"Ама че смехория. През целия си живот се впускаш в приключения заради стари карти, намерени в древни гробници и други подобни местенца, но изобщо не се питаш откъде са се взели тези карти. Никой не си задава такива въпросчета - например кой разхвърля всички онези оръжия, ключове и чантички за първа помощ в подземията, където още не е стъпвал човешки крак?" ...

Bira i Shkembe - Ankh_Morpork   1 - 4  

Shkembe - Ankh   1 - 4 1 - 0  R Thuswalder 12" 1 - 1  C Robertsson 21" 1 - 2  N Rachev 24" 1 - 3  N Rachev 33" 1 - 4  N Rachev 35"

Парадоксално е, че огромен и космополитен мегаполис като Анкх-Морпорк (най-големият град в света на Диска), който е населен с всевъзможни раси и който винаги е бил двигател на модернизма, е приютил отбор, толкова отдаден на традициите. Няма как по друг начин да си обясним плътното следване на най-отколешната традиция в клуб Анкх Морпорк, а именно спазването на девиза "Никога не е късно да се изложим".

Има и един друг. "Като биеш, бий с кеф. Като ще се омазваш, поне го направи със стил". За щастие този принцип не влезе в сила през целия настоящ сезон, който приключи днес с поредна победа над прекия конкурент за титлата - доколкото можем въобще да говорим за някаква конкуренция.

За съжаление обаче, принципа за излагането в последния момент се сбъдна. Анкх издържа почти цял сезон, без да получи гол в шампионата, даже достигна и подмина 100 отбелязани гола... и точно в последната среща, с която официално се закри сезона, допусна първия и единствен гол в своята врата - колкото да развали рекорда. След това разбира се обърна и разгроми противника, но белята вече бе сторена.

Все пак след мача не остана и помен от този неприятен епизод, защото играчите и треньора на отбора бяха понесени вкупом на ръце от екзалтираната публика - право към най-голяма кръчма в града, Поправеният Барабан - където на тържеството в чест на титлата бяха унищожени промишлени количества алкохол и мръвки, за радост на присъстващите - платени от борда на директорите на Невидимия Университет. Може и бирата в Барабана винаги да е леко вкисната, а овнешкото - твърде престояло, и може и някои хора (и тролове, и джуджета, и други) да са прекарали няколко неприятни часа на другата сутрин заради проблеми с храносмилането или тежкия махмурлук, но от друга страна на харизан кон зъбите не се гледат, нали?

...
Някои неща трябва да бъдат проверени с изпитания…

— Наблюдавал съм блатните дракони нощем — разговорчиво сподели Леонард, докато Пондър Стибънс нагласяше механизма за задържане на място. — За мен е очевидно, че пламъкът е удобно за тях средство. В известен смисъл драконът е жива ракета. Отдавна си мисля, че е странно в нашия свят да се появи подобно същество. Подозирам, че са се преместили от другаде.
— Честичко избухват — отбеляза Пондър и се отдръпна.

Дракончето го наблюдаваше недоверчиво от стоманената си клетка.

— Лошо хранене — уверено отсъди Леонард. — Вероятно не намират онова, с което са свикнали. Но аз съм сигурен, че измислената от мен смес е засищаща, безопасна и ще има… практически приложимо въздействие…
— Въпреки това, господине, ние незабавно ще се скрием зад чувалите с пясък — натърти Пондър.
— О, сериозно ли предполагате, че…
— Да, господине.

Пондър притисна гръб до чувалите с пясък, затвори очи и дръпна въженцето.

Пред клетката на дракончето за миг се спусна огледало. А първата работа на мъжкия блатен дракон, когато види друг мъжкар, е да блъвне огън…

Чу се мощен грохот. Двамата мъже надникнаха от укритието и съзряха жълтозеленикаво копие от пламък, тътнещо над вечерното море.

— Тридесет и три секунди! — възкликна Пондър, когато ярката струя секна. Той скочи развълнувано над чувалите.

Драконът се уригна.

Огънят беше почти изчерпан, затова последва най-мокрият взрив, който Пондър бе преживявал някога.

— Аха — промълви Леонард, подаде се над чувалите и махна от темето си парченце люспеста кожа. — Почти сме готови, струва ми се. Само още щипка въглен и извлек от водорасли, за да предотвратим обратната тяга.

Пондър си свали шапката. В момента най-неотложната му нужда беше къпането. Последвано от още едно къпане...

— Аз май не съм особено годен за ракетен магьосник, а? — смънка той и избърса от лицето си останките от дракона.

Но след час поредният пламък се проточи над вълните — тънък и бял, със синкава сърцевина… и този път драконът само се ухили накрая.

...
— Готов съм да пукна, ама да не слагам подпис под нищо! — сподели Уили Момъка.
— Аз пък предпочитам да се изправя срещу дракон — заяви Калеб. — И то от старите, истинските, не тия дребни фойерверки, дето се навъдиха напоследък. — Накарат ли те да се подпишеш, изтикали са те в ъгъла — обобщи Коен.

Много букви има — оплака се Тръкъл. — И всичките различни. Аз винаги драскам хикс.

Ордата бе спряла да поеме дъх и тютюнев дим на възвишенийце в края на зеленикавата долина. Снегът покриваше с дебела пелена земята, но въздухът беше почти мек. И вече се усещаше боцкането на мощно магическо поле.

— Виж, четенето е друга работа — изказа се Коен. — Нищичко против нямам човек, дето чете по малко. Щото се случва да ти попадне в ръцете карта с дебел хикс по средата и някой начетен човек може да ти обясни какво означава.
— Например, че картата е на Тръкъл, а? — подхвърли Уили Момъка.
— Именно. Като едното нищо.
— Аз мога и да чета, и да пиша — призна си Злия Хари. — Извинете, ама такава ми е работата. Заради нея са и обноските. Задължително е да си учтив с хората, когато ги побутваш към края на дъската над басейна с акулите… Така е по-злобно.
— Хари, никой за нищо не те укорява — успокои го Коен.
— Ха, не че някога съм имал акули — натъжи се Хари. — Трябваше да се сетя какво става, когато Джони Безръкия ме уверяваше, че още са малки и не са им се изострили перките. Животинките само си плуваха весело и просеха риба. Щом съм решил да хвърля някого в басейна на мъченията, значи искам да бъде разкъсан на парченца, а не да опознае същността си и да постигне единение с Космоса.
— И акула щеше да ми дойде по-добре от тия риби — намръщи се Калеб.
— А, не, акулата има вкус на пикня — възрази Коен и подуши въздуха. — Като се заприказвахме…
— Ей на туй му викам гозба — изпревари го Тръкъл.

Тръгнаха по миризмата през каменен лабиринт и стигнаха до входа на някаква пещера. Менестрелът видя с изумление, че всички измъкнаха мечовете си от ножниците.

— На таквиз гозби вяра да нямаш — опита се да го просвети Коен.
— Но нали току-що се разправихте преспокойно с чудовищни побъркани демонични риби! — възкликна шашнатият бард.
— Не, бе, монасите бяха побъркани, а рибата… за нея е трудно да се каже. Все тая, щото като срещнеш побъркан монах, знаеш с кого си имаш работа, а да завариш такива ухания тука… направо си е загадъчна тайна.
— Е, и? — не разбра певецът.
— Ами от тайни се умира.
— Вие обаче не сте умрели досега.

Мечът изсвистя във въздуха и на менестрела му се стори, че чува съскане на нажежена стомана.

— Аз ги разгадавам тайните — добави Коен.
— О, с меча… както Карелинус се справил с Тсортянския възел ли?
— Момко, нищичко не знам за такъв възел.

На малка площадка между камънаците над огъня къкреше котле с вариво, а възрастна дама се занимаваше с бродерия. Бардът не очакваше да завари такава гледка тук, но пък дамата беше прекалила малко с… младежкия стил на облеклото си, а буквите по покривчицата, обкръжени със ситни цветчета, се подреждаха в надпис „Нож в гърба за теб, свиньо“.

— Виж ти, виж ти — промълви Коен и прибра меча в ножницата, — знаех си аз кой е минал през онуй място. Как си, Вена?
— Добре изглеждаш, Коен — отвърна тя невъзмутимо, сякаш ги очакваше. — Момчета, искате ли да хапнете нещо топличко?
— Ъхъ — ухили се Тръкъл. — Нека първо бардът го вкуси.
— Я се засрами, Тръкъл! — сгълча го жената и остави бродерията.
— Ама ти все пак ме упои и ми отмъкна цял куп скъпоценности последния път…
— Беше преди четирийсетина години, човече! Впрочем ти пък ме заряза да се бия сама с цяла банда таласъми.
— Знаех, че ще видиш сметката на таласъмите.
— А аз знаех, че нямаш никаква нужда от скъпоценности. Добрутро, Зъл Хари. Добрутро, момчета. Придърпайте си камъни и седнете край огъня. Кой е този кльощав нещастник?
— Туй ни е бардът — представи го Коен. — Певецо, туй е Вена Гарванокосата.
— Какво?! — стресна се менестрелът. — Не може да е тя! Дори аз съм чувал за Вена Гарванокосата — тя е висока млада жена с… о-о, да…

Вена въздъхна.
— Старите истории още се помнят, а? — Приглади сивеещата си коса. — А и аз отдавна съм госпожа Макгари, момчета.
— Да, чух, че си се укротила — осведоми я Коен, бръкна с черпака в котлето и опита гозбата. — Омъжила си се за ханджия, нали? Окачила си меча на стената, народила си дечица…
— Имам внуци — гордо съобщи госпожа Макгари, но усмивката й избледня след миг. — Единият върти хана, ама другият се захвана с хартиения бизнес.
— Ханджийството е достоен занаят — одобри Коен. — Няма обаче голямо геройство в търговията на едро с канцеларски стоки. Раните от книжнината не са като от меч. — Той примлясна. — Добре готвиш, момиче.
— И аз се чудя — призна Вена. — Изобщо не подозирах, че имам такава дарба, ама хората се стичат при мен от километри, за да се облажат.
— Нищо ново, значи — вметна Тръкъл Простака. — Хъ-хъ-хъ.
— Тръкъл — промърмори Коен, — помниш ли как ме помоли да ти кажа, ако простееш прекалено?
— Е?
— Ето, сега го направи.

— Както и да е — усмихна се мило госпожа Макгари на изчервения Тръкъл, — седях си вкъщи, откакто Чарли се спомина, и си мислех — това ли беше? Остава ми само да чакам Мрачния жътвар ли? И тогава… попадна ми онзи свитък…
— Какъв свитък? — в един глас попитаха Коен и Злият Хари. После се спогледаха.
— А бе, знаете ли — подхвана Коен и бръкна в торбата си, — и аз намерих тоя древен свитък с карта как да стигнем до планината и с описани хитринки как да се промъкнем до…
— Хм, аз също! — прекъсна го Хари.
— Ама нито думичка не изтърва!
— Коен, аз съм Повелител на Мрака — търпеливо напомни Злия Хари. — От мен не се иска да бъда благотворител.
— Поне ми кажи къде го намери.
— О, в някаква прастара запечатана гробница, която изтърбушихме.
— Аз пък намерих моя в един прашасал склад в Ахатовата Империя — каза Коен.
— А моят ми беше оставен в хана от един пътник, облечен в черно от главата до петите — обясни госпожа Макгари.

Настъпилото мълчание беше нарушено от менестрела.
— Ъ-ъ… Извинете…
— Какво? — обърнаха се и тримата към него.
— Аз ли се заблуждавам или нещо пропускаме?
— Какво например? — заядливо попита Коен.
— Нали във всички тези свитъци е описано как да стигнете до планината — опасен път, по който никой досега не е оцелял?
— Да? И какво?
— Щом е така… ъ-ъ… кой е написал свитъците? — плахо попита менестрела.

...
Офлър Крокодилът вдигна поглед от игралното поле, което всъщност беше и самият Свят.

— Добре, тожи кому принадлежи? — зафъфли той. — Имаме ши работа ш хитро момче.

Събралите се божества започнаха да се споглеждат и накрая някой вдигна ръка.

— А ти кой ши? — учуди се Офлър.
— Всемогъщият Нуган. Почитат ме в някои райони на Борогравия. Младежът е възпитан да вярва в мен.
— И в какво по-точно вярват в Борогравия?
— Ъ-ъ… в мен. Предимно. А на моето паство е забранено да яде шоколад, джинджифил, гъби и чесън.

Неколцина от боговете трепнаха.

— Ти не ше майтапиш, като жабраняваш, а? — подхвърли Офлър.
— Няма смисъл да забранявам яденето на броколи, нали така? Това е твърде старомоден подход.

Нуган се вторачи в менестрела.
— Досега изобщо не е проявявал досетливост. Да го поразя ли? Сигурно във варивото има чесън, госпожа Макгари непременно е сложила малко за вкус.

Офлър се поколеба. Беше прастаро божество, появило се във възтоплите блата на мрачни задушни земи. Бе оцелял при възхода и падението на по-съвременни и несъмнено по-красиви богове, защото помъдря, доколкото това е възможно за едно божество, особено с формата на крокодил.

Отгоре на всичко Нуган принадлежеше към по-ново поколение, пращеше от адски плам, самочувствие и амбиция. Офлър не беше особено проницателен, но стигаше до смътното прозрение, че за дългосрочното си оцеляване боговете трябва да предложат на своите поклонници нещо повече от простата липса на поразяващи мълнии. Изпитваше и неприсъщо за божество състрадание към всеки човек, чийто бог му забранява и шоколада, и чесъна. Впрочем Нуган имаше и грозни мустачки. Никой бог не би трябвало да си ги позволява.

— Недей — предложи и разтръска чашата със заровете. — Така ще бъде по-жабавно.

...
Коен махна огънчето от неравно свитата папироса, пъхна я зад ухото си и вдигна глава да погледне зелените ледове.

— Не е прекалено късно да се върнем — обади се Злия Хари. — Стига някой да иска, де.
— А, не, късно си е — възрази Коен, без да се озърне. — Пък и някой май не играе честно.
— Ама че смехория — промълви Вена. — През целия си живот се впусках в приключения заради стари карти, намерени в древни гробници и други подобни местенца, но изобщо не се питах откъде са се взели тези карти. Никой не си задава такива въпросчета — например кой разхвърля всички онези оръжия, ключове и чантички за първа помощ в подземията, където още не е стъпвал човешки крак?
— Някой ни залага клопка — предположи Уили Момъка.
— Нищо чудно — съгласи се Коен. — Няма да е първата, в която сами се пъхаме.
— Коен, този път сме тръгнали срещу боговете — напомни Хари. — Когато прави това, човек трябва да е сигурен в късмета си.
— Моят не ми е изневерявал досега — натърти Коен. Протегна ръка и пипна камъка пред себе си. — Топъл е.
— Но отгоре е заледен! — възкликна Хари.
— Ъхъ. Странно, нали? Точно както пише в свитъците. И виждаш ли как снегът се лепи по него? Заради магията. Е… започва се…

...
Архиканцлерът Ридкъли реши, че екипажът има нужда от тренировки. Пондър Стибънс изтъкна, че те ще проникнат в света на абсолютно неочакваното, и тогава Ридкъли нареди тренировките им също да бъдат неочаквани.

Ринсуинд обаче заяви, че екипажът без никакво съмнение се отправя към своята гибел, което накрая всеки успява да постигне без никакви тренировки.

По-късно сподели все пак, че устройството на Леонард си го бива. Само след пет минути, прекарани в механизма, той реши, че предпочита сигурната гибел.

— Повърна отново — отбеляза Деканът.
— Но вече се справя по-добре — прецени Професорът по неопределени изследвания.
— Как можа да го кажеш? Предишния път успя да се сдържи цели десет секунди!
— Да, но сега повръща повече и по-надалеч — възрази Професорът, докато се отдалечаваха по палубата.

Деканът погледна нагоре. Не беше лесно да видиш очертанията на летящата машина в сенките на покрития с брезент шлеп. Върху по-интересните части бяха проснати парчета зебло. Разнасяше се силна миризма на лепило и лак. Библиотекарят, който имаше склонността да участва във всяко начинание, висеше кротко под един напречник и набиваше клинове в някаква дъска.

— Ще да използва балони, помни ми думата — заяви Деканът. — Вече си представям всичко. Балони, платна, такелаж и така нататък. Нищо чудно да има и котва. Засукани измишльотини.
— В Ахатовата Империя имали толкова големи хвърчила, че можели да издигнат човек над земята — спомена Професорът.
— Значи може би просто прави още по-голямо хвърчило.

Встрани от тях Леонард Куирмски си седеше в кръг от светлина и чертаеше. От време на време подаваше поредната страница на притичал чирак, който тутакси отфучаваше нанякъде.

— Видя ли какво измисли той вчера? — сети се Деканът. — Хрумнало му, че може би ще им се наложи да излизат от машината насред полет, за да я поправят, и… ето ти устройство за летене насам-натам — на гърба ти е завързан дракон! Каза, че било за аварийни случаи!
— Че какъв авариен случай ще е по-лош от дракон, вързан на гърба ти!? — учуди се Професорът.
— Именно! Този човек сякаш е живял досега в кула от слонова кост!
— Така ли? Нали Ветинари уж го бил заключил някъде на тавана?
— Е, да, но исках да кажа, че ако човек живее така години наред, кръгозорът му е много ограничен според скромното ми мнение. С какво друго да се занимава, освен да отбелязва минаващите дни с чертички на стената?
— Говори се, че рисувал чудесно.
— Хъм, картини… — презрително изсумтя Деканът.
— Но неговите били толкова майсторски направени, че очите на нарисувания те следят навсякъде из стаята...
— Сериозно? А какво прави останалата част от лицето?
— Ами остава си на мястото, предполагам.
— Не ми звучи много приятно — сподели Деканът и двамата продължиха нататък по палубата.

А седналият зад работната си маса Леонард обмисляше как корабът ще бъде управляван в разреден въздух и прилежно рисуваше роза.

...
Злия Хари стисна клепачи.
— Хич не ми е добре.
— Лесно е, щом свикнеш — утеши го Коен. — Зависи само как гледаш на нещата.

Злия Хари отново отвори очи.

Стоеше на широка зеленикава равнина, която полегато се спускаше наляво и надясно. Все едно се беше качил върху висок затревен рид, който се простираше към замъглената от облаци далечина.

— Като разходка е — насърчи го Уили Момъка.
— Ама проблемът ми не е в краката — възрази Злия Хари. — С тях си нямам разправии. Не се погаждам с мозъка си.
— Помага, ако си представиш, че земята е зад теб — подсказа Уили Момъка.
— Не помага — отрече Злия Хари.

Планината си имаше чудатост — щом човек стъпеше на нея, посоката се превръщаше във въпрос на личен избор. Иначе казано, гравитацията тук се определяше от свободната воля. Оставаше под подметките, независимо накъде се накланяха краката.

Злия Хари се чудеше защо влияе така само на него. Никой от Ордата не се стряскаше. Ужасната инвалидна количка на Хамиш Бесния препускаше весело в посока, която до този момент според Хари трябваше да е отвесна. Допускаше, че вероятно причината е в интелектуалното превъзходство на повелителите на мрака над героите. Все пак са необходими работещи мозъчни клетки, за да пресметнеш заплатите на подчинените ти злодеи, ако ще да са само петима-шестима. А в момента мозъчните клетки на Злия Хари го увещаваха да гледа право напред и да вярва, че наистина се разхожда по широк рид, и в никакъв случай да не се озърта, дори да не помисля за това, защото зад него има… гнгъ… гнгъ…

— Дръж се! — прихвана го Уили Момъка. — Вслушвай се в ходилата си. Те знаят какво вършат.

За ужас на Хари тъкмо в този миг Коен реши да се обърне.
— Ей, каква гледка! Оттука виждам всяка къща!
— О, не, моля те — не! — замънка Злия Хари, хвърли се по корем и прегърна планината.
— Страхотия, нали? — съгласи се Тръкъл. — Като видиш как всички тия морета все едно са увиснали над тебе… А бе, какво му става на Хари?
— Малко му призля — замаза положението Вена.

Коен се изненада, че менестрелът приемаше обстановката съвсем нормално.

— Израснал съм в планините — обясни младежът. — Там се свиква с височините.
— Ходил съм на всяко местенце, дето се вижда оттука — оглеждаше света Коен. — И там съм бил… и ей там… няма кътче, дето не съм се отбивал…

Менестрелът го огледа от главата до петите и като че започна да проумява.

„Знам защо го правиш. Слава на класическото образование! Как звучеше онзи цитат?“

— „И Карелинус зарида, защото не му останаха светове, които да завоюва.“
— Кой е тоя тип? И преди спомена името му — сети се Коен.
— Не си ли чувал за император Карелинус?
— Тцъ.
— Но… по-велик завоевател от него не е имало! Империята му се е простирала върху целия Диск! С изключение на Уравновесяващия континент и Четирите хикса, разбира се.
— Не го виня за туй. На единия няма да ти поднесат свястна бира и срещу молби, и срещу пари, а до другия се стига адски трудно.
— Както и да е, според преданията, щом излязъл на брега в Мунтаб, той се изправил пред вълните и заплакал. Един философ го уверил, че някъде има още светове, но никога няма да ги завладее. Ъ-ъ… това малко ми напомня за вас.

Коен повървя смълчан до певеца.

— Ъхъ — потвърди накрая. — Ясно ми е защо си го мислиш. Но не съм лигльо като него, личи си от пръв поглед.

...
— Остават — съобщи Пондър Стибънс — дванадесет часа до предстартовото обратно отброяване.

Настанилата се по палубата публика го гледаше с будно и любезно недоумение.

— Това означава — продължи Пондър, — че летящата машина ще мине над ръба на Диска утре малко преди зазоряване.

Всички погледнаха към Леонард, който наблюдаваше някаква чайка.

— Господин Да Куирм? — подкани го лорд Ветинари.
— Какво? О, да. — Леонард примига. — Да. Устройството ще бъде готово, макар че имам проблеми с тоалетната.

Лекторът по съвременни руни порови в широките джобове на робата си.
— Ох, къде ли се дяна, май си носех едно шишенце… и на мен морето ми действа така…
— По-скоро говорех за проблеми, свързани с разредения въздух и слабото притегляне — спря го Леонард. — За тях е споменавал и оцелелият от „Мария Песто“. Но днес следобед вече съм уверен, че ще създам тоалетна, която използва разредения въздух, за да постигне ефекта, обикновено свързван с нормалното притегляне. Ще използвам леко засмукване.

Пондър кимна. Беше много схватлив, опреше ли до детайли на механизми, и веднага си нарисува мислена скица. Сега предпочиташе да си има и мислена гумичка за триене на такива скици.

— Ъ-ъ… добре — смотолеви той. — Повечето кораби ще изостанат от шлепа през нощта. Дори при вятър, поддържан от магия, не смеем да доближим Ръба на по-малко от петдесет километра. Иначе теченията ще ни понесат и ще ни изхвърлят от Ръба.

Ринсуинд, който се бе провесил начумерен през борда и зяпаше водата, се озърна, щом чу тези думи.
— На какво разстояние сме от остров Крул?
— А, онзи остров ли? На няколкостотин километра — пресметна Пондър. — Трябва да стоим настрана от тамошните пирати.
— Значи… ще налетим върху Обиколната ограда, така ли?

Формално погледнато, възцари се пълна тишина, макар и наситена с нечутия шум на усилено мислене. Всеки беше зает да съчинява причина защо не е могло да се очаква точно от него да предвиди това, като изтъкне и защо всички останали са били длъжни да проявят прозорливост. Обиколната ограда беше най-голямото съоръжение, изграждано някога — заемаше почти една трета от световната окръжност. На големия остров Крул цяла цивилизация се препитаваше с това, което прибираше от Оградата. Хранеха се с изобилие от сурова риба и тяхната неприязън към останалия свят другите си обясняваха с вечното им лошо храносмилане.

В креслото си лорд Ветинари се ухили ехидно.
— Да, несъмнено — промълви той. — Простира се на няколко хиляди километра, както ме осведомиха. Но доколкото знам, жителите на Крул вече не поробват пленените моряци. Просто им съдират кожите от гърба с таксите си за спасяване на кораби в беда.
— Няколко огнени кълба… и от гадната измишльотина нищичко няма да остане — обеща Ридкъли.
— Но за да я унищожите, трябва да се намирате съвсем близо до нея — напомни Патрицият. — Тоест ще премахнете единственото нещо, което ще ви задържи да не паднете от Ръба. Твърде заплетен проблем, господа.
— Вълшебно килимче — заяви Ридкъли. — Много подходящо е в случая. Имаме едно в…
— Не и толкова близо до ръба, сър — унило го прекъсна Пондър. — Тавмичното поле е съвсем слабо, а въздушните течения са извънредно силни.

Чу се хрускаво шумолене — беше обърнат поредният лист върху голямата чертожна дъска.

— О, да — промърмори Леонард по-скоро на себе си.
— Моля? — погледна го Патрицият.
— Милорд, веднъж изобретих простичко средство за унищожаване на цели флотилии. Само като упражнение за ума, разбира се.
— Но с номерирани части и указания за употреба, нали? — уточни Ветинари.
— Ами да, милорд. Естествено. Иначе не би било никакво упражнение. И съм убеден, че с помощта на тези познавачи на магиите ще успеем да го приспособим за конкретните ни нужди.

Леонард им се усмихна лъчезарно. Те се вторачиха в рисунката. Хора скачаха от пламтящи кораби в кипнало море.

— Значи това ви е хобито, а? — изсумтя Деканът.
— О, да. Изобщо няма практическо приложение...
— Но не би ли могъл някой да го осъществи? — настоя Лекторът по съвременни руни. — Вие едва ли не слагате лепилото и ваденките в комплекта!
— Осмелявам се да предположа, че има и такива хора — стеснително изрече Леонард. — Но в същото време съм уверен, че властите биха прекратили заниманията им, преди да стигнат твърде далеч.

Вероятно дори Леонард да Куирм с цялата си гениалност не би успял да пренесе върху платното усмивката, която плъзна по лицето на лорд Ветинари.
Крайно класиране

	Home	Away	Total
P	Team	Pld	W	D	L	F	A	W	D	L	F	A	GD	Pts
1	Ankh_Morpork	14	7	0	0	55	0	7	0	0	53	1	107	42
2	Bira i Shkembe	14	6	0	1	36	5	6	0	1	30	7	54	36
3	Sv.Troiza	14	4	0	3	31	10	5	0	2	34	8	47	27
4	Stomps FC	14	4	0	3	16	14	5	0	2	18	16	4	27
5	Gabrovo - 2000	14	3	0	4	17	23	2	0	5	11	30	-25	15
6	Botun Eagles	14	3	0	4	9	35	0	1	6	5	36	-57	10
7	so_sick	14	2	0	5	6	36	1	0	6	7	34	-57	9
8	varosha	14	0	1	6	7	38	0	0	7	3	45	-73	1

 

О, да. Изобщо няма практическо приложение...

:)))))

...е най-опасна.

то колко заплетен да е проблема...
Един е, влезе... поне имаш летва за другия сезон ;)

получи точно от бира и шкембе. Но вкиснатата бира и застоялото овнешко са без значение, като гледам е на втора позиция. Значи е конкуренция, доколкото може да се говори за конкуренция. :)

Айде нека се радва, че е успял да ми вкара "цял" гол (леле)! Все пак какво не прави човек за една бира и шкембе...