Постинг
11.04.2010 14:13 -
Скок в бездната
 |
 |
"Патрицият не задълбаваше с удоволствие в света на техниката. Придържаше се към възгледа, че има две култури. Едната е истинската, другата принадлежи на хора, които обичат машинариите и се тъпчат с пици в най-нездравословните часове на денонощието." ... |
Tamboerskloof - Ankh_Morpork 3 - 1
TK - Ankh 3 - 1
|
Настъпи мързеливия двуседмичен период на пауза между два поредни сезона. Изминалият бе много успешен за отбора на Анкх, а предстоящият обещаваше да бъде изпълнен с емоции и нови предизвикателства.
В такъв момент Анкх прекарва времето си в бездействие и играе поредни приятелски спаринги с вечния съюзник Тамбурсклоуф. Този път Анкх гостува на другарите си и за пореден път стана много здрав мач. В края на краищата домакините спечелиха с 3-1, а след срещата двата отбора, както си му е редът, прекараха вечерта заедно в кръчмата, като победителят черпеше.
Смърт вече започна внимателната селекция за новия сезон - бяха привлечени по един-двама класни играчи на всеки по-важен пост. Може да се каже, че вече почти сме подготвени за премеждията си в по-горната дивизия.
...
На стотина мили оттам, в Невидимия Университет на Анкх-Морпорк, неколцина смелчаци правеха последни приготовления за едно невиждано премеждие.
С изключително внимание, защото дори не биха успели да осъзнаят, че са ги изпуснали, студентите и чираците нагласяха клетките с дракончета под задната част на летящата машина.
Случваше се някой дракон да хлъцне. И тогава всички наоколо освен един човек се смръзваха. Изключението беше Ринсуинд, който в този момент клечеше зад купчина греди на много метри оттам.
— Всички са преяли със специалната смеска на Леонард и ще са много кротки през следващите четири-пет часа — обеща Пондър и за трети път го измъкна от скривалището. — На драконите от първите две степени храната бе дадена във внимателно изчислени моменти, първите би трябвало да са в настроение за бълване на огън тъкмо когато се озовете над Ръба.
— Ами ако се забавим?
Пондър обмисли задълбочено хипотезата.
— Каквото и да правите, недейте да се забавяте — посъветва го накрая.
— Благодаря.
— Онези, които ще вземете със себе си в полета, може би ще имат нужда от хранене. Натоварихме смес от нафта, минерално масло и антрацитен прах.
— С която аз ще храня драконите.
— Да.
— В този дървен кораб, който ще бъде много, много нависоко?
— Е, да, от определена гледна точка.
— Хайде да разгледаме по-подробно тази гледна точка...
— Най-точно казано, няма да има никакво „долу“. Поне в буквалния смисъл. Ъ-ъ… Може да се каже, че ще се движите твърде бързо и няма да се задържите на никое място достатъчно дълго, за да паднете надолу. — Погледът на Пондър търсеше поне намек за просветление в очите на Ринсуинд. — С други думи, ще падате постоянно, без да се ударите в земята.
Над тях редица след редица дракони съскаха и цвърчаха доволно. Облачета пара се носеха през сенките.
— Така значи… — промълви Ринсуинд.
— Разбираш ли ме? — провери Пондър.
— Не. Но се надявах, че ако си мълча, ще престанеш да ми обясняваш.
— Как се справяме, господин Стибънс? — попита Архиканцлерът, тихичко примъкнал се начело на своите магьосници. — Как е нашето огромно хвърчило?
— Всичко върви според плана, сър. До старта остават пет часа.
— Нима? Бива. А до вечерята остават десет минути.
...
Ринсуинд беше настанен в малка каюта със студена вода и изобилие от плъхове. Пространството, което не беше заето от койката, се запълваше почти изцяло от багажа му. По-точно от Багажа.
Представляваше сандък, който щъкаше на стотици крачета. Ринсуинд предполагаше, че е вълшебен. Имаше го от много години. Багажът разбираше всяка негова дума. За нещастие се подчиняваше обаче най-много на една от сто.
— Няма място — натърти пак Ринсуинд. — Пък и знаеш, че всеки път, когато ти се издигаше във въздуха, накрая се загубваше.
Багажът го зяпаше по присъщия си безочлив начин (както може да зяпа единствено някой, който няма очи).
— Значи, ти оставаш тук с милия господин Стибънс, ясно? Разбрахме се. Бездруго никога не си се чувствал спокоен близо до боговете. Ще се върна скоро.
Безокият поглед не трепваше.
— Стига си ме гледал така, ако може! — помоли Ринсуинд.
...
Лорд Ветинари огледа тримата… какво ли определение им подхождаше?
— Хора — спря се на най-безспорното, — на мен се падна задачата да ви поздравя за… за…
Подвоуми се. Патрицият не задълбаваше с удоволствие в света на техниката. Придържаше се към възгледа, че има две култури. Едната е истинската, другата принадлежи на хора, които обичат машинариите и се тъпчат с пици в най-нездравословните часове на денонощието.
— …за това, че сте първите, които ще напуснат Диска с твърдото намерение да се завърнат на него. Вашата… мисия е да кацнете на Кори Селести или в близката околност, да откриете Коен Варварина и неговите последователи и с всички достъпни средства да предотвратите осъществяването на техния нелеп замисъл. Сигурно има някакво недоразумение. Дори варварските герои обикновено се въздържат от унищожаване на света. — Лорд Ветинари въздъхна. — Защото в типичния случай не са достатъчно цивилизовани да имат подобни стремежи. Както и да е… Ще го призовем да се опре на здравия разум и така нататък. Варварите поначало са сантиментални. Опишете му как заради него ще загинат сладките малки кученца или нещо от този род. Друг съвет не мога да ви дам. Подозирам, че за класическата употреба на сила и дума не може да става. Ако беше лесно бъде убит Коен, отдавна някой да го е сторил.
Капитан Керът отдаде чест.
— Насилието винаги е последното средство, с"р!
— Доколкото знам, за Коен е първото — отбеляза Патрицият.
— Не е чак толкова лош, стига да не му изскочиш в гръб ненадейно — сподели Ринсуинд.
— Аха, чухме и мнението на специалиста в екипажа — отвърна лорд Ветинари. — Само се надявам, че… Какъв е този надпис на емблемите ви, капитан Керът?
— Девизът на мисията, с"р! — бодро отвърна Керът. — «Morituri nolumus mori». Ринсуинд го предложи.
— Не се учудвам — студено промълви лорд Ветинари. — Ще бъдете ли така добър да ни предложите и простичък превод, господин Ринсуинд?
— Ами… — Ринсуинд се колебаеше, но измъкване нямаше. — Ъ-ъ… приблизителното значение, сър, е «Ние, които сме обречени на смърт, не искаме да умираме».
— Много изразително. Смятам решимостта ви за похвална… Какво има? — Пондър зашепна нещо в ухото му. — А, да, както ми беше напомнено, скоро ще ви напуснем. Господин Стибънс ме увери, че има начин да поддържаме връзка с вас поне докато не доближите планината.
— Да, с"р — потвърди Керът. — Счупеният омнископ. Изумително устройство. Всяко парче вижда всичко, което е достъпно за останалите. Смайващо.
— Е, аз съм убеден, че във вашата нова кариера ще има само възходи и никакви… ха-ха-ха… падения. Заемете местата си, господа.
— Ъ-ъ… Само за момент, сър, да направя една иконография — помоли Пондър, притичал с голяма кутия в ръце. — Да запазим мига за Историята. Моля, застанете всички пред флага и се усмихнете… Ринсуинд, това означава ъгълчетата на устните ти да са извити нагоре… благодаря. — Като всички некадърни фотографи и Пондър направи снимката частица от секундата след всеобщото замръзване на усмивките. — Ще чуем ли последните ви думи?
— Тоест последните ни думи, преди да отлетим и да се завърнем, нали? — сви вежди Керът.
— А, да. Естествено. Точно това исках да кажа! Защото вие, разбира се, ще се завърнете — забърбори Пондър твърде бързо, както се стори на Ринсуинд. — Изпитвам единствено непоклатимо доверие към уменията на господин Да Куирм, не по-малко от самия него, струва ми се.
— О, не, аз никога не си губя времето да изпитвам доверие към себе си — възрази Леонард.
— Нима?
— Направеното от мен просто работи, не е необходимо и да пожелавам това. Разбира се, ако се провалим, пак няма да е толкова зле, нали? Не се ли завърнем, поначало не би имало и къде да се завръщаме, нали? Така че всичко се обръща в наша полза. — Леонард пак се усмихна сдържано, но весело. — Отдавна съм се убедил, че в такива моменти логиката е голяма утеха.
— Лично аз — подхвана капитан Керът — съм щастлив и развълнуван от участието си в полета. — Потупа кутията в краката си. — И съгласно получените от мен указания нося иконограф и възнамерявам да направя множество полезни и затрогващи снимки на нашия свят от космическа перспектива, които може би ще накарат човечеството да го види в неподозирана светлина.
— Моментът подходящ ли е да си подам оставката от екипажа? — попита Ринсуинд, впил поглед в спътниците си.
— Не — охлади го лорд Ветинари.
— Ами ако изтъкна безумието като причина?
— За себе ли говориш?
— Вие изберете!
Ветинари го повика с жест при себе си.
— Някои биха казали — промърмори Патрицият на магьосника, — че е задължително да си безумец, за да участваш в това начинание. В такъв случай ти имаш необходимата квалификация.
— Тогава… да речем, че не съм безумец?
— О, като управник на Анкх-Морпорк мой дълг е да изпратя само хора с остри и хладнокръвни умове на толкова важна мисия.
Погледите им се срещнаха за миг.
— Тука май има някаква уловка... — промърмори Ринсуинд, макар да знаеше, че загуби играта.
— Да — потвърди Патрицият. — Най-хитрата.
...
Светлинките на закотвените кораби изчезнаха в мътния въздух, а шлепът се носеше с все по-бързото течение.
— Вече няма връщане назад — изрече Леонард. Изтрещя гръмотевица и пръстите на мълнията опипаха Ръба на света. Съвсем като по поръчка.
— Обикновен порой, предполагам — продължи Леонард, когато едри капки затупаха по брезента. — Да се качваме ли вече? Тежестите, окачени на вериги, ще поддържат направление право към Ръба и е по-добре да се настаним удобно, докато чакаме.
— Сър, първо трябва да пуснем на вода лодките с огъня — напомни Керът.
— Да, колко съм разсеян! — възкликна Леонард. — Сигурно бих си забравил и главата някъде, ако не беше закрепена на раменете ми с кости, кожа и още какво ли не!
Две от лодките на шлепа бяха пожертвани за нападение срещу Обиколната ограда. Клатушкаха се тежко, натоварени с излишните кутии лак и боя и остатъците от дажбите на драконите. Керът взе два фенера и след няколко неуспешни опита в поривистия вятър успя да ги запали и да ги разположи старателно според указанията на Леонард.
После лодките бяха отвързани. Освободени от мудния шлеп, те се понесоха бързо по течението.
Дъждът вече плющеше по палубата.
— А сега да влезем — настоя Леонард и се шмугна вътре. — Няма да е зле да пийнем по чаша чай.
— Господине, нали уж решихме, че не бива да палим открит огън в машината? — напомни Керът.
— Донесох специална кана, моя конструкция, която поддържа топло налятото вътре. Или студено, ако така предпочитате. Нарекох я Кана за топло или студено. Не схващам как познава предпочитанията ни, но има полза от нея.
Поведе ги нагоре по стълбичката.
Само една малка лампа осветяваше тясната кабина. Открояваше трите кресла, сгушени в плетеницата от ръчки, уреди и пружини.
Екипажът бе влизал тук неведнъж. Знаеха кое къде е разположено. Отзад имаше и елин-единствен малък нар, защото се предполагаше, че не би им стигнало времето да спят всички наведнъж. По всяка свободна повърхност на стените бяха закрепени плетени торби с бутилки вода и храна. За нещастие някои от комисиите на лорд Ветинари, създадени, за да не се пречкат членовете им във важните дела, бяха насочили вниманието си към попълване на припасите във въздушния кораб. В момента изглеждаше оборудван за всевъзможни произшествия, включително битка с алигатори върху ледник.
Леонард въздъхна.
— Сърце не ми даваше да откажа никому. Все пак настоявах да сложат преди всичко… хъм… концентрирана и засищаща храна, от която… хъм… да няма прекалено много остатъци…
Всички очи се вторачиха като по команда в Експерименталната тоалетна мод. 2. И мод. 1. си функционираше, както беше присъщо на всички устройства, сътворени от Леонард. Но тъй като най-важно за работата му беше бързото въртене около централната ос, отказаха се от употребата му. Пилотът-изпитател (Ринсуинд) съобщи, че каквито и естествени потребности да е имал при влизането, единственото му желание миг по-късно е било да излезе.
Мод. 2 още не беше изпробван на практика. Поскърцваше зловещо под погледите им, сякаш ги подтикваше към запек и камъни в бъбреците.
— Няма съмнение, че ще проработи — заяви Леонард, но този път Ринсуинд долови в гласа му нотка на съмнение. — Важно е само съответните клапани да бъдат отворени в правилната последователност.
— Господине, а какво ще се случи, ако ги отворим в неправилна последователност? — попита Керът, докато закопчаваше предпазните си колани.
— Не бива да забравяте — започна Леонард, — че се наложи да създам толкова много новости в този апарат…
— Все пак бихме искали да знаем — настоя Ринсуинд.
— Ъ-ъ… откровено казано, ако ги отворите в неправилна последователност, горчиво ще съжалявате, че не е била правилната. — Леонард бръкна под креслото си и извади голям метален съд с чудновата форма. — Някой иска ли чай?
— Мъничка чаша — твърдо устоя Керът на изкушението.
—За мен една лъжичка — надмина го Ринсуинд. — А какво виси от тавана точно пред мен?
— Това е новото ми устройство за гледане назад — обясни Леонард. — Лесно се използва. Нарекох го Устройство за гледане назад.
— Гледането назад е неразумна постъпка — отсече Ринсуинд. — Винаги съм бил на това мнение. Така човек се бави.
— А, да, но устройството изобщо няма да ни забави.
— Наистина ли? — ободри се Ринсуинд.
...
Пороят стоварваше струите си върху брезента. Керът се мъчеше да види нещо пред шлепа. В покривалата беше прорязан отвор.
— Впрочем — сети се той — какви сме ние? Тоест как ще се наричаме?
— Защо не глупаци? — подсказа Ринсуинд.
— Не, говоря за официалното наименование — Керът огледа претъпканата кабина. — И как ще наричаме този въздушен кораб?
— Магьосниците го наричат Голямото Хвърчило — подхвърли Ринсуинд. — Но няма никаква прилика, защото хвърчилото е на връвчица…
— Името е задължително — прекъсна го Керът. — Пътешествието с безименен морски или въздушен съд навлича много лош късмет.
Ринсуинд се взря в ръчките пред себе си. Чрез тях щеше да борави почти само с дракони.
— Намираме се — промълви той — в голям дървен сандък, а зад нас стотина дракона са готови да се оригнат. Според мен имаме нужда от име. А-а… Леонард, всъщност имаш ли представа как да управляваш тази измишльотина?
— Не в буквалния смисъл, но имам намерение съвсем скоро да се науча.
— Значи името трябва да е много хубаво — припряно избълва Ринсуинд. Пред тях бурята се освети от взрив. Лодките се блъснаха в Обиколната ограда и избухнаха в свирепи, всепоглъщащи пламъци. — И то веднага — добави той.
— Хвърчилото всъщност е особено красиво творение на човека — замисли се Леонард. — И отначало мислех тъкмо за него…
— Значи ще е «Хвърчилото» — непоколебимо ги осведоми Керът. Погледна листа, който бе пъхнал под ръчките пред себе си, и си отбеляза нещо. — Господине, да пусна ли котвата на брезента?
— Да. Ъ-ъ… Да. Пусни я.
Керът дръпна една ръчка. Под тях нещо цопна във водата, после се чу шум от бързо размотаващо се въже.
— Ето го рифа! Ето ги скалите! — скочи Ринсуинд и посочи напред. Светлината от пожара им показваше нещо ниско и неподвижно, обкръжено от пяната на прибоя.
— Няма връщане назад — пак изрече Леонард, а потъващата котва обелваше брезентите от «Хвърчилото» като гигантска платнена черупка.
Той започна да дърпа ръчки и да върти макари като развихрил се органист.
— Наочници първа степен… спуснати. Закрепящи въжета… откачени. Господа, всеки от вас да дръпне големите ръчки до креслата ви, когато ви кажа…
Скалите вече нарастваха пред очите им. Побелялата вода по безкрайния Ръб червенееше от пламъците и жълтееше от мълниите. Назъбени скали стърчаха наблизо като гладна крокодилска уста.
— Сега! Сега! Сега! Огледала… спуснати! Добре! Имаме огнена струя! После какво беше… о, да… Всички да се хванат за нещо!
Крилете се разперваха, драконите бълваха пламъци, «Хвърчилото» се издигна от цепещия се шлеп в бурята и прелетя над Световния Ръб, през който водите на световния Океан безспирно се изливаха в безкрайната бездна на Космоса…
...
Чуваше се само шепотът на въздуха, когато Ринсуинд и Керът се надигнаха от потрепващия под. Пилотът им зяпаше през илюминатора.
— Вижте птиците! О, погледнете ги само тези птици!
В слънчевото спокойствие отвъд бурята те се виеха и рееха с хиляди около литналия кораб, както дребните хвъркати създания понякога нападат орел на тълпи. Въздушният съд наистина приличаше на орел, който току-що си е отмъкнал великанска сьомга от Водопада…
По бузите на унесения Леонард се стичаха сълзи.
Керът съвсем лекичко го потупа по рамото.
— Господине…
— Каква красота… каква красота…
— Господине, налага се да управлявате това нещо. Не помните ли? Втората степен.
— Хъм? — Художникът потръпна и поне отчасти се върна в неотложната действителност. — О, да, така да бъде… — отпусна се тежко в креслото си. — Да… не споря… да. Сега ще… ъ-ъ… ще проверим уредите за управление. Да.
Хвана с треперещи ръце ръчките пред себе си и нагласи краката си на педалите. «Хвърчилото» отхвръкна странично.
— Опа-а… аха, вече ми е ясно… извинете… да… ох, извинете, какво правя… аха, сега вече знам…
Ринсуинд, запратен към един илюминатор при поредното друсане, се вторачи във Водопада.
По цялата му височина тук-там се виждаха острови, по-големи от планини. Подаваха се от побелялата вода, осветени от отминаващото миниатюрно слънце. Между тях се провираха бели облачета. И навсякъде имаше птици — рееха се, излитаха, връщаха се в гнездата си…
— На онези скали има гори! Като малки страни са… Я, хора! Виждат се къщи. — Отново политна назад с нахлуването на «Хвърчилото» в облаците.
— Под Ръба живеят хора!
— Сигурно са потомци на отдавнашни корабокрушенци — обади се Керът.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че овладях тънкостите — сподели Леонард, взрян упорито право напред. — Ринсуинд, ще бъдеш ли така добър да дръпнеш ей онази ръчка?
Ринсуинд го послуша. Нещо издрънча зад тях и въздушният кораб леко се разтресе при отделянето на първата степен.
Клетката бавно се въртеше и разпадаше, а изглеждащите дребни поради разстоянието дракончета размахваха криле и с надежда се устремяваха обратно към Диска.
— Очаквах да са повече — изненада се Ринсуинд.
— О, тези само ни помогнаха да излетим над Ръба — обясни Леонард, а «Хвърчилото» завиваше лениво. — Повечето от останалите ще използваме, за да се спуснем надолу.
— Надолу ли? — зяпна Ринсуинд.
— О, да. Трябва да полетим надолу, и то колкото се може по-бързо. Нямаме никакво време за губене.
— Надолу? Сега не е моментът да говорим за «надолу»! Нали все приказвахте как ще обиколим света? Нямам нищо против! Но не надолу!
— А, да, но не разбираш ли, че за да го обиколим, трябва да се спуснем надолу? Много бързо. — Леонард го погледна с укор. — Всичко това го имаше в бележките ми за…
— «Надолу» не е посока, която харесвам!
— Ало? Ало? — прозвуча глас сякаш от въздуха.
— Капитан Керът — помоли Леонард, докато Ринсуинд се чумереше в креслото си, — ще ми услужите ли, като отворите онова шкафче?
Вътре имаше парче от омнископа, в което се показа лицето на Пондър Стибънс.
— Успех! — Викът му прозвуча приглушено и слабичко като победния вопъл на мравка. — Живи ли сте?
— Господине — заговори Керът, — отделихме първите дракони и всичко продължава добре.
— Не е вярно! — разкрещя се Ринсуинд. — Искат да се спуснат над…
Без да се озърне, Керът протегна ръка зад Леонард и придърпа шапката на Ринсуинд върху лицето му.
— Драконите от втората степен — включи се Леонард — ще бъдат готови за запалване съвсем скоро. Най-добре е да си вършим работата, господин Стибънс.
— Моля ви да провеждате внимателни наблюдения над… — подхвана Пондър, но Леонард учтиво затвори шкафчето.
— А сега, господа — започна ученият, — ако махнете скобите и завъртите големите червени ръчки встрани от вас, ще започнете процеса по прибиране на крилете. Според мен с нарастването на скоростта крилните колела ще облекчат задачата ви. — Той се взря за миг в празния поглед на Ринсуинд, щом ядосаният магьосник успя да вдигне шапката си. — Ще използваме насрещната въздушна струя при падането, за да намалим размерите на крилете, които засега не са ни нужни.
— Това го разбирам — разсеяно го осведоми Ринсуинд. — Но не мога да го понеса.
— Ринсуинд, единственият път към дома е надолу — намеси се Керът и затегна предпазните колани. — И си сложи шлема!
— Хайде пак всички да се държим здраво — подкани Леонард и полека бутна една ръчка. — Ринсуинд, не се притеснявай толкова. Представи си, че… ами че си на вълшебно килимче…
«Хвърчилото» се разтресе. И пикира…
Изведнъж им се стори, че Водопадът се озова под тях, прострял се към безкрайния мъглив хоризонт, а скалните издатини се превърнаха в острови над бялата стена.
Корабът отново се раздруса и ръчката, която Ринсуинд натискаше, се размърда сама.
Вече нямаше устойчива повърхност. Всеки сантиметър от кораба трепереше.
Той надникна през най-близкия илюминатор. Крилете, скъпоценните криле, които ги задържаха горе, се свиваха изящно…
— Рринсуинд — изгъгна Леонард, който се виждаше някак неясен в креслото си, — ммоля тте, ддръпни ччеррната рръчка!
Магьосникът изпълни молбата, защото според него по-зле не можеше да стане.
И установи, че можеше. Чу трополене отзад. Стотина дракона, които наскоро похапнаха дажби, богати на въглехидрати, видяха собствените си отражения, когато редиците от огледала се спуснаха за миг пред клетките им.
Устите им блъвнаха огън.
Нещо по-назад в корпуса падна и се потроши. Гигантски крак притисна екипажа към креслата им. Водопадът под тях се размаза в погледите им. Със зачервени очи се пулеха към устремно отфучаващото назад бяло море и към далечните звезди, дори Керът привнесе своя глас в химна на ужаса:
— Аааааааааххххххххгггггггг…
Леонард се мъчеше да извика нещо. Със страховито усилие Ринсуинд обърна към него огромната си тежка глава и едва различи пъшкането:
— Бббялата ррръчка!
Минаха години, докато я докосне. Незнайно защо ръцете му се бяха напълнили с олово. Безкръвни пръсти с мускули като увиснали въженца успяха да се вкопчат и да дръпнат.
Поредният зловещ тътен разтресе кораба. Натискът изчезна. Три глави се люшнаха напред.
Настъпи тишина. И лекота. И покой.
Като насън Ринсуинд придърпа перископа към себе си и видя как огромна част от рибата бавно се отдалечава от тях. Разпадна се в движение, още дракони разпериха криле и полетяха в обратна посока на «Хвърчилото». Великолепно. Устройство за оглеждане, без да забавяш крачка? Никой страхливец не биваше да остане без такова помощно средство.
— Трябва и аз да си имам — промърмори Ринсуинд.
— Мисля, че мина доста добре — обобщи Леонард. — Уверен съм, че и малките създания ще се приберат у дома. Ще пърхат от скала на скала… да, сигурен съм…
— Ъ-хъм… има силничко течение до креслото ми… — започна Керът.
— А, да… би трябвало шлемовете винаги да са ни подръка. Сторих всичко по силите си, лакирах, облицовах и така нататък… но уви, «Хвърчилото» не е напълно херметично. Е, вече сме на път — добави Леонард бодро. — Някой иска ли закуска?
— Стомахът ми нещо не е…
Ринсуинд млъкна. Една лъжица се въртеше мързеливо във въздуха до него.
— Защо се изключи посоката «надолу»? — заяде се той.
Леонард отвори уста, за да го осведоми: «Това се очакваше, защото всичко пада с еднаква скорост». Размисли. Думите му нямаше да бъдат приети добре.
— Така се случва — подхвърли мъгляво. — Това е… ами… магия.
— О-о… Сериозно? О-о…
Една чаша се блъсна кротичко в ухото на Керът. Той я отпъди с ръка и тя изчезна зад кабината.
— Каква магия по-точно? — попита Керът.
— Ами, как да ви кажа...
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
