Постинг
18.04.2010 16:50 -
Малки стъпки, а не гигантски крачки
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 2057 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 18.04.2010 16:51
Прочетен: 2057 Коментари: 2 Гласове:
19
Последна промяна: 18.04.2010 16:51
 |
 |
"Пет проклети дни се проточи оная ми ти битка, щото дукесата бродираше гоблен да я увековечи, чатнахте ли? Все ни караха да повтаряме двубоите, а пък ставаше най-гадно, когато тя си сменяше иглите. Открай време разправям, че на медиите не им е мястото на бойното поле." ... |
| |
Живота е сладък, когато си шампион. Няма значение, че само след няколко дни ще трябва да подновим тежките тренировки, защото новият сезон вече тропа на вратата. Сега е време за гуляй и нямаме намерение да го прахосваме с излишно сериозни дейности.
...
Те кацнаха. Кратко изречение, но изпълнено с произшествия.
Тишина бе обгърнала кораба, само вълните се плискаха, а Пондър Стибънс мънкаше трескаво, ровичкайки омнископа.
— Тези писъци… — подхвърли Муструм Ридкъли след малко.
— Но те изпищяха и втори път няколко секунди по-късно — напомни лорд Ветинари.
— И трети път след още няколко секунди — прибави впечатленията си Деканът.
— Представях си, че омнископът може да ни покаже всяко място — отбеляза Патрицият, взрян в препотеното чело на Пондър.
— Парчетата, сър… ъ-ъ… май не са особено надеждни, когато се раздалечават — промърмори Пондър. — Уф… И между тях все още има към три хиляди километра свят и слонове… аха…
Омнископът светна и пак притъмня.
— Ринсуинд си го биваше като магьосник — промълви Професорът по неопределени изследвания. — Не беше особено проницателен, но честно казано, аз никога не съм надценявал интелекта. Според скромното ми мнение значението му се преувеличава.
Ушите на Пондър се зачервиха.
— Защо пък да не сложим малък плакет някъде в Университета? — предложи Ридкъли. — Без излишества, разбира се.
— Господа — намеси се Патрицият, — забравихте ли, че скоро няма да има Университет?
— А-а, да. Е, ще спестим дребна сума.
— Ало? Ало? Има ли някой там?
От омнископа се взираше неясно, но познато лице.
— Капитан Керът?! — изрева Ридкъли. — Как накара тая проклетия да проработи?
— Престанах да седя на нея, господине.
— Добре ли сте? Чухме писъци! — избълва Пондър.
— Когато се блъснахме в повърхността, господине.
— Но чухме писъци и след това.
— Вероятно при втория сблъсък с повърхността, господине.
— А третият път?
— Пак повърхността, господине. Би могло да се каже, че кацането беше малко… колебливо… и се проточи.
Лорд Ветинари се наведе към омнископа.
— Къде сте в момента?
— Тук, сър. На луната. Господин Стибънс беше прав. Има въздух. Редичък е, но който иска да диша, се примирява.
— Господин Стибънс бил прав, а? — вторачи се Ридкъли в Пондър. — И как сметна всичко толкова точно, господин Стибънс?
— Аз… ъ-ъ… — Пондър долови, че всички го гледат втренчено. — Аз… — Помълча. — Имах късмет в налучкването, сър.
Магьосниците си отдъхнаха. Хитроумието никак не им допадаше, но късметлийското налучкване беше самата същност на призванието им.
— Бива си го момчето — закима Архиканцлерът. — Избърши си челото, господин Стибънс, и тоя път ти се размина.
— Позволих си една волност, ваша светлост — помолих Ринсуинд да ме снима как побивам флага на Анкх-Морпорк и обявявам луната за обща собственост на всички народи от Диска.
— Много… патриотично — промълви Ветинари. — Нищо чудно и да уведомя някой ден останалите народи.
— Не мога обаче да ви покажа тази гледка по омнископа, защото скоро след това нещо изяде флага. Положението тук… не е каквото бихте очаквали.
...
Нямаше съмнение, че са дракони. Ринсуинд веднага разбра това. Но приличаха на блатните дракони, колкото ловджийските хрътки наподобяват чудатите джавкащи кученца с непроизносими звуци в имената. Сякаш бяха съставени само от муцуни и източени тела, с по-дълги крайници от блатната разновидност и толкова сребристи, че изглеждаха като изковани от лунна светлина.
И… те бълваха огън. Но не от място, откъдето Ринсуинд бе свикнал да вижда пламъците на блатните дракони...
Странно, както отбеляза и Леонард, но щом човек престанеше да се подхилва на гледката, виждаше практичността. Всъщност истинска тъпотия беше блатният дракон да си служи с оръжие, което го кара да замре неподвижно насред полет, нали?
Дракони с всевъзможни размери се струпаха около «Хвърчилото» и го разглеждаха любопитно като сърни. Понякога един-двама подскачаха нагоре и със спопрадични подпръцквания се понасяха нанякъде с огнена струя, но пък кацаха други и увеличаваха гъмжилото. Зяпаха хората от екипажа, сякаш очакваха от тях да правят фокуси или да изрекат важно съобщение.
Имаше и растителност, само че сребриста. Покриваше почти напълно лунната повърхност. Третият подскок и дългото плъзгане на «Хвърчилото» бяха оставили в нея дълга следа. А листата бяха…
— Не мърдай, ако може. — Ринсуинд отново насочи вниманието си към своя пациент, който се разшава. Щом превързваш главата на орангутан, важно е да знаеш кога да спреш. — Вината си е твоя. Нали ти казах! Малки стъпки, а не гигантски крачки.
Керът и Леонард се показаха с плавни скокове иззад кораба.
— Почти нищо не е повредено — съобщи изобретателят, щом краката му допряха повърхността. — Цялото изделие е понесло забележително ударите. И е обърнато нагоре. При тази… лекота сигурно това ни стига да излетим отново, макар че има един дребен проблем… Къш, де!
Той отпъди с ръка сребристо драконче, което душеше «Хвърчилото», и то се изстреля право нагоре с дълга игла от синкав пламък.
— Нямаме храна за драконите — потвърди Ринсуинд. — Вече надникнах. Горивният резервоар се е разцепил, когато се блъснахме първия път.
— Но не можем ли да ги храним с някои от тези сребристи растения? — предложи Керът. — Местните дракони май си хапват добре.
— Не са ли великолепни създания? — промълви Леонард, когато цяла ескадрила от въпросните създания прелетя над тях.
Обърнаха се да проследят полета им, после се вторачиха по-нагоре. Тук гледката винаги можеше да изненада.
Луната се издигаше над света и главата на единия световен слон запълни небето.
Четиримата пътешественици безмълвно се качиха на близкото хълмче, за да виждат по-добре, и постояха смълчани известно време. Тъмни очи колкото океани се взираха в тях. Исполински дъги от слонова кост засенчиха звездите пред тях.
Разнасяха се тракане и шумолене на четчиците в иконографа.
Пространството не беше огромно. То просто не се забелязваше. Затова според Ринсуинд не можеше да налага смирение. Но светът беше грамаден, а слонът — същински колос.
— Кой от четирите е този? — промърмори Леонард по някое време.
— Не знам — отвърна Керът. — Да си призная, не съм сигурен дали наистина вярвах в тях досега. Нали се сещате… сещате се за костенурката, слоновете и всичко останало. И сега като ги гледам, чувствам се много… много…
— Уплашен ли? — помогна му Ринсуинд.
— Не.
— Разстроен?
— Не.
— Смачкан?
— Не.
Над Водопада вече личаха смътни очертания на континентите под бели облачни спирали.
— Знаете ли… както сме над всичко долу… не личат границите между държавите — подхвърли Керът едва ли не печално.
— Това поражда ли проблеми? — сепна се Леонард. — Уверен съм, че нещо може да се направи…
— С грамадни, ама наистина великански сгради по границите — измисли Ринсуинд. — Или… или много широки пътища. И то боядисани в различни цветове, за да няма бъркотия.
— Ако въздушните пътешествия станат по-чести — вметна Леонард, — не би било излишно да се засадят гори, оформящи името на страната или дори на по-важните области. Ще помисля по въпроса.
— Всъщност не говорех за… — започна Керът, отказа се и въздъхна.
Стояха и не можеха да откъснат погледи от картината пред тях. Искрици просветваха в небето и показваха къде местните дракони прелитат между луната и света.
— У дома те изобщо не се срещат — отбеляза Ринсуинд.
— Подозирам, че окаяните блатни дракончета са техни потомци, горкичките — подхвърли и Леонард. — Приспособили са се към по-плътния въздух.
— Какви ли още твари живеят тук, за които и не подозираме? — зачуди се Керът.
— Е, винаги можем да си представим невидимото същество, подобно на октопод, което изсмуква целия въздух от…
Ринсуинд млъкна. Подигравките не звучаха особено уместно тук. Вселената просто ги поглъщаше. Спаружваха се под погледа на огромните, черни, сериозни очи в небето.
Пък и имаше… прекалено много от всичко. Не беше свикнал да поглъща такива порции от Вселената наведнъж. Синият Диск на света, откриващ се бавно пред тях с издигането на луната, изглеждаше някак незначителен.
— Всичко е твърде голямо — обобщи Ринсуинд.
— Да.
— Ууук.
Нямаше какво друго да сторят, освен да изчакат луната да се издигне в небето. Или Дискът да потъне под нея — според гледната точка. Керът внимателно извади едно драконче от чаша с кафе.
— По-дребните се пъхат навсякъде. Досущ като котета. А по-големите странят от нас и само ни наблюдават.
— Като пораснали котки — подкрепи сравнението Ринсуинд, вдигна шапката си и измъкна мъничко драконче заровено в косата му. — Дали да не си вземем няколко?
— Ако не сме бдителни, ще си вземем всички. Напомнят ми за Еръл — сподели Керът. — Помните ли онзи дребосък, който беше талисман на Стражата? Спаси града, като измисли как да… ами да бълва огън назад. Всички се заблудихме, че е някаква нова разновидност, но май се оказва, че е бил атавизъм. Леонард още ли е навън?
Надникнаха към Леонард, който реши да отдели половин час за рисуване. На едното му рамо седеше драконче.
— Каза, че не е виждал такава светлина — подхвърли Ринсуинд. — Задължително било да нарисува нещо. И се справя чудесно при тези обстоятелства.
— Какви обстоятелства?
— Ами в две от тубичките има доматено пюре и сирене крема.
— Ти не му ли каза?
— Не ми се искаше. Много се въодушеви.
— Време е да храним драконите — реши Керът и остави чашата.
— Добре. Би ли махнал този тиган от главата ми, моля?
...
След половин час трепкащата светлина от екрана на омнископа озари каютата на Пондър.
— Нахранихме драконите — съобщи Керът. — Растенията тук са… чудати. Изглеждат като направени от метал със стъклен блясък. Леонард стигна до стъписващата хипотеза, че те поглъщат слънчевата светлина през деня и сияят нощем, така създават «лунната светлина». Драконите май много харесват тези растения. Впрочем ще излетим скоро. Само ще събера още няколко камъка.
— Убеден съм, че може да ви бъдат от полза — вметна лорд Ветинари.
— Всъщност, сър, ще бъдат направо скъпоценни — прошепна Пондър Стибънс.
— Нима?
— О, да! Може би се различават напълно от камъните на Диска!
— А ако са съвсем същите?
— О, сър, това би било още по-интересно!
Лорд Ветинари се взря в Пондър, без да каже нищо повече. Лесно боравеше с повечето видове мислене, но още не знаеше как да се справи с върлуващото в главата на Пондър Стибънс. Най-добре беше да кима, да се усмихва и да му осигурява частите за машини, от които то смяташе, че се нуждае. Иначе не се знаеше какво може да последва.
— Чудесно — промълви Патрицият. — Да, разбира се… Те биха могли да съдържат ценни руди или дори диаманти, нали?
Пондър вдигна рамене.
— Нямам представа. Сигурен съм обаче, че ще ни разкрият много неща от историята на луната.
Ветинари сви вежди.
— Историята ли? Но там не живее ник… Тоест да, прав сте. Кажете ми… Имате ли всички машинарийки, от които се нуждаете?
...
Златните дракони дъвчеха лунни листа. Наистина бяха метални, със стъкловидна повърхност и по зъбите на драконите съскаха мънички сини и зелени искрици. Пътешествениците струпаха големи купчини растения пред клетките им. За нещастие единственият изследовател, който би забелязал, че лунните дракони хапват само по едно-две листа, беше Леонард, но той се увлече в рисуването.
А блатните дракони бяха свикнали да се тъпчат до насита в бедната на енергия среда на своя свят.
Стомаси, свикнали да превръщат драконовото съответствие на пресъхнал кекс в полезен пламък, се захванаха да преработят диелектрични повърхности, пренаситени с почти чиста енергия. Същинска храна на боговете. Беше само въпрос на време някой от тях да се уригне.
...
Целият Диск беше… ами тъкмо в това се състоеше проблемът според Ринсуинд. Сега се намираше долу. Или поне изглеждаше, че е долу, дори да беше всъщност "ей там". Не можеше да се отърве от страшното предчувствие, че щом «Хвърчилото» се отдели от повърхността, направо ще падне към тези далечни пухкави облаци.
Библиотекарят му помогна да прибере с макарата крилото от своята страна, докато Леонард се готвеше за излитането.
— Виж сега, знам, че имаме криле и каквото още ни е нужно — сподели Ринсуинд. — Само не се чувствам на мястото си там, където всяка посока е «надолу».
— Ууук.
— И си нямам представа какво да му кажа. «Не бива да взривяваш света» ми се струва доста убедителен довод. Поне аз щях да се вслушам на негово място. И изобщо не ми допада идеята да се навъртам около боговете. За тях ние сме играчки.
«А те не схващат колко лесно се откъсват ръцете и краката на играчките» — добави мислено.
— Ууук?
— Моля? Сериозно ли говориш?
— Ууук.
— Значи има… маймунски бог?
— Ууук?
— Добре де, добре, изразих се неправилно. Не е някой от нашите, така ли?
— Иийк.
— А, от Уравновесяващия континент. Е, онези там… — плахо погледна към илюминатора и потръпна — …са готови да вярват в какво ли не...
— Благодаря ви, господа — прозвуча гласът на Леонард. — А сега, ако заемете местата си, ние ще…
Тътенът на взрива разклати «Хвърчилото» и събори Ринсуинд.
— Колко любопитно — някой от драконите май че блъвна огън малко преди…
...
— Ето, съзрете! — изрече Коен и зае героична поза. Сребърната орда се заоглежда.
— Какво? — не разбра Злия Хари.
— Съзрете цитаделите на боговете! — изрече Коен и пак зае позата.
— Добре, виждаме ги — успокои го Калеб. — Ти що стоиш тъй, гърбът ли те боли?
— Запиши си, че съм изрекъл «Съзрете!» — нареди Коен на менестрела. — Другото няма нужда да го записваш.
— Имаш ли нещо против да кажеш…
— …да изрека…
— …извинявай, да изречеш: «Ето, съзрете тез цитадели на боговете!»? Ритъмът някак си ми харесва повече.
— Ха, туй направо ме връща в нявгашните дни — подсмихна се Тръкъл. — Хамиш, помниш ли как двамата с тебе се наехме в армията на дук Леофрик Законния, когато нахлу в Нееготинфиорд?
— Тъй беше, помня.
— Пет проклети дни се проточи оная ми ти битка — заразказва Тръкъл, — щото дукесата бродираше гоблен да я увековечи, чатнахте ли? Все ни караха да повтаряме двубоите, а пък ставаше най-гадно, когато тя си сменяше иглите. Открай време разправям, че на медиите не им е мястото на бойното поле.
— Тъй, тъй, помня и как показа неприличен жест на дамите! — изкиска се Хамиш. — След години видях тоя гоблен в замъка Розанте и веднага те познах!
— Хайде да я свършим тази работа — подкани ги Вена.
— Виж, има едно проблемче — не можем да свършим работата просто тъй — възрази Коен. — Длъжни сме да мислим за потомството.
— Пак ли ти се прииска, бе? Хъ-хъ-хъ — разхили се Тръкъл.
— Смей се ти, смей се — махна с ръка Коен. — Ама какво ще кажеш за всички ония герои, дето не са останали в песните и преданията?
— Ъ? Че кои герои не са останали в песните и преданията?
— За същото ти приказвам!
— И какъв е планът? — попита Злия Хари, взрян в трепкащото сияние над града на боговете.
— Планът ли? — изненада се Коен. — Мислех си, че знаеш, без да питаш. Промъкваме се, счупваме взривателя и си плюем на петите. Няма какво да умуваш.
— Да, но по какъв план ще направите това? — Злия Хари въздъхна, щом огледа лицата им. — Никакъв план нямате, нали? — осведоми се отегчен. — Героите никога не действат по план. Непрекъснато на нас, повелителите на Мрака, се пада да измисляме разни планове. Момчета, това е домът на боговете! Нима очаквате да не забележат шайка човеци, които се размотават наоколо?
— Ние сме решили да умрем величаво — напомни Коен.
— Вярно, вярно. Но после. Ох, горкият аз… Честно казано, сигурно ще ме изритат от тайното Сдружение на злите Безумци, ако ви позволя да сплескате така всичко. — Злия Хари поклати глава. — Има стотици богове, нали? Всеизвестно е. И постоянно се пръкват нови, нали? Е? Не се ли сетихте? Никой ли?
Тръкъл вдигна ръка.
— Значи ще нахлуем?
— Тук си имаме само истински герои, няма спор — процеди Злия Хари. — Не си мислех точно за този начин. Момчета, големи късметлии сте, че дойдох с вас…
...
Професорът по Неопределени Изследвания пръв забеляза сиянието на луната. В този момент се облягаше на фалшборда над вълните и кротичко пушеше следобедната си лула.
Не беше от амбициозните магьосници и обикновено само внимаваше да не се забърка в неприятности и да не се пресилва. Най-хубавото в неопределените изследвания беше невъзможността някой да опише какво представляват. Затова му оставаше изобилие от свободно време.
Погледа до някое време бледата луна, после потърси Архиканцлера. Завари го да лови риба.
— Муструм, редно ли е луната да изглежда така? Ридкъли вдигна глава.
— Ама че работа! Стибънс! Къде се дяна тоя човек?!
Откриха Пондър на койката, където се беше тръшнал с дрехите на гърба си. Извлякоха го полузаспал по стълбичката, но той мигом се разсъни, щом зърна небето.
— Трябва ли да е такава? — заядливо попита Ридкъли, сочейки луната.
— Не, сър! В никакъв случай!
— Значи проблемът е съвсем определен? — осведоми се с надежда Професорът.
— Няма съмнение! Къде е омнископът? Някой опита ли се да говори с тях?
— А, значи не е в моята област — заотстъпва Професорът по неопределени изследвания. — Съжалявам. Иначе щях да помогна. Виждам, че сте много заети. Извинете…
...
Вероятно всички дракони бяха започнали да бълват огън. Ринсуинд усещаше как очните му ябълки се притискат в костта на тила.
До него Леонард се беше свлякъл в несвяст. Керът май лежеше сред отломките, изблъскали се в задния край на кораба. Съдейки по зловещото скърцане и миризмата, орангутанът се държеше за облегалката на креслото, на което седеше Ринсуинд.
О, да — когато успя да извие глава, за да погледне през един илюминатор, някой от драконовите модули гореше. Трябваше да се очаква — пламъците, изригвани от драконите, имаха чист бял цвят.
Леонард бе споменал една ръчка… Ринсуинд ги позяпа през червената пелена в очите си. «Ако се наложи да отделим всички дракони от кораба — бе казал Леонард, — ние ще…» Какво щяха да правят? С коя ръчка? Впрочем в подобно положение изборът е повече от ясен. Със замъглено зрение, с претоварени уши от шума на измъчения кораб Ринсуинд дръпна единствената ръчка, която успя да достигне.
...
„Не мога да вмъкна това в сага — тюхкаше се безмълвно менестрелът наум. — Никой никога няма да ми повярва. Наистина никой и наистина никога…“
— Доверете ми се, разбрахме ли се? — настоя Злия Хари, докато провеждаше строеви преглед на Ордата. — Тоест… да, няма спор, че не заслужавам доверие, но сега става дума за гордост, ясно? Доверете ми се. Това ще ви помогне. Хващам се на бас, че и самите богове не се познават всички помежду си, а вие?
— Голям сбърканяк съм с тия крилца... — оплака се Калеб.
— Госпожа Макгари толкова се постара да ги ушие, не се оплаквай! — скастри го Злия Хари. — Сега си чудесен Бог на любовта. Само не ми се иска да уточнявам на коя любов. А ти си?…
— Бог на рибите, Хари — обясни Коен. Той беше налепил люспи по кожата си и стъкми подобие на рибоглав шлем от останките на неотдавнашен противник. Злия Хари се мъчеше да вдиша. — Добре, добре, значи си прастар рибешки бог, виждам. А ти, Тръкъл?
— Бог на скапаните псувни — непреклонно заяви Тръкъл Простака.
— Ами-и… номерът може и да мине — обади се менестрелът, колкото и да се мръщеше Хари. — В края на краищата има Музи на танца и на песента, има дори Муза на еротичната поезия…
— О, туй го мога и аз — прихна пренебрежително Тръкъл. — „В Куирм живее младо маце, то стиска здраво…“
— Стига, стига. А ти, Хамиш?
— Бог на нещата.
— На какви неща?
Хамиш вдигна рамене. Оцеля толкова дълго, защото не даваше излишна свобода на въображението си.
— Ами… нещата, чатна ли? Може да са загубените неща. Дето се въргалят тук и там. Сребърната орда изгледа въпросително менестрела, който поумува и кимна.
— И това може да мине.
Злия Хари стигна до Уили Момъка.
— Уили, защо имаш домат на главата, а в ухото — морков? Уили Момъка се ухили до ушите.
— Туй ще ти хареса. Аз съм Бог на драйфането.
— Вече е имало — възрази менестрелът, преди Злия Хари да отвори уста. — Вомеция. Богиня в Анкх-Морпорк преди хилядолетия. „Да поднесеш дар на Вомеция“ е означавало…
— Значи ще измислиш друго — изръмжа Коен.
— Тъй ли било? — наежи се Уили Момъка. — А ти, Хари, какъв ще бъдеш?
— Аз ли? Такова, де… Ще бъда Бог на Мрака. Има ги мнозина…
— Я, ти изобщо не спомена, че можем да бъдем и демонични! — разсърди се Калеб. — Щом и туй може, да пукна, ама няма да съм някакво си тъпо амурче!
— Ако бях споменал демони, всички щяхте да си изберете тази маскировка — натякна му Хари. — И щяхме да затънем в разпри часове наред. Пък и останалите богове щяха да надушат хитрината, ако цял куп божества на мрака им се изтърсят на главите.
— Госпожа Макгари хич не се е предрешила — забеляза Тръкъл.
— Мислех си, че ако взема назаем шлема на Хари — отвърна Вена, — ще се промъкна като някоя валкирия.
— Ето ви пример за здравомислие. Там ги има непременно — похвали я Злия Хари.
— А на Хари шлемът не му е нужен — добродушно подхвана Коен, — щото ей сегинка ще се оправдае с болежки в крака или в гърба, за да не дойде с нас. Бездруго отдавна ни е изпортил. Нали, Хари?
...
Играта ставаше по-вълнуваща. Повечето богове се бяха събрали да гледат. И те обичат да се посмеят, макар че чувството им за хумор не се отличава с изтънченост. Слепия Йо, прастарият шеф на боговете, попита:
— Нали не могат да ни навредят?
— Не могат — увери го Провидението, подавайки кутията със зарове. — Ако бяха много умни, нямаше да са герои.
Затракаха зарове и един отхвърча над дъската, завъртя се все по-бързо във въздуха и накрая изчезна в облаче от размътена слонова кост.
— Някой хвърли Несигурност — установи Провидението и плъзна поглед по играчите. — Аха… Мадам…
— Милорд — кимна Дамата на Късмета.
Никога не изричаха името й, макар че всеки го знаеше, защото иначе тя изчезваше на мига. Въпреки че имаше малцина искрени поклонници, оставаше си сред най-могъщите божества на Диска, защото дълбоко в душата си почти всеки се надява и вярва, че тя съществува.
— И какъв ще бъде вашият ход, скъпа? — осведоми се Слепия Йо.
— Вече го направих — отвърна Дамата. — Но хвърлих заровете там, където не можете да ги видите.
— Добре, обичам предизвикателствата — заяви Слепия Йо. — В такъв случай…
— Сър, позволявате ли да предложа едно развлечение? — невъзмутимо го прекъсна Провидението.
— И какво е то?
— Ами те искат да ги приемем като богове. Предлагам да им угодим…
— Жначи кажваш да ше отнешем към тях шериожно? — учуди се Офлър Крокодила.
— До определен момент.
— й кой ще бъде този момент?
— До момента, мадам, когато това престане да ни забавлява.
20.04.2010 21.15
Kalmar FC - Ankh_MorporkВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
