали го по главата, предпазливо го постави в кутията и затвори капака.
— ЗНАЧИ КОТКАТА УМИРА, КОГАТО Й СВЪРШИ ВЪЗДУХЪТ?
— И тъй би могло да стане, господарю — отвърна Албърт, личният му иконом. — Но май същината е в друго. Ако съм разбрал правилно, не знаете дали котката е жива или мъртва, докато не я погледнете.
— АЛБЪРТ, ЩЕ НАСТЪПИ ГОЛЯМ ХАОС, АКО ДОРИ АЗ НЕ ЗНАМ ДАЛИ НЯКОЯ ТВАР Е ЖИВА ИЛИ МЪРТВА, БЕЗ ДА Я ПОГЛЕЖДАМ.
— Ъ-ъ… ами според тая теория, господарю, самото поглеждане определяло дали е жива или не.
Смърт като че се засегна.
— НИМА НАМЕКВАШ, ЧЕ СТИГА ДА ПОГЛЕДНА КОТКАТА, ЗА ДА Я УБИЯ?
— Изобщо не е тъй, господарю.
— ВПРОЧЕМ НЕ МИ Е ПРИСЪЩО ДА ПРАВЯ СТРАШНИ ГРИМАСИ.
— Честно казано, господарю, не ми се вярва и самите магьосници да схващат тия измишльотини с… неопределеността ли беше, несигурността ли… По мое време не се занимавахме с глупости. Който не беше сигурен, умираше.
Смърт кимна. Вече му беше трудничко да върви в крак със съвременността. Ето, да вземем Паралелните Измерения. С паразитните беше друго, разбираше ги. Защото живееше в едно от тях. Те представляваха не съвсем пълноценни Вселени, които можеха да съществуват само вкопчени в друга вселена-гостоприемник като рибата-лоцман в акула. паралелните измерения означаваха, че каквото и да направиш, в някоя друга вселена не си постъпил така.
А това поставяше изтънчени главоблъсканици пред същество, за което по природа всичко беше определено и ясно. Все едно да играе покер срещу безкраен брой противници.
Отвори кутията и извади котенцето. То го зяпна с нормалното безумно смайване, типично за всички котенца.
— НЕ ПОНАСЯМ ЖЕСТОКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОТКИТЕ — заяви Смърт и полека остави животинчето на пода.
— Според мен цялата работа с котките в кутии си е една от ония ме-та-фори... — сподели Албърт.
— АХА. ЗНАЧИ ЛЪЖА. Смърт щракна с пръсти.
Кабинетът му не заемаше "място" в общоприетия смисъл. Стените и таванът бяха по-скоро украса, а не пространствено ограничение. Този път те се стопиха и ги замени гигантски пясъчен часовник.
Размерите му не се поддаваха лесно на изчисляване, но личеше, че трябва да бъдат измервани в километри.
Вътре сред падащите песъчинки се виеха мълнии. А на стъклото беше гравирана великанска Костенурка.
— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА РАЗЧИСТИМ, ЗА ДА ОСВОБОДИМ МЯСТО ЗА ТОЗИ — отбеляза Смърт.
...
Злия Хари коленичи пред олтара, набързо стъкмен предимно от черепи, които се въргаляха в изобилие из тези жестоки земи. В момента се молеше. През дългия си живот като Повелител на Мрака, макар и дребен, бе завързал по някоя връзчица с другите измерения на Битието. И познатите му бяха… един вид богове. Носеха имена като Олк-Калат, Смукача на души, но пък, откровено казано, разликата между боговете и демоните поначало си е мътна.
— О, Могъщи — започна Хари. Добро начало, религиозно съответствие на „До този, за когото се отнася“. — Длъжен съм да те предупредя, че една шайка герои се катери по планината, за да те унищожи с върнатия Огън. Дано ги поразиш с яростни мълнии, а после обърни благосклонен поглед към своя покорен слуга, а именно Злия Страшен Хари. Послание към мен можеш да изпратиш до госпожа Гибънс, „Изглед към долмена“ 12, Гащ-и-Чорап, Лламедос. Освен това, ако имаш такава възможност, бих се радвал на местенце, където има истинска яма с лава. Щото всеки друг злодей-повелител се е сдобил със страхотна лава, ако ще и да се е насадил върху сто стъпки скапана алувиална почва, да ме прощаваш за клачианския, ама това си е истинска дискриминация срещу дребния предприемач, без да се обиждаш.
Изчака малко, в случай че получи отговор, въздъхна и доста мъчително се изправи.
— Аз съм гаден, незаслужаващ доверие Повелител на Мрака. А те какво очакваха? Казах им. Предупредих ги. Е, стига да зависеше от мен… но какъв Повелител на Мрака щях да бъда, ако…
Зърна нещо розово по-нататък. Покатери се на камък с навят сняг, за да вижда по-добре.
...
След две минути всички от Ордата се скупчиха при него и замислено оглеждаха сцената, макар че менестрелът едновременно с това повръщаше.
— Е, туй си е рядка гледка — прецени Коен.
— Кое, мъж да е удушен с розова прежда ли? — не разбра Калеб.
— Не, аз пък се загледах в другите двама…
— Да, чудеса можеш да сториш с игли за плетене — призна Коен. Озърна се към импровизирания олтар и се ухили. — Хари, ти ли го направи? Каза, че искаш уединение за малко.
— Аз и розова прежда!? — изнерви се Хари.
— Извинявай, че те заподозрях — отвърна Коен. — Е, нямаме време за зяпане. Да вървим да ги видим ония Пещери на Ужаса. Къде ни е певецът? А, добре. Спри да драйфаш и вади бележника. И първият, дето се остави скрито острие да го среже на две, е тъпчо, ясно? Чуйте ме всички… Опитайте се да не будите Хамиш, разбрахме ли се?
...
Хладно зелено сияние изпълваше морето.
Капитан Керът седеше на носа на кораба. Ринсуинд, който бе излязъл за унила вечерна разходка по палубата, установи слисан, че стражникът шие нещо.
— Емблема на мисията — обясни Керът. — Виждаш ли? Тази е за теб.
— Но за какво ми е?
— Да ти укрепи духа.
— А, тази щуротия ли… Ами ти си го имаш в изобилие, Леонард изобщо не се нуждае от него, а аз никога не съм го имал.
— Знам, че така проявяваш чувството си за хумор, но според мен е жизненоважно да има нещо, което да сплотява екипажа — сподели Керът, продължавайки да шие невъзмутимо.
— Има. Нарича се стремеж-за-оцеляване.
Ринсуинд разгледа емблемата по-внимателно. Досега не бе имал такова нещо. Да, де, излъга, но… Веднъж получи емблемка „Здрасти, аз вече съм на пет годинки“, а по-лош подарък не може да се измисли за шестия ти рожден ден. Най-отвратителният ден в живота му.
— Имаме нужда и от насърчителен девиз — сети се Керът. — Магьосниците са вещи по този въпрос, нали?
— Защо да не е „Morituri nolumus mori“, звучи съвсем на място — мрачно предложи Ринсуинд. Устните на Керът шаваха, докато разнищваше израза.
— „Ние, обречените на смърт…“ Останалото не го знам.
— Насърчава, та няма накъде повече — увери го Ринсуинд. — Блика направо от сърцето.
— Чудесно. Благодарен съм ти. Веднага ще се заема — обеща Керът.
Ринсуинд въздъхна.
— Ти се вълнуваш, а? И то искрено.
— Истинско предизвикателство е да се отправиш натам, където още никой не е отивал.
— Грешиш! Отправяме се натам, откъдето никой още не се е върнал. — Ринсуинд се подвоуми. — Е, освен мен. Но аз не пропаднах надалеч и… някак се стоварих обратно върху Диска.
— Разказаха ми за това. И какво видя?
— Целият дотогавашен живот мина в миг пред очите ми.
— Вероятно този път ще видим нещо по-интересно.
Ринсуинд се вторачи сърдито в Керът, който отново се съсредоточи в шиенето. Всичко в човека пред него беше спретнато и делово. Изглежда се миеше старателно. Освен това според Ринсуинд беше неизлечим идиот само с бръмбари между ушите си. Но неизлечимите идиоти не пускат такива лафове.
— Ще взема иконограф и много бои за духчето — добави Керът. — Нали знаеш, че магьосниците настояват да правим какви ли не наблюдения. Такава възможност се падала веднъж в живота.
— Няма да се сприятелим с теб, както виждам — призна си Ринсуинд.
— Известно ли ти е какво всъщност иска Сребърната орда?
— Пиене, съкровища и жени. Мисля обаче, че от известно време може да не държат толкова на третото...
— Но нима не са имали всичко това и досега?
Ринсуинд кимна. Ето какво ги озадачаваше. Ордата бе имала всичко. Поне онова, което може да се купи с пари, а понеже в Уравновесяващия континент пари не липсваха, значи са разполагали наистина с всичко.
Хрумна му, че когато вече си имал всичко, значи не ти предстои нищо.
...
Мразовитата зелена светлина в долината се отразяваше от надвисналия лед на централния връх. Преливаше се като вода. А през нея с мърморене и заяждания напредваше Сребърната орда.
Зад тях, почти превит на две от ужас и непоносима уплаха, с бяло лице като човек, видял неописуеми страхотии, се влачеше менестрелът. Дрехите му бяха разръфани. Единият крачол на стегнатия му клин беше откъснат. От него се стичаше вода, макар че парцалите му тук-там бяха опърлени. В треперещата му ръка подрънкваха останките от прехапаната наполовина лютня. Личеше, че е опознал живота преди всичко в предполагаемо последния му миг.
— Като за монаси не бяха чак побъркани — изказа се Калеб. — По-скоро бяха жалка картинка. Виждал съм монаси, дето имат пяна по устите.
— А на някои от чудовищата бездруго им беше време за вечен покой, истината ви говоря — обади се Тръкъл. — Честно да ви река, срамувах се да ги изтребвам. Ами че те бяха по-стари и от нас!
— Рибите си ги биваше — заинати се Коен. — Истински грамадански гадини. Хич не беше зле, щото тъкмо доядохме моржа — напомни Злия Хари. Хари, твоите бандяги се представиха страхотно — похвали го Коен. — Туй тяхното дори не беше тъпотия. За пръв път виждам толкоз глави, строшени от собствения меч.
— Добри момчета бяха — отрони Хари. — Кретени до самия край. Коен се ухили на Уили Момъка, който смучеше порязания си пръст.
— Зъби, а? Отговорът винаги бил „зъби“, тъй ли?
— Добре, де, добре, понякога е „език“. Уили Момъка се озърна към менестрела.
— Записа ли оня момент, дето посякох великанската тарантула? Певецът бавно вдигна глава. Още една струна на лютнята се скъса с печално звънтене.
— Ммууа… — изблея той.
И другите от Ордата побързаха да се скупчат около него. Защо да оставят един от тях да се намъкне в най-хубавите стихове?
— Нали няма да забравиш как рибата ме глътна и й разпорих корема отвътре?
— Ммууа…
— А успя ли да видиш как се разправих с оная великанска шесторъка статуя?
— Ммууа…
— Какви ги дрънкаш, бе? Аз очистих статуята!
— Ммууа…
— Тъй ли било? Съсякох я през кръста, приятелче. От такъв удар никой не оцелява!
— И що не й отсече главата, а?
— Ами не можах. Някой вече я беше клъцнал.
— Ей, гледайте, бе, той не си записва! Що не си записва? Коен, кажи му и ти, че трябва да си записва!
— Я го оставете на мира за малко — заповяда Коен. — Май оная риба не му понесе.
— Че какво толкоз? — изненада се Тръкъл. — Издърпах го, преди да го сдъвче. После в коридора сигурно бързичко е изсъхнал. Нали се сещате, дето неочаквано изригваха пламъци.
— Като гледам, нашият певец не очакваше неочакваните пламъци — предположи Коен.
Тръкъл изразително вдигна рамене.
— Който не очаква неочакваните пламъци, да си седи вкъщи.
— Пък и май щяхме да загазим с ония демони от Преизподнята, дето пазеха портата, ако Хамиш Бесния не се беше събудил — продължи Коен.
Хамиш се размърда в количката си под купчината възголеми рибни филета, увити нескопосано в оранжеви монашески раса.
— К’во?
— РЕКОХ, ЧЕ СЕ РАЗСЪРДИ, ЩОТО ТИ ПРЕКЪСНАХА ДРЯМКАТА! — кресна Коен.
— Да, бе, тъй си беше!
Уили Момъка си разтърка единия крак.
— Няма да увъртам, едно от ония чудовища за малко не ме докопа. Май е време да зарежа занаята.
Коен веднага се вторачи в него.
— И да умреш като Дъртия Винсент ли?
— Е, не…
— Какво щеше да стане с него, ако ни нямаше нас да го погребем както подобава, а? Пламъци до небето — туй подхожда за умрелия герой. А всички наоколо се вайкаха, че сме похабили хубав кораб. Я стига си ръсил таквиз приказки и тръгвай с мене!
— Мм… мм… мм… — налучкваше верния тон менестрелът и накрая думите изскочиха от устата му: — Луди! Побъркани!! Смахнати!!! Всички до последния сте превъртели!!!!
Калеб го потупа благо по рамото, когато всички потеглиха след предводителя си.
— Момче, ние предпочитаме думичката „освирепели“.
| 1. |  |
Ankh_Morpork | 13 | 13 | 0 | 0 | 104 | 0 | 104 | 39 | |
| 2. | |
Bira i Shkembe | 13 | 12 | 0 | 1 | 65 | 8 | 57 | 36 | |
| 3. | |
Stomps FC | 13 | 9 | 0 | 4 | 34 | 26 | 8 | 27 |
03.04.2010 13.25 Bira i Shkembe - Ankh_Morpork
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
